Дороти Идън
Горчиво вино (13)

Дванадесета глава

Тя бе в леглото и над нея светеше лампа. Отдръпна лицето си и някой дойде да отмести лампата.

— По-добре ли сте, госпожо?

Това бе мисис Джарвис. Лицето й изглеждаше спокойно в жълтата светлина на лампата.

— В безсъзнание ли бях? Чувствам се много зле.

— Уплашихте всички, госпожо. Особено господаря. Той сам ви отнесе на ръце до спалнята.

— Защо не си в кухнята, мисис Джарвис?

— Защото онова глупаво момиче — Джейн, се е изпарило и аз си помислих, че бих могла да съм ви от полза тук.

Юджени протегна ръка и улови дланта на мисис Джарвис.

— Съпругът ми… — Споменът от ужасната сцена отново нахлу в съзнанието й.

Мисис Джарвис спокойно довърши думите й:

— Бил е затворника с камшик, госпожо? Това бе необходимо.

— Той целият беше в кръв.

— Някои хора много лесно кървят.

Юджени потрепери и затвори очите си. Отново й се зави свят. Питаше се от какво й бе прилошало — болна ли бе, или причината бе в шока от онова, което бе видяла снощи.

— Знам, че не е моя работа, госпожо, но какъв ред щеше да има тук, ако господарят не държи вдигнат камшика си? Не си ли спомняте, че и вие направихте същото с опасния затворник в гостилницата? Въпросът бе на живот и смърт. За мен тези мъже са като кошер със сърдити пчели. Ако не ги контролираш, те жилят. Това всъщност направи и господарят — въведе ред сред тях. Мислете за това по този начин и ако ми позволите, ще ви дам един съвет, госпожо: стойте далеч от местата, където бихте могла да ги срещнете. А сега ще ви направя чаша чудесен чай.

Чай. Спасението от рояк разярени пчели. Но онова момче, с глава, забита в калта, изобщо не й напомняше, че е опасно за околните.

— Както и да е, а сега си починете. Така каза лекарят.

— Какъв лекар?

— Доктор Ноукъс, госпожо. Не си ли спомняте?

Юджени подскочи.

— Гостите ми! Трябваше да се грижа за тях. Какво правят?

— Последното, което видях, бе, че играят карти. Но вече е единадесет часа и скоро ще се уморят.

— Вече съм тук — долетя от прага гласът на Джилбърт. Той доближи светлината и застана до Юджени: огромната му сянка почти достигаше до тавана.

— Скъпо мое момиче, както виждам, сега си по-добре. Ноукъс каза да те оставим да почиваш, но аз се тревожех за теб.

— Какво стана с мъжа?

— Със затворника ли? Избий си го от главата. Утре ще се върне на работа и трябва да е благодарен, че се отърва леко. Нека не говорим повече за това. Ще изчакам с лекцията си, докато се почувстваш по-добре.

Юджени се изправи.

— Но аз не съм болна. — Тя се запита защо ли на устните на Джилбърт се бе появила хитра усмивка.

— Не, ти не си болна, но аз искам Фил Ноукъс да те прегледа по-обстойно. Той предполага, че ти си в по-особено състояние.

Сърцето на Юджени подскочи. Детето, за което мечтаеше, съобщаваше за присъствието си в утробата й в такъв драматичен момент! Погледът й помръкна от спомена за преживяния ужас.

— Не сега, Джилбърт! — каза умоляващо тя. — Не и в момент като този.

— Какво искаш да кажеш? — попита той с нежен й закачлив глас, който обикновено й се харесваше. — Какво му е на момента?

Той все още не разбираше нежната душевност. А и трябваше ли да я разбира? Той не знаеше за нощните й кошмари. Не знаеше почти нищо и за нея самата. Както и тя за него. Може би трябваше да се заловят с изясняването на тази ситуация. Точно сега обаче, на нея й се искаше да е в нечии любящи прегръдки, да чува нежни думи, нашепвани й тихо.

Джилбърт дори не бе сменил ризата си. На маншета му тъмнееше капка кръв. Не бе в състояние да му позволи да я докосне сега. Обърна се с гръб към него, затвори очи и зачака той да излезе.

— Юджени, ще изпратя Фил да ти даде приспивателно.

Юджени харесваше д-р Ноукъс с неговия прям и откровен маниер на поведение и чувствителните му ръце. Тя би могла да му довери нощните си кошмари.

— Приемай по-лесно нещата — каза д-р Ноукъс.

— Но аз винаги го правя. Джилбърт не ми дава възможност да се безпокоя.

— Има различни видове безпокойство, скъпа моя. Престараването е едно от тях. Мъчно ли ти е за семейството ти и за дома?

— Разбира се, докторе. Ужасно.

— А Иръби?

— Къщата е прекрасна. Не мислите ли? Когато паркът ми бъде готов…

— Естествено, но ти не би могла да очакваш да се приспособиш за седмица или година. Жена ми все още не е свикнала. По-различно би било, ако имахте дете. То ще те направи щастлива.

Джилбърт може би бе чакал в коридора, защото след като доктор Ноукъс излезе навън, тя дочу приглушени гласове.

— Е, казвай, ще имам ли син?

— Не мога да определям пола на бебетата, скъпи приятелю.

— А Юджени?

— Тя е добре. Разказа ми за парка. Добре би било да я възприемаш малко по-различно. Когато пресаждаш едно деликатно цвете на чужда земя, ще трябва повече да се грижиш за него.

— Харесва ми тази аналогия — весело каза Джилбърт. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще я защитавам. Бих искал да не бе станала свидетел на инцидента, но когато жена ми реши да направи нещо, тя просто го прави. Не бих искал да се променя. Тя има силен дух.

А доктор Ноукъс възнегодува:

— Длъжен ли си? Защо не оставиш човека с това?

— Ти не разбираш, Фил. Не мога да рискувам да изгубя авторитета си. Ако те послушам, мога да очаквам по всяко време да ми прережат гърлото или да подпалят къщата ми. И на най-кротките наглед от тия типове не може да им се вярва. Те са имали възможност твърде дълго да обмислят предполагаеми отмъщения. Няма да те занимавам повече с това. Днес ще пием за моя син!

Юджени не можа да заспи. Тя позвъни със звънчето и мисис Джарвис се появи на вратата.

— Да ви донеса ли нещо, госпожо?

— Защо не си в кухнята? Защо Джейн не отвърна на позвъняването ми?

— Позволих си да остана в стаята за спално бельо, госпожо. Не мисля, че някой би могъл да чуе позвъняването ви от всичкия този шум, който господата вдигнаха.

— Какво става на долния етаж?

— Господарят отвори няколко бутилки от виното си. Казва, че всички трябвало да пият за сина му. Дори Джейн, Фоби, Елън и аз трябваше да изпием по чаша вино. Дамите вече са уморени, а господата допиват последната бутилка. Не можете да им откажете това удоволствие, госпожо.

Къщата се огласяше от високи гласове и смях. Някой започна да рецитира, а друг се опитваше да свири с един пръст на пианото. Последва трясък от счупени чаши.

Юджени каза с раздразнение:

— Като че ли някой ги кара насила да пият!

— Това е съвсем друго нещо.

Мисис Джарвис тихо се доближи, обърна лампата и оправи нощницата й. След това сипа вода в чашата с бял прах и я разклати. Юджени си помисли, че тя й напомня на Сара. Движенията й бяха спокойни. Това сравнение я накара да почувства някаква близост и тя каза:

— Твоят съпруг зарадва ли се, като разбра, че ще имате дете?

— Той така и не успя да разбере. Не му казах.

— О! Но защо?

— Това би било равносилно да поставя още една тежест върху раменете му. — Мисис Джарвис впери очи в чашата. — Но сега ми се струва, че сгреших.

— Той искаше ли да има момче?

— Предполагам, че да. Всички мъже го желаят. Гордеят се с това. Искат да възпроизведат себе си. Не ви ли е приятно, че мистър Месингъм иска момче? За мен никой не се притеснява какво ще родя. То ще е дете на затворници.

Късният нощен час, слабостта на Юджени, интимността на осветената от лампата спалня ги бяха накарали да не се държат като господарка и слугиня, а като две жени в еднакво положение.

— Не знаех, че това те огорчава — каза изненадано Юджени.

— Опитвам се да го потисна.

Погледите им се срещнаха. Съдбите им се бяха преплели и Юджени не можеше да разбере за добро или за лошо бе станало това.

Мисис Джарвис сякаш разбра колко е опасна тази ситуация и отново се зае със задълженията си. Тя вдигна чашата.

— Изпийте това, госпожо. Това е приспивателното, което доктор Ноукъс каза да ви дам, ако не можете да заспите. След пет минути ще потънете в сън и шумът няма да ви безпокои.

Половин час по-късно Моли Джарвис се върна на пръсти в стаята, за да провери дали господарката й бе заспала, и остана за няколко минути загледана в лицето й — дългите мигли, отпуснати над бледите страни, и чувствителните устни, които се бяха освободили от напрежението, излъчваха спокойствие.

Моли отпусна ръце. Днес тя за пръв път бе усетила бебето й да се движи. Това й дари един миг на изключително блаженство. Рожба на затворници или не, но тя имаше намерение да му осигури добър живот тук, в Иръби.

Когато слезе на долния етаж, мъжете се приготвяха да се оттеглят в стаите си. Тя бързо премина край отворената врата на гостната, надявайки се да остане незабелязана. Но щом излезе от коридора и се запъти да прекоси вътрешния двор, за да отиде в жилището си, тя се натъкна на една висока фигура, изникнала от тъмнината. Ръцете здраво я притиснаха. Устните се впиха в нейните. Тя чу смеха на господаря си, доволен, че успя да открадне целувка.

Моли остана втрещена, от очите й бликнаха сълзи.

Тя дори не се опита да извика… Защо? А и защо да го прави заради нещо толкова незначително като откраднатата целувка?

Отговорът бе съвсем прост — защото Джилбърт Месингъм едва ли някога би си спомнил за нея, а тя, доколкото можеше да вярва на развълнуваното си сърце, никога нямаше да я забрави.

„Тук съм и трябва да остана тук“ — написа Юджени до Сара няколко дни по-късно. Тя бе свикнала с мисълта, че все още трябва да пази стаята. Думите й обаче имаха едно особено подчертано значение, което изключителната досетливост на Сара щеше да й помогне да го разгадае. Тя бе тук, в страната, която бе избрала по собствената си воля и желание.

Тя престана да гризе писалката и продължи да пише.

„Ужасно съм щастлива заради бебето, а също и Джилбърт. Той идва при мен със светнали очи и казва: «Дай целувка на татенцето!». Пекарят препоръча за следващите две-три седмици да прекарвам сутрините в спалнята, а следобед да се премествам на канапето в гостната, докато всичко се оправи. Надявам се гостите ни да са останали доволни от посещението си, с изключение, може би, от скучната им домакиня. Всички си тръгнаха във вторник сутринта, но Джилбърт покани мисис Ешбъртън да остане в Иръби, докато синът й се губи във вътрешността на страната. Изглежда, че той започна да изпитва някаква слабост към тази бъбрива жена и освен това е на мнение, че в моето положение ще имам нужда от жизнерадостна компаньонка. Ако въобще може да се каже, че непрекъснатото търсене на изгубените вещи на мисис Ешбъртън и слушането на непрестанното й бърборене биха могли да ми повишат настроението!

Зимата почти дойде и дните станаха по-къси. Джилбърт е много зает в разчистването на нови земи за разширяване на лозята и разораване на терените, в които ще бъдат засадени новите лози. Освен това непрекъснато се сблъскваме с проблема как да накараме работниците ни да се трудят честно. Наказателната колония не е щастливо място и аз често си въобразявам, че всичко това не съществува. Но стига съм те занимавала с това. На Джилбърт не му харесва да говоря за политика…“