Дороти Идън
Горчиво вино (10)

Девета глава

Изминалият ден бе ползотворен за Джилбърт. В осем часа започна бързо да се смрачава. Сега те седяха и вечеряха на светлината на една свещ.

Точно така си го бе представял, когато се върна от Англия и започна да крои планове за своя бъдещ дом: приятна, изискана вечер, прекарана със съпругата му след напрегнат ден и лек неангажиращ разговор, защото клюките никога не го интересуваха. Юджени бе малко по-спокойна тази вечер.

Бе го попитала нещо за детския гроб край поточето. Наложи се да си понапрегне паметта, за да си спомни отдавнашната случка. Мисис Джарвис стоеше в очакване до масата. Юджени трябваше да й възложи нови задачи. Той бе наел жената за готвачка, а не да стърчи край масата. Спокойните й движения го разсейваха. Сигурно бе добре обучена в детските си години. Сведените й очи и безизразно лице бяха безупречни. Скромната й рокля не скриваше, а по-скоро подчертаваше разкошната й фигура, която привличаше погледите на околните.

— Какво казваш, мила? Детски гроб ли? Да, спомням си. Едно семейство, което бе тръгнало на запад с фургона си, спря да пренощува долу, край потока. Беше по гроздобер. Първият ми гроздобер. Бяхме ужасно заети. Един човек дойде да търси помощ. Каза ни, че малкото му момиченце е болно и има треска. Той искаше да наеме кон, за да доведе лекар от Перъмейта. Детето обаче умря в нощта, преди идването на доктора. Помолиха да им разреша да погребат детето край потока. Някой прочете молитва. След това те си прибраха нещата и отпътуваха.

— И са я изоставили? — тъжно попита Юджени.

— А какво друго можеха да направят? Тук стават такива неща.

— Майката беше ли много отчаяна?

— Не успях да я видя. Почерпих бащата с чаша вино, но то бе много прясно и кисело, а и той бе много отчаян. Прилоша му и го повърна.

Юджени потрепери.

— На колко години бе момиченцето?

— Не знам, а и не съм питал. Тя бе най-голямата от четирите им деца. Предполагам, че е била на шест-седем годинки.

На светлината от свещта лицето на Юджени изглеждаше много бледо. Погледът й бе покрусен. Самата тя можеше да бъде на мястото на безутешната майка.

— Нали ти казах да се пазиш от слънцето? Не е трябвало да се разхождаш до потока в следобедната жега.

— Надявах се да видя вода. Но листата на плачещите върби бяха окапали.

— Боя се, че настъпва суша. Гроздето ми узря много бързо. Гроздовете не са достатъчно ароматни и вкусни. Ако продължава така, след две-три седмици трябва да започнем да ги берем.

Юджени разбъркваше храната с вилицата си и се мъчеше да води изискан разговор.

— Случило ли се е нещо, докато не си бил тук?

— Имам един доста добър надзирател. Казва се Том Слоун. Не ми е споменавал за сбивания в мое отсъствие. Но заловил един от мъжете в кражба — с бутилка вино под дрехите си. Предполагам, че е искал тайно да я изпие. Успя ли да измислиш нещо за градината, скъпа?

— Бил ли е наказан?

В очите й отново се четеше напрежение. Но той харесваше чувствителността й.

— Приятелчето, което е откраднало виното ли? Скарах му се и го пуснах да си върви. Провървя му, защото тъкмо бях довел жена си вкъщи. На теб дължи отмяната на наказанието.

— А как би го наказал в противен случай?

— Дванадесет удара с камшик. Защо ме гледаш така? Въобще не ми е забавно да издавам заповеди за наказания, а още по-малко да следя за изпълнението им. Но ти трябва да разбереш, че тия хора са криминални престъпници. Нали видя какво се случи през изминалата нощ?

Юджени повдигна един кичур коса, който бе паднал на челото й.

— Не желая повече да говорим за това. Опитвам се да го забравя. Искаш ли да изпием кафето на верандата?

— Разбира се. Чудесна идея!

Седнали в люлеещите се столове, те леко се поклащаха в горещия здрач. Джилбърт й обясни къде се намира Южния кръст и други съзвездия и понеже Юджени седеше безмълвно, той се умълча. В мрака различаваше неясните очертания на бледото й лице и спокойната й фигура. Искаше му се да я доближи и да вземе ръката й в своята, но се въздържа. Тази вечер тя бе така далечна и отдадена на мислите си. Реши да бъде много нежен след това. За миг го обзе някакво мимолетно чувство на тревога, че не бе успял да овладее чувствата си през изминалата нощ. Той бе така развълнуван и възбуден при вида на младото й тяло, след като успя да залови престъпника, че не бе в състояние да се контролира. Надяваше се Юджени да е разбрала причините за неговата страст.

Тя бе мълчалива през целия ден, че се почувства обхванат от смутното усещане за вина и разкаяние. Ала тази нощ в собствения им дом, в онова изящно френско легло, което го разсмиваше от сърце с натруфения си вид, той щеше да изкупи греха си.

— Ще посадя орлови нокти, за да се увият около стълбовете на верандата — каза мечтателно Юджени. — Помниш ли орловите нокти около лятната къща в Лайкфилд? Ухаеха от сутрин до мрак.

— Те ще ти напомнят за дома — отвърна Джилбърт.

— Да. Имаш ли нещо против?

— Нямам възражения. Посади това, което те прави щастлива — розови храсти, жив плет, тисове и всичко, което някога си възнамерявала да отглеждаш.

— Ще направя една хубава градина. В нея ще има езерце с водни лилии, слънчев часовник, алея с тисове и висящи рози за сянка — въздъхна тя. — Но за това ще ми е необходимо времето на един живот.

— Тук всичко расте бързо, а и животът е пред нас.

Той посегна и взе ръката й. Тя не се отдръпна. Малката й топла длан бе между неговите. Сърцето му заби по-бързо. Той опита да овладее нарастващото вълнение, припомняйки си как се бе провалил миналата нощ, когато тази изискана жена бе принудена да изпита първичната му страст.

Сякаш прочела мислите му, тя се раздвижи и каза, че ще се качи на горния етаж. Късно ли щеше да си легне той?

Имаше ли нетърпение в гласа й? Искаше му се да е така. Когато говореше за градината, гласът й прозвуча въодушевено, но едновременно с това в интонацията й имаше и някаква трескава острота, която го караше да бъде нащрек.

Иръби, лозята му, тази огромна страна, която обичаше и с която сега абсолютно се идентифицираше. И тази крехка, елегантна и вълнуваща жена. Чувстваше се виновен за това, че притежава твърде много.

Когато се качи горе след час и половина, Юджени, облечена в бяла нощница от батиста с дантели около шията и китките на ръцете, бе седнала върху леглото и бе разпуснала тъмните си блестящи коси. Тя явно бе положила всички усилия, за да изглежда колкото може по-привлекателна. Леко ухание на цветя се носеше от косите й. На стола бе преметнат халат от синя коприна. Пердетата бяха спуснати и в бледата светлина на свещта стаята изглеждаше странна и тайнствена с голямото легло.

„Това много повече прилича на първа брачна нощ!“ — си каза приятно изненадан Джилбърт. Обстановката тук бе по-различна от мизерната гореща стая през изминалата нощ.

Единственото нещо, което го обезпокои, когато дойде по-близо, бе лицето на Юджени. То бе напрегнато и излъчваше безпокойство.

Той реши да изчака с припряното събличане на дрехите си и вместо това седна в единия край на леглото и каза:

— Трябва да напишеш писмо на баба си и да й благодариш за прекрасния сватбен подарък. Не мога да си представя, че някъде в Австралия има по-изящно легло!

— Френско е.

— Знам. Вече ми каза, а и сам мога да преценя по изработката. Нищо друго не помня от Англия, освен солидните махагонови легла и тежките завеси. Това тук е възхитително.

— Родителите ми смятаха, че е малко несериозно с тия гирлянди и купидони. Не мога да разбера защо ти харесва.

— Страшно много ми харесва. Ще бъде една от забележителностите на Иръби, също както венецианските чаши за вино и китайските копринени тапети.

— Не съм чувала нищо и за двете.

— И аз — до този момент. Ти ме наведе на тази мисъл. За виното ми ще са необходими чаши, а за жена ми — красивата обстановка на една уютна стая. Познавам един капитан на кораб, който редовно пътува до страните на Изтока. Той ще ни донесе коприна за стените, а ако имаш желание — и за дрехи. Знам как да се сдобия и с чашите за вино — от един вносител от Сидни. Сигурно си разбрала, след гостуването ни във Воклъс, че няма да живеем като диваци. В Ню Саут Уелс има и други хубави домове като нашия.

Той й предаде настроението си.

— Донесох семейни сребърни сервизи. Те са в куфарите, които все още не са разопаковани. И още много други неща — картини, украшения, одеяла, пътеки, една покривка, която съм бродирала като дете, детско люлеещо се конче. — Тя тихо се засмя, но гласът й трепереше. — Мама ми каза, че трябвало да взема всичко това, макар да ми се струваше… е, знае ли човек?

Джилбърт се разпали.

— Венециански чаши на столчета, или не — вече имаме чаши за вино. Къде е слугинята ти! Остави, аз сам ще донеса.

— Какво?

— Само чаша мадейра, за да заспиш. То е по-слабо от бирата, която правя.

Зарадва се на блестящото си хрумване. Само мисис Джарвис го видя да се качва на горния етаж със сребърен поднос, на който имаше бутилка вино и чаши. Тя се поспря и след това забързано излезе на двора, сякаш изпитваше неудобство, че е станала свидетел на нещо интимно.

А то наистина бе твърде интимно (трябваше да помогне на жена си да се отпусне и опознае любовта), но съвсем не и необичайно. Въпреки че би трябвало сега да е по-добре, след като през отминалата нощ бе изпитал такова силно желание.

— Това вино е испанско — обясняваше той, докато изсипваше рубиненочервената течност в чашите на високи столчета. — Донесох го оттам, за да се запася, докато моите вина бъдат готови за пиене. Останали са ми още около две дузини бутилки. Сега го опитай и ми кажи какви разлики можеш да откриеш между него и червеното вино на Иръби, което пихме на вечеря.

Юджени послушно отпи малко, държейки чашата в изящните си бели ръце. Докато отпиваше, тя реши, че отговорът й трябваше да бъде достатъчно остроумен, та да го зарадва.

— Струва ми се, че е по-пивко. Греша ли?

— Напълно си права — възкликна доволно той. — Това е така, защото е било бутилирано преди няколко години. Букетът му се обогатява. Острата жилка изчезва, а цветът… — Той повдигна чашата си и очарован както винаги, се загледа в наситения цвят на червеното вино. На света нямаше нищо, което да може да се сравни с това. — Изпий го, любов моя! След няколко чашки от това светът изглежда розов като виното.

— Това не е ли… о-опасно? — Езикът й бе започнал очарователно да проточва думите. Страните й бяха порозовели. Тя леко се намръщи. — Чувам някой да пее.

— Слугите. Това е резултат от изпития ром.

— Ром ли?

— За нещастие вкусовете им са опорочени. Ромът е бил напитката, която е спасила разсъдъка им. Или поне така си мислят. Но аз имам намерение да ги превъзпитам. Позволи ми да цитирам онзи австралиец, който донесе някои от първите лозови резници тук: „Мисля, че сега е напълно възможно всяка фермерска къща да притежава свои лозя и да произвежда достатъчно количество вино, за да задоволи потребностите както на фермерското семейство, така и на всички работници от фермата. Ако фермерът позволи на работниците си ежедневна употреба на алкохолни напитки, те ще придобият пагубния навик след всяко получаване на надниците си да тичат до най-близкия публичен дом, а това ще нанесе съкрушителен удар и на самия фермер“. — Той спря за миг. — Какво би казала за това като фермерска жена?

— Нищо не съм чувала за пагубните ти навици, любими. Паметта обаче не ти изневерява.

Сдържаният й глас и блясъкът в очите й му доставяха удоволствие. Още една чаша и щеше да се заеме със събличането.

— Никога не ще се науча да харесвам вкуса му — добави тя след малко и остави чашата си.

— Какво? Дори и френското, от замъка на вуйчо ти?

— Преструвах се — призна усмихнато тя, показвайки трапчинките на страните си.

Сега той трябваше бързо да се съблече и да угаси свещта. Самообладанието и търпението му се изчерпаха. Искаше му се да освободи крехкото й тяло от нощницата и да го поеме нежно в обятията си. Нежно… Много нежно… ако успееше…

Така нежно, че тя само леко извика…

От самото начало Юджени се бе постарала достатъчно за успеха на плана на Джилбърт. Тя имаше свой собствен замисъл. За осъществяването му трябваше да помогне и нощницата, която тя и Сара бяха ушили с толкова любов и старание, и прическата, за която бе помолила да се погрижи Джейн, правейки стотици движения с четката и накрая — още десет за по-добрата й форма, и парфюмът, и радушният вид, който си бе придала, седейки на леглото в очакване на Джилбърт. Дори бе допуснала главата й да се замае от виното, хвалейки Джилбърт за добрия вкус. Затова, когато той угаси свещите, тя лежеше в тъмнината с усещането, че бе лека като облаче.

Оказа се, че всичко това е било излишно, защото веднага, щом той легна до нея и я докосна, стаята сякаш се смали. Тя се задушаваше. Тъмнината бе непрогледна и ужасяваща, а когато усети тежестта на тялото му и познатия дъх на вино в лицето си, кошмарът от предишната нощ отново я връхлетя. Вместо безумните викове на онзи човек, този път тя чу плача на болното дете. А гробът под върбите бе зейнал и черен…

Тя бе преуморена и изтощена. Ужасните събития в живота й, горещината, непрестанната носталгия, страшното преживяване от миналата нощ, последвалите твърде скоро семейни задължения бяха причина за това душевно състояние, което със сигурност щеше да премине. Не бе задължително да й е приятно от ласките на съпруга й, но поне не трябваше да изпитва отвращение към тях.

Тя щеше да се справи с това. Трябваше.

Наоколо нямаше никой, с когото да си поговори за това. Можеше само да седне зад познатото писалище, извадено от сандъците и поставено пред прозореца на малката дневна, и да пише на Сара. Но какво би могла да й каже. Сара бе госпожица и се намираше на другия край на света.

„… Всичките ми вещи са разопаковани и когато виждам познатите неща около себе си, ме обхваща носталгия по дома: турският килим поставихме в дневната заедно с писалището ми и ниския стол с гоблена на облегалката, който ти избродира. Пианото ми е в гостната, която е просторна, светла и красива…

… Окачих твоя акварел с пейзажа от Лайкфилд Корт над камината и дълго го гледах, мислих за теб и онези скъпи стени. Иръби също ще стане приятно място, но все още не мога да го обикна! Тук има още толкова много неща за оправяне, а прозорците гледат към една истинска пустош. Затварям очи и си представям равната поляна и звъна на фонтаните, а когато ги отворя — виждам безбрежните поля, покрити с изсъхнала трева, и ослепителната слънчева светлина…

… Всичко се раззелени през пролетта. Реших, че сега мога да посея трева. Джилбърт ми позволи да взема един от работниците му за градинар. Казва се Пибоди и е почти на шестдесет, но загрубялата му кожа го прави да изглежда по-възрастен (прегърбен е и очите му са като на гущер). Казва, че през целия си живот бил градинар. Намеква, че е работил при много важни особи в Англия, докато не слязъл на брега… и всеки се притеснява да го попита как именно е слязъл на този бряг. Той е чудесен работник, макар характерът му да е малко мрачен и настоява да ме нарича «милейди».

Вече имаме напредък в засаждането на градината. Лехите с рози бяха прекопани и оставени на угар. Пибоди ни каза, че резниците трябвало да се посадят в началото на зимата…

… Зимата! Звучи невероятно при тая горещина като в пещ. След месец започва гроздоберът, а след това Джилбърт иска да започнем да уреждаме увеселения, така че имам да върша хиляди неща, включително и да наема подходящ персонал…

… Открих, че Джейн Кинг, която дойде при мен от мисис Ешбъртън, има много сприхав характер. Възхищава се на къщата, но не й харесва уединението. Мисис Джарвис обаче се държи чудесно. Тя е много добра готвачка и което е по-важно — добър организатор. Открих, че се обръщам за съвет към нея. Както би казала бавачката ни: «Не питай старало, питай патило!»…

… Тя е вдовица, но не бих се изненадала, ако се омъжи отново, въпреки че й предстои да роди извънбрачно дете. Предполагам, че тогава ние с Джилбърт бихме я изгубили…“

Юджени остави писалката и се замисли каква ирония имаше в това, че отначало тя отказваше да наеме мисис Джарвис, а сега се боеше от деня, когато тя можеше да напусне Иръби.

Тя прегледа страниците, изписани с прилежния й почерк, малко поизкривен тук и там, където всички неща, които бе искала да сподели със Сара, й се бяха изплъзнали.

Като например това, че усещаше някаква тежест, за новопоявилия се необясним страх от тъмнината, за дългите безсънни нощи, когато напрягаше слух да чуе някой непознат звук, за нежеланието да ляга в леглото си и начинът, по който задържаше Джейн при себе си, докато момичето не заспиваше в краката й; за това, че въпреки страха си от самотата, бе обхваната от безпокойство, щом чуеше стъпките на мъжа си по стълбите… Това бяха нещата, за които не би могла да спомене в писмата, нито пък да сподели с някого. Това бяха глупави невротични измишльотини, от които се срамуваше.

Веднъж, докато правеха любов с Джилбърт, той я запита дали й причинява болка и това ли е причината да трепери. Тя бързо се притисна до рамото му, прошепвайки, че това не е вярно и че естествено, много го обича.

По-късно, когато той бе почти заспал, тя добави, че нощта била пълна със странни звуци, които я плашели. А ако някога се наложело да остане сама, щяла да остави свещта да гори през цялата нощ.

— Свети боже, ти си много странно създание! — Гласът му бе снизходителен, макар да имаше и нотка на раздразнение. Тя го бе разсънила, а той бе много уморен.

Предстоеше й да свърши толкова много неща. Трябваше да реши къде да окачи картините, къде да постави мебелите и да се разпореди каква храна да бъде приготвена. На практика тя не бе задължена да свърши лично всичко това. Както казваше Джилбърт — за тая цел тя имаше слуги. Трябваше да им създава работа и да не ги изпуска от очи. Той не желаеше тя да се рови в пръстта. Трябваше да се занимава с такива неща, каквито бе вършила и в Лайкфилд Корт: с музиката си, с бродерията, акварелите и утринните разходки преди слънчевите лъчи да станат непоносими. Окуражаваше я да кара кабриолета. Искаше от нея да ходи на гости в Перъмейта, въпреки че там имаше малко хора от тези, с които тя бе свикнала да общува.

Губернаторът и жена му прекарваха по-голямата част от годината в резиденцията си. Това бе една обикновена двуетажна сграда. Първият етаж бе построен от колонисти през 1799 година. Освен тях там се отбиваха и други хора, които желаеха да се срещат с политици, банкери, търговии и собственици на пристанища, които наричаха себе си аристокрация и които идваха в града за някои официални случаи.

Това бяха бъдещите клиенти на Джилбърт. Превъзпитаването им бе необходимост, макар и невинаги приятна.

Юджени си мислеше, че нещата щяха да се оправят, когато беритбата приключи. Тогава дните щяха да намалеят, а нощите нямаше да са така горещи. Можеха да прекарват вечерите заедно: тя щеше да бродира ръкоделието си, а Джилбърт — да прави изчисленията си, които бе поизоставил през сезона за работа. Тогава, казваше си тя, щеше да се чувства като у дома в Англия.

Юджени рядко виждаше съпруга си. Той ставаше на разсъмване и излизаше. Често не се появяваше до вечеря. Извиняваше се, че не е бил с нея на обяд. Казваше, че бил така изпотен и изцапан, че щял да я уплаши.

Предпочиташе да обядва заедно с мъжете на полето. Това бе обичайният му начин на живот. Не можеше да промени режима си на работа заради една жена. Това, което бе променил в живота си, бе да се къпе и преоблича вечер, да вечеря в трапезарията като цивилизован човек. В техния живот имаше и неделни дни. На Сара щеше да й бъде интересно да научи нещо за техните недели.

„… Ходим на църква в Перъмейта за утринната литургия — написа Юджени. — Джилбърт и аз пътуваме с кабриолета, а слугите, мисис Джарвис, Джейн и девойчето Фоби, чиито родители имат хлебарница в Перъмейта, ни следват с фургона, каран от Том Слоун — надзирателя на Джилбърт. Мърфи и Пибоди също пътуват с тях…

Останалите трябва да изминат разстоянието пеша. Джилбърт казва, че това ги възпирало да правят бели, тъй като те въобще не считали неделята за почивен ден. Както вече ти казах преди това, всички тия мъже са затворници или хора на свободен режим и ние сме задължени да следим те редовно да посещават църковните служби.

В неделите те си обличат най-хубавите дрехи и, изглежда, че някои от тях наистина харесват службите. Ако жизнерадостното им пеене е нещо истинско, то не всички са тъжни, ала някои от тях са коварни и се изхитряват да се измъкнат. Признавам, че никога не бих свикнала с тъжните им измъчени лица или невинния момчешкия вид на някои от тях. Всички те са мършави и по телата им личат следи от минали мъчения. Джилбърт не се тревожи, че проявявам любопитство към тях, но ме помоли да не доближавам до жилищата им. Ето защо аз мога да ги наблюдавам само по време на неделните литургии в църквата и само един Бог знае дали думите на пастора им правят някакво впечатление.

След църквата се прибираме у дома за студената закуска, приготвена от Йела. Тя наистина е най-грозното човешко създание, което някога съм виждала, а и не знам как бедният Джилбърт е оцелял по времето, когато тя е готвила вместо мен. Или аз, или мисис Джарвис винаги следим за подреждането на масата и затова ножовете и вилиците да бъдат правилно подредени. Представям си как Йела се чуди що за варварски инструменти са това.

Когато приключим с храненето, Джилбърт се изтяга в стола си на верандата и дреме, а аз чета или се разхождам из онова място, което с много вяра и труд някой ден ще се превърне в моя градина. Това е като изпитание за мен и затова тук не ми остава много време за четене. Би ли ми изпратила романите на мисис Остин, защото тях човек винаги може да ги препрочете, или нещо друго, което смяташ, че бих могла да препрочитам с удоволствие. Единствените книги, които са ми останали за четене, са Библията и трактатът на мистър Джеймс Бъбси за култивация на лозята и правене на вина. Много отдавна изчерпах всичко, което бях донесла с мен…“

Юджени намираше, че новата камериерка Фоби е старателна, но твърде невежа за такива изискани неща като излъскване на мебелите и сребърните вещи, изчеткването на килимите и изрядното оправяне на леглата. Тя бе непохватно момиче и постоянно вдигаше шум. Не би се задържала и седмица в Лайкфилд Корт. Но тук бе Австралия и човек трябваше да не бъде прекалено взискателен, за да не остане накрая без слуги. Освен това бедното дете бе невежо като Йела. Един ден Юджени я свари да докосва с върха на не съвсем чистия си пръст извивките на цветята и гирляндите на френското легло.

— Никога ли не си виждала подобно нещо, Фоби?

— О, не, гуспожо! Как бих могла?

— Казва се „госпожо“, Фоби, а не „гуспожо“.

— Да, гуспожо. Вече ми го казахте. Истината е, че езикът ми не може да се извърти, та да кажа „госпожо“.

— Трябва да опиташ. Не е много трудно. И не си губи времето тук! Още не сме започнали чистенето на стълбите.

Прахът тук бе в изобилие. Прозорците трябваше да се измият от досадния червен прах, с който бе покрита сухата земя и се стелеше по подовете, мебелите и первазите на прозорците. Той дразнеше очите и оставяше в устата им горчив вкус на пясък. Когато бе в къщата, Юджени покриваше косата си с лека шапка от муселин, а навън носеше широкополата си градинарска шапка, вързана с панделки под брадичката й. Това предпазваше косата й от праха, но Джилбърт, който бе по-небрежен, пристигаше вечер със сплъстена от полепнали боклуци коса. Преди да слезе на вечеря, той я измиваше заедно с изцапаното си от кал и пот тяло и си слагаше тъмночервена шапка, с която изглеждаше ужасно.

Джилбърт й обясни, че досадният прах ще изчезне заедно с първия есенен дъжд. Дълбоко в себе си той му се радваше, защото прахът помагаше за узряването на лозята и приближаваше гроздобера. В сините му очи проблясваха светли искри и той едва намираше време да поседне за пет минути, защото не можеше да се откъсне от лозята си. Дори и нощем той излизаше навън да провери дали има звезди на небето и дали хубавото време ще се задържи. Юджени се убеди, че нищо не бе по-важно за него от грижата за имението му. Джилбърт знаеше много истории за градушки и неочаквани бури, които можели да откъснат плодовете от стеблата и да ги унищожат; или за стада кенгуру, които можеха да преминат през лозята и да ги стъпчат; или за най-страшния бич на лятото — горския пожар, чиито огнени езици преминавали от дърво на дърво, опушвайки и обезлюдявайки цели области.

Тя бе уверена, че той едва ли някога бе обичал този последен напрегнат месец преди гроздобера. Юджени долавяше скритите нотки на възбуда в смеха му, който огласяше цялата къща. Той разказваше за много неща, шегуваше се с прислугата, молеше я да му посвири на пиано след вечеря и след това уморено се отправяше към спалнята, преди тя да успее да изсвири и десетина такта.

Юджени откри, че той е с избухлив характер. Това пролича в деня, когато не успя да овладее нервите си при незначителния инцидент с мисис Джарвис.

Йела бе изчезнала някъде. Нямаше я през целия ден и когато на следващата сутрин все още нямаше и следа от нея, мисис Джарвис бе изпратена да доведе един от затворниците, когото бяха виждали да разговаря с чернокожата. Той бе мършав, дребен ирландец от Каунти Даун, склонен към меланхолия.

Когато, застанал пред вратата на кухнята, той изглеждал така окаян и нещастен, та мисис Джарвис го поканила да влезе и му предложила чаша мляко. За нещастие, господарят минал оттам, точно когато нещастникът бил преполовил чашата си. Той я грабнал от ръцете му и я разбил на пода, заповядвайки му да напусне къщата.

След това се обърнал към мисис Джарвис.

Юджени чу суматохата, но не можа да помогне, тъй като бе на отсрещната страна на двора, в килера за спално бельо.

— Какво си мислиш, че правиш, мисис Джарвис, канейки човек като тоя в дома ми?

— Исках само да го разпитам за Йела, сър. — Мисис Джарвис бе силно притеснена. — Мистър Слоун каза, че този човек разговарял понякога с нея…

— А глезенето развърза ли му езика?

— О, не сър. Направих го, защото ми се стори, че е гладен.

— Да не би да намекваш, че държа гладни слугите си?

— Изглеждаше ми така окаян, сър. Ако трябва да кажа истината — той ми напомни за бедния ми съпруг.

— Той е криминален престъпник.

— Такъв бе и мъжът ми. Както и аз, съгласно законите. Но сме човешки същества, все пак.

— И аз не ви приемам като такива? С Рейд — виждаш ли, че съм достатъчно човечен да помня името му — ще се отнасям добре, ако работи добре. Натурата му е такава да изглежда окаян и нещастен, за което не мога да му помогна. Трябва да знаеш — последва удар с юмрук по масата, — че няма да търпя този човек в кухнята на дома ми. Ако още веднъж сваря някого от тях тук, ще го накажа с камшик, а ти ще можеш да се сърдиш на себе си за наказанието му. Разбра ли ме?

Юджени си помисли, че бедната мисис Джарвис навярно ще се облее в сълзи, но отговорът й прозвуча спокойно и решително:

— Това ли бяха заповедите ви, сър? Ще бъдат изпълнени. Исках само да разпитам за Йела.

— По дяволите тая чернокожа и подобните й! Остави я да върви по дяволите!

Джилбърт се прибра половин час по-късно в чудесно настроение.

— Изглеждаш много добре, любов моя. Харесвам тази рокля. Виждал ли съм я преди?

— Мисля, че не. Аз и Джейн все още разопаковаме сандъците.

— Имаш ли някой по-приятен сюрприз за мен? Например някои изискани неща, които да накарат всички други дами да ревнуват?

— Какви други дами?

— Ами, нашите гостенки от Сидни. Мислиш ли, че бихме могли да поканим дванадесет души? Имаме няколко двойни стаи и две-три единични за ергените. Защо ме гледаш така изненадано? Нали говорихме вече за това?

Юджени плесна с ръце от възторг.

— Не знаех, че говориш сериозно. Ти сякаш нямаше време за нищо друго, освен за лозята. О, толкова приятно ще ми бъде да се видя с Бес и Марион и дори с мисис Ешбъртън.

— „Дори с мисис Ешбъртън“! — шеговито повтори той. — Звучи ми така, сякаш си била държана в строг тъмничен затвор. Ела и ме целуни!

— Веднага!

— Обожавам те, когато си такава! Очите ти блестят. — Той леко я целуна и се разсмя, когато тя хитро му се изплъзна. — Ще изпратим покани за първия уикенд през март. Ако времето се задържи така, беритбата ще е приключила и бъчвите в избата ми ще са пълни с хубаво вино. Трябва да направим това традиция, както е във Франция и Испания.

— Дванадесет души! — възкликна Юджени. — Но ние нямаме достатъчно прислужници!

— Наеми няколко от Перъмейта. Помоли мисис Джарвис да го уреди. Не искам да се натоварваш много в тая жега. Мисис Джарвис е способна жена и ще се оправи.

— Но тази сутрин… аз те чух… чух, без да искам…

Усмихнатите сини очи се сведоха към нея.

— Как поучавах мисис Джарвис? Е, предполагам, че в Англия не го правят така. Не бях достатъчно деликатен. Понякога не мога да се контролирам.

— Мисис Джарвис е искала само да разпита за Йела.

— Тя знае изискванията ми — никакви затворници в къщата!

— Но нали и тя самата е била затворничка? Защо не си последователен?

Въпреки че лицето му неочаквано помрачня, той кротко отвърна:

— Не съм образован като теб и не мога да разбера тия сложни думи. Би ли позвънила да ни сервират обяда? И моля те — седни по-близо до мен. Харесва ми цвета на роклята ти — подхожда на очите ти.

 

 

В един следобед Йела се завърна, носейки едно мъничко тъмнокожо бебе в ръцете си.

Никой не разбра как е родила без чужда помощ. Но от широката й усмивка и гордия блясък в очите й ставаше ясно, че това не я бе затруднило особено. Тя искаше белите жени да се порадват на бебето й. То беше момиченце и щеше да се казва Джини.

Това трябваше да се приеме като жест на възхищение към господарката. Юджени го прие такъв, какъвто бе — забавен и приятен. Тя пое детето, увито в сивкав парцал, който вероятно бе част от някоя пола на Йела, и прегърна сумтящото чернокосо създание. Нещо в нея трепна — тя също би искала да има бебе.

Устните на Йела се разтегнаха в широка усмивка. Мисис Джарвис стоеше мълчаливо с ръце на корема — едно красноречиво признание за собственото й положение. Джейн, с бялата си като мляко кожа, открито показа отвращението си към тъмната кожа на бебето — така различно от едно бяло дете. Помисли си, че то напълно прилича на маймуна.

— Имаш ли някакви бебешки дрешки, Йела? — попита Юджени.

Йела поклати глава.

— Тогава ще се погрижа да получиш няколко. Джейн, трябва бързо да направим няколко дълги роклички и шапчици.

— Новородените не носят дълги роклички, госпожо — отбеляза Фоби.

— Това ще бъде изключение.

Юджени си помисли, че това бе най-приятното нещо, което й се бе случило след пристигането в Иръби. Тя осъзна, че се бе разхождала в безупречно изисканите си дрехи и абсурдния си чадър в нажежената от слънцето пустош като някакво изящно привидение, което винаги тайно щеше да се бои от нощта. Но сега тук бе детето на Йела, след това щеше да се появи това на мисис Джарвис, а след него може би и нейната рожба…

 

 

Това не трябваше да се случва. Изглежда, че Джилбърт бе вбесен. По-рано не би му мигнало окото, ако някоя туземка излюпеше една дузина негодници в имота му. Ала сега къщата имаше изискана и чувствителна господарка и това не трябваше да се случва. Особено го подразни това, че детето бе метис. Още повече го притесняваше въпроса кой бе бащата, защото нямаше намерение да изгуби един добър надзирател, само защото е поддържал връзки с туземка.

Йела трябваше да се премести в Перъмейта, а ако Том Слоун възнамерява да продължи тая скандална връзка, той може да я посещава там. А той естествено нямаше да го стори. Йела бе полезна, когато наоколо нямаше други жени. Сега бяха дошли много жени от Англия и той трябваше да си намери бяла жена, а Йела щеше да посъветва да си намери някой себеподобен за съпруг.

Ако Джилбърт бе обяснил всичко това на Юджени, тя може би щеше да приеме по-благосклонно решението му. Но как бе могъл да каже на девойка от добро семейство, че добрият, благонадежден и честен Том Слоун — нает по договор служител, когото бе довел от родния му Глаучестършир, е пожелал една колкото грозна, толкова и греховна туземка?

Без да знае истинските факти, Юджени бе изпълнена с негодувание.

— Йела трябва да си отиде, защото има дете! Колко жестоко от твоя страна! Колко бездушно! Не искам и да чувам за това! Отказвам да я обрека на гладна смърт.

— Тя няма да умре от глад. Обясних ти, че ще й помогна да си намери подходящо място. Тук е пълно с дребни ферми и гостилници, които търсят готвачки, а не могат да си го позволят. Впрочем, туземците никога не гладуват. Те имат хиляди противни начини, за да се нахранят. С червеи, например. Те ядат един вид гъсеница, която наричат „омагьосан червей“.

Юджени изглеждаше още по-сърдита.

— Не можеш да ме убедиш, като ми разказваш подобни неща. Йела ти е служила, родила е дете в твоето имение и това дете има бял баща. Фоби ми каза. Сега твоите задължения към нея са още по-големи.

— Моите задължения се изчерпват с намирането на някаква друга работа за нея. Трябва да ми повярваш, че знам кое е най-добро в такива случаи. Освен това, ти си съвсем отскоро тук.

Джилбърт потисна надигащия се гняв. Веднъж бе допуснал да излезе извън себе си и след това ужасно съжаляваше.

— Мисис Джарвис е съвсем друго нещо. Първо — тя е вдовица. Второ — детето й ще бъде бяло. И трето — и двамата с теб знаехме за всичко това, когато я наехме.

— Когато ти я нае! — избухна Юджени.

— Много добре! Когато аз я наех. Но след това ти призна, че си много доволна от нея. Е, неправилно ли бе решението ми?

— Съвсем не — неохотно призна Юджени.

— Довери ми се, тогава. Йела е уличница. Ако остане тук, след година ще видиш на прага си едно ужасно грозно дете. Нека сега поговорим за нещо друго.

Юджени стисна устни.

— Според мен бебето е много сладко.

— Това е напълно естествено. Приятно ми е да чуя, че жена ми харесва деца. За предпочитане е обаче, това да са нейните собствени.

Това я накара да се изчерви и сведе очи. Той осъзна, че разбира лумналия огън в очите на мисис Джарвис онази сутрин. Разбра, че навярно й харесва да му оказва съпротива. Той почувства неудържимо вълнение и нарочно повиши глас, само за да успее да задържи огъня в погледа й.

Юджени бе нежно създание, което лесно се затваряше в себе си. Той със съжаление си помисли, че едва ли би могъл да се надява на малко повече топлота в ласките й тази нощ. Но това щеше да бъде един задоволителен начин за помирение.

Помирение ли? Едва ли, макар след това да бе видял как жена му припряно се опитваше да заличи следите от сълзи, когато отиде при нея в спалнята.

— Любов моя! Изглежда, че не си пестила сълзите си за оная долнопробна уличница!

— Не е вярно.

— Тогава какво е това?

Той пъхна ръката си под брадичката й и повдигна лицето й към себе си. Принудена да отговори, тя каза студено:

— Признавам, че мислих за Лайкфилд Корт и за това колко зеленина имаше там през лятото. Със сестрите ми обичахме да храним птиците, които долитаха в градината. Там имаше толкова много сипки, орехчета, червеношийки и косове! Имаше една червеношийка, която кацаше дори на пръста ми. Долиташе при нас година след година.

— Една и съща ли бе винаги? — запита подигравателно Джилбърт.

— Може би не, но така изглеждаше. Джилбърт, ти не си ме питал досега, дали съм щастлива тук!

Неочакваното й избухване го порази.

— Но ти си щастлива, нали?

Казваш го така, сякаш не би могло да има друг отговор. Защо си мислиш, че за няколко седмици аз ще се влюбя в тая пустош?

Пустош! Ама че дума избра, за да изрази отношението си към любимото му имение Иръби! За него то бе изключително красиво. Изуми го това, че тя не мислеше като него. Терасите му от лози, превити под тежестта на узрелите гроздове, красивата му къща, прекрасните сенчести места… а тя тъгуваше за дъждовете и мъглите на Англия!

Естествено бе да й липсват родителите, старата бавачка и всичките й сестри, с които можеше да побъбри. Ако не бе толкова зает, той щеше да прояви разбиране за това. Налагаше му се да прояви разбиране, иначе нямаше да може да очаква, че тя ще споделя вълнението му за наближаващия гроздобер. По същото време на идната година тя щеше да е също толкова ангажирана, колкото бе и самият той. Сигурен бе в това.

Той много нежно я пое в прегръдките си, целуна пламналите й страни и започна да й говори със спокоен и влюбен глас, като едновременно с това разкопча с тромавите си пръсти стоте и едно мънички копчета на корсажа й, които го вбесяваха.

Той се убеди, че това бе най-добрият начин за постигане на помирение, защото тя се сгуши до него и настойчиво започна да моли:

— Нека си имаме бебе, Джилбърт! Дай ми едно бебе!

Когато се обърна към възглавницата си, той си изказа поздравления за проявената нежност и търпение. В крайна сметка, нещата вървяха по-добре, въпреки че той не се залъгваше, че този изблик на чувства бе предизвикан от страст към него. Юджени бе станала сантиментална, след като бе държала в ръцете си онова грозно цветнокожо бебе. Боеше се, че това е отговорът.

 

 

Моли Джарвис се разхождаше навън, защото не можеше да заспи. Тя видя светлината в спалнята на горния етаж и се отправи натам. Уви по-плътно дрехата и си каза, че няма право да стои навън и да наблюдава господарската спалня. Тя нямаше намерение да прави това. Но го направи несъзнателно, просто защото това бе единственият светещ прозорец.

Тя бе обезпокоена от внезапното изчезване на Йела, макар че бе живяла достатъчно дълго в тази страна, за да разбере и аргументите на мистър Месингъм. Той искаше да осигури най-добрите условия за живот на своята жена. Тя трябваше по всякакъв начин да бъде закриляна от примитивността на живота в затворническата колония. Тя трябваше да си остане английска лейди.

Сега тя бе в обятията му. Как ли изглеждаха двамата в леглото, чудеше се Моли и започна неудържимо да трепери. Тя никога нямаше да забрави избухването на мистър Месингъм в кухнята онази сутрин, когато бе застанал с разкрачени крака и блестящи от гняв очи и я ругаеше за това, че бе допуснала онзи нещастен затворник в къщата.

Тя знаеше, че избухването му бе наполовина истинско. Той й крещеше, за да я накара да го гледа.

Само ако знаеше какви усилия бе положила да задържи погледа си в него! Тя го бе наблюдавала как крачи из двора, възхищавайки се на широките му рамене, тесни бедра и наперения му вид. Страхуваше се, че някой ден той можеше да прочете чувствата в очите й.

От толкова дълго време тя потискаше естествените си любовни инстинкти. Когато се роди бебето, щеше да е по-добре. Щеше да му даде цялата си любов. Защото тя никога не трябваше да се държи по начин, заради който можеше да бъде принудена да напусне Иръби. Тук сякаш бе най-близкото място до рая! Харесваха й синьото небе и околностите. Вятърът, шумолящ в клоните на евкалиптовите дървета, самотните крясъци на врани и калугерици, ослепителната светлина над заобикалящата засуха — всичко това означаваше свобода за нея. Нямаше намерение да я изгуби.

Искаше й се да може по-лесно да заспи в тези горещи нощи.

 

 

Сутринта Джилбърт взе Йела и детето и ги отведе в Перъмейта. Пътуваха с кабриолета. Йела уплашено се бе свила в задната част, прегърнала бебето, защото бяха тръгнали в една от онези прашни вихрушки, които туземците наричаха „уили уили“.

Джилбърт се върна на обяд и високо извика Юджени.

— Къде си, любов моя? — Гласът му можеше да се чуе из цялата къща.

Юджени се показа на стълбите, чудейки се какъв нов проблем бе възникнал.

— Донесох ти подарък — каза той, повдигайки нагоре една голяма клетка с птица. — Мъжете в Перъмейта ги ловят и ги продават. Папагалите умеят да създават добро настроение, а също и да говорят. Внимавай какво ще кажеш, ако не желаеш птицата да го повтори.

Птицата в клетката бе бял качулат какаду с жълт гребен. Той бе кацнал на пръчката и оглеждаше обкръжението си с лъскави преценяващи очи.

— Нали каза, че ти липсват птиците, които си хранила у дома. И аз реших да ти донеса тази.

Юджени се втурна по стълбите, смеейки се щастливо.

— Ох, колко е красив, Джилбърт! Виж умното му изражение! О, колко мило от твоя страна!

Тя спонтанно обви ръце около него и повдигна устните си, за да я целуне.

— Но ако си мислиш, че ще играя с това, вместо с бебето на Йела…

— Разбира се, че ще играеш. Между другото, настаних Йела в местния хотел на Джордж Харис. Той търсеше култивирана чернокожа да носи куфарите. Нямаше нищо против бебето, така че, всичко е наред.

Нов дом за Йела, играчка — за нея. Юджени се замисли. Джилбърт бе изключително доволен от себе си, мислейки се за достатъчно умен, за да уреди щастливо живота им, без обаче да търпи друго мнение, освен своето.

Тя наистина бе останала очарована от белия какаду и бе неблагодарно от нейна страна да бъде критична. В семейството мъжът бе господар. От какъв друг ред се нуждаеха жените? Миналата нощ тя упрекна Джилбърт, че никога не се пита дали тя е щастлива и сега тук бе доказателството, че той мисли за нея.

Този случай от семейния й живот тя запомни завинаги. Това бе мигът, в който тя твърдо реши да бъде щастлива.