Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (9)

Девета глава

Джулиана се събуди в нов свят. Свят, изпълнен с надежди и обещания. След като реалността на настъпилият ден не може да го изтрие, значи всичко е възможно, каза си, докато пиеше сутрешното си кафе заедно с Бен. Не беше гладна; искаше само да го гледа, да го докосва, да бъде с него.

Но не можеше, защото не желаеше да се прости със своята независимост. Ще се върне отново след няколко дни. Дотогава ще е обмислила всичко.

— Ще те видя ли довечера? — попита я, когато вече бе готова да тръгне.

Взря се в хубавото му лице, в силното тяло, дарило я с толкова приятни усещания. Искаше да каже „да“. Вместо това издигна преграда.

— Не съм сигурна. Зависи от работата ми и от Пейдж.

Искаше й се да се покаже по-нещастен от нейното отсъствие, но той само сви рамене.

 

 

Пристигна вкъщи. Взе си душ, облече строг костюм и излезе. Имаше малко работа преди срещата със семейство Бъртън.

Възбуждащ вкус и аромат на домати, чесън и сирене я посрещна, когато влезе в пицарията на Пит. Изглежда всичко в живота й ставаше по-наситено, по-реално. Чувстваше се като дете, по-точно като девойка. С тази разлика, че в онези дни любовта й беше бледо копие на настоящата.

Забеляза Пит зад тезгяха. Правеше пици заедно с няколко млади момчета — негови помощници.

Пит я погледна изненадан. Остави пицата и тръгна към нея.

— Какво има? Приличаш на котка, облизала каймак.

Джулиана се усмихна. Чувстваше се точно така. Причината явно не беше в грима, новите дрехи или перуката.

— Благодаря!

— Явно се е случило нещо, откакто те оставих снощи. Предполагам не си се отбила, за да обядваш?

— Правилно предполагаш.

— В такъв случай да влезем в канцеларията.

Преведе я през пицарията към заградена със завеси стаичка. Явно тук беше центърът на неговите пица-операции. Посочи й единствения стол, но тя поклати глава.

— Няма да се задържам. Дойдох само да ти дам това. — Отвори чантата си и извади чек. — Приеми го като заем или подарък.

Пит бавно пое чека. Гледаше късчето хартия и примигваше.

— Десет хиляди долара? — Явно не вярваше на очите си.

— Това е сумата, която ти трябва, нали?

— Да.

— Тогава какъв е проблемът?

— Ти вече ми отказа. Не те познавам като човек, който променя решенията си. Какво става с теб, Джулиана?

Беше й трудно да отговори честно.

— Не си спомням, Пит. Кога сме разговаряли за това?

— В деня, когато ти прилоша. У Бен. — Внезапно очите му се разшириха разбиращо. — Явно не си спомняш заради мозъчния аневризъм.

— Много неща съм забравила — кимна тя.

— В такъв случай мога само да се радвам. Освен ако сега, когато знаеш, не си го вземеш обратно.

— Парите са твои, Пит. Дължа ти много повече.

— Ти наистина си се променила. Не знам как бих могъл да ти се отблагодаря, скъпа! — усмихна се Пит.

Не беше я наричал „скъпа“ много отдавна. Очите й горяха и тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Чувстваше се объркана, но странно удовлетворена. Импулсивно стисна ръката му.

— Не се притеснявай! Надявам се сумата да свърши работа.

Пит сгъна чека и го прибра в джоба на сакото си. Хвана я за ръката и я поведе навън.

— Не знам какво е станало миналата нощ, но… Почакай. Май се досещам.

Джулиана се изчерви, прехапа устни и сведе поглед. Пит се взря в поруменелите й страни и избухна в смях.

— Ти и Бен? Кой би помислил? — Изглеждаше смаян.

Джулиана понечи да отрече, но се овладя навреме. Нямаше от какво да се срамува.

— Мислиш ли, че съм си загубила ума?

— Ти? Не. Бен — може би. — Поклати глава многозначително.

— Значи нямаш нищо против… Бившата ти съпруга и твоя приятел?

— Защо? Ти имаше ли нещо против, когато се ожених за Сандра?

— Напротив, зарадвах се. Така се чувствах по-малко виновна.

— О, ти наистина много си се променила. — Тръгнаха към изхода и той я прегърна. — За първи път чувам да признаеш, че носиш някаква отговорност за случилото се между нас. Желая ти щастие, Джулиана. Бен е чудесен човек, но е преживял много. Можеш да го погубиш, ако не си достатъчно внимателна.

„Ами аз? Да не съм направена от желязо?“

— Това е нож с две остриета, Пит!

— Не. За теб не се притеснявам.

Джулиана си тръгна, но оптимизмът й бе намалял значително.

 

 

Във фирмата се натъкна на тържество. Всички се бяха струпали около голяма шоколадова торта и си подаваха картонени чинии и пластмасови вилици.

Стела първа я забеляза.

— Вижте, шефът е тук!

Разговорите постепенно стихнаха.

— Извинете, че прекъснах празненството. Какъв е поводът?

Всички видимо се успокоиха от добронамерения й тон.

— Миналата неделя Чарли се ожени. — Стела посочи мъж на средна възраст, облечен в карирано сако.

Около минута беше необходима на Джулиана, за да познае Чарли Грешъм. Не можа да си спомни откога работи за нея. Въпреки това се усмихна и пое протегнатата му ръка.

— Моите поздравления! — каза тя.

— Казаха ми, че не одобрявате подобни тържества в офиса. Но предположих, че за специални случаи няма да се разсърдите.

И че няма да науча, помисли Джулиана. Усмихна се.

— Не искам фирмата да се превръща в Дисниленд, но нямам нищо против малките празненства. Мисля, че е време да спра и да вдъхна аромата на розите. — Обърна се към Стела, която я гледаше зяпнала. — А също е време да опитам сватбената торта.

Сред спонтанни аплодисменти Стела й предложи огромно парче, обилно украсено с рози от маслен крем. След няколко хапки Джулиана се извини и понесе куфарчето към кабинета си. Стела я последва.

— Съжалявам за тържеството, но Чарли просто не може да бъде спрян. Защо не ми се обади, че ще дойдеш?

— Реших в последния момент.

Истина беше. Решението беше взела след нощта, прекарана с Бен Уеър. Малко бяха нещата, които би му отказала.

— Всъщност след няколко минути имам делова среща със семейство Бъртън. Опал Рудник я уреди.

— Хелън и Родни Бъртън?

— Да. Какво има, Стела?

— Обиколили са всички фирми за недвижими имоти. Никой не иска и не може да им помогне. Господи, те дори съдиха Том Шенкс.

— Явно се е случило, докато съм била в болницата?

Стела започна да обяснява, но внезапно спря. Изражението й омекна.

— Ти наистина нищо не си спомняш. Беше преди година, но няма значение. Ще кажа на Джон да се заеме с тях.

— Не, Стела. Аз ще ги приема.

— Защо, за бога, сама си навличаш неприятности?

„Защото дадох обещание на мъжа, когото обичам“, си каза Джулиана мислено и продължи на глас:

— Някой трябва да го направи. Защо да не съм аз?

 

 

Родни Бъртън тропна с бастуна си по пода. Рунтавите му вежди подскочиха над ястребовите младежки очи.

— Няма смисъл! Така казах на госпожа Рудник, когато ми съобщи за днешната среща.

Хелън Бъртън пърхаше около съпруга си и безуспешно се опитваше да го успокои. Той внушително се извисяваше над нея, въпреки че едва ли беше по-висок от Джулиана.

— Родни, успокой се, скъпи. Знаеш какво каза лекарят.

— Този шарлатанин!

Джулиана се опита да прикрие смайването си. Семейство Бъртън бяха около осемдесетгодишни, но явно възрастта не се бе отразила на ума им. А мъжът обединяваше всички значения на определението „сприхав“.

— Моля, седнете и ми обяснете какъв е проблемът!

Телефонът иззвъня. Джулиана се усмихна извинително и взе слушалката. Беше Стела.

— Предупреди ме да не те безпокоя, но се обажда Барбара Снел. Опитва да се свърже с теб от вчера. Казва, че е важно.

— Покани я. Ще я приема веднага щом привърша с господин и госпожа Бъртън.

— Или когато те довършат теб — измърмори Стела.

Джулиана остави слушалката и се обърна към двойката, седнала пред бюрото.

— Сега, ако ми кажете какъв е проблемът, сигурно ще успея да ви помогна.

— Ей богу, разчитаме изключително много на вашата честност.

Господин Бъртън замахна към бюрото със светкавична скорост и стовари с трясък бастуна. Дървото изхрущя и се пречупи. Тримата подскочиха.

Във внезапно настъпилата тишина, мекият глас на Хелън Бъртън прозвъня като камбана.

— Слава богу! От двайсет години чакам този момент.

 

 

— И тогава господин Бъртън погледна към мен, към счупения бастун и към съпругата си и каза: „Хелън, какво се опитваш да ми кажеш?“.

Джулиана избухна в смях, облягайки се на стола.

Барбара, която седеше срещу нея, отвърна с принудена усмивка.

— След това беше вече съвършено друг човек. Всеки път, когато се разгорещяваше, съпругата му многозначително поглеждаше към счупения бастун и той се успокояваше. Така и не разбрах съвсем какво искат.

— Скоро ще разбереш. Всеки иска нещо. — Гласът на Барбара никога не беше звучал толкова хладно.

— Но ти си тук по работа. Какво мога да направя за теб?

Барбара стисна устни и присви очи.

— Можеш да изясниш една противна мълва.

Дъхът на Джулиана секна. Навярно отношенията и с Бен вече бяха тръгнали от уста на уста.

— Разбира се. Какво си чула?

— Че имотът на Холмс се продава за сто хиляди долара.

— Какво?

— Не се преструвай, че не разбираш. Говоря за Една и Хенри Холмс, или по-точно за Една, защото Хенри умря.

— О, разбира се! — Джулиана знаеше имението — стара полуразрушена къща, но на плодородна почва. — Сто хиляди! Но това е невероятно евтино. Каква е комисионата?

— Ти ще кажеш. Чарли Грешъм е посредник по сделката. — Барбара грабна чантата си и скочи от стола. Гласът й преливаше от възмущение. — Познавам те отдавна, Джулиана. С нищо не можеш да ме изненадаш. Отнемала си ми клиенти и каталози, лъгала си ме. Никога обаче не съм предполагала, че ще паднеш толкова низко да крадеш от една седемдесет и пет годишна вдовица.

— За какво говориш? — Джулиана беше поразена.

— Чарли Грешъм е измамник и ти знаеше това, когато го назначи на работа. Използвал е отчаянието на бедната стара жена. На всичко отгоре й е казал, че това е сделката на века. Познай кой е купувачът?

— Аз не…

— Братът на Чарли.

— Почакай, почакай! Трябва да има някаква грешка. Кой ти каза?

— Госпожа Холмс! — Възмущението на Барбара не знаеше граници. — Вчера бяхме заедно на фризьор. Възрастната жена мисли, че Чарли й прави услуга. Но някои от нас знаят истината, нали? — Барбара пристъпи към вратата. — Зная, че си разочарована, задето няма да ти присъдят наградата. Но твоята фирма е една от най-престижните и сключва голяма част от сделките в района. Ала това не е сделка, а измама. Ако узнае за нея, баща ти ще се обърне в гроба.

Джулиана имаше чувството, че е попаднала в кошмар. Сърцето й болезнено блъскаше, виеше й се свят. Барбара излезе и заплашително затръшна вратата.

Секунди по-късно се показа Стела.

— Какво се е случило?

— Стела, знаеш ли нещо за сделката на Чарли Грешъм с имота на Холмс?

— Разбира се. — Стела приближи към бюрото. — Не си ли спомняш?

Джулиана почувства болка в стомаха. Очевидно тя беше наредила на Чарли да се облагодетелства за сметка на вдовицата.

— Помоли господин Грешъм да дойде при мен!

 

 

Опита се да зададе въпросите спокойно, но Чарли беше много ядосан.

— По дяволите, вие знаехте толкова добре какво ще стане, колкото и аз! Не се опитвайте да лицемерничите.

— Довиждане, Чарли. — Радваше се, че гласът й отново е спокоен и уверен. — Нашето сътрудничество приключи.

— Така ли? Та нали именно вие ни окуражавахте да сключваме изгодни сделки. Освен това току-що се ожених и не мога да си позволя…

Телефонът иззвъня и Джулиана грабна слушалката.

— Бен Уеър — произнесе Стела.

— О, да. Свържи ме.

— Не, той е тук.

Вратата се отвори едновременно с думите на секретарката й. Бен застина на прага и я погледна въпросително. Усмивката му изведнъж угасна, когато обхвана с поглед сцената пред себе си.

Джулиана грейна, като го видя. Обърна поглед към Чарли.

— Казах довиждане.

Чарли прехапа устни и сякаш опита да възрази. Бен застана до Джулиана. Сините му очи бяха ледени. Чарли очевидно разбра, че спорът е безсмислен. Обърна се и излезе.

Джулиана се хвърли в прегръдките на Бен.

— Спокойно, мила. Искаш ли да ми кажеш какво се е случило?

— Да! Само че по-късно. Първо трябва да се успокоя.

— Както кажеш. — Изражението му стана сериозно. — Липсваше ми. Имаш ли нещо против, че се отбих, без да те предупредя?

— Не! О, не! — Тя се повдигна на пръсти и го целуна. — Никога не съм била по-щастлива да видя някого.

— Аз също. Ще те видя ли довечера?

— Толкова е сигурно, колкото, че слънцето ще залезе на запад.

 

 

Джулиана влезе в кухнята и завари Пейдж да отваря минерална вода. Дъщеря й се усмихна, сякаш никога не се бяха карали.

— Днес си била на работа? Значи вече всичко е наред.

— Върнах се, но не всичко беше добре.

Джулиана отвори хладилника и надникна. Пейдж поклати глава.

— Стига притеснения за деня. Разкажи ми за нощта.

Джулиана извади кана с портокалов сок и затвори хладилника.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— О, мамо. Зная, че си прекарала нощта с Бен.

Шокирана до дъното на душата си, Джулиана се вгледа в дъщеря си.

— А-аз… Ти не… Ние…

— Не се притеснявай, мамо. Мисля, че е чудесно. Мисля, че той е чудесен. Ако искаш да се омъжиш за него, имаш моята благословия.

— Да се омъжа? Никой не говори за женитба. Откъде ти хрумна?

— Разбирам — намигна Пейдж. — Ти ли ще се преместиш при него или той ще дойде тук?

— Луда ли си? Никой няма да се мести никъде. — В този момент се вгледа в лицето на момичето и разбра, че дъщеря й се шегува. — Пейдж, бъди сериозна за минута.

— След малко имам среща.

— За снощи искам да ти кажа, че сбърках. Ако наистина имаш желание да работиш като медицинска сестра… — преглътна трудно и събра сили за пълна капитулация, — съгласна съм с твоя избор.

— Наистина ли? Прекалено лесно се съгласи, мамо.

— Никак не беше лесно — каза строго Джулиана. — Искам само да те помоля да вземеш окончателно решение, след като се върнеш от Европа това лято.

— Съгласна съм. Но ако мислиш, че това е само поредната ми луда идея, трябва да те разочаровам.

— Не, не мисля така. — Сърцето на Джулиана се изпълни с любов и тя импулсивно добави: — Обичам те, скъпа. Искам само да бъдеш щастлива.

— И аз те обичам. Преди искаше само най-доброто за мен. Сега искаш да бъда щастлива. Усещам някаква промяна — рече Пейдж и излезе.

Щастие или най-доброто? Шоколадова торта или черен дроб? Бен или целия свят? Не можеше да има никакъв спор.

 

 

Стояха на терасата и вдишваха свежия нощен въздух. Джулиана се загърна по-плътно с чаршафа и погледна Бен. Отчаяно се опитваше да събере кураж, за да му разкаже за Барбара, Чарли Грешъм и вдовицата Холмс. За нещастие нямаше начин да не разкаже и за своето участие. Можеше да се закълне, че не си спомняше какви указания беше дала, но това не я извиняваше. Беше законно и морално отговорна за сделките на подчинените си.

Опитваше да си спомни нещо нередно и нечестно, което беше направила в миналото, но не успя. След толкова душевни терзания, все още не знаеше как да започне.

Бен застана зад нея и я целуна по рамото.

— Нещо си напрегната — прошепна и я прегърна през кръста.

— Така ли?

Притисна се към него. Беше дошла преди около час и той я беше повел към спалнята — властно, без да очаква отказ. Докато се любиха, чувството й за вина сякаш се беше стопило.

— Мисля, че ти липсвам! Премести се да живееш при мен! — Той я целуна по шията и нежно обхвана гърдите й.

Джулиана простена и затвори очи.

— Тогава никой от нас няма да може да си върши работата. Дърветата ще изсъхнат…

— По дяволите дърветата!

— И семейство Бъртън няма да разрешат проблема си.

— Говоря сериозно.

— Зная. — Тя пое дълбоко въздух. — Страхувам се, че след като ти разкажа това, което ме измъчва, ще промениш решението си.

 

 

Джулиана седеше до масата в кухнята. Изпълнена с меланхолия наблюдаваше как Бен приготвя чай.

Наля две чаши, седна срещу нея и я погледна въпросително.

Тогава тя му разказа всичко. Не скри обвиненията на Барбара и потвърждението на Стела. Докато говореше, не го погледна нито веднъж. Когато свърши, Бен каза:

— Значи Барбара те нарече измамница и ти й повярва?

— Можеш ли да ме упрекнеш? Толкова бели петна има в паметта ми. Когато си припомням нещо, вечно трябва да го проверявам.

— Е, това е нещо, което няма нужда да проверяваш.

Джулиана вдигна рязко глава.

— Защо?

— Защото аз вече го направих. Разговарях със Стела.

— Тогава вече знаеш, че съм накарала Чарли Грешъм да измами вдовицата?

— Нищо такова не зная!

Лицето му застина като отливка от бронз. На флуоресциращата светлина косата му блестеше в златно и сребърно.

— Но ти каза… — Тя безпомощно разпери ръце.

— Веднага си повярвала на най-лошото. Май нямаш високо мнение за себе си!

— Но Стела каза, че съм знаела за сделката.

— Да, но никога не е казвала, че си я разбрала. Обясни ми, че е искала от теб да вземаш решения, много преди да си се възстановила. Стела обвинява единствено себе си.

Ръцете на Джулиана се разтрепериха. Едва не разля чая.

— Наистина нищо не си спомням за сделката с госпожа Холмс.

— Вярвам ти.

— Как можеш да ми вярваш, когато аз самата не съм сигурна? Знам каква ми е репутацията. Винаги съм била твърда, но честна. Сега изведнъж започвам да се чудя… Дали съм била такава винаги? Може би не си спомням, защото не искам да си спомня? Как мога да съм сигурна? Как можеш ти да бъдеш сигурен?

— Сигурен съм — каза решително.

Джулиана удари с юмруци по масата. Чашата подскочи и чаят се разля, но тя не забеляза.

— Но как можеш да ми вярваш?

— Искам да ти вярвам и затова ти вярвам. Уликите срещу теб са косвени и съдебните заседатели могат да решават сами. Аз направих своя избор — вярвам ти!

Джулиана не откъсваше поглед от него. След малко осъзна, че не го вижда заради сълзите в очите си. Накрая преглътна и ги изтри с ръка.

— Благодаря! — каза с пресипнал глас. — Не съм свикнала някой да ми вярва повече от мен самата.

— Не е лошо, нали?

— Прекрасно е! Чувствах се толкова… Барбара и Чарли…

— Забрави ги, Джули! Барбара те мрази. Ако тя вярва на всичко, което казва, ти не си длъжна да го правиш. Колкото до Чарли Грешъм, взела си го на работа не по собствено желание, а защото е бил отчаян. Искала си да направиш добро, Джули. Стела каза, че си вършила много добрини на хората.

Бен се ослуша и погледна разтревожен към вратата.

— Какво има? — попита тя изплашено.

След малко той сви рамене.

— Нищо. Стори ми се, че чух мотор на кола. Но кой ще дойде дотук, особено в този час на нощта?

След минута обаче Бен скочи на крака, сви юмруци и погледна към вратата.

Сърцето на Джулиана щеше да изхвръкне. Облегна се на стола и плътно се загърна с чаршафа. Не се страхуваше, че някой ще я нарани. Бе уверена в способността на Бен да я защити. Но мисълта, че някой ще я види така — полугола посред нощ в кухнята на мъж, я притесни до припадък.

Определено имаше някой отвън. Дръжката на вратата се завъртя. Бен се спусна, хвана я и рязко разтвори вратата.

— О!

На прага стоеше жена на средна възраст. Устните й бяха застинали в почуда. За момент се взря в Бен, после погледът й се плъзна към Джулиана.

Бен се отпусна и мечешки прегърна жената. Направо я скри от ужасените очи на Джулиана.

— По дяволите, Лил — каза той раздразнено, — можеше да ме предупредиш, че пристигаш!