Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (7)

Седма глава

Бен не откъсваше поглед от Джулиана. Тя бе събудила у него чувства, за които не бе подготвен и които неприятно му напомниха, че е от плът и кръв.

Тя също така му бе напомнила колко отдавна за последен път бе пожелал жена. Ала не тази жена, мина му през ума. Тя изобщо не се беше променила. Останала си бе арогантна, себична…

— Джулиана, ти ли си? — До масата беше приближила възрастна двойка. Говореше жената. — Не можах да те позная с подстригана коса. Очарователна си.

Джулиана ги гледаше объркана. Нервно приглади кичур от перуката.

— Изглеждаш чудесно. Може би малко поотслабнала. Внимавай да не прекалиш с диетата.

— Радвам се да те видя. Работата върви добре, надявам се? — намеси се мъжът.

— Да. Предполагам… — Погледна с ужас към Бен.

Мина му през ума, че тя не знае кои са тези хора. Все още ядосан, изпита съчувствие към нея. Стана и протегна ръка към мъжа.

— Бен Уеър — каза той. — Мисля, че не се познаваме.

— Джордж Сингълтън. Това е съпругата ми Едит. Джулиана ни помогна преди няколко години.

Лицето на Джулиана грейна.

— Джордж, Едит! Радвам се, че ви виждам. Как са внуците?

Едит се усмихна щастливо.

— Добре са. Но ние прекъснахме вечерята ви. — Погледът й ги обгърна с разбиране. — Радвам се, че се запознахме, Бен. Приятна вечер.

Тя мисли, че между нас има нещо, но греши, мрачно помисли Бен, докато ги проследяваше с поглед. По-скоро бих легнал с кобра. Легнал? Откъде ми хрумна?

— Благодаря. Нямах представа кои са — прекъсна мислите му Джулиана.

— Няма за какво — отвърна хладно.

— Навярно не знаят, че съм била болна.

— Изглежда е така.

— Когато ти се случи нещо толкова страшно, мислиш, че целият свят се върти около теб и се моли за щастлив изход. — Тя затвори очи и потръпна.

Бен искаше да пропъди съчувствието, което изпитваше към нея, затова попита рязко:

— Самосъжаляваш ли се?

— Не. Само споделих едно свое наблюдение.

— Гледай на нещата откъм хубавата им страна. В края на краищата не разбраха, че носиш перука.

Джулиана подскочи и очите й блеснаха.

— Ти наистина си безчувствено копеле! Тръгвам си!

— Не преди някой от нас да плати.

Погледите им се срещнаха.

— Аз винаги сама плащам сметките си — каза тя с леден глас.

— Аз също.

Двамата посегнаха към сметката, но той беше по-бърз.

За момент му мина през ума, че тя ще я издърпа от ръцете му, но Джулиана взе останалата в чинията кифличка, гневно извади късметчето и прочете на глас:

— „Ще намерите истинската любов там, където най-малко я очаквате“. — Тя смачка листчето и го изхвърли в пепелника. — Чакам със затаен дъх!

 

 

Бен гледаше пълната луна през прозореца на мерцедеса и мълчеше. Не знаеше как да постъпи.

Не трябваше да я целува — пък било то и само за да я успокои. Достатъчна причина да не го прави беше силното му желание. Тя го беше завладяла. Неусетно задължението му към нея се беше превърнало в страстен копнеж. Не се чувстваше удобно на седалката до шофьора. Физическият дискомфорт се превръщаше в емоционално неудоволствие.

— Беше нечестна с нея — каза той рязко.

— В края на краищата това не те засяга, нали? — отвърна хладно Джулиана и обърна колата към каньона Буена Суерте.

— Ти направи всичко моя работа, когато припадна в къщата ми. — Не мислеше вече да се контролира. — Моя работа е откакто започна да идваш тук ден след ден и се пречкаш на пътя ми. — Чу я как пое въздух и остана доволен, че я е наранил. Веднъж започнал, не можеше да спре. — Всичко е моя работа, откакто заяви, че се променяш. За щастие не ти повярвах и затова не бях изненадан, когато се нахвърли върху Пейдж.

Тя спря колата до неговия пикап и се извъртя на мястото си.

— Аз исках само…

— Млъкни! Сега е мой ред! — Сграбчи я за раменете и я разтърси.

— Няма да мълча. Какво право имаш ти да се намесваш в отношенията с дъщеря ми?

Беше ядосана. Добре. Такава искаше да я остави. Отвори вратата и излезе навън. Наведе се през прозореца и изкрещя:

— Върви си вкъщи, Джулиана, и никога не се връщай! Тук няма да намериш нищо от това, което търсиш. Не можеш да увеличиш банковата си сметка, социалния си престиж или да промениш професията на дъщеря си. Няма да продам земята си нито на теб, нито заради теб!

Обърна се и закрачи към къщата. Надяваше се, че достатъчно я е разгневил, за да запали колата и да си тръгне. Някакво отмъстително кътче в душата му се молеше нощта й да бъде тъй мъчителна, както обещаваше да бъде неговата.

Ала Джулиана изскочи от колата и хукна след него. Даваше си сметка, че не може да си тръгне така. Ако сега си отиде, ще го загуби завинаги… като приятел. Това е единственото, което иска. Той очевидно не желаеше и приятелство.

Точно пред вратата на кухнята хвана ръката му — твърда като неочаквано препятствие от гранит.

— Защо постъпваш така? — извика тя. — Не мога да разбера. Всичко вървеше добре, докато Пейдж…

— Не обвинявай Пейдж!

Говореше с такава ярост, че тя се задъха.

— Не я обвинявам. Опитвам се да разбера защо изведнъж започна да се държиш така, сякаш ме мразиш…

— Не те мразя. Върви си вкъщи! Махай се оттук!

Гласът му я ужаси, но мисълта, че ще го загуби, беше по-страшна. Ръката му изгаряше пръстите й, въпреки това тя настойчиво продължи:

— Не мога. Твърде много държа на теб!

— Какво, по дяволите, означава това?

— Наречи го както искаш! — В мислите си го молеше да я прегърне. — Бен, твоето приятелство… Твоята подкрепа и одобрение… са от голямо значение за мен. Явно сме на различни мнения за бъдещата професия на Пейдж. Но бихме могли да поговорим отново.

— Тя е твоя дъщеря, както непрекъснато ми напомняш.

— Беше нечестно от моя страна, но бях много ядосана.

— Е, сега всичко е наред — каза той саркастично. Пристъпи към нея, зарови пръсти в перуката и я свали. Захвърли я настрани. Грубо притисна Джулиана към себе си, наведе главата й назад и яростно впи устни в нейните.

Джулиана се отпусна в прегръдката му. Пръстите му докоснаха гърдите й и той чу забързаното й дишане. Погледите им се срещнаха. Устните му се плъзнаха по шията й. Страстта му се разпалваше с всяка нова ласка. Притисна длани към гърдите й и почувства втвърдените зърна.

— Изпусна шанса да си тръгнеш — промълви той с дрезгав глас. — Сега е твърде късно.

— Не разбирам за какво говориш. — Джулиана се облегна на вратата. Очите й бяха притворени.

— Лъжкиня… — Ръката му се плъзна към копчетата на светлозелената й копринена блуза. Пръстите му нежно погалиха гръдта й.

Тя пое въздух и отвори очи.

— Но ние сме само приятели! — прошепна, но не посегна да го спре. — Винаги сме били.

— Мисля, че приятелството ни преминава към нов етап.

Сграбчи нежната тъкан и я дръпна — копчетата изпукаха. Нямаше представа, че гневът му е толкова силен. Наведе се бързо и потърси с устни пламналата й кожа. Притисна я към стената и раздели с крак бедрата й.

— Бен… Ти… Аз…

Усети объркването й, но и той бе не по-малко изненадан. Не беше очаквал това да се случи. Не бе и предполагал, че хаосът, завладял чувствата му, ще надделее. Болезнено разгневен и възбуден се бореше срещу изкушението, но загуби. Ръката му се плъзна по гърба й и разкопча сутиена.

Не я обвиняваше в нищо. Не можеше да повярва, че това се случва с тях. Целуваше я и вдъхваше аромата й. Възбуден до краен предел, сграбчи ръката й.

— Ела! — Отвори вратата с ритник.

Джулиана се дръпна назад.

— Какво правиш? Това е лудост!

— Зная! — Повлече я към спалнята.

— Ние се познаваме от доста време — отчаяно промълви тя.

Стигнаха стаята и той с безцеремонен жест я хвърли на леглото.

— Хей! — отскочи нагоре тя. Реалността на ситуацията я зареди с неочаквана сила. Протегна ръка и запали нощната лампа.

Светлината заля стаята и освети Бен с наполовина съблечена риза. Джулиана прикова поглед в него, забравила въпросите си. Лампата осветяваше стегнати мускули и гладка бронзова кожа.

Бен свали ризата и я захвърли. Страните му пламтяха, светлата му коса беше разрошена. Лицето му излъчваше странна несигурност, въпреки че гласът му прозвуча арогантно:

— Желая те!

— Но това е нелепо! Толкова отдавна не съм…

Той я погледна изпитателно. Светлините и сенките подчертаваха строгите черти на лицето му и трапчинката на брадата.

— Аз също. Сега ми е за пръв път, откакто…

Не бе необходимо да продължава. Джулиана знаеше, че бе искал да каже „откакто жена ми почина“. Признанието разколеба решителността й.

От какво се пазя? Не съм някаква неопитна ученичка, а зряла жена, помисли внезапно Джулиана. Бях сама толкова дълго. Ако сега изпусна този шанс, няма да се сближа никога с него. Тази възможност я изплаши. Протегна ръка и докосна бедрото му през джинсите. Мускулите му останаха стегнати. Той плъзна поглед към лицето й с неизречен въпрос.

Останала без дъх, Джулиана кимна.

Бен се усмихна и целият му яд се стопи.

Преплете пръсти в нейните и я изправи на колене върху леглото. Джулиана се опита да стане. Не се притесняваше, че блузата й е разкъсана, а от факта, че е гола. Инстинктивно прикри гърдите си с ръце.

— Добре! — прошепна задъхано. — Но мисля, че първо трябва да се подготвим.

Бен внимателно отстрани ръцете й. Наведе глава и жадно засмука зърното й. Не беше докосвана толкова дълго, че от горещата ласка на езика му коленете й омекнаха.

Положи я на леглото, без да сваля устни от нея. Ръката му се плъзна по корема, продължи надолу между бедрата й и тя изстена. С последни усилия на волята хвана главата му с ръце. Бен вдигна поглед, за да срещне очите й.

— Имаме нужда от… нещо — прошепна тя.

— Нещо… — промърмори и чак тогава разбра. — О, да… Къде е чантата ти?

— Никога не съм имала такива неща! — Опита се да преодолее сладостната тръпка, която разливаше по тялото й изгарящата ласка на ръката му.

Гледаха се известно време. Ужасната истина достигна бавно до тях. Бен се дръпна рязко. Джулиана се извъртя и седна на леглото, гола до кръста.

— Сигурен ли си, че нямаш един…

Изражението му беше свирепо.

— Думата, която търсиш, е „презерватив“. Мина доста време, откакто се нуждаех от тях.

— Тогава как мислиш, че ние… — Посочи безпомощно раздърпаната, като нея самата, покривка на леглото.

— Мислех, че ти си се подготвила.

— Никога през живота си не съм купувала презерватив. С риск да помислиш, че съм старомодна, не съм от тези жени. — Скочи и взе сутиена. Закопча го и се втренчи в разкъсаната блуза. — Не мога да си тръгна в такъв вид!

— Възнамеряваш да си тръгнеш? Що за…

— Не казвай нищо! — Обърна пламнало лице към него. Никога не беше се чувствала по-унизена. — Ще ми заемеш ли някаква дреха, за да се прибера вкъщи.

Леглото изскърца под тежестта му. Направи неопределен жест с ръка.

— Всичко е на твое разположение. Ще се радвам, ако намериш каквото търсиш.

Искаше да му каже, че той е всичко, което е търсила, но беше прекалено объркана, за да говори.

Грабна една карирана риза, закачена на вратата и бързо я облече. Закопча я догоре. Дълга почти до коленете й, тя сякаш й осигури защита.

Бен просто я наблюдаваше. Лицето му беше безизразно, но мускулите му ясно се очертаваха.

На прага Джулиана се обърна.

— Съжалявам! Не зная как се случи.

— Аз зная.

Тя безмълвно напусна стаята.

 

 

Когато завиваше по алеята към къщата, видя паркирана отпред колата на Пит. Изстена. За секунда помисли да се върне обратно, но не можеше да си го позволи. В края на краищата, това беше нейният дом.

Каква нелепа ситуация! Отвори с дистанционното управление вратата на гаража, паркира колата и изключи мотора. Пит влезе след нея. Изчака я да заключи колата и да затвори гаража.

Без да губи време в обяснения, Пит започна направо:

— Виж какво, Джулиана, Пейдж е много объркана и мисля, че би могла… — Гласът му заглъхна. — Господи, какво се е случило с теб?

Лицето й пламна.

— Нищо. — Тя забърза към вътрешната врата и я отключи.

Пит я последва.

— Добре ли си? Откъде взе тази риза? Изглеждаш, сякаш са те плюли и ритали.

— Е, не са! — Джулиана се извърна към него. Бе забравила, че е облечена в ризата на Бен. — Ако си дошъл да ме критикуваш, можеш просто…

— Успокой се. Тук съм, за да поговорим за Пейдж. Има ли някакъв шанс да получа бира или в краен случай вода? Чакам те от един час.

— Предполагам. — Неохотно го поведе към кухнята и с жест посочи хладилника. — Заповядай!

Докато Пит шумно отваряше бутилка минерална вода, Джулиана седна до масата. Ръцете й се отпуснаха в скута. Чувстваше се изтощена до краен предел.

— Искаш ли нещо? — попита Пит и отпи от водата. — Май имаш нужда от едно питие.

— Не — отговори автоматично, но после размисли: — Да! В хладилника има бяло вино. Налей ми във водна чаша.

— Допускам, че не само Пейдж е имала трудна вечер — изгледа я подозрително той, докато й подаваше чашата.

— Имала съм и по-добри. — Изпи почти половината от виното. — Имах нужда от това.

— Виждам.

Стана й неудобно от разбиращия му поглед. Пит я познаваше прекалено добре. Може би затова се омъжи за него. По-точно казано, може би затова се разведе с него.

Остави чашата на масата.

— Пейдж още ли ми се сърди?

Пит се настани на една табуретка.

— Тя не ти се сърди, Джули. Нещастна е, защото се страхува, че ще се опиташ да я разубедиш. Казах й да не се притеснява.

— Когато бяхме женени, ти не се осмеляваше да говориш от мое име. Защо мислиш, че сега ще го понеса?

— Не ме интересува дали ще го понесеш, или не. Пейдж е и моя дъщеря. Щом иска да стане медицинска сестра, ще й помогна да осъществи желанието си.

Джулиана зяпна от учудване. Пит имаше толкова затруднения по осигуряването на издръжката за второто си семейство, че едва ли би могъл да намери пари, за да плаща обучението на Пейдж. А и Джулиана не би му позволила. Отвори уста, за да му обясни, но каза само:

— Добре!

— Добре? — Прозвуча така, сякаш най-накрая го е изненадала.

— Добре — повтори тя. — Щом истински го иска, аз не възразявам. Можеш да й предадеш, ако искаш.

— Почакай. Да не би това да е някакъв трик?

— Тя е свободна да прави каквото иска. Имам много други проблеми.

Пит се втренчи в нея за момент, после тъмните му очи се разшириха и проблеснаха с разбиране.

— Почакай — каза той бавно. — Тази риза, която си облякла… Мисля, че се досещам кой носи карирани ризи. Прекарваш времето си с Бенджамин Уеър — производителя на авокадо.

— Не ставай смешен. — Глътна малко вино, за да се успокои и да избегне погледа му.

— Толкова отдавна не си показвала интерес към мъж. Бях започнал да мисля, че…

— Пит!

— Добре, добре! — Вдигна ръце, сякаш се предава. Кафявите му очи закачливо проблеснаха. — Хайде, скъпа. Ако не те вълнува Бен, тогава какво? — Изглеждаше загрижен и същевременно скептичен.

— Всичко стана, защото… Ако не беше тази плешивост…

— Ти не си плешива. Косата ти расте толкова бързо.

— Да, но аз се чувствам плешива. — Особено сега, когато беше забравила перуката си пред къщата на Бен. — Освен това непрекъснато обърквам времето и събитията, не помня цифрите. Пит, мога да се концентрирам само за около деветдесет секунди. — Освен когато Бен ме прегръща. Това подобрява умствените ми способности с хиляда процента, завърши мислено тя.

— О, скъпа! — Пит заобиколи масата и хвана ръката й. По лицето му се четеше разкаяние. — Очакваш прекалено много от себе си за кратко време. По-спокойно!

Колко често й бе повтарял тези думи? Докато бяха женени, непрекъснато се бе опитвал да я разведри, но тя естествено не го слушаше.

— Пит, мислиш ли, че съм продажен сноб?

— Не бих избрал точно тази дума, но знам кой би се изразил така. Ако Бен не успее да те „укроти“, никой не би могъл. Сигурен съм.

— Не искам никой да ме „укротява“. Аз…

Телефонът иззвъня. Дива надежда изпълни гърдите й. Това е Бен. Обажда се, за да се извини. Да й каже, че не може да преживее тази нощ без нея, че идва…

Джулиана погледна Пит.

— Има ли друго?

— Не, това е. Обади се. Аз си тръгвам.

— Благодаря! — Не дочака да се отдалечи. Втурна се и грабна слушалката. — Бен? — Извика с абсолютна сигурност.

Тишина — дълбока и безкрайна. После чу как някой произнесе името й… Гласът на Кари Годард.