Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (4)

Четвърта глава

— Не ти вярвам! Не съм виждала Кари Годард от… — Джулиана разшири очи. Явно не знаеше как да завърши изречението.

Бен не обичаше да я съжалява.

— Успокой се! Беше на втория ден след преместването ти от интензивното. Срещнах го в болницата и разменихме няколко думи.

Истината беше, че Бен „с няколко думи“ му бе предложил да му разкраси лицето, ако отново го види пред стаята на Джулиана. Ала подобно предложение не беше необходимо; Годард беше бял като платно и дори не възрази.

— С превръзките ли бях или вече изглеждах така? — посочи Джулиана почти голата си глава.

— Наистина ли си толкова суетна? — изстреля Бен.

— Видях господин Годард в офиса — вметна Стела. — Каза, че ще се обади пак, но още не се е появил.

Джулиана простена. Стела погледна с безпокойство Бен. Той едва забележимо кимна към вратата. Жената разбра намека и излезе.

Бен се облегна на стола до дивана.

— Нещо друго, преди да си тръгна?

— Искам цигара.

— Няма да стане!

— Не се шегувам, искам цигара! За кого се мислиш? За майка ми?

— Не! Но не съм също дъщеря ти, нито бившият ти съпруг. Или някой, когото си свикнала да въртиш на малкия си пръст.

Взираха се един в друг, докато устните й се разтрепериха. Бен омекна.

— Всъщност не искаш точно цигара, нали? — каза придумващо.

— Добре! Но наистина искам нещо… — Джулиана за миг затвори очи, после се втренчи в него. — Играеш нечестно!

— Играя за победа. А ти как играеш?

— В момента с половината карти. Просто искам всичко да бъде както преди.

— Сигурна ли си? — Бен умишлено я дразнеше. — Значи животът ти е бил идеален. Не е имало какво повече да желаеш, така ли?

Тя предизвикателно вирна брадичка.

— Никога не съм претендирала, че съм идеална!

— Напротив. Особено в гимназията.

— Надявам се, че се шегуваш. — Тя се изчерви. — Но не съм съвсем сигурна. Никога не си ме харесвал много.

— Не, не много.

— Поне си честен!

— Ако това ще те утеши, сега те харесвам малко повече отпреди — каза Бен неохотно.

— О, започва да става интересно! — присмя се тя. — Предполагам, това наричат „провалям, чрез снизходителна похвала“. Какво промени отношението ти към мен?

Бен също се чудеше, накрая стигна до следното заключение:

— Споделеното нещастие. Видях те с остригана коса.

Тя се задъха и вдигна ръце към главата си.

— Видял си ме без коса? Един добър човек никога не би посмял да бръкне с пръст в раната!

— Никога не съм претендирал, че съм добър!

Той се опита да запази безстрастното си изражение. Джулиана изглеждаше раздразнена.

— Аз не съм съвършена, ти не си добър. Ще бъдем чудесна двойка.

Той пъхна ръце в джобовете си. Нямаше намерение да бъде част от която и да е двойка. Сви рамене и тръгна към вратата.

— Остави ме на мира — извика след него тя. — Ще стана по-добра! Сега всичко ще бъде различно. Може би дори ще започнеш да ме харесваш?

— Добре. Ще чакам със затаен дъх.

 

 

Колата на Пейдж спря на алеята пред къщата, точно когато Бен бе стигнал до своя пикап. Момичето изскочи, затича се и сграбчи ръката му.

— Мама тук ли е? Как се чувства?

— Не съвсем зле. Възстановява се. Бавно, но все пак има напредък.

— Зная! Опитвам се да бъда търпелива, но трудно ми се удава.

— Не по-трудно, отколкото на нея.

Пейдж се засмя, но изглеждаше някак разсеяна. Бен повдигна нежно брадичката й и я погледна озадачено. Клепачите й се притвориха. Опитваше се да прикрие вълнението си.

— Е, казвай! Какво си намислила?

Момичето бавно пое въздух и изрече на един дъх:

— Възнамерявам да работя в болницата! Доброволно, имам предвид. Не мога да ти опиша какво означава това за мен. Те направиха чудеса да спасят майка ми. — Големите й бадемови очи се разшириха още повече. — Тя беше толкова близо до смъртта, а те я спасиха. Върнаха я. С нищо друго не мога да им се отблагодаря, освен ако… — Настойчивият й поглед му подсказа какво има предвид.

— Освен ако не се присъединиш към тях.

— Да. — Тя наведе глава и разкошната коса скри от погледа му чувствата, изписани на лицето й.

Бен се намръщи, озадачен от нервността й. Дали мислеше, че майка й няма да одобри подобна постъпка? Ами ако не ставаше дума само за доброволна помощ?

— Всъщност нямаш предвид да помагаш като доброволец. Ти искаш да се превърне в твоя професия, нали?

— Да — прошепна тя. — Искам да помагам на хората. Зная, че звучи банално и наивно, но… никога не съм искала да се занимавам с търговия!

Бен беше изненадан от разпалеността, с която девойката защитаваше избора си.

— Тогава защо се насочи към търговията?

Пейдж стисна ръце. Меките й устни трепереха.

— Трябваше да уча търговия, защото мама настояваше и аз исках да ме остави на мира.

— И ще й кажеш всичко това сега?

— Господи, не съм и помислила дори! Не възнамерявам да й казвам нищо, докато не се възстанови. Но дори тогава ще трябва да изчакам, когато е в добро настроение. И то в много добро настроение.

— Май ще трябва доста да почакаш — промърмори Бен.

— Какво каза?

— Мисля, че ще бъде добре да почакаш. Може би ще промениш решението си, като поработиш известно време като медицинска сестра.

— Може би… — Пейдж се усмихна и продължи: — След като поговорих с теб, се чувствам по-добре. — Тя го прегърна ентусиазирано.

Бен стоеше неподвижен.

— Само не бързай и всичко ще бъде наред. — Не му се искаше да добавя нищо повече, но се чу да казва: — Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш. — Леко я притисна в прегръдките си, после се отдръпна и отвори вратата на пикапа.

— Благодаря, Бен!

— Няма защо, малката!

— Напротив. Не бих преживяла този ужас, ако не беше ти.

Той седна и затвори вратата.

— Сигурно щеше да се справиш. Ти си дъщеря на майка си, което означава, че би могла да преживееш всичко. — Намигна и запали мотора.

В лъчезарния пролетен ден Бен караше през каньона Буена Суерте. Имаше чувството, че се обвързва все повече и повече с Джулиана и Пейдж Робинсън.

Още по-лошо, като че ли го правеше по собствено желание.

 

 

На втория ден след изписването, Джулиана стоеше гола пред огледалото в банята. Гледката я отчая.

Изглеждаше мършава, ребрата й се брояха. Тъмни сенки се бяха появили под очите й. Прокара треперещи пръсти по хлътналите си бузи. Дългите й нокти се плъзнаха по бледата отпусната кожа.

Невъзможно е да си прекалено слаб или прекалено богат. Казвала беше това на някого, но на кого и защо, нямаше представа. Джулиана стисна зъби и се опита да преодолее ужасната слабост, която нарастваше с всяка секунда и безмилостно обхващаше цялото й тяло.

Бледорозов белег започваше малко над пъпа й и продължаваше около десет сантиметра нагоре. Не я болеше. Никога нямаше да узнае произхода му, ако Пейдж не й беше обяснила за втората операция.

— Трябваше да ти поставят тръбичка, мамо. Малка тръбичка, за да могат да изтеглят някакви течности. Но ти стана още по-зле и се наложи да ти направят трета операция, за да я извадят.

Джулиана повдигна дясната си ръка. Така беше свикнала с вече поизбледнелите синини от иглата на системата, че вече не й правеха впечатление. С показалеца леко опипа малък вертикален белег точно зад ухото. Беше дълъг около два сантиметра и следваше линията на косата. Знаеше, без да има представа откъде, че той също бе част от процедурата с тръбичката, която се бе провалила.

Имаше още един малък белег на слабините й, който почти не се забелязваше. Спомни си обяснението на сестрата, че той е резултат от ангиографията:

— Съвсем тясна тръбичка — катетър — се вкарва в артерията на слабините чак до мозъка… Чрез него в артерията се инжектира багрило и с помощта на рентген се проследява пътя му.

В мозъка ми, помисли ужасена Джулиана.

Потръпна, но продължи да се взира в огледалото. Колкото и да се опитваше, не можа да види мястото, където бяха отворили черепа й. Напипа малка вдлъбнатина около пет сантиметра над дясното ухо, напомняща фонтанела на бебе.

Отначало се страхуваше да докосне мястото, но допирът бе единственият начин, по който можеше да добие представа. Макар косата й да бе едва-едва поникнала, бе невъзможно да го види, тъй като трудно движеше врата си.

А очите й… Трудно успяваше да фокусира погледа си върху някакъв предмет по-дълго от няколко секунди. Още по-трудно й беше да концентрира вниманието си. Дали между двете имаше някаква връзка.

Трепереща и изтощена облече пуловера си.

Завари Пейдж във всекидневната. На масата я чакаше закуската. Изморена и потисната, Джулиана се отпусна на дивана.

Докато Пейдж наливаше чая, звънна телефонът. Момичето се обади от кухнята и след минута се появи на вратата с безжичния телефон в ръка.

— Обажда се Джон от офиса. Извинява се за безпокойството и се надява, че си добре.

— Благодаря, добре съм.

— Казва, че Стела е излязла, а той трябва да прибере някакви чекове в сейфа. Пита дали си съгласна да го отвори и моли да му кажеш комбинацията.

— Кажи му, че съм съгласна — отвърна автоматично Джулиана, но изведнъж осъзна, че няма представа каква е комбинацията. Не можеше да си спомни дори първата цифра. Не знаеше и къде се намира самият сейф. — Всъщност, кажи му, че е по-добре да изчака Стела.

Пейдж излезе, като говореше в слушалката.

Джулиана се отпусна върху възглавниците, обляна в студена пот. Напрягаше се да си спомни комбинацията за сейфа. Или адреса на офиса. Или собствения си телефонен номер.

Или рождената дата на дъщеря си.

 

 

Седмица след изписването Джулиана се срещна с лекуващия лекар, но визитата остави крехки следи в съзнанието й. Не си спомняше за какво разговаряха. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, бе, че не я подложи на нито една от страховитите процедури, от които се ужасяваше.

Всичко минаваше покрай нея, без да се задържа в паметта й. Дори постоянните доклади на Стела като че ли не й правеха особено впечатление. В офиса всичко вървеше гладко и Джулиана бе до известна степен доволна, тъй като можеше да удължи отпуската си.

Стела постоянно я питаше кога ще се върне на работа.

— Скоро. Веднага щом лекарят разреши.

Всъщност тя нямаше намерение да се върне на работа, преди да се почувства напълно възстановена — умствено и физически.

По дяволите офиса! Искам да запаля цигара!

Спомни си, че в шкафа с бельо беше прибрала кутия цигари, преди да… Преди какво? Преди да се разболее? Преди да припадне? Така и не знаеше как да нарече случилото се с нея и раздразнението й нарасна.

Тя се спусна към шкафа. Гневно издърпваше тесните чекмеджета, изпразваше ги на пода и ги захвърляше настрани. Но в нито едно от тях не намери цигарите.

— По дяволите! — Стоеше вцепенена и дишаше тежко. Буца заседна в гърлото й.

Откъм спалнята дочу гласа на Пейдж:

— Мамо, имаш гости.

Унинието й леко се разсея.

— Бен?

— Да, и…

Джулиана се втурна навън и не чу края на изречението. Бен й липсваше много повече, отколкото беше очаквала.

— Мамо, не бързай толкова и ме изслушай.

Твърде късно. Тя посрещна Бен с широка усмивка, която се стопи, когато погледът й падна върху жената до него.

Лицето на Бен не изразяваше нищо.

— Виж кого срещнах пред вратата.

Барбара Снел пристъпи напред със загрижена усмивка. Макар да бе навършила петдесет, жената пред нея все още създаваше впечатление за наивна красавица.

Ала Джулиана много добре знаеше, че чаровната маска прикрива ум като бръснач. През последните три години Барбара бе най-сериозната й съперничка за тъй желаната награда, която Комисията по недвижими имоти в Съмърхил присъждаше на агента, сключил най-успешни сделки през годината. Победителят получаваше малка златна брошка във формата на звезда, в която се инкрустираха диаманти за всяка следваща награда.

Барбара стоеше пред нея с брошка, в която бяха инкрустирани три диаманта. Джулиана още не бе спечелила брошката, какво остава за диамантите. Тя стисна зъби. А тази година беше най-успешната й, по дяволите!

Двете жени се прегърнаха сдържано.

— Джулиана, изглеждаш прекрасно! — рече Барбара с мекия си жизнерадостен глас. — Не си толкова слаба и безпомощна, колкото очаквах да те намеря. Очарователна си с къса коса.

Джулиана сви юмруци, като потисна желанието да прикрие главата си с ръце. Според нея, прическата в никакъв случай не можеше да се нарече „очарователна“, тъй като наподобяваше бодлите на таралеж. Не мислеше също така, че е в най-добрата си физическа форма. Но, от друга страна, нима Барбара можеше да я поздрави с думите: „О, изглеждаш, сякаш си извървяла стотина километра през пустинята!“.

Бен излезе от стаята заедно с Пейдж. Щеше да й помага по математика. Джулиана ги изгледа със завист. Бяха се сближили в болницата и сега, прекарвайки заедно много време над учебниците, бяха станали още по-близки. Не беше сигурна, че одобрява.

— Бен притежава чудесна земя в каньона Буена Суерте — каза Барбара с въздишка. — Предполагам, сега ще го превземеш отвътре.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Джулиана.

— Ти знаеш. След всичко, което преживяхте заедно, той сигурно ще се съгласи да продаде фермата на Кари Годард. Сделката ще ти донесе голяма комисиона.

— Почакай, почакай. Откъде знаеш какво сме „преживели заедно“?

Барбара се усмихна снизходително:

— О, Джулиана! Всички знаят, че ти припадна в неговия дом и той те откара в болницата. После той на практика се пренесе там. Не пускаше никого при теб. Така се държеше, та човек би помислил, че ти е съпруг.

— И ти смяташ, че сега аз го уговарям да продава? Трябва наистина да ме мислиш за…

— Делова жена — намигна Барбара. — Не обръщай внимание на думите ми, не съм дошла да критикувам! Работата си е работа, но аз дойдох просто да видя как си. Всички ти изпращат поздрави.

Джулиана беше сигурна, че Барбара е дошла, измъчвана от любопитство, но не я обвиняваше. Та кой не би любопитствал?

— Както виждаш, скоро ще бъда като нова.

— Сигурна съм, че ако не ти се беше случило всичко това, щеше да ме накараш доста да се поизпотя за наградата тази година. — Тя демонстративно докосна брошката.

— Много мило, че ми го казваш, Бабс. Аз също мисля така. Как върви работата ти в мое отсъствие? — Лицевите мускули я заболяха от усилието да се усмихва.

Барбара я изгледа самодоволно като котка, налапала мишка.

— Прекрасно. Но знаеш ли, Джулиана, още не е връчена наградата „Добрият самарянин“. Би могла да се кандидатираш.

„Да, а ти би могла…“

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Баща ти я печели толкова много пъти, че накрая му подариха статуетката и поръчаха нова. Какъвто бащата, такава и дъщерята.

Старото познато чувство на безсилие отново изпълни Джулиана. Явно нейният баща до края на живота й щеше да остане мерило за собствените й недостатъци.

Изглежда, никой не искаше да отчете факта, че след като пое западналия бизнес на баща си, тя беше превърнала своята фирма за сделки с недвижими имоти в преуспяваща. Хората помнеха само, че Уебстър Малоун беше човек, който винаги намираше начин да направи добро на другите. За сметка на себе си, на съпругата си, на дъщеря си…

Готвеше се да отговори, когато Бен и Пейдж влязоха в стаята.

Барбара скочи на крака.

— Бен, имам няколко клиенти, които искат да знаят повече за охраната на домовете си. Чух, че си давал такива консултации.

— Разбира се. — Погледът на Бен се плъзна покрай нея и спря на Джулиана.

Тя го наблюдаваше изпод полупритворените си клепачи. Той изглеждаше прекрасно, облечен в джинси и карирана риза. Неочакваната тръпка, пронизала тялото й, я обърка и тя направи грешката да вдигне поглед. Дълбоките му сини очи срещнаха нейните. Нещо я обезпокои. Той изглеждаше някак по различен… Джулиана се намръщи.

Разбира се — беше гладко избръснат. В деня, в който я откара в болницата, брадата му беше неколкодневна. Но после, когато идваше на свиждане, той като че ли я бе обръснал… Защо й правеше впечатление едва сега? С досада затвори очи и нетърпеливо поклати глава.

До нея достигна резкият глас на Бен:

— Добре! Все едно нищо не съм казал, Джулиана. Готова ли си, Барбара?

Барбара се сбогува набързо и с видимо нетърпение го последва.

Пейдж се обърна към майка си веднага щом останаха сами.

— Защо си толкова груба с него? Той просто искаше да те попита…

— За какво говориш? — Джулиана не си спомняше той да я е питал нещо.

— Току-що. Беше много мило от негова страна да те покани у дома си. Просто да смениш обстановката. Мислех, че ще приемеш, а ти дори не си направи труда да отговориш. Само поклати глава, сякаш Бен е малко момче, което се опитва да ти продаде гевреци или нещо подобно. — Пейдж стоеше на прага, а устните й бяха свити в неодобрителна гримаса. — Само не очаквай друга покана от него! — каза гневно и излезе.

 

 

Бен чу още от двора, че телефонът му звъни. Връщаше се от дома на Джулиана и не беше в добро настроение. Блъсна вратата на кухнята и влезе.

Телефонът звънна отново. Без видим интерес или любопитство, Бен вдигна слушалката и измърмори не особено любезен поздрав.

Мълчание… Вероятно някой си правеше шега. Тъкмо щеше да затвори, когато чу гласа на Джулиана:

— Бен? Аз съм, Джулиана.

— Коя Джулиана?

— Много смешно! Обаждам се, за да ти се извиня.

„Пази се от данайците, които носят дарове…“ Пази се от посредници, които се извиняват, мина му през ума.

— Пейдж бе възмутена как съм могла да се държа така. Истината е, че изобщо не съм те чула. Явно съм се разсеяла за момент. Ще ми простиш ли?

Той се поколеба.

— Разбира се — промърмори накрая не много убедено. — Защо не?

Много добре знаеше, че се бе поддал на изкушението в минутата, когато й предложи да му гостува. И бе дошъл на себе си веднага щом изрече поканата.

— Благодаря! В такъв случай ще имаш ли нещо против, ако те посетя тези дни?

— За да държиш под око земята за твоя клиент, предполагам?

— Не съм такава, Бен. — Чу я как пое дълбоко въздух.

— Всъщност и аз не мисля, че си такава — рече след дълго мълчание.

— Благодаря, че го призна — каза тя и затвори телефона.

Бен остана облегнат на кухненския шкаф, загледан мрачно през прозореца. Джулиана го беше завладяла, въпреки усилията му да предотврати това. Не бе имал достатъчно време, за да издигне защитната си стена. Нейната борба за оцеляване го беше трогнала дълбоко. И сега, когато кризата беше преминала, той се намери потопен в излишък от емоционален товар. Възстановяването й сякаш беше символ на неговото възкресение като полезен член на човешкото общество. Беше дошъл в Съмърхил, за да си възвърне самоуважението, хващайки се за работа във фермата. Сега се чудеше дали това е достатъчно.

През дългите дни и нощи, докато Джулиана беше в болницата, бе разбрал, че има нужда да се грижи за живо същество. Първо Пейдж бе пропукала защитната му стена, а ето че сега Джулиана превръщаше цепнатината в каньон.

Твърде дълго беше живял сам с тези дървета. Отърси се от мислите за Джулиана и тръгна към хладилника. Пак се разколеба и опря глава в хладната му повърхност. Затвори очи.

Отношенията му с Джулиана излизаха от контрол. Разбираше ли тя какво става? Едва ли. Напоследък не бе особено проницателна.

Бен отвори хладилника и извади бутилка мляко. В този момент отвън се разнесе жално мяукане. Той приближи до мрежата на вратата, отвори я с ритник и видя мършаво черно-оранжево коте. Несъмнено бе най-грозното животинче, което бе виждал през живота си.

Котенцето вдигна мустакатата си муцунка към него и отново жално измяука.

— Е, добре. — Наведе се и отля от млякото в паничката, която беше ползвал за храна на птиците. — Предлагам ти сделка. — Котето жадно залочи. — Щом ще се навърташ наоколо, малък натрапник такъв, трябва да заслужиш храната си. Ще живееш в обора, но ако видя някакъв гризач наоколо, ще съжаляваш, че си се родил котка. Разбра ли?

Животното вдигна влажната си муцуна и се облиза, сякаш одобряваше сделката.

— По дяволите! Само не мисли, че вече сме приятели.

Той не се нуждаеше от приятели. И със сигурност не се нуждаеше от любовница. Единственото, което искаше, беше да го оставят на мира да отглежда проклетото си авокадо.

 

 

Шест седмици след изписването си Джулиана седеше в кабинета на доктор Кроу. Току-що я беше прегледал на скенер и тя чакаше да чуе заключението му. Беше оптимистично настроена. Не знаеше откъде идваше тази увереност — може би от същността на борбената й натура.

По лицето на лекаря се четеше задоволство.

— Джулиана, ти си чудо — каза той. — Иска ми се всичките ми пациенти да се възстановяват като теб.

— Благодаря! В такъв случай искам да задам един последен въпрос?

— И какъв е той?

— Искам да знам каква е вероятността това да ме сполети отново?

— Нищожна! Възможността да се разболееш отново е по-малка от тази при съвършено здрав човек.

— Не бих могла да преживея целия този кошмар отново!

— Няма причина за безпокойство. — Лекарят заобиколи бюрото и леко я прегърна. — И за да отговоря на въпроса, който не ми постави, ще ти кажа, че можеш спокойно да се омъжиш за годеника си!