Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (10)

Десета глава

Джулиана скочи на крака. Трябваше да се махне оттук! Непохватно се отправи към спалнята. На втората стъпка чаршафът се преплете в краката й и се изхлузи.

— Явно съм дошла в неподходящ момент.

От закачливия тон на Лилиан се почувства още по-неловко. Стоеше бездиханна с наведена глава. Слушаше веселите им гласове и се чудеше какво да направи.

— Ако не греша, това е Джулиана Малоун. Май опитва да се измъкне.

Джулиана смутено издърпа чаршафа нагоре. Пое дълбоко въздух и каза с усмивка:

— Лилиан, каква изненада!

Лилиан избухна в смях. Беше едра жена с широки рамене. Косата й беше прошарена. Лицето излъчваше жизненост.

— Здравей, скъпа — прекоси стаята и прегърна Джулиана. Чаршафът отново се смъкна. — Радвам се, че те виждам!

Джулиана местеше поглед от сестрата към брата и обратно.

— Ако ме извините, бих си облякла нещо по… по…

— Няма значение какво, стига да не се бавиш много. — Резкият глас на Бен я смути. Виновно го погледна през рамо и излезе.

Върна се след десетина минути, облечена в синя копринена блуза и широки бели панталони. Бен и Лилиан разговаряха край масата.

— Слушайте — започна с неудобство Джулиана, — трябва да тръгвам. Ще ви оставя да си поприказвате.

Лилиан се усмихна.

— Не бързай толкова. Поседни с нас. — Подаде й стол. — Съжалявам, че ви притесних. Искам да знаеш, че съм много щастлива, задето не заварих брат си сам.

— И ще бъдеш още по-щастлива, ако се откажа от фермата и си тръгна с тлъст чек — добави Бен.

Лилиан изведнъж стана сериозна.

— Обещала съм да те поддържам, доколкото мога. Обаче след смъртта на мама се натрупаха толкова неизплатени сметки, че скоро няма да имаш и цент.

— Миналия месец продадох авокадо за трийсет и шест хиляди долара — изстреля Бен.

— Да. Но сметките, които трябваше да платиш, бяха за седемдесет и пет хиляди — отвърна сестра му.

— Може ли да говорим по тези проблеми по-късно?

— Това няма да промени нещата. Не искам да споря с теб, но не мога да одобря толкова скъпо хоби. — Тя се изправи. — Извинете ме, очите ми нещо не са добре. Ще трябва да си сваля лещите.

Джулиан и Бен седяха тихо, докато Лилиан беше в банята.

— Съжалявам! — Тя се пресегна през масата и погали ръката му. — Мога ли да помогна с нещо?

— Не предлагаш да намериш купувач, предполагам?

— Не — колебаеше се. Имаше чудесно предложение, стига той да го приеме. — Мога да ти дам заем.

Сините му очи потъмняха.

— Няма да стане — изръмжа той. — Мъжете, които приемат пари от жени, се наричат…

— Съпрузи! — погледна го изплашена. — Съжалявам. Нямах това предвид.

Изопнатото му лице се отпусна.

— Мислиш ли, че бих се оженил за теб заради парите ти?

— Разбира се, че не! — извика възмутено Джулиана. След това, когато той повдигна ръката й до устните си, затихна в бездиханно предчувствие.

— Но ти спомена думата „съпруг“.

— Пошегувах се.

Устните му се плъзнаха в извивката на ръката към лакътя й.

— Странна шега! — Целувките му продължаваха към рамото.

— Нека обсъдим предложението ми по-късно!

— Не. — Бен ухапа ухото й. — Ако още веднъж споменеш думата „заем“, това ще бъде краят на чудесното ни приятелство.

— Така е — намеси се Лилиан. Стоеше на вратата и се усмихваше. — Той може да бъде притежаван, но не може да бъде купен.

Джулиана инстинктивно се отдръпна, но Бен я задържа.

— Радвам се, че се отби, Лил. Кога си тръгваш? — усмихна се към сестра си.

Тя направи гримаса.

— Утре или вдругиден. Би ли донесъл багажа ми от колата?

Джулиана гледаше как Бен отваря широко вратата и излиза навън. След няколко секунди Натрапник се стрелна между глезените му и нахълта в стаята. Бен се престори, че не го вижда, но Лилиан веднага го забеляза.

— Какво хубаво коте! — Наведе се и започна да го примамва.

Натрапник изви престорено скромно гръб, погледна я надменно и бързо се отправи към всекидневната.

— Не мога да повярвам! — объркано рече Лилиан.

— Какво?

— Това, че Бен има котка. — Погледна Джулиана със същите сини очи като на брат си. — Създание, което да зависи от него… Той не се боеше да поеме отговорност, но когато съпругата му и сина му загинаха…

— Не говори много за това.

— Не би могъл. Мисли, че сам е унищожил семейството и кариерата си. Но сега съм оптимистично настроена.

— Защото има котка?

— И жена — кимна Лилиан.

Вратата се отвори и Бен влезе. Носеше голяма чанта и няколко найлонови плика.

— Донесла си храна от Санта Барбара? Хей, ние също имаме магазини.

— Миналия път, когато бях тук, по три пъти на ден се ядеше авокадо. Не искам да се подлагам пак на такъв риск. — Лилиан стана и пое пликовете.

Джулиана също стана.

— Време е да тръгвам — каза тя. — Надявам се, че ще се видим, преди да заминеш, Лилиан.

— Аз също.

Бен остави чантата на пода и хвана ръката на Джулиана.

— Ела, ще те изпратя до колата.

Отвори вратата, намигна на сестра си и последва Джулиана навън.

 

 

Бен и Лилиан седяха до късно тази нощ. Пиеха кафе след кафе и разговаряха. Бяха много привързани един към друг, въпреки десетгодишната разлика във възрастта им. А може би тъкмо заради нея. Понякога Лилиан беше повече майка, отколкото сестра, но винаги — верен приятел.

Тази нощ му беше партньор в работата.

— Ти помниш колко горещо беше през април. Четирийсет градуса… Плодовете капеха като поразени от град. Опал казва, че съм загубил трийсет процента от реколтата. Най-лошото е, че и новите пъпки изсъхнаха.

— И продължаваш да мислиш, че можеш да останеш тук?

— Да, ако имам добра реколта през август. Ако не нахлуе сух пустинен вятър. Ако напоителната система е изправна, ако…

— Добих представа. — Тя отново напълни чашите. — Мислех, че предпочиташ да продадеш земята и да се отървеш от всичко това.

— Не. Още по-малко на онзи негодник.

— Твоята приятелка работи за „негодника“, както го нарече.

— Не ми припомняй. Получила голяма комисиона предварително и слюнката й потекла, подобно кучетата на Павлов. Така е било. Сега се е променила.

— И ти й вярваш?

Бен помълча и накрая каза:

— Да! Щеше да бъде по-просто, ако продам няколко декара, но Годард иска цялата долина.

— Ти или той, а Джулиана по средата. Не й е много лесно.

— Никога не съм се замислял над това.

— Бен, ти наистина ли държиш на нея или това е просто увлечение?

Въпросът й не го изненада.

— Флиртовете не са по вкуса ми, Лил!

— Тогава става дума за сериозно приятелство?

— Може би.

— Решителна стъпка от твоя страна — погледна го с обич тя. — Молех се този ден да настъпи. Заради Мелани ли се колебаеш?

Обичайната болка от споменаването на мъртвата му жена сега не се появи. Чувстваше само тъга, скръб и примирение с нещо, което вече не можеше да се промени.

— Не се колебая. Помолих Джулиана да се пренесе да живее при мен, но тя все още не е решила. — Помръдна неспокойно на стола. — Късно е. Трябва да си лягаме.

— Чувствам, че те безпокои още нещо.

Студени тръпки преминаха по тялото му.

— Не знам дали съм достатъчно честен към нея. Тя преживя мозъчна операция преди няколко месеца. Не можеш да си представиш какво означава това. Джулиана мисли, че ме обича. Но ако се окаже, че е благодарност или просто несигурност? — Той се изправи. — Отивам да си легна.

 

 

Джулиана стисна слушалката така, че кокалчетата й побеляха.

— Кари, обясних ти достатъчно ясно, че Бен не иска да продава. Зная, че имаме договор. Опитах всичко, но не успях.

— А-а, значи си опитала!

— Имам предвид, преди. Сега вече нищо не мога да направя. Ще върна всички хонорари, както и комисионата.

— Ще ти платя двойно.

— Парите не са най-важни!

— Парите винаги са най-важни. Използвай ума си… Не можеш да захвърлиш такава сума.

Много пари, много пари — парите винаги са най-важни. Връхлетя я ужасно чувство за нещо вече преживяно. Стори й се, че е в болницата. Гласовете на Бен и Кари се дуелираха в мозъка й. Слушалката се изплъзна от ръката й и падна на бюрото. След малко с опипване тя отново я взе. Гласът й трепереше.

— Съжалявам, не мога да работя повече за теб. Или просто трябва да бездействам до октомври, когато договорът изтича.

— По дяволите, не можеш да постъпиш така!

— Съжалявам. Довиждане, Кари.

Остави слушалката. Цялата трепереше. Отдавна не бе имала такъв ясен спомен. Бе свикнала да открива, че отново е забравила нещо. Думите и изреченията отказваха да идват. Цифри, имена и събития се объркваха. Беше се примирила с постоянните проблеми в съзнанието си. Но ето, че в този момент, тя се върна назад. Назад към кошмарната си борба за оцеляване.

 

 

Лилиан си замина няколко дни по-късно. Джулиана не съжаляваше. Харесваше сестрата на Бен, но присъствието й рязко намали времето, през което двамата можеха да бъдат заедно.

Работата постепенно започна да й доставя удоволствие. Но вече внимателно следеше всеки свой ход, тъй като нямаше доверие в себе си. Целта й не беше толкова да печели, колкото да приеме предизвикателството. Прекарваше цялото си свободно време с Бен.

На шестнайсети юни Пейдж замина за Европа заедно с група студенти. Водеше ги преподавател от колежа. Същия следобед Джулиана се пренесе при Бен.

— Не мога да разбера защо трябваше да чакаш толкова дълго — мърмореше той, докато внасяше дрехите й в къщата. — Кого мислиш, че заблуждаваш? Сигурно не Пейдж.

— Още не съм готова да обсъждам това с нея или с когото и да било. — Джулиана се оглеждаше за удобно място, където да остави саковете.

Бен хвърли багажа на леглото.

— Срамуваш ли се от това, което правиш, Джули?

Застанал до леглото изглеждаше толкова внушителен и силен. Тя почувства как пулсът й се ускорява.

— Не се срамувам, но не обичам да обсъждам личните си проблеми. Никога досега не съм живяла с мъж, за когото не съм омъжена. Трябва да свикна със ситуацията, преди новината да се е разчула.

Седна пред огледалото и започна да се съблича.

— Извънбрачното съжителство ще попречи ли на бизнеса? — Спокойните му сини очи се взряха в голото й тяло.

— Ако мислех така, нямаше да съм тук — каза остро. — Всъщност не съм съвсем сигурна що се отнася до бизнеса, но реших, че си заслужава риска.

Бен избухна в смях. Протегна ръце и тръгна към нея.

— По дяволите реколтата! — каза той.

— По дяволите работата! — пресрещна го тя.

 

 

Думите на Бен се оказаха пророчески. През юли надеждите му за търговия с авокадо се изпариха. Температурите постоянно се покачваха, а за дъжд можеше само да се мечтае.

Въпреки че имаше много работа като консултант по охрана на къщите, Бен прекарваше всяка свободна минута сред дърветата. Постоянно ремонтираше остарялата напоителна система.

Не беше отварял дума за плановете си относно фермата, откакто сестра му беше заминала. По тази причина Джулиана не беше подготвена за категоричната му оценка.

— Ако времето не се промени, ще се простя с добрата реколта — рече той, докато вечеряха. — По-тежките плодове падат, точно преди да бъдат откъснати.

— Не може ли просто да се съберат от земята?

— Разбира се, но плодовете са натъртени и цената им е ниска. — Хвърли вилицата на масата. — Това не е работа. Ако не бяха парите от консултациите за охранителните системи, вече да съм разорен.

— О, Бен, защо не ми разрешиш да ти помогна?

Единствено по този въпрос не можеха да се разберат.

— Няма шанс. — Бен помълча малко и продължи рязко: — Днес получих ново предложение. Парите са по-малко, но вероятно ще се съглася.

Дъхът на Джулиана секна.

— Кой е посредникът?

— Барбара Снел.

Нов удар. Тя преглътна трудно и се постара гласът й да бъде спокоен и незаинтересован.

— Кой е купувачът?

— Някаква компания от Лос Анджелис. Плановете й не се различават много от тези на Годард.

— И ти обмисляш предложението? — Тя също бутна чинията си. Вече нямаше апетит.

— Да. Зная, че бих могъл да се справя с фермата, ако имах малко повече време. Завещанието ще бъде легализирано след шест седмици. Има неизплатени сметки, а и Лилиан трябва да получи известна сума.

— Мога ли… да помогна с нещо?

— Да. Ако реша да продавам, искам да ми помогнеш да уредя документите.

Все още беше обвързана с Кари Годард. Чудеше се каква трябваше да бъде нейната позиция, когато помагаше на Бен да продаде земята си на друг.

— Разбира се.

— А каква е обичайната ти комисиона?

— Забрави за това.

Скочи и започна да почиства масата. Беше тук, за да се промени, а той й предлагаше пари. И двамата знаеха, че са стигнали до задънена улица и оставиха темата.

 

 

Джулиана седеше в сепарето на малък ресторант и търпеливо чакаше Родни Бъртън да замълчи, за да си поеме дъх, и по този начин да й даде възможност да насочи разговора към въпроса, за който бе дошла. Хелън Бъртън седеше до нея; на лицето й бе изписана болка. Първоначалната неохота на Джулиана бързо се беше сменила с решителност да помогне на Бъртънови.

Гърмящият глас на Родни наруши тишината:

— Няма да се съобразявам с някакъв мухльо, който не уважава възрастните! — Рунтавите му вежди подскочиха, ястребовият му поглед се впи в Джулиана. — Вие сте в тон с високия стандарт и принципите на моето поколение. По тази причина реших да ви дам пълна свобода на действие. Може и да успеете.

Бъртън се облегна назад и с поглед й показа, че прехвърля целия товар върху нейните рамене. Хелън вече дишаше по-спокойно.

Джулиана си представи, че в края на тяхното сътрудничество ще получи по-малко дори от една болногледачка. Но какво от това? Правеше го за собствено удоволствие и защото това беше повод да се върне на работа.

След четирийсет минути, когато двамата си отидоха, тя се чувстваше изцедена като лимон.

Тъкмо си тръгваше, когато погледът й спря на една жена, която пресичаше салона. Барбара Снел! Само тя ми липсваше, помисли Джулиана. Двете не бяха се виждали след скандала в нейния кабинет. Джулиана кимна на Барбара и се загледа в човека, който я придружаваше.

Кари Годард седна срещу Барбара с усмивка на привлекателното си лице. Джулиана се отпусна отново на стола. Дъхът й секна. Не знаеше, че той е в града.

Тя гледаше към него, когато Кари се надигна, каза нещо на Барбара и се запъти право към сепарето на Джулиана. Погледите им се срещнаха.

Сърцето й щеше да изхвръкне. Беше изпратила чек и писмо с обяснения, че сътрудничеството им вече не е в сила, но той едва ли ги бе получил.

Годард влезе в сепарето.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Изненадана съм, че те виждам тук. Не знаех, че си в града.

— Не мислех, че те интересува.

Смути се от неговия отговор. Долови укор в тона му.

— Защо говориш така? — Гласът й беше неуверен.

Кари повдигна рамене презрително.

— Сега, когато живееш с Бен Уеър…

Стомахът й се сви, гърлото й се стегна.

— Кой ти каза?

— Няма значение. При създалите се обстоятелства реших да те освободя. Ако още първия път ми беше казала, че си толкова лично обвързана с Уеър… Но стига сме говорили. Професионалните ни отношения приключиха.

Джулиана възвърна куража си.

— И нашите лични взаимоотношения също. Кари, не ми се иска да се разделяме с неприятни чувства. Може би някой ден…

— Някой ден? — Изведнъж изражението му се промени. Пред нея седеше един безмилостен магнат. — Уверявам те, че е малка вероятността да работим заедно някой ден.

— Надявах, че няма да…

Годард я прекъсна рязко.

— Поднеси ми главата на Бенджамин Уеър и тогава ще говорим!

Настъпи мъчителна тишина. Кари стана и се запъти към тоалетната. Джулиана още не беше се овладяла, когато Барбара се приближи.

— О, чудесно! — каза Джулиана. Беше й омръзнала лицемерната игра на добри приятелки. — Дошла си да ме довършиш, така ли?

— Не зная за какво говориш — каза кротко Барбара. Без покана седна на стола, освободен от Кари. — Исках само да те поздравя за Една Холмс. Оказахме ти лек натиск, но накрая ти все пак постъпи правилно.

Джулиана понечи да обясни, че всичко е било грешка, но се овладя. Нямаше смисъл. Барбара щеше да повярва само на това, което поиска. Постепенно се отпусна.

— Ласкаеш ме.

— Не. Наистина виждам, че си се променила. Фактът, че си се заела със семейство Бъртън, доказва това. — В младежкия глас на Барбара звънтеше искрен присмех. — Ако успееш да решиш техния проблем, ще направиш голяма услуга на всички агенции за недвижими имоти.

Изражението й ясно подсказваше, че смята за невъзможно решаването на проблема.

Добре, помисли Джулиана. Който се смее последен…

— Длъжна съм да им помогна — отвърна хладно.

— Ако успееш да се справиш, името ти ще влезе в историята. Между другото, ще те придружи ли Бен Уеър на бала следващия месец?

— Надявам се. — Не беше се замисляла сериозно за бала — връхната точка на годината за хората от техния бранш. Просто не очакваше да получи наградата.

— Чудя се дали ти е споменал за моето предложение?

— Спомена ми.

— Помислих, че може да ти предложи да действаш от негово име. — Барбара присви очи. — Предложението е добро.

— Не толкова, колкото на търговска фирма „Годард“.

— И двете знаем, че той няма да продаде на Годард — отговори рязко Барбара. — Поне не… — Тя замълча.

Джулиана изведнъж усети нещо недоизказано и се вгледа в другата жена.

— Предложението идва от Кари, нали?

— Не съм казвала такова нещо. — Барбара се изправи. — Това, че обядвам с него, не означава нищо.

— Бен каза, че предложението е от някаква компания в Лос Анджелис. Управлението на неговата фирма е там.

— Както и на много други. Посъветвай го да продаде земята. По-добро предложение няма да получи.

През рамото й Джулиана видя, че Кари се връща. Забеляза празния стол на Барбара и се огледа наоколо. Съзря я и като че ли се препъна — една стъпка, но тя издаде всичко.

Почувства болка в стомаха. Всичко, което Барбара каза, беше вярно, но Бен по-скоро би умрял, отколкото да продаде на Кари. Трябва да му каже час по-скоро кой стои зад второто предложение.

 

 

Бен беше постоянно зает и Джулиана не можа да говори с него. После беше вече късно.

— Скъпа — каза той след няколко дена, — мисля, че ще приема предложението на Барбара.

Покрита със сапунена пяна до лактите, тя замръзна. Защо не му беше казала по-рано.

— Относно това предложение… — започна внимателно.

— Може би все още има някакъв шанс да запазя фермата. Но ако все пак се наложи да продавам, ще приема предложението.

Обви ръце около кръста й и я привлече към себе си.

— Парите са по-малко от тези на Кари Годард — напомни предпазливо тя.

— Зная. Може би няма да се наложи да продавам. Все още вярвам в чудеса.

— Правилно — съгласи се Джулиана, но лъжеше. Не забелязваше никакви чудеса на хоризонта.

Много по-късно, когато Бен беше заспал дълбоко, тя лежеше в леглото и се бореше със себе си. Какво можеше да направи?

Ако му кажеше, че Кари Годард стои зад второто предложение, всичко щеше да приключи. Но какво щеше да прави Бен, ако реколтата пропадне?

Можеше да си замълчи и да се надява, че когато Бен разбере, няма да се усъмни, че е знаела.

И двете възможности не бяха добри. Започна да обмисля трета. Когато я откри, толкова се изплаши, че цяла нощ не можа да заспи. Опитваше да разубеди сама себе си.