Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (6)

Шеста глава

Бен се втурна напред. С ужас помисли, че бурканът ще падне върху главата й. Но тя вдигна ръце и, като се удари в лакътя й, той с трясък се стовари на косъм от десния й крак.

Джулиана стоеше трепереща, закрила лице с длани. Бен с два скока стигна до нея. Сърцето му биеше до пръсване. Дръпна ръцете й, прегърна я през кръста и възкликна:

— Слава богу, добре си!

Но като се взря в пребледнялото й лице разбра, че не е добре. Не показваше признаци нито че го вижда, нито че го чува. Той я пусна и ръцете й паднаха като отсечени край тялото. Хвана я за раменете и тревожно я разтърси.

— Съвземи се, Джулиана! Всичко е наред, не си ранена! — Гласът му бе дрезгав от вълнение.

Постепенно тя като че осъзна какво й говори и разтвори устни, сякаш щеше да изкрещи. Тогава Бен я целуна.

Не мислеше за последствията. Просто го направи. Устните й бяха студени и странно отпуснати, просто безсилни. След малко очите й се разшириха и се изпълниха със страх.

— Добре ли си? — пришепна той. Притискаше я за раменете. — Не можах да измисля друг начин, за да те върна към действителността.

— О! — Джулиана понечи да продължи, но се олюля към него.

Бен я прегърна. Клепачите й се притвориха. Тогава я целуна отново.

Сега вече устните й бяха топли и живи, но някак несигурни. Завладялото го желание правеше целувката все по-жадна и настойчива. Тя се поколеба, после се предаде. Пълното сливане на устните им го изпълни с внезапен копнеж. Притисна податливите й форми по-плътно към себе си. Гореща вълна сви стомаха му на възел.

Джулиана замаяно обви ръце около врата му. От неговата целувка хладни тръпки запълзяха по гърба й. Коленете й омекнаха и като че ли щеше да припадне всеки миг.

Не може да е истина, помисли тя. За жена, привикнала да владее ситуациите и чувствата, това беше неочаквано и твърде упоително преживяване.

Целувката ставаше все по-страстна. Ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се повдигна на пръсти — цялото й същество се устреми към него.

Най-сетне Бен отлепи устни. И двамата бяха задъхани. Просто стояха един срещу друг, вплели ръце, сякаш не можеха да намерят подходящ начин да се разделят.

След минута Джулиана преглътна трудно. Взираше се в пулсиращата на врата му вена.

— Съжалявам, надцених се! Това нещо можеше да ме убие.

— Би убило и Арнолд Шварценегер, ако му се бе стоварило на главата. Опасно беше да го сваляш от полицата.

Гласът му звучеше както обикновено. Единствената разлика бе, че двамата все още стояха прегърнати.

— Да, но… — Тя потрепери. По-добре беше да говорят за физическата, отколкото за емоционалната опасност. — Живея в непрекъснат страх от инциденти.

— Просто ти е нужно време. Мисля, че когато косата ти порасне, всичко ще се оправи.

— Но кога? — Тя прехапа устни. — Понякога се питам дали отново ще се чувствам добре сред хора. Дали скоро ще събера сили да се върна на работа?

— Утре. Ти обеща.

— Не съм обещавала. Опал настоя.

Бен много добре познаваше упоритото изражение на лицето й. Стегна ръцете си около кръста й. Тя се наклони леко назад и бедрата й се притиснаха по-плътно до неговите. Той изведнъж осъзна, че много отдавна не се бе вълнувал така от близостта на жена.

Съвземи се, Уеър, заповяда си той.

— Опал предположи, че си достойна дъщеря на баща си. Мисля, че не греши.

Страните й пламнаха.

— Какво знаеш ти! — Тя се извъртя в ръцете му и опита да се освободи. — Ще бъдеш ли така добър… да ме пуснеш?

— Трябваше само да ме помолиш.

Той я пусна така внезапно, че тя залитна и се облегна на масата. Искаше да каже още нещо, но лицето й се сгърчи, сякаш почувства болка.

— Какво ти е? Добре ли си? — Бен пристъпи към нея.

— Виж какво направи! — Джулиана протегна ръка.

Той се взря озадачен. Виждаше нормална човешка ръка и пет красиви маникюра. Вгледа се по-внимателно. Единият нокът беше счупен.

Джулиана седеше до масата и ядно режеше ноктите си. Искреният й гняв, че трябва да се прости с хубавия маникюр, постепенно се изместваше от необяснимо облекчение, задето нещо я беше отвлякло от внезапната изгаряща, всепоглъщаща физическа близост с Бен.

Бен седеше срещу нея и спокойно пиеше минерална вода. Нищо в поведението му не се бе променило, но на нея й се струваше по-различен — очите му бяха по-сини, раменете по-широки, трапчинките по-дълбоки и — О, господи! — изглеждаше невероятно привлекателен.

Не го гледай, заповяда си тя.

Щом Джулиана остави ножицата, той се изправи.

— Хайде, отиваме до търговския център!

— Няма да стане! — Не беше ходила по магазините откакто я изписаха от болницата и не виждаше защо сега трябва да го прави.

Веждите му, по-тъмни от светлата коса, заплашително се смръщиха.

— Нямам намерение да споря, Джулиана!

Както си седеше, той просто я хвана за ръката и я издърпа от стола.

Явно въпросът бе уреден.

 

 

— Но аз не искам перука — настояваше Джулиана и се дърпаше.

— Напротив, искаш, но си твърде горда, за да го признаеш.

Спряха пред щанда за перуки и шапки. Той бе обвил ръка около кръста й, за да й попречи да избяга.

— По дяволите, Бен! Толкова си упорит!

— Да, зная. — Гласът му беше безстрастен. Посочи перуките, подредени на стъклените рафтове. — Харесваш ли някоя?

Преди Джулиана да отговори, към тях приближи усмихната продавачка.

— Почакайте за минутка — каза тя и се запъти към малка тоалетка за пробване на перуки, пред която седеше друга клиентка.

— Тръгвам си! — прошепна Джулиана.

Бен й направи знак да замълчи.

— Бих искала да купя перука — каза седналата жена. Беше на годините на Джулиана и също носеше шалче на главата си. — Наскоро започнах химиотерапия и косата ми… — Тя колебливо развърза шала и го разхлаби, без да го свали изцяло. — Имате ли като онази къдравата в светлокестеняво?

— Да, разбира се. — Продавачката й помогна да я сложи на главата си.

Естествената коса на клиентката беше оредяла, тук-там липсваха цели кичури.

Ужасно! По-лошо дори от обръсната глава, помисли Джулиана.

Жената се усмихна широко пред огледалото.

— Харесва ми. Но се страхувам, че съпругът ми няма да одобри цвета. Искаше да дойде с мен, но реших, че трябва да се справя сама.

Джулиана се извърна така внезапно, че се блъсна в Бен. На нея не й се налагаше да се справя сама. Бен насила я бе довел тук.

— Аз съм кучка! — промърмори тя с разтреперан глас.

— Вярно е. — Той й намигна съзаклятнически и я пусна.

Сега, ако искаше, тя можеше да си тръгне. Но й беше ясно, че няма да го стори. Щом тази нещастна жена беше намерила сили да посрещне изпитанието, Джулиана Робинсън със сигурност щеше да се пребори със себе си.

Сега жената изглеждаше съвсем друга — много по-самоуверена. Шалчето бе прибрано в джоба. Макар в днешно време да не се държеше на дължината на косата, тя все пак бе символ на женствеността.

Продавачката приближи към тях.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. С какво мога да ви помогна?

Джулиана пое дълбоко въздух.

— Искам перука. Аз… — Погледна Бен. Глупаво беше да се сравнява с другата клиентка. Възстановяването й бе само въпрос на време, докато химиотерапията може да продължи дълго, без изгледи за успех. Затова каза: — Наскоро се подстригах твърде късо и бих искала да си купя перука, докато косата ми порасне.

Джулиана седна пред огледалото и свали шала.

— Господи! — възкликна продавачката. — Та вас са ви обръснали. Трябвало е да осъдите фризьорката.

— Пошегувах се — засмя се Джулиана. — Наскоро преживях мозъчна операция.

— О, съжалявам! — Продавачката й подаде светлокестенява перука със средна дължина и плътен бретон.

Джулиана я постави на главата си и се взря в огледалото. Срещна одобрителния поглед на Бен и се почувства много по-уверена в себе си.

Когато двамата с Бен се запътиха към изхода, вниманието й бе привлечено от красива рокля, която много би подхождала на новата й прическа. Беше графитеносива, без ръкави, с ниска талия и разкроена пола. Джулиана неволно спря да й се полюбува.

— Великолепна е! — Докосна полата, която падаше на разкошни дипли. За нещастие не беше в нейния стил. — Да вървим!

— Как така ще вървим? — възрази Бен. — Пробвай я!

— Никога не съм носила конфекция. Тоалетите ми са по поръчка.

— Глупости. Престани да спориш, просто я облечи!

Джулиана не можа да устои на изкушението. Роклята й стоеше чудесно и тя смело подписа чека.

Почувства се щастлива до полуда. Вече на тротоара, спря и нежно докосна Бен.

— Благодаря ти. Никога не бих си купила тази красива рокля, ако не беше спонтанният ти съвет.

— Сигурно си права.

Настъпи напрегната тишина. Джулиана облиза пресъхналите си устни. Мълчаливо тръгна към паркирания мерцедес и Бен я последва.

— Беше чудесен ден, въпреки всичко — усмихна се тя. Имаше нужда да говори, да задържи създалата се помежду им близост.

Бен отключи първо нейната врата.

— Въпреки, че не започна много добре, доколкото си спомням. Първо Опал те разстрои, а после двукилограмовия буркан едва не ти счупи главата.

— Да, но после всичко беше много хубаво — каза ободрително тя.

Той седна зад кормилото и я погледна. Джулиана срещна погледа му. Чувстваше се като младо момиче. Бе тъй развълнувана и щастлива, че не се опитваше да контролира нито ситуациите, нито чувствата си. Бен нежно я погали по бузата.

— Мисля, че е по-добре да те откарам у вас. Утре ще бъде тежък ден.

— Утре? — Тя не искаше да мисли за утрешния ден и за приятелите на Опал. Трябваше да задържи настоящия. — Бен, имаш ли някакви планове за тази вечер?

— Не. — Той подкара колата. — Защо?

Джулиана се колебаеше. Искаше да прекара вечерта с него. Всичко у Бен я вълнуваше. Начинът, по който я гледаше; суровият му глас, от който тръпки полазваха по гърба й; усмивката, която мигновено смекчаваше суровото му изражение…

Защо едва сега осъзнаваше колко е обаятелен? За момент се вгледа в строгия му профил и чувствената извивка на устните му.

Сигурно е невероятен в леглото.

Сепна се и отмести поглед. Никога през живота си не беше изпитвала подобно влечение. Всъщност винаги беше вярвала, че може и без секс. И наистина можеше! Преди!

— Хей, събуди се!

Тя обузда бушуващите чувства.

— Съжалявам, бях се замислила — преглътна трудно. — Защо не вземем Пейдж и да вечеряме заедно някъде? Ще бъде моето първо излизане сред хора. Аз черпя.

Надяваше се, че присъствието на Пейдж ще възстанови приятната приятелска атмосфера.

— Ще бъде чудесно! Но ще плащам аз.

— Не, идеята беше моя.

Продължиха да спорят през целия път.

 

 

Отидоха в китайски ресторант. Бен поръчваше за всички. Опитваха различни специалитети — китайска версия на мексикански царевични питки, напълнени с месо и зеленчуци и навити на руло; скариди с кашу; говеждо с домати; пирог със свинско. Пиха горещ чай и разговаряха.

Като стари приятели, помисли Джулиана щастливо.

Сервитьорът донесе чиния кифлички с късмети, а Джулиана доля още чай.

— Не бих могла да хапна нищо повече — каза тя. — Наистина е чудесно, Бен! Откъде знаеш толкова много за източната кухня?

— Природен талант — отвърна той и разчупи една кифла.

— Ха! — изгледа го Пейдж подигравателно и се обърна към майка си: — Научил е всичко от жена си. Живяла е в Китайския квартал в Сан Франциско, преди да се омъжи за него.

Бен сякаш се стресна от забележката на момичето. Джулиана бе обзета от ревност. Бе обидена, че той е разказал такива лични моменти от живота си на Пейдж, а не на нея. А може би е забравила? Седеше объркана и несигурна.

Бен погледна строго Пейдж.

— Виждам, че много трябва да внимавам какво говоря пред теб. Всичко би могло да се използва против мен.

Пейдж намигна заговорнически на майка си.

— Така говорят ченгетата. — Със зле прикрито нетърпение гледаше как Бен изважда късметчето от кифлата. — Какво пише?

— „Пази се от красива жена със задни мисли и остър език“.

Непринудените приятелски отношения между дъщеря й и Бен дразнеха Джулиана, макар да разбираше кога се бяха сближили. Бяха преживели заедно трудности, за които тя бе станала причина, но които не бе споделила с тях.

Пейдж се наведе и грабна листчето. Взря се в него и извика:

— Не е вярно. Пише: „Следващото пълнолуние ще ви донесе щастие“.

Джулиана тръсна глава и се насили да участва в разговора.

— Какъв мошеник!

Бен повдигна рамене и отхапа от кифлата.

— Дай ме под съд тогава!

Пейдж се облегна на стола и се вгледа преценяващо в майка си.

— Мамо, изглеждаш в добро настроение — отбеляза непринудено.

Джулиана очакваше дъщеря й да продължи. Нещо се въртеше в главата на момичето цяла вечер. Пейдж обаче взе една кифла и започна да си играе с нея.

— Как върви училището, дете? — наруши Бен тишината, сякаш почувствал напрежението.

— Добре, всичко е наред, Бен — изгледа го с благодарност тя.

— А доброволната ти работа в болницата?

— Наистина я обичам. Толкова много неща научих. А и всички са толкова мили — и колегите, и пациентите.

— Само да не ти пречи в училище — внимателно я посъветва Джулиана. Чудеше се колко време ще продължи новото увлечение на дъщеря й.

Пейдж погледна бързо към Бен. Той внимателно изтегляше късметчетата от останалите кифли.

— Между другото, имах намерение да говоря с теб за това — каза предпазливо момичето. Бен рязко вдигна глава. Пейдж се отдръпна, без да откъсва поглед от него. — Да, Бен, зная, казах, че ще изчакам… Но…

— Ще ми обясните ли какво става? — попита строго Джулиана.

— Мамо, искам да стана медицинска сестра. Искам да помагам на хората, искам да се боря заедно с тях за живота им — изрече момичето на един дъх и с облекчение се отпусна на стола си.

Джулиана отговори автоматично:

— Да не си полудяла?!

— Мислех, че съществува поне малък шанс да ме разбереш.

— Какво да разбера? — Тя не вярваше на ушите си. — Искаш с умствените способности, които имаш, да сменяш подлоги?

— Умствените ми способности? — Пейдж стана от стола. — Мисля, че като помагам на хората ще ги използвам по най-добрия начин.

— Пейдж, скъпа — отчаяно поклати глава Джулиана. Насили се да говори спокойно. — Зная, че си благодарна на медицинския персонал за всичко, което направиха за мен. Разбери, има и други начини да им се отплатиш. Не трябва да изоставяш плановете си за кариера в търговията.

— Това не са мои, а твои планове!

— Не е истина!

— Истина е! Записах тази специалност, само за да ти доставя удоволствие. Сега обаче наистина знам какво искам. Става дума за моя живот, мамо.

Колко ли майки са се сепвали пред такива думи на децата си. Зашеметена от изненада, Джулиана отпусна ръце в скута си. Немислимо беше нейното красиво интелигентно дете цял живот да поставя инжекции и да прави клизми.

До този момент Бен седеше мълчаливо, но сега изсумтя.

— Така няма да стигнете до никъде. Успокойте се! И двете! — После се обърна към Пейдж. — Казах ти да почакаш.

— Да почака? Вие двамата сте обсъждали проблема зад гърба ми? Бих те разбрала, ако беше разговаряла с баща си. Но Бен дори не е част от нашето семейство.

— Що се отнася до мен, той е част от нашето семейство. — Тя се обърна към него. В очите й блестяха сълзи. — Дължа му много повече, отколкото можеш да си представиш. Той беше до мен, когато имах нужда от него. Той ме успокояваше, когато плачех. Той ми помогна да издържа, когато мислех, че вече нямам сили.

— Пейдж… — едва успя да промълви Джулиана с пресекващ глас.

— Не, мамо, трябва да ме изслушаш! Ако не беше той, щях да пропусна целия семестър. Затова неговото мнение е много важно за мен. Той не вижда нищо лошо в тази професия. Татко — също. Дори смята, че професията на медицинските сестри е много благородна.

Възмутеното лице на дъщеря й започна да охлажда гнева на Джулиана. Тя се почувства пренебрегната, явно нито Пейдж, нито Бен разбираха майчините й чувства.

— Професията е благородна, няма спор. Но не е за теб. Дълги дежурства, ниско заплащане, лош престиж…

— И възможност да помагаш на хората, което е най-важното за мен. Освен това напоследък медицинските сестри получават много по-високи заплати. Защо не се опиташ да приемеш избора ми, вместо да ме разубеждаваш?

Пейдж умоляващо обърна очи към майка си. Джулиана се опита да издържи погледа й, но усети, че собствената й решителност се разколебава.

Бен се размърда сковано и прочисти гърло.

— Не можете да решите бъдещето на Пейдж така набързо. Защо не преспите и утре…

— Остави на мен! — Нервите на Джулиана бяха опънати до краен предел. Не можеше да повярва, че докато е лежала болна, той е окупирал мястото й в сърцето на Пейдж. — Нямаш право зад гърба ми да оказваш влияние на моята дъщеря!

— Мамо, той не е направил нищо!

Устните на Бен се извиха в саркастична усмивка.

— Тя знае, че не съм направил нищо, Пейдж. Просто е ядосана и стоварва всичко върху мен. — Той се взря предизвикателно в Джулиана. — Хайде, продължавай. Ще го понеса.

Джулиана обмисляше. Щом дъщеря й наистина иска да се занимава с медицина…

— Пейдж, защо не станеш лекар? Докторите са по-полезни за болните. Имат по-висок престиж и добро заплащане.

— Не ме интересуват парите и престижът!

— Защото никога не си живяла без тях и не знаеш колко са важни.

— Казано съвсем в твой стил — гневно се намеси Бен. — Никак не си се променила.

— Напротив! — Очите й бяха като две горящи кухини, устните й трепереха. Тя местеше поглед от единия към другия, умоляваше да я разберат. — Вижте, чета вестници. Медицинските сестри са претоварени с работа, а получават малко пари. Не искам такъв живот за Пейдж.

— Мамо, ти си сноб! — решително каза момичето.

— Не съм. Просто съм запазила здравия си разум.

— Бен! Направи нещо, за да разбере!

— Не се обръщай към мен! Майка ти току-що достатъчно ясно заяви, че това е семеен проблем. Аз съм вън от играта.

Джулиана сви устни.

— Малко е късно, не мислиш ли? Признай, че си съгласен с нея.

— Не напълно. — Той я изгледа с присвити очи. — Аз бих те нарекъл продажен сноб.

— А аз бих те нарекла…

— Хайде, продължавай! Какво би ме нарекла?

Джулиана не можа да издържи предизвикателството в гласа му.

— Толкова съм разстроена! Казах вече неща, за които ще съжалявам. — Погледна дъщеря си. — Моля те, седни да поговорим!

— Не! — Пейдж грабна чантичката си. В очите й блестяха сълзи. — Няма за какво да говорим. Съжалявам, че не одобряваш избора ми, но това е моят живот и аз ще го изживея както ми харесва. Ще прекарам нощта у татко. Ще се върна вкъщи, когато се успокоя. Ако се успокоя! — Тръгна решително към изхода.

— Пейдж!

Пейдж дори не се обърна. Раменете на Джулиана видимо увиснаха.

В продължение на няколко минути Бен я наблюдаваше и се опитваше да запази гнева си към нея, за да блокира всичките му чувства.

Защото от всичко, което бе изпитал към Джулиана през този ден, гневът бе най-безопасен.