Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (5)

Пета глава

— Но той е казал на лекаря, че сме сгодени! — Джулиана се извъртя на седалката на колата, за да погледне Стела. — Защо Бен би изрекъл подобна лъжа?

Стела маневрираше, за да изкара лимузината си от паркинга.

— Навярно от отчаяние.

Джулиана се люшкаше между оскърблението и задоволството.

— Какво искаш да кажеш?

Стела умело се вмъкна сред потока от коли.

— Мислел е, че няма да му разрешат да те вижда. Предполагал е, и с право, че няма да му дават сведения за състоянието ти.

— Но защо би искал да знае какво става с мен? Аз не означавам нищо за него.

— Ти си човешко същество. За някои хора това е достатъчно.

Сгодена за Бен. Мисълта я изпълваше със странно вълнение.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— Каза ли кога можеш да се върнеш на работа?

— Кой?

— Лекарят, разбира се.

— О, той ли. — Джулиана разсеяно прокара пръсти през косата си. Вече беше достатъчно дълга, но тя все още не бе готова да се върне на работа.

— Аз… Аз не съм сигурна — каза колебливо.

— Колкото по-дълго чакаш, толкова по-трудно ще бъде. — Стела зави по улицата, където живееше Джулиана.

— Сигурно си права. Казах ли ти, че лекарят ме нарече „чудо“? Нещо не ми харесва.

— Няма нищо лошо в това да бъдеш чудо. — Стела се усмихна и спря пред къщата.

— Не мога да разбера какви са заслугите ми, че аз да живея, а толкова други да умират!

— Може би си възнаградена не за това, което си направила, а за онова, което предстои да извършиш.

— Стела, вярваш ли наистина, че за всичко съществува причина?

— Иска ми се да вярвам. Така всичко придобива смисъл. — Стела се усмихна. — Но това не означава непременно, че си била спасена в името на някаква велика мисия.

Джулиана избухна в смях.

— Е, поуспокои ме все пак.

— Скъпа, не знам каква е причината — дали си имала късмет със способен хирург, или наистина съществува небесна намеса. Знам само, че си получила нов шанс, за да усетиш аромата на розите. И да не се възползваш от него, ще бъде твърде глупаво от твоя страна!

 

 

Джулиана тъкмо влизаше в къщата, когато чу телефона да звъни. Понечи да го вдигне, но в този момент се включи телефонният секретар.

— Джулиана, обажда се Барбара. Има някои проблеми, които искам да обсъдим. Ще бъда у вас около четири. Нали не възразяваш? А, щях да забравя! Надявам се, че си добре. Довиждане.

Джулиана се отпусна на стола. Чувстваше се ободрена след успокоителната прогноза за здравето си, но перспективата да види Барбара я потискаше.

Старата, добре позната жажда за никотин, се надигна в гърлото й. Искаше — не, по-скоро се нуждаеше — от цигара. Не беше пушила от деня, когато… когато…

— По дяволите! — Тя измъкна от чантата си ключовете за колата. Щом Бен е твърдо решен да я откаже от цигарите, може поне да й оказва морална подкрепа.

Не беше го виждала от няколко седмици и макар да не искаше да си признае, той й липсваше твърде много. Бен се срещаше редовно с Пейдж. Миналата събота дори бяха обядвали заедно, без да я поканят. Това беше засегнало дълбоко Джулиана.

И все пак ето я в двора на ферма. Тя спря до пикапа, паркиран под дърветата. Щеше да бъде обикновено приятелско посещение и нищо повече. Пое дълбоко въздух и слезе от колата.

 

 

Бен не се виждаше никъде. Тя нервно подръпна копринения шал и намести огромните слънчеви очила. Не излизаше никъде без дегизировка.

Почука на кухненската врата и го извика. Отговор не последва. Обърна се и обгърна с поглед двора. Забеляза цъфналите дървета и розите. Упоителен аромат изпълваше каньона — аромат, на който досега не бе намерила време да се наслади.

Спри и почувствай уханието на розите…

Почвата бе терасирана и дърветата с авокадо, насадени на равни разстояния едно от друго, оформяха прави редове. Две хиляди и двеста дървета стояха между Кари Годард и сделката за милиони долари. Беше свикнала да мисли за тази земя единствено като за източник на огромната комисиона, която щеше да спечели. Сега просто стоеше и се чудеше защо никога не е забелязала колко прекрасна е тя. Тишината наоколо сякаш успокои душата й.

Без ясни намерения заобиколи къщата. Тръгна по пътечката, посипана с чакъл, и се изкачи до постройка с издадена над каньона тераса. В средата на терасата имаше дървена маса за пикник. Пейка и два метални стола — стари и разнебитени, бяха поставени около нея. Няколко сандъчета с жалки остатъци от прецъфтели цветя стояха до плъзгащата се стъклена врата. Личеше, че на госпожа Уеър й бяха липсвали средства и време след смъртта на съпруга й. Явно Бен, постоянно зает с авокадото, не обръщаше внимание на състоянието на къщата и другите постройки.

Джулиана обърна поглед на запад. Оттатък хълмовете се виждаше Тихия океан. Само на около десетина километра от имението. Той беше толкова красив и внушителен със синьо-зелените си вълни, че дъхът й секна.

Приближаващи стъпки я накараха да се извърне. Бен тъкмо завиваше зад къщата. Изпита силна радост, че го вижда. Беше й липсвал. Нямаше смисъл да отрича.

Той тръгна по пътеката, изкачи няколкото стъпала и изведнъж се спъна и залитна. Джулиана се спусна към него, но той възвърна равновесието си, изруга и се наведе да вдигне нещо.

— Дяволски котарак! — Ала вдигна нежно малкото животинче и го премести встрани. Котенцето измяука и отново се отърка в краката му.

— Ти имаш котарак?

— По-точно, той ме намери.

— Хубав е. Как се казва?

— Наричам го Натрапник, защото си е такъв. — Животинчето отново се отърка в крака му, после се отдалечи с вирната опашка.

Бен се обърна към Джулиана:

— Хубава гледка, нали? — Дълбокият му глас беше необикновено мек. С нищо не показа, че е изненадан от нейната поява.

— Прекрасна!

— Няма да бъде такава след намесата на инженерите.

Джулиана настръхна. Той сякаш изпитваше удоволствие да я дразни.

— Имаш нещо против инженерите?

— Нали знаеш какво казват за тях — обърна предизвикателно глава към нея. — Няма да се успокоят, докато не направят земята плоска и не я бетонират.

За своя изненада тя се усмихна.

— Вероятно ще се намерят инженери, които не споделят мнението ти — предположи кротко.

— Да, но сигурно не работят за Годард?

Джулиана понечи да възрази, но се овладя.

— Не съм дошла да спорим за Годард.

Тя вдигна поглед към него. В очите му проблесна изненада. Беше загорял от дългите часове, прекарани на слънце. Русата му коса бе изсветляла още повече. Комбинацията от тъмна кожа, светла коса и сини очи й се стори необикновено вълнуваща.

— Тогава за какво ще спорим?

— Не съм дошла да спорим. Дойдох, защото… Защото току-що имах среща с доктор Кроу и чувствам…

— Нищо тревожно, предполагам? — Той я изгледа изпитателно.

— Не. — Беше в пълно противоречие с характера й да издава, че има нужда от нещо.

— И аз така си мислех… Изглеждаш… добре!

— О! — опита да скрие разочарованието в гласа си. Очакваше комплимент.

Бен се отпусна. Щеше да каже „чудесно“, но се овладя навреме.

Спомни си как изглеждаше тя през онези първи дни и седмици в болницата. Колко близко беше до смъртта. Възстановяването й беше истинско чудо. И преди я намираше привлекателна, но сега хубостта й бе омекотена и много по-завладяваща.

Най-добрите й качества — интелигентност, бърз ум и чувство за хумор — се бяха съхранили. А недостатъците й — цинизъм, алчност, егоизъм бяха, ако не напълно изчезнали, то като че ли доста избледнели.

Късата коса и пропуските в паметта бяха твърде ниска цена за подобно подобрение. Ала все пак, напомни си Бен, всяка цена ти се вижда ниска, когато друг плаща.

— След като си добре — каза рязко, — тогава какъв е проблемът?

— Няма проблем. Просто се почувствах малко… тъжна. И не исках да оставам сама.

Той кимна. Разбираше я, макар да му се искаше да не е така. Пъхна ръце в джобовете на джинсите и опита да бъде груб.

— Да, но… Аз имам много работа.

— Разбирам.

Изглеждаше така отчаяна, че той изпита неудържим порив да я прегърне.

— Виж… Не исках да кажа… — Той беше отвратен от неспособността си да говори твърдо.

— Всичко е наред. Разбирам, че прекъснах работата ти. — Джулиана тръгна по пътечката.

— Не си отивай! — спря я Бен, като мислено се прокле за слабостта си. После добави: — Ремонтирам напоителната система. Ако искаш да помогнеш…

Усмивката й засия като слънце след проливен дъжд. Направи крачка към него.

— Добре!

Погледите им се срещнаха. Той несъзнателно затаи дъх. После сви рамене и се обърна. Тръгна надолу по пътеката, без да поглежда назад. Чуваше стъпките й след себе си и се питаше дали е щастлив!

 

 

Когато след няколко часа се отправиха към къщата, Джулиана осъзна, че не бе помислила за цигара, откакто бе дошла. Чувстваше се изморена, но доволна. Денят бе прекрасен. Може би заради красотата наоколо, може би заради мъжа до нея.

Бен бе мълчалив, но присъствието му й стигаше. Тишината се нарушаваше единствено от стъпките им по пътечката.

Бен направи крачка встрани и провери дължината на напоителната тръба. Изправи се и посочи листата на близкото дърво.

— Виж как са увиснали. Сушата продължава вече втора година и дърветата страдат.

— Не може ли да поливаш повече?

— Не е толкова просто — усмихна се той.

— Зная. Хората продават земята си, защото е твърде скъпо да я запазят… — Не намираше точната дума. — Нали разбираш, да могат да отглеждат неща.

— Плодородна.

Джулиана го погледна с благодарност.

— Точно така. А предприемачите плащат висока цена.

— Но аз искам да задържа земята си. Единственото, което желая, е добра реколта. — Говореше разпалено, сякаш очакваше да му възрази.

Тя разбираше, че добрата реколта е само начало на надеждите му, но не каза нищо.

В далечина вече се виждаше оборът и паркираните под дърветата коли. Джулиана искаше да изглади недоразуменията помежду им, преди да си тръгне, затова каза колебливо:

— Бен… Извинявай!

— За какво?

— За всичко.

Спряха пред обора и той се обърна към нея.

— Не си направила нищо. Просто си мислех за друго.

Искра на ревност я прободе и Джулиана се засрами от себе си.

— Искаш ли да споделиш?

Бен категорично поклати глава.

— Не. Аз…

В този момент котката изскочи от обора. Джулиана изплашено се дръпна назад и се притисна към гърдите на Бен. Той я прегърна през кръста.

— Та това е Натрапник — каза тя, останала без дъх. Гледаше към малкото котенце, което се търкаше в краката им. После вдигна глава към Бен и се усмихна.

Той гневно гледаше котето.

— Не мога да разбера защо продължава да се върти наоколо! — Той пусна Джулиана и тръгна, но котката се стрелна между глезените му. Бен се препъна и изруга. За момент Джулиана си помисли, че ще ритне животното. Извика и се втурна напред с разперени ръце. Преди да успее да се намеси, Бен вдигна котето. Очите му блестяха гневно.

— Хей, Натрапник! — избухна. После нежно притисна косматата животинка към бузата си.

Джулиана гледаше и не знаеше какво да каже.

 

 

— Замисляла ли си се, че животът ни зависи от благоволението на частицата „ако“? Ако бях направил това, ако не бях направил онова…

Бен спря и погледна Джулиана, която седеше на пейката до стената на обора. Котето в скута й се прозина и протегна. Тя нежно го погали, но вниманието й беше насочено към Бен.

Той се чувстваше така, сякаш някаква врата скърцаше дълбоко в него и пропускаше навън цялата му болка. Не можеше да седне и отново нервно закрачи наоколо.

— Ако не бях започнал работа в Сан Франциско… Но тогава бях самонадеяно копеле. Суперченге. Можех да направя всичко, защото имах чудесна съпруга, прекрасен син, светло бъдеще. Чувствах се като крал. Тогава убих човек.

Джулиана затаи дъх, но той дори не забеляза. Постоянно беше мислил за това, но никога не беше говорил. Сега, веднъж започнал, не можеше да спре.

— Гонех някакъв случаен скитник, заподозрян в кражба. Той бръкна в дрипавото си палто. Помислих, че ще извади пистолет и стрелях. Когато падна, по тревата се разпиляха някакви пакетчета с наркотик. Навярно е искал да ги изхвърли, да ги глътне или кой знае какво. — Бен изстена. — Бях отстранен от длъжност, докато държавна комисия разследваше случая. Оправдаха ме, но аз не можах да си простя. Господи, трябваше да защитавам слабите, а не да ги убивам. Този случай дяволски ме разтърси… След един месец отново се върнах на работа. Разпитвах една жена, замесена в афера с наркотици. Постоянно й повтарях, че ние ще я пазим и че трябва да ни се довери, но я убиха буквално пред очите ми. — Говореше на пресекулки, застанал в сянката. За момент затвори очи и стисна зъби.

— Прекалено строго съдиш себе си.

— Не бях достатъчно строг. Мислех да напусна, но всички ми намираха оправдания. Ако тогава си бях подал оставката, Мелани и Джими щяха да бъдат живи.

Тя потрепери и за момент спря да гали котето.

— Твоята съпруга и детето ти?

— Да.

— Мислех, че си разведен. Съжалявам.

— Сгрешила си. — Гласът му беше рязък. Не можеше да говори спокойно за семейството си. До този момент изобщо не бе говорил. — След нещастието… Когато вече беше твърде късно, напуснах полицията. Няколко години бях пияница… безделник. Алкохолът беше единственото ми лекарство. Пиех, за да забравя, пиех до безсъзнание.

Най-после бе казал всичко. Чувстваше се празен, сякаш лошите мисли бяха отлетели с думите, оставили черна дупка у него.

— Не знаех дали е възможно да паднеш толкова низко и все пак да останеш човек. Докато един ден…

— Какво? — окуражи го тя.

В сгъстяващия се мрак нейното лице беше почти нереално. Шалът се беше свлякъл върху раменете й. С късата си коса и огромните очи изглеждаше безплътна. Бен се опитваше да намери прилика между нея и жената, която беше обичал и за която се беше оженил, но не откри общи черти.

— Нищо — тръсна глава той. Не искаше да й разказва колко усилия беше положила майка му, за да му помогне. Беше говорил прекалено много. Ала вместо съжаление изпитваше облекчение.

Внимателно подбираше думите си, но гласът му беше по-дрезгав от обикновено.

— Господи, не мога да разбера какво ме подтикна да говоря. Искаш ли да влезем вътре и да хапнем нещо?

Тя приготви омлет със сирене. Хапнаха и узрели плодове от авокадо. Вечеряха на терасата, загледани в Тихия океан. Неудобството от мъчителното откровение на Бен беше преминало и двамата водеха непринуден приятелски разговор.

Когато звездите заблестяха по тъмното небе, той я изпрати все едно нищо не се беше случило.

 

 

Джулиана дойде отново на следващия ден. И на по-следващия. Сутрин се събуждаше с чувството, че с нейна помощ дърветата на Уеър не само ще преживеят сушата, но и ще дадат богата реколта.

Днес тя весело си тананикаше, понесла чаша охладен чай на Бен, който разтоварваше пикапа и подреждаше продуктите в обора.

Някога семейство Уеър отглеждаха яздитни коне и една-две дойни крави. Преди четири години, след смъртта на съпруга си, госпожа Уеър беше продала животните. Бен използваше обора предимно като склад.

Джулиана влезе през голямата двойна врата в единия край. На срещуположната стена имаше съвсем същата врата, чиито крила бяха широко отворени. Бен бе свалил ризата си и изтърсваше праха и листата, полепнали по нея. Джулиана дори не забеляза усмивката, с която я посрещна, тъй като вниманието й бе привлечено от голите му гърди.

Гладка бронзова кожа покриваше стегнатите мускули, които се очертаваха при всяко негово движение. Прах и листа танцуваха в струящите около него слънчеви лъчи. Той хвърли ризата върху една греда. Наведе се и прокара пръсти през косата си, за да изтръска заплелите се в нея листа.

Цялата картина я завладя по някакъв див екзотичен и неземен начин, по-скоро като загадъчен, забулен в мъгла акварел, отколкото като сцена от действителността. Движенията на силните мускули, играта на слънчевите лъчи в гъстата му руса коса, чувствената извивка на устните му… и всичко съчетано с приказната светлина пред леко замаяния й поглед.

Тя преглътна трудно. Какво я беше развълнувало така странно, толкова силно? Беше нещо повече от внезапно усещане за тялото му. И преди го беше виждала без риза.

Какво, по дяволите, ми става, помисли тя. Чувстваше се така, сякаш някой я беше ритнал в корема. Не можеше нито да диша, нито да говори.

Но той можеше.

— Нямаш намерение, предполагам, да стоиш там, докато ледът в чая съвсем се стопи? — Пристъпи към нея.

Сърцето й така заблъска в гърлото, че тя едва проговори.

— Съжалявам — подаде му чашата. — Заповядай!

Обърна се и без да каже дума повече, излезе. Чу стъпките му зад себе си. Все още развълнувана, се строполи на пейката до стената. Той се настани до нея и накрая Джулиана се престраши да го погледне.

Видя Бен, само Бен, не странното почти божествено създание, което я бе развълнувало толкова много. Усмихна се. В отговор той също се усмихна. Каквото и да бе изпитала в обора, той явно не го бе почувствал.

След малко Бен наруши тишината:

— Ще ми липсваш, когато тръгнеш на работа. Сигурно ще бъде скоро?

Тя настръхна. Сърцето й бясно заби.

— Не ме притискай.

— Джули, знаеш, че е време.

— Не мисля така! — Тя скочи и се отправи към къщата. Имаше намерение да си тръгне. Щом той не желаеше да я вижда тук, тя няма да се натрапва.

Пепелявосин пикап влезе в двора. Джулиана спря. Беше оставила шала си в колата и сега автоматично посегна към главата си. Пикапът стоеше между нея и къщата. Чу гласа на Бен зад себе си.

— Не се безпокой. Това е съседката.

Джулиана вече я беше познала. Опал Рудник скочи от кабината и закрачи към тях. Едра, кокалеста жена, с корона от побелели коси, тя вървеше тромаво, но енергично. Наближаваше шейсетте, ала лицето й все още младееше.

— Как сте? — Спря пред двамата. Беше с джинси и каубойски ботуши, а ръкавите на карираната й риза бяха навити.

Бен докосна лакътя на Джулиана.

— Опал, познаваш ли Джулиана Робинсън?

— Да, още от времето, когато беше Малоун. Баща й беше първият човек, когото срещнахме, когато с Клойд пристигнахме от Мисури. Той ни продаде земята. — Усмихна се към Джулиана. — Как си, момиче? Със съжаление чух, че си била болна.

— Благодаря, добре съм.

— Все още ли си посредник по сделки с недвижими имоти?

— Да.

— И аз мислех така. Ще бъде много добре, ако приличаш на баща си.

— Защо? Аз… Да! — Но аз изобщо не приличам на баща си, мина й през ума.

— Добре. Имам едни приятели. Сигурно ги познаваш — семейство Бъртън.

Името предизвика неясен спомен в съзнанието й и тя поклати глава.

— Не!

— Няма значение. Те се нуждаят от съвет. Имаха неприятности с агенти по недвижими имоти и затова са доста подозрителни. Обещах им да намеря човек, който няма да ги подведе.

Джулиана се усмихна безучастно. Тя рядко подхващаше дребни сделки само за продажби на къщи. Занимаваше се само с огромни имения, и то за индустриални цели, защото — по дяволите, тя не се срамуваше да го признае — от тях се печелеха големи комисиони.

— Имам добри сътрудници. Бих могла да препоръчам някой на твоите приятели.

— Предпочитам ти да се заемеш! Имам ти доверие, защото предполагам, че си достойна дъщеря на баща си. Днес е четвъртък. Ще ги изпратя в офиса ти утре следобед, ако нямаш нищо против? — Без да дочака отговор, тя се усмихна широко и се обърна към Бен. — Какво ще кажеш за гъсениците? Миналата година имаше цяло нашествие.

Бен безпомощно повдигна рамене, погледна многозначително към Джулиана и последва Опал към най-близките дървета авокадо.

 

 

Опал държеше зелен мъхнат червей в ръката си и печално клатеше глава:

— Опасни малки пакостници! — Хвърли го на земята и го стъпка с крак.

През изтеклия половин час Опал беше говорила само за реколтата. Докато я слушаше търпеливо, Бен успя да се отърси от мислите за Джулиана и обзелите го чувства, когато тя влезе в обора.

Бен уважаваше съседката си. Възрастната жена беше стара приятелка на майка му. Семейство Рудник знаеха за отглеждането на авокадо много повече, отколкото Бен Уеър би научил, ако запазеше фермата още петдесет години.

— Нужни са ти оси, момче!

— Оси? — примигна Бен.

— Да, за да те отърват от нашествениците. — Тя го потупа приятелски. — Но най-добре продай всичко, преди да те е погълнал прогресът. Спести си неприятностите. — Внезапно спря да се смее и го погледна сериозно.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Опал?

Погледът й се плъзна покрай него и за момент годините й проличаха.

— Само това, че с Клойд… прозряхме истината. Погледни, навсякъде около Съмърхил има бетонни разклонения, постройки, хора. Колко още мислиш, че ще издържим срещу течението?

Челюстта на Бен се стегна.

— Аз току-що пристигнах. Не съм готов да си тръгна.

Опал сякаш се прегърби.

— Ние също, макар че отдавна сме тук. Но веднага след прибиране на реколтата, се изпаряваме. — Смехът й прозвуча кухо. — Безразлично ми е кой ще купи земята. Искам само достатъчно пари, за да изживеем спокойно старините си.

 

 

Къде е той? Джулиана нервно крачеше из кухнята. Трябваше да й помогне да откаже предложението на Опал. Не иска да се забърква с някакви дребни сделки.

А и сравнението с баща й не подобри настроението й. Та тя бе спечелила десет пъти повече пари, десет пъти по-бързо от него. Всички си спомнят само, че е бил добър човек, а не искат и да знаят, че често закъсняваше с плащането на дълговете си.

Изведнъж се сепна. Беше си обещала да не измерва всичко с пари. Беше дала дума да се промени.

Поглеждаше често през прозореца. Най-сетне ги видя да разговарят под сянката на дърветата. Дръпна завесите и се огледа. Трябваше да се заеме с нещо, защото ставаше все по-нервна.

Това е кухня — защо да не изпече нещо? Майка й готвеше много добре. От нея се беше научила да приготвя различни сладкиши. Искаше да прилича на майка си. Чудесна съпруга и майка, тя се справяше отлично с домакинството.

Отвори шкафа и огледа рафтовете. Металните кутии с брашно и захар й припомниха за сладките, които правеше преди време. Пейдж много ги обичаше като дете.

Джулиана се зае с работа. На най-горната полица беше бурканът с консервираните плодове. Яйца и мляко имаше в хладилника. Грабна купата за разбиване.

Добре, слагам брашно, захар, яйце… или няколко яйца? Изведнъж се скова. Колко захар да сложи? Колко яйца?

Помнеше рецептата още от детството си. Можеше да я повтори и насън, но нямаше представа за количеството на продуктите.

Почувства студена пот върху челото си. „Спокойно! Притесняваш се и за това си забравила. Успокой се и ще си спомниш!“

Вдигна кутията със захарта и изсипа малко в купата. Поколеба се и добави още малко.

Яйца… Мисля, че трябва да са две. Какво значение има в края на краищата? Щипка сол… Дотук всичко беше лесно. Не можа да открие олиото и затова разтопи малко масло. Вгледа се в тежкия буркан с плодовете, поставен на най-горния рафт.

Повдигна се на пръсти и протегна ръка. Изпъна се до краен предел, но едва успя да докосне буркана. Само ако успееше да го прибута до края и да го подхване с другата ръка…

Вратата зад нея се отвори. Тя стреснато извика и рязко дръпна ръката си. Големият буркан се олюля и тежко се прекатури към нея.