Рут Джийн Дейл
Дар на съдбата (3)

Трета глава

„Много пари, много пари… Парите винаги са най-важни…“ „Никакви цветя. Това е интензивно отделение…“

Гласът на Кари витаеше в главата й, неосезаем като топящ се захарен памук. И друг глас. Кой друг говореше?

„Ти дойде за погребението… Благодаря ти. Майка ми е мъртва! Мъртва? Не! Мама ще бъде добре!“

Опитваше се да разгадае шепота, да го пропъди, но той винаги се връщаше.

„Дойдох тук да купувам земя, а не да слушам банални фрази.“ Но къде беше това „тук“? Не е много хубаво това място. „Тя наистина е твърда жена. Виж я след втората операция. Държи се.“ „Когато нещо плува като акула и напада като акула… Ти нокаутира мъжа, с когото си се любила…“

Долна лъжа — тя не се е любила с друг, освен с Пит, а това беше отдавна. „Би трябвало да те познавам по-добре след десет години брачен живот!“

Защо й се сърдеше Пит? Какво бе сторила? „Споровете със стари приятели, които те познават добре, са твърде досадни.“ „Каква сума е достатъчна? Само ще ги похарчиш бързо… бързо.“ „Повикайте лекар, бързо… Нещо не е наред…“ „Дребното човешко съчувствие не би те ощетило много…“

Бен! Ето кой беше. Казваше се Бен. Отпусна се като след спечелена битка. Но гласовете не спираха.

„Цената на всичко и стойността на безценното…“ „Мислиш ли, че се събужда сега?“

„Познаваме се отдавна… Моят втори шанс…“ „Следващата доза ще й бъде поставена в два часа.“ „Никога ли не си имала нужда да ти бъде предоставена втора възможност?“ „Тя развива инфекция. Ще оперираме още веднъж.“ „Никога не се обръщай назад, никога не се обръщай назад.“

— Джулиана, изброй десет животни!

— Архиоптерикс… Плезиозавър…

— Много смешно!

„Може да съм си изгубила ума, но не и чувството си за хумор. Удоволствието преди работата — работата преди удоволствието… Ще имам тази земя, та ако ще и на парчета да го накъсам. Само през трупа ми… Не желая да продавам, нито сега, нито по-късно…“

„Господи, Джулиана, какво са направили с теб? Съжалявам, не исках да кажа… Но за мен е такъв шок. Съжалявам. Наистина съжалявам. Боже мой, какви синини! Кой идиот е включвал системата?“

 

 

Джулиана внезапно отвори очи.

— Къде съм? — съвсем ясно попита тя. — Какво се е случило с мен?

Бен и Пейдж се усмихнаха обнадеждени.

— Какво правиш тук, Бен? — Джулиана се намръщи и огледа стаята. — Къде съм? Това болница ли е? Пейдж, отговори ми!

Пейдж се разсмя.

— Радвам се, че се завърна, мамо! Да, в болница си. Нищо ли не си спомняш?

— Разбира се, че си спомням. — Тя се втренчи с недоумение в дъщеря си. Лежа мълчаливо няколко минути. Накрая каза колебливо: — Бях у Бен с Кари.

Бен кимна окуражително. Джулиана говореше и разсъждаваше съвсем ясно. Той се бе питал дали този миг изобщо ще настъпи.

— Точно така. — Пейдж седна на стола до леглото и нежно погали свободната ръка на майка си. Към другата беше прикрепена постоянно капещата тръбичка на системата. — Какво друго си спомняш?

Джулиана затвори очи и се намръщи. Усилията, които полагаше, за да си спомни бяха почти осезаеми.

— Мисля, че си тръгнах!

— Ти припадна. Бен те докара в болницата.

— О, спомням си. Имах главоболие.

— Да. Сега боли ли те главата?

— Не!

Повдигна свободната си ръка и когато пръстите й докоснаха превръзката, трепна изплашено. Бен видя паниката в очите й.

— Какво е станало с мен? Аз… Аз съм малко объркана!

— Оперираха те, мамо! — Гласът на Пейдж трепна, сякаш всеки момент щеше да заглъхне. — Три пъти! Заради мозъчен аневризъм.

Беше се държала храбро, но сега по страните й се търкулнаха сълзи. Майка й не забеляза нищо и Бен си помисли, че навярно зрението й е засегнато.

— Операции на мозъка? Не мога да повярвам!

— Наистина. След като локализираха аневризма, ти не се чувстваше добре и ти направиха втора операция. Сложиха ти нещо… Как точно го наричаха… някаква тръбичка, за да изцедят течностите…

— В мозъка ми?

Джулиана беше ужасена, сякаш всичко това беше ново за нея. Тя всъщност бе идвала в съзнание няколко пъти, бе говорила с тях, но понякога не съвсем разумно. Всъщност твърде често думите й бяха несвързани.

Пейдж продължаваше да гали ръката на майка си.

— Тръбичката обаче предизвика инфекция и се наложи отново да те оперират, за да я извадят. Сега вече всичко е наред.

— Последното нещо, което си спомням, е, че седях в кухнята на Бен. От колко време съм тук? — попита изплашено Джулиана.

Девойката облиза устни и се усмихна колебливо.

— Три седмици, мамо. От три седмици си в болницата!

Бен почувства, че ако не каже нещо и двете ще се разплачат.

— Три тежки седмици — намеси се той. — И все пак по-добре, че беше тук.

Устните на Джулиана все още трепереха, но тя се обърна към него.

— Какво правиш тук, Бен Уеър?

— И аз бих искала да зная. Просто така се случи. Бях там, дебел, глупав и щастлив, когато се катурна в кухнята ми.

— Ти не си дебел — отбеляза тя с отпаднал глас. Клепачите й унесено се притвориха и тя заспа.

Бен и Пейдж се спогледаха и избухнаха в смях.

Не бях и щастлив, помисли Бен. Но определено бях глупав. И все още съм.

 

 

Джулиана седеше на края на леглото и гледаше с неприязън подноса с храна. Чувстваше се леко замаяна.

— Искам цигара! — избухна тя и рязко отблъсна масата, доближена до леглото й.

Бен я приближи отново и каза:

— Не ставай досадна и се нахрани!

Подчинявайки се на властния тон, Джулиана вдигна вилицата и набоде едно парче от… нещо, навярно месо.

— Храната е ужасна. И ти не би я харесал, ако трябваше да я ядеш!

— Да, но не аз, а ти трябва да я ядеш. Млъквай и яж!

Изгледа го яростно и повдигна вилицата към устата си. Нямаше представа какво яде. Подозираше, че лекарите са отстранили вкусовите й рецептори. Всичко се смесваше върху езика й и имаше съвсем еднакъв вкус, винаги отвратителен.

Тя си взе парче от масленото руло.

— Искам да си отида вкъщи. — Гласът й трепереше. — Къде е Пейдж? Кажи й, че съм готова.

— Обясних ти вече — рече търпеливо той. — Опитва се да навакса пропуснатите лекции. Тя прекара доста време в болницата.

— О! — Джулиана не помнеше да й е казвал подобно нещо. Остави рулото на подноса.

Бен го върна обратно в ръката й.

— Обещах на Пейдж, че ще изядеш цялата вечеря. Хайде, яж.

Тя отхапа. Беше по-лесно, отколкото да му противоречи.

 

 

Джулиана се въртеше в леглото. Изпита силно желание да издърпа иглата на системата, забодена в ръката й. Беше свикнала със схванатия си врат и се обръщаше внимателно. Прозя се, разтърка очи и опипа главата си. Но вместо марлената чалма, пръстите й докоснаха едва набола коса. Ужасена се изправи в леглото.

Пейдж се спусна към нея.

— Какво има, мамо?

— Косата ми! Какво са направили с косата ми? — Джулиана прокара ръка по остатъците от разкошната й някога коса. Почувства се предадена. И все пак като че ли не беше изненадана.

Пейдж се опита да дръпне ръцете на майка си от главата й.

— Обяснихме ти всичко, спомни си! Преди три дни, когато те преместиха от интензивното…

— Нима е трябвало да обръснат косата ми, само защото ме преместват! — Не можеше да разбере какво й обяснява дъщеря й. Осъзнаваше единствено факта, че е почти плешива, което бе твърде шокиращо.

— Здравейте. Имате ли нужда от компания?

Джулиана стреснато подскочи и се обърна. Бен стоеше до вратата и се усмихваше. Без да дочака покана, той влезе в стаята. Носеше саксия с маргаритки и се огледа къде да я постави. Навсякъде из стаята имаше цветя и медицински картони.

Джулиана се почувства невероятно унизена. Тъй като нямаше къде да се скрие, тя се отпусна на леглото и потъна сред завивките. Затвори очи. Когато се събуди, в стаята нямаше никой.

 

 

Бен беше прегърнал Пейдж през раменете и двамата вървяха по коридора на болницата. По време на дългите мъчителни дни на чакане се бяха сближили. И то повече, отколкото Бен бе предполагал, че е възможно. Повече отколкото някога си бе позволявал да се сближи с някого.

Би се гордял да бъде баща на такова силно и смело момиче. Пейдж бе същата като майка си.

Девойката го погледна тъжно.

— Толкова съм обезпокоена… Повтарям й едни и същи неща отново и отново, а тя не ги помни. Понякога е добре, а после изведнъж започва да ме пита колко време остава до Деня на Свети Валентин.

— Нужно й е време — каза Бен, като искрено се надяваше да е прав. Като се има предвид какво преживя майка ти, трябва да се радваме, че… — Той преглътна думите „че не се превърна в зеленчук“ и продължи: — Можеше да бъде и по-лошо!

— Зная, и съм благодарна. Но все се питам дали ще успее да се възстанови напълно!

Двамата стигнаха изхода на болницата и спряха за миг. Бен постави ръце на раменете й и тя вдигна поглед. Близостта породила се помежду им от споделените опасения и надежди, даваше сили и успокоение и на двамата.

— Възможно е да не бъде същата. Може да стане по-добра. — Момичето леко се усмихна. — Ти обаче се нуждаеш от почивка. Изтощена си до краен предел, малката ми.

— Ще обядвам с татко, Сандра и момчетата. Те винаги ме ободряват. Бяха толкова мили през цялото време, докато бях тук, макар че… — Гласът й заглъхна и Бен знаеше защо. Джулиана не държеше толкова на бившия си съпруг, колкото той на нея.

— Добре. Ще се видим утре.

Тя кимна и бадемовите й очи дяволито проблеснаха.

— Не мога да разбера защо прекарваш толкова време тук. Лекарите и сестрите може да са повярвали в измислицата за годежа, но аз знам, че не е истина.

Бен мрачно поклати глава.

— Аз я докарах в болницата и искам аз да я отведа оттук.

Тя се повдигна на пръсти и се взря в очите му.

— Ти си чудесен! Убедих се, че си истински приятел. — Целуна го свенливо по гладко избръснатата буза и бързо излезе.

Смаян, Бен се загледа след нея. По дяволите, започваше да става опасно.

Крачейки бавно към своя пикап, той си мислеше дали да не пийне едно уиски в съседния бар. Само едно! Но знаеше, че едно няма да му стигне.

Някога алкохолът не бе облекчил болката му. Навярно нямаше да му помогне и сега. Съзнаваше това, но му беше много трудно да избяга, както от спомените, така и от реалността.

Отвори рязко незаключената врата на пикапа и седна зад волана. Пое дълбоко въздух и запали мотора — вече беше сигурен, че няма да се отбие в бара, колкото и да му се иска.

А наистина много му се искаше!

 

 

Не й донесоха компютър и Джулиана не можеше да работи. Искаха от нея само да яде ужасната храна и да диша в тази подлудяваща пластмасова тръба. Обясниха й, че така няма да развие пневмония.

Силно депресирана от обръснатата си глава тя отказваше да вижда когото и да било, с изключение на Пейдж, Бен и Стела.

На двайсет и седми март — шест седмици след постъпването си в болницата, Джулиана беше готова за изписване. Седна на края на леглото с книга в ръка. Но не можеше да се съсредоточи. Прочиташе някое изречение или ред и след минута разбираше, че няма представа докъде е стигнала. Вниманието й привличаха все нови и нови открития.

Ноктите на ръцете й бяха като на граф Дракула. Джулиана ги гледаше така, сякаш никога преди това не беше виждала нокти. И наистина не беше. Във всеки случай не на своите ръце. Винаги беше поддържала къс маникюр, защото ноктите й бяха прекалено меки и се чупеха.

Невероятно! За шест седмици престой в болницата те бяха станали огромни. Нуждаеха се от оформяне, но и такива ги харесваше.

Джулиана дочу стъпки и се подготви да сподели голямата новина с Пейдж. Вместо нея обаче на вратата се появи внушителната фигура на Бен.

— О! — възкликна разочарована. — Ти ли си?

Устните му язвително се свиха.

— Поласкан съм. Благодаря за радостното посрещане.

Влезе в стаята, следван от доктор Кроу. Лекарят носеше медицинския й картон и се взираше в него.

— Виждам, че си готова — усмихна се той.

— Отдавна съм готова! — отвърна грубо тя. Макар от седмица да настояваше да се прибира у дома, когато този миг най-сетне бе настъпил, се почувства изплашена и неподготвена.

Бен приближи до леглото с чанта в ръка.

— Някакви последни инструкции, докторе?

Лекарят хвана ръката на Джулиана и пръстите му умело напипаха пулса й.

— Никакви лекарства, никакви ограничения. Можеш да правиш всичко, каквото искаш. Разбира се, в границите на разумното. Препоръчвам пълноценна почивка и добра храна. Искам да те прегледам пак след една седмица. Някакви въпроси?

Двамата мъже я погледнаха изпитателно.

„Да! Добре ли съм? Възстановени ли са всичките ми способности и доколко? Кога ще ми порасне коса? Има ли опасност да полудея? Ще ми се случи ли всичко това отново?“

— Не — измърмори тя. — Никакви!

— В такъв случай, ще се видим след седмица. Ако имаш някакви проблеми, обади ми се.

Джулиана кимна. Когато докторът излезе от стаята, изведнъж се почувства изоставена. Бен леко докосна ръката й.

— Ще натоваря цялата тази растителност. — Той посочи саксиите с цветя. — После ще се върна за теб.

Очите й се разшириха и попита обидено:

— Къде е Пейдж? Би трябвало тя да ме отведе вкъщи!

— Джулиана!

— Къде е дъщеря ми?

— Казах й да отиде на лекции и че аз ще…

— Ти нямаш право! Аз съм нейна майка! — Стисна юмруци, но дългите нокти се забиха в дланта й и тя отпусна пръсти.

Бен се намръщи и се наведе към нея. Джулиана инстинктивно се отдръпна. Мъжът повдигна брадичката й и я принуди да срещне гневния му поглед.

— Държиш се отвратително с момичето! Само ругатни и оплаквания чува от теб!

— Но… — Сълзи потекоха по страните й. Грубиян! Тя обаче нямаше сили да се отдръпне.

Бен продължи безмилостно:

— Зная, че беше много болна! Зная, че си изплашена и объркана! Но вече е време да разбереш, че и на Пейдж не й беше по-леко през това време!

— Аз… Съжалявам! — Не можа да намери думи, за да продължи.

— Съжаляваш, как не! — възмутено рече той. За миг погледите им се срещнаха, но гневът му явно беше попреминал. Ръката му се плъзна от брадичката към шията й. Докосването беше нежно и не криеше заплаха. — Аз също съжалявам. Пейдж е чудесно момиче. Дала си й прекрасно възпитание. Но тя вече е самостоятелна и трябва да я оставиш на мира.

Джулиана подсмръкна, изненадана от успокоението, което й донесе допирът му. Пръстите му бяха топли и уверени, а и говореше хубави неща за дъщеря й.

— Добре — успя да изрече тя.

— Тогава защо плачеш? — Бен дръпна ръката си и отстъпи.

— Защото не мога да си тръгна в такъв вид! — Повдигна ръка и докосна остриганата си коса. Сълзите съвсем не на шега се лееха по лицето й.

— Зная. — Бен отвори чантата и извади плетена скиорска шапка. Въодушевено я нахлупи чак до ушите й и кимна доволен. — Ето. Изглеждаш чудесно! Сега щастлива ли си?

Тя хвана шапката от двете страни, нахлупи я още повече и се усмихна неохотно.

— „Щастлива“ едва ли е най-точната дума. Може би по-скоро примирена.

Той се обърна и отново се зае с цветята.

— Остави ги — внезапно реши Джулиана. — Сестрите ще ги раздадат на болните. Искам само да се махна оттук.

— Добре! Ще докарам колата пред входа и потегляме!

Джулиана за последен път огледа стаята. Животът й се беше променил безвъзвратно тук. Късата коса и дългите й нокти бяха най-малкия проблем.

 

 

Къщата на Джулиана се намираше в най-хубавия квартал на Съмърхил. Двете с Пейдж живееха в нея от две години, макар че обикновено не се задържаха дълго на едно място. Джулиана беше купила къщата, защото това беше добра инвестиция. Беше купила и другите седем къщи, в които бяха живели след нейния развод.

Когато внесе Джулиана вътре, Бен не откри нищо впечатляващо. Професионално обзаведена в синьо и бежово, къщата издаваше добър вкус и стабилна банкова сметка — нищо повече.

Той положи Джулиана на дивана, тапициран в бежово, и я подпря отзад с възглавници. Шапката й се изплъзна и падна на килима зад нея. Тя изглежда не усети. Според Бен, обръснатата й глава не беше кой знае какво нещастие, особено след като бе преживял първоначалния шок от новата й прическа. А и косата й вече поникваше мека и копринена, като на бебе.

— Ще разтоваря багажа. — Тръгна към вратата, но гласът й го спря.

— Би ли ми подал първо телефона? Той е… — търсеше думата. Накрая изстреля. — Знаеш го — един от онези без кабел. — Бръчката на челото й сякаш крещеше: „Помогни ми!“.

— Безжичен телефон?

— Да, безжичен телефон — въздъхна с облекчение тя. — Трябва да е в кухнята.

Според него, Джулиана се нуждаеше от почивка, но не искаше да й противоречи. Изглеждаше много изплашена, задето трудно намираше думите.

Занесе й телефона и се зае да разтовари колата. Не искаше да използва нейния мерцедес, но Пейдж бе на мнение, че майка й ще се чувства по-удобно в него, отколкото в пикапа. Джулиана едва ли забелязваше, че пътува. Едва ли би обърнала внимание, дори да я бе докарал с танк.

Пренесе до антрето някои пакети, които беше докарал от болницата и влезе във всекидневната. Джулиана лежеше така, както я беше оставил, вкопчена в телефона. Взираше се право пред себе си с празен поглед. Изглежда изобщо не беше помръднала. Бен почувства състрадание към нея, но се опита да го потисне. По дяволите, той трябва да се държи на разстояние.

— Ще ти направя чай и ще си тръгна — каза рязко.

Тя се втренчи изненадано в него, сякаш бе забравила за присъствието му.

— Нали няма да ме оставиш сама?

Той погледна ръчния си часовник.

— След трийсет минути Пейдж ще бъде тук. Да не би случайно да имаш нужда от бавачка?

— Не! Не искам и чай. Щом толкова бързаш, върви си!

— Свикнал съм с твоята раздразнителност, така че не ми прави впечатление. Ще ти донеса чая. Ще ти хареса. — Тръгна към кухнята, но преди това й хвърли бърз поглед. Изглеждаше оклюмала. — Искаш ли сандвич или нещо друго за ядене?

— Не!

— Нито къшей хляб или кана с вино? — Бен вече съжаляваше, че беше толкова рязък с нея, но го правеше за нейно добро. „Не трябва да разчита винаги на мен. Не е инвалид и аз няма да я насърчавам да се държи като инвалид“, помисли си отчаяно.

— „… докато ураганът на смъртта не отвее на живота яшмака като розов листец…“ — Изглежда напълно бе забравила недоволството си. Очите й блестяха развълнувано. — Спомням си Омар Хайям, а съм забравила… как се наричаха тия телефони? Подвижни?

— Безжични. Но ако госпожица Патч ти е преподавала английски, не съм изненадан. Тя обичаше Омар Хайям.

— Да, да — изглеждаше наистина възбудена. — И господин Хюго по биология, и госпожа Бланчард по математика, и…

Бен кимаше окуражително, защото разбираше, че тя има нужда да провери паметта си. Седна до нея на дивана, отмествайки свитите й крака, за да си направи място. Тя остави телефона на масичката и се отдръпна, за да му е по-удобно.

— А господин Гонзалес? Преподавал ли ти е по испански?

— Не. Аз учех френски. Говорите ли френски?

— Не — разсмя се тя. — Нито пък ти, ако си учил езика в гимназията в Съмърхил. — Лицето й преливаше от радост. Взе ръката му, сякаш молеше да й прости. — Разсмя ме, благодаря ти!

— Аз? — Опита да освободи пръстите си, но тя ги стискаше здраво. Начинът, по който го гледаше и интимността на допира й, го накараха да настръхне. Устните й изглеждаха меки и съблазнителни, а усмивката — пламенна. Чудеше се какво щеше да почувства, ако я прегърне. Господи, та тя току-що излезе от болницата! Какво ми става? Бен се смути, но явно тя не беше забелязала нищо.

— Паметта ми е малко… несигурна. Пейдж казва, че й задавам едни и същи въпроси по няколко пъти. Предполагам, и на теб.

Той облиза устни, за да обмисли отговора си. Точно в този момент на вратата се позвъни. Тя подскочи и очите й се разшириха.

— Моля те, не пускай никого! — прошепна задъхано. — Не искам никой да ме вижда, докато… Докато…

Бен разбираше, че тя не знае как да завърши мисълта си. Докога? Докато израсте косата й? Това можеше да продължи месеци. Или докато възвърне душевната си и физическа сила?

— Не можеш вечно да се криеш! — Той се изправи. Бе събудила у него отдавна забравени чувства, макар и неволно. Не бива да позволява да го завладеят. — Винаги си била смела! Не се превръщай в страхливка!

— Аз само…

Безизразната маска беше изчезнала и всяка мисъл, всяко чувство издаваха нейната вътрешна борба.

Господи, може би не трябва да вижда никого, докато не възвърне самочувствието си, както и способността да се владее.

Може би аз съм последният човек, когото иска да види, помисли Бен.

Джулиана пое дълбоко въздух и се отпусна върху възглавниците.

— Добре, по дяволите, отвори вратата!

Беше се овладяла — не трепереше и не просеше милост.

 

 

Джулиана дочу гласовете в преддверието.

— Тук ли е шефът?

— Разбира се, Стела, влизай.

Щом секретарката влезе във всекидневната, Бен се отправи към кухнята.

— „Той винаги е бил добро дете“ — усмихна се Стела. — Лилиан все така казваше за братчето си и както виждам, права е била. — Как се чувстваш? — обърна се тя към Джулиана. Сложи папките, които носеше, върху масичката, а куфарчето остави на пода. Придърпа един стол и седна.

— Добре, предполагам. Как върви работата? — В същия момент Джулиана осъзна, че изобщо не я интересува. Не, не беше истина! Интересуваше се, но не беше сигурна, че е готова да реши проблемите, ако съществуваха такива.

— Сигурно смяташ, че е настъпила пълна бъркотия, но не е така. Не искам да мислиш, че без теб ни е добре, защото не е така, но все пак се справяме. Всички те поздравяват и питат кога да те посетят.

— Не още. Не съм готова…

— Скъпа, ако е заради косата… Ако се притесняваш за косата, защо не си купиш перука?

— Толкова е превзето!

— Тогава увий шалче около главата си и всичко ще бъде наред!

Джулиана се усмихна унило.

— За колко време мислиш, че ще порасне?

— Около шест месеца, ако искаш стилна прическа.

— Шест месеца! — изстена Джулиана. — Не мога да чакам толкова дълго, за да изляза пред хора.

— И не е нужно — каза уверено Стела. — Трябва ти само време, за да свикнеш, Джули. После изобщо няма да ти прави впечатление.

— Не мисля така. — Погледна своята приятелка и секретарка с колебание. — Говориш много уверено. Да не би да знаеш нещо, което не ми е известно?

— Спомняш ли си сестра ми Ирен?

— Тази, която живее в Тулса?

— Точно така. Преди около пет години беше болна и аз заминах при нея, помниш ли? Тя имаше мозъчен аневризъм.

Джулиана бе поразена от собствената си безчувственост.

— Нещо си спомням. Знам, че сестра ти беше болна, но не разбрах от какво.

— Няма значение — Стела взе една папка. — Хайде да обработим тези документи, за да можеш после да си почиваш.

— Но как е Ирен? — Джулиана искаше някак да изкупи собствената си нетактичност.

— Добре е. — Стела смекчи острия си тон с бърза усмивка. — Сега може да започнем…

Трудно се съсредоточаваше. За обикновени нареждания или просто за да отговори с да или не, Джулиана се колебаеше, после се напрягаше неимоверно много, за да каже нещо. Но всичко, което успяваше да изрече, се свеждаше до: „Както смяташ за добре“, „Нека Джон да реши“, „Звучи приемливо…“.

Скоро Стела затвори куфарчето и се усмихна.

— Това е засега. Наистина съжалявам, че те обезпокоих, но имахме нужда от твоите препоръки.

Джулиана се съмняваше, че наистина е била полезна, но преди да отговори, в стаята влезе Бен с чаша в ръка.

— Кафе, чай или нещо друго? — попита той Стела и подаде чашата чай на Джулиана.

— Изкушаваш ме, но наистина трябва да тръгвам — вдигна куфарчето, взе папките и се усмихна на Джулиана. — Мога ли да направя нещо за теб, скъпа?

— Само едно. — Джулиана пое дълбоко въздух. — Кари Годард сигурно знае какво се е случило с мен, след като не отидох на бала за Свети Валентин.

Стела и Бен се спогледаха. На Джулиана й се искаше да изкрещи.

— Господин Годард знае — каза Стела и се отправи към вратата.

— Почакай. — Джулиана ги изгледа намръщено и започна нервно да почуква с пръсти по масата. — Кой е говорил с него?

Мълчанието се проточи безкрайно. Накрая Бен сви рамене.

— Ти — изрече кратко.