Катрин Стоун
Черно сърце (9)

Осма глава

Хотел „Дрейк“

Хайд Парк, Лондон

събота, 24 декември

Джак любезно отклони предложението на пиколото да го запознае със стаята му в хотел „Дрейк“, връчи му щедър бакшиш и се насочи към телефона още докато човекът затваряше вратата след себе си.

Джак се обади на полицейския инспектор от Скотланд Ярд.

— Да, пристигнах — потвърди. — Взех вечерния полет. Надявах се, че ще можем да се срещнем малко по-рано от уговореното.

Мускулите на лицето му се стегнаха, докато слушаше.

— Не подозирахме, че ще избяга — обясняваше инспекторът, а в гласа му личеше изумлението, че Сара Пемброук — лейди Сара Пемброук — е организирала подобна нагла измама.

— Но вие все пак имате представа къде е, нали — прекъсна го Джак решително. Нямаше значение, че бе Коледа, той щеше да осъществи срещата си със Сара Пемброук. Красивата аристократка, станала и неуловима журналистка, по празниците без съмнение си е спомнила за синята кръв, която тече във вените й. Най-вероятно бе в провинцията, затворила се в едно от най-величествените имения в Англия, и пие греян ром пред запалената камина. Тогава щяха да се срещнат там. — Тя сигурно е със семейството си или с приятели.

— Тя няма семейство — отвърна инспекторът. — Като се изключат, разбира се, роднините на покойния й съпруг. Но не се обичат особено. Като вдовица на Саймън Бекуит-Джоунс тя наследи голяма част от недвижимото имущество на семейството му. Близките му искаха да ги откупят и тя прие, но на цена далеч над пазарната им стойност. След това даде всичко за благотворителни цели.

— Затова ли е започнала работа?

Да отразява войните по света!

— Искате да знаете дали е останала без средства? Едва ли. Разполагаше… Разполага със солидна сума, оставена под попечителство. Не може да пипа основния капитал, но годишната лихва е едно малко състояние. Говори се, че дава по-голяма част от парите си на предпочитаните от нея благотворителни организации.

— И кои са предпочитаните от нея благотворителни организации? — попита Джак.

— Никой не знае. Даренията й винаги са анонимни; толкова анонимни, трябва да призная, колкото и приятелите й. Без съмнение е обвързана с някого, но ние нямаме представа кой може да е.

— Вероятно тя така иска.

— Очевидно, както показва бягството й. Във всеки случай тя изпитва известна вина за стореното. Подписала е празен чек, който да бъде издаден на ваше име за сума, която вие назовете.

— Празен чек?

— За да успеете да се върнете в Щатите и да прекарате коледните празници със семейството си. Може да наемете частен чартърен полет. Тя е готова да плати.

„И непременно ще плати“ — закле се Джак. Но не с непопълнен чек. Ожесточението му го смая. Какво възнамеряваше да прави? Да й се развика, да й се кара, да беснее?

Това не бе Джак Далтон, човекът, който умееше да се контролира. Той бе в състояние да изпитва яд — към убийците, които преследваше, всъщност към всеки, който причиняваше болка на някого. Но да изпитва такова чувство към жена, която не познава и която е набелязана за следваща жертва на брутален убиец?

Нямаше логика. Но беше факт. Беше и така необяснимо и изненадващо силно, както усещането, че трябва да бърза, което не го напусна през цялата нощ по време на полета до Лондон.

Тонът, с който приключи разговора с полицейския инспектор, не подсказа с нищо за чувствата, които бушуваха у него. Със съвършено спокоен глас потвърди, че ще се срещне със своенравната журналистка в понеделник, двадесет и шести, и в гласа му дори се прокрадна сърдечност, когато пожела на инспектора весели празниците.

След това нервно започна да обикаля из стаята; чувстваше се като хванат в клетка, държан като заложник, от нея, тази жена, която дори не познаваше.

Заради нея и заради зловещата закана с черното сърце бе в Лондон, а не в Мауи, където възнамеряваше да прекара празниците. Разбира се, би могъл да отиде до Мауи и да се върне до един часа на двадесет и шести. Така щеше да има възможност да прекара няколко часа на Коледа с близките си. Но отново се появи чувството, че трябва да е тук. Тук? Да кръстосва нервно в стаята в хотел „Дрейк“? Да е обзет от необясним гняв? Не… Едва ли.

Джак спря да крачи напред-назад и дълго време стоя неподвижно. Трябваше да реши какво да прави през следващите два дни и как и къде да прекара Коледа. Отговорите дойдоха бързо. Ще прекара този празник сам. По някакъв начин усамотението му се струваше подходящо.

И къде ще се отдаде на спокоен размисъл? В града на Дикенс? Очевидно не, защото още докато обмисляше плана, започна да слага дрехи за два дни в куфарчето си. Гневът му се бе стопил и той вече не бе хванат в капан, а свободен и изпитваше нетърпение да започне краткото си пътуване до Париж.

Ами лейди Сара Пемброук? Тя бе в безопасност; скрила се някъде с любовник. Наистина — седмиците, които предстояха, щяха да са най-безопасните за дръзката журналистка от години насам. Да води вечерните новини в Лондон бе много по-различно от това да избягва снайперистките куршуми в Горажде и макар личният й екзекутор — чудовището, което оставяше съобщения с черно сърце — реши да се появи преди четиринадесети февруари, сеещата му смърт ръка няма да нанесе удара си с нож до тази дата.

Лейди Сара Пемброук беше добре и се наслаждаваше на празниците в обятията на любовника си. А що се отнася до Джак? Той ще се наслади на самотната си Коледа в Париж, в прегръдките на града, който никога не бе посещавал, но който винаги силно го бе привличал.

 

 

Джак знаеше причината да обожава Града на светлините: Моник Вилньов, учителката му по френски в гимназията, парижанка. Обичта на мадам Вилньов към родния й град и езика му бяха заразителни. Под нейно ръководство учениците разглеждаха карти на града и описваха на френски как точно ще се придвижат от Монмартър до Айфеловата кула и какво точно ще видят, когато се разхождат по Шанз-Елизе от Триумфалната арка към площад „Конкорд“ и най-накрая стигнат до Лувъра.

Заради мадам цяло поколение младежи в Денвър заговори с лекота френски. Особено Джак. Имаше предразположение, реши мадам. Предполагаше, че талантът му ще се прояви и при други езици.

И така се оказа. В колежа Джак научи руски и италиански. Но френският неудържимо го привличаше.

Джак не бе говорил френски, откакто напусна колежа. А от мадам Вилньов знаеше за високомерното презрение на французите към всеки — особено към американците — който съсипва красивия им език. Но тя твърдеше, че Джак Далтон ще съумее да говори френски в Париж. Той естествено ще бъде разпознат като американец, но французите ще останат впечатлени от познанието му на езика и ще склонят да разговарят с него на френски.

Самолетът бе кацнал на летище „Шарл дьо Гол“ преди по-малко от два часа, но Джак вече знаеше, че думите на мадам Вилньов се бяха потвърдили. Макар че започна неуверено, получаваше благосклонен отговор. Таксиметровият шофьор на летището го заля с бързата си реч, изпъстрена с жаргон, но Джак издържа изпита, като разбра всичко и като награда разговаряха оживено през целия път до града.

Портиерът на хотел „Риц“ също го прие благосклонно и сега, когато пресичаше улица „Риволи“ на път за Сена, той взе решението да говори единствено на френски. Защо не?

„Pourquoi pas — повтори фразата на френски, докато прекосяваше градините Тюйлери с техните фонтани и статуи, чиито сенки различаваше в зимния сумрак. — Ici, a Paris, je parlerai et penserai, exclusivement en francais.“

Джак не виждаше причина да се откаже от намерението си дори след като я видя.

Чувствата го завладяха, преди да успее да помисли, стъпките му се забавиха, а сърцето му заби по-бързо. Тя, тази французойка застанала на брега на Сена, бе причината той да дойде в Париж. Заради нея бе научил френски.

Джак разбра всичко това, по-скоро сърцето му го стори. Тя се взираше във водите на Сена, а стройното й тяло се навеждаше напред сякаш теглено от магнит в дълбините на реката. Лицето й бе скрито от гъсти дълги черни коси. Тази впечатляваща завеса бе възхитителна. Ситни капчици украсяваха тъмните копринени коси като галактика от ярки звезди.

„Нужно ми е да видя лицето ти. Нужно ми е да разбера дали тези възхитителни чувства е възможно да са истински… и дали и ти изпитваш същото. Погледни ме. Regardez-moi.“ — Именно тогава, когато молбата, идваща от сърцето му, бе изговорена наум на френски, вълшебницата се подчини. Извърна се към него бавно със смесица от примирение и почуда, сякаш не може да не откликне на заповедта му и едновременно се страхува, че е трябвало да й се съпротивлява.

Капчиците, които бяха превърнали косата й в осеяно с диаманти небе, се задържаха на дългите й черни мигли като ситни сълзи. А очите? Те бяха тъмнозелени, като смарагди, криещи безброй тайни в сенките си, но и издаващи най-важната истина: тя знаеше. Тя изпитваше същото.

Бе предопределено да се срещнат тук, точно в този момент, в здрача, на брега на Сена. Затова той говореше такъв съвършен френски, а срещата му с лейди Сара Пемброук бе отложена. Затова изпитваше такова напрежение, докато не взе решението да замине за Париж. Ето сега се чувстваше така блажен.

Тя бе причината. Именно нея бе търсил през целия си живот. Тя бе липсващото парче, онова, което щеше да запълни зеещата празнота в сърцето му.

Джак моментално осъзна тези неща. Но едва когато се насочи към нея да нашепне ненужното поздравление — защото сърцата им вече щастливо пееха своите приветствия — той си даде сметка коя е тя.

Неговата съдба. Да.

Но и още нещо.

Тя бе лейди Сара Пемброук.

Нима изумителният майстор в разрешаването на загадки знаеше, че ще открие журналистката в Париж? Нима е имало някаква следа в статиите, които изчете за нея — нещо уловено и дешифрирано от талантливия му логически ум? Дори така да е било, прозрението е било толкова дълбоко и инстинктивно, че е станало подсъзнателно.

Но нещо настойчиво и неспокойно го бе насочило към Лондон, към нея, и то колкото се може по-бързо, а после го накара да продължи пътуването още по-далеч, до Париж.

А сега? Сега тайнственото безпокойство бе заменено със спокойствие и удовлетворение. Лейди Сара Пемброук бе открита.

И тук, на мъгливия бряг на реката Сена тя представляваше една Сара Пемброук, която светът не познаваше. Воинът бе разоръжен. Жената бе излязла на преден план.

Джак бе гледал множество снимки на известната военна кореспондентка, но за пръв път имаше чувството, че я вижда цветно. Усещането бе потресаващо и вероятно погрешно. Та нейните репортажи винаги бяха цветни? И въпреки това изпитваше странното усещане за тях, че са били черно-бели — поне тя така му изглеждаше. От бойните полета на мизерията и смъртта всичко бе сериозно; това отговаряше на тъжните истории, които разказваше.

Но в парижкия здрач лейди Сара Пемброук бе като искряща дъга на фона на сивото небе. Джинсите й бяха сини, пуловерът — жълт, якето — с цвят на борове. А на шията й като коледна панделка грееше рубиненочервен копринен шал.

Великолепието на цветовете обаче бледнееше в сравнение с розовите й страни, с блясъка в зелените очи. А косите й? Дори без короната си от диаманти те бяха като дълбок огън, разпалена жарава, падаха свободно като копринен водопад, който никак не приличаше на строгата плитка, която носеше на бойното поле.

Сара Пемброук не беше воин в момента.

Тя всъщност никога не е и била, даде си сметка Джак. Не в истинския смисъл на думата. Онази й самоличност на сдържана жена, която не се нуждае от никого, всъщност скриваше прекрасната й уязвимост.

Кое я правеше така крехка, чудеше се Джак. Какво я караше да прибягва до този маскарад?

И защо лейди Сара Пемброук смяташе, че трябва да е воин, да се затваря в своята крепост? Нямаше ли кой да я защити срещу опасностите на света?

Е, сега вече имаше!

— Здравей — поздрави той на английски.

Сара се бе разтреперила, преди да се извърне към него. Знаеше за присъствието му; осъзна го внезапно и усети как я залива топлина, сякаш зад нея грееше ярко слънце, скрито до този момент от най-тъмните облаци. Извърна се, като очакваше да не види нищо, надяваше се да е така. Всичко друго, знаеше тя, ще е мираж, доказателство за най-големия й страх.

Но той не бе мираж. Нищо, че я смущаваше дори повече, ако бе мираж — този строен, тъмнокос непознат, чиито кобалтовосини очи я гледаха така, както никой друг на този свят.

Сара добре познаваше всички мъжки погледи, в които желанието се смесваше с презрение. Те искаха да я притежават и винаги бяха малко гневни заради силата, с която се нуждаеха от нея, сякаш вината бе нейна, сякаш тя съзнателно ги лишаваше от способността им да й устоят. Те искаха да я накажат заради нейното прелъстяване, да я покорят и наранят.

Сара отдавна не бе поглеждала мъж право в очите. Беше прекалено опасно да се впуска в този дуел — неговото желание и нейното презрение. Никога не би се подчинила на желанията на мъж. Но самата битка щеше да я изтощи, да отнеме силите й и да я приближи още по-близо до ръба, на който стоеше, само на крачка от лудостта.

Тя не изразяваше своето презрение с думи. Но когато впиваше поглед в камерата — това безжизнено око, което не можеше да й отвърне — всъщност гледаше всички мъже. И какво послание отправяше, докато описваше; нелепостта и ужасите на войната? Че мъжете са достойни за презрение същества, жестоки диваци, които се интересуват само от насилие и ужас.

Но сега стоеше пред този мъж, пред този непознат, от когото не можеше да не откъсне поглед. Забелязваше неговата сила, мощ, свирепост, но това беше нежна свирепост. Сякаш й обещаваше да я закриля, а не да я нарани; да й дава, а не да взема. Да я цени, дори обича…

„Фантазии! Ужасяващо доказателство за опасния ти танц в прегръдките на лудостта“ — каза си.

Изпитваше нужда бързо да избяга надалеч. Но остана неподвижна и усети, че ако успее да си наложи да се раздвижи, краката й ще я отведат към него.

Джак долови объркването по покритото с капчици от мъглата лице. В нея очевидно се бореха противоречиви чувства, очевидно не бе в състояние да говори. Ако той не знаеше истината — че лейди Сара Пемброук принадлежи към английската аристокрация — можеше да помисли, че тази пленителна французойка се опитва да си припомни малкото английски думи, които знае.

Твърдо решил да не я изгуби, Джак добави импулсивно:

— Bonsoir.

— Bonsoir — отвърна като ехо тя.

Това бе само още една страна на нейната лудост, тази потребност да бяга в Париж, да изчезва там. Сара Пемброук, най-високоплатената военна кореспондентка на планетата, бе позната на повечето френски телевизионни зрители. Но жената, в която се превръщаше в Париж, въобще не приличаше на познатия телевизионен образ. Тук, в Париж, тази жена бе почти свободна.

— Je m’appelle Jacques. Et vous?

Тя нямаше име за жената, която търсеше убежище в Париж. В малките хотели, където пренощуваше, винаги заплащаше стаята предварително и в брой. А когато я караха да се разпише в регистъра за гости, поставяше инициал за първото име и добавяше измислено френско презиме, като никога не използваше едно и също два пъти.

Беше важно да не дава име на жената, в която се превръщаше в Париж; да не позволи да се зароди идентичност, различна от Сара. Подобно раздвоение щеше да е прекалено опасно, прекалено откъснато от действителността, прекалено близо до лудостта.

Бе чела доста за раздвоението на личността, получило се в резултат на травми от детството. Смятаха го като механизъм за оцеляване, инстинкт за самосъхранение. Понякога детето успява да се справи с живота, като се превъплъти в много личности и всяка се старае да оцелее.

Сара наистина беше преживяла травма и по онова време имаше чувството, че младото й сърце ще се превърне в камък. Може би точно това бе направило. Но самата Сара — нейната същност — не се бе пречупила. Тя бе прекалено голяма, личността й вече беше оформена, когато преживя най-голямата травма.

Тя бе Сара, единствено Сара. А тази жена, в която се превръщаше, когато бе в Париж? Тя също бе част от нея — една бледа нейна сянка, която се появяваше, когато светът е слънчев, и изчезваше, когато отново се изпълни с мрак.

Светът сега бе слънчев, независимо от мъгливия зимен ден. И мъжът, който бе разпръснал тази сияеща светлина, искаше да узнае името на сянката.

Името й дойде на устните, без да се замисли и в момента, преди да го изрече, Сара се помоли собственичката да няма нищо против. Няма да има, реши. Не и това прекрасно, щедро, радостно момиче.

— Claire — прошепна. — Je m’appelle Claire.

В този миг вятърът се засили, стана студен, което тя прие като предупреждение. Как смееш да се преструваш, че си някой друг? Да се правиш на нея, на Клер. Това е чиста лудост, както ти е добре известно. Само защото си услужи с нейното име не означава, че можеш да претендираш за нейната пълна с надежда душа и нейната радост.

Сара усети повея на вятъра като напомняне за собствената си лудост. Но Джак го усети като онова, което всъщност представляваше: напомняне, че нощта наближава, нощ, в която според портиера на хотел „Риц“, ще се разрази силна зимна буря.

— Ела с мен, Клер. Ще намерим някое топло местенце, кафене. Клер? Voulez-vous diner avec moi?

Канеше я да сподели предколедната вечер с него. Но за Сара това прозвуча като нещо много повече — като покана за живот, любов… Цял живот изпълнен с любов.

„Кажи не! Преди да е станало прекалено късно. Преди да открие, че всъщност си Сара, а не Клер. Сара, Сара, кажи…“

— Oui — прие тя шепнешком и плахо кимна.

Жестът бе едва забележим, само едно помръдване на украсените й с диаманти коси, но той обсипа и лицето й с капчици от мъглата. Тези капчици трябваше да са леденостудени, като предупрежденията, на които тя не обръщаше внимание.

Но не бяха такива.

Усещаше ги странно топли. Като радостни сълзи.