Катрин Стоун
Черно сърце (8)

Седма глава

Хотел „Парадайз“

Харланвил

петък, 23 декември

Нощта обгърна Харланвил като мантия от черно кадифе, а светлините разкъсваха тъмнината. Някои сякаш намигаха весело на празничния сезон; други сияеха с обичайните си златисти отблясъци както през цялата година при спускането на нощта над реката.

Коул стоеше до прозореца на хотелската стая и се взираше в осветения свят навън, съпоставяйки го с тъмния вътре в себе си. Преди малко, когато зимният здрач започна да хвърля първите си сенки в стаята, посегна към лампата. И се спря.

Независимо дали е ден или нощ нейният свят е черен. Всичките лампи на света, събрани заедно, не са в състояние да го осветят.

Дали Клер продължава да пали лампи? Да осветява тъмнината за другите? Лампата на верандата в скромния дом на леля Огъста на Магнолия Авеню светеше по цяла нощ като златист символ, изпълнен с топлина, и ти даваше да разбереш, че си добре дошъл. Дали още свети?

Да, реши Коул. Клер палеше онази златиста топла светлина.

А светлините вътре в къщата? Вероятно във всекидневната свети — весел знак за всеки решил да отиде на гости, че стопанката си е у дома и с радост ще го приеме. Ала освен тази светлина зрящите очи едва ли щяха да открият друга. За нея самата е безполезно сега да пали лампата.

Клер Чембърлейн мечтаеше, но не се преструваше.

Приела е слепотата си, приспособила се е към нея, смело се е справяла с трудностите и ги е победила. Главата му се завъртя само при мисълта какви пречки преодолява тя. Някои — самото оцеляване например — са огромни; в сравнение с тях другите наглед са дребни — дали избраният пуловер подхожда на полата, да речем. Как пазарува, как готви, как разбира колко е часът? И как сляпата учителка по музика на Харланвил стига до работата си? Къщата на леля Огъста се намира само на четири преки от училището. Четири кръстовища. Дали Клер продължава, както някога, да ходи дотам пеша? Най-вероятно, но не както преди. Сега придвижването й по тротоара е несигурно, бавно, предпазливо.

В главата на Коул изплува спомен: паднало дърво, обсипано с лунички лице, широка усмивка и здраво стиснати клепачи над сините очи. Клер танцува върху ствола така, със затворени очи, а стъпките й са уверени; дръзкият й балет свършва и тя настоява той да стори същото.

Дори сега помнеше реакцията си, смразяващия страх във вените. От всички сетива винаги беше смятал зрението за най-важното, най-необходимото, за да оцелее. Нужно му бе да вижда лицето на баща си, да долавя зловещите знаци и да предвижда насилието, което щеше да последва. Понякога виждаше, че няма да има наказание, че Джед е прекалено пиян или дрогиран. В повечето случаи обаче нямаше спасение и именно тогава Коул се нуждаеше от зрението си, за да вижда юмруците на баща си.

„Не“ — отвърна Коул на луничавата балерина, която искаше от него да затвори очи. „Само за малко — настояваше тя, — колкото да се включиш в играта.“

Момчето усети страха в гласа си, усети го и осемгодишната нимфа. Лицето й стана сериозно, замислено. Тя не разбираше неговия страх, не разбираше какво означават сенките в тъмносивите му очи, но се безпокоеше за него и искаше да му помогне.

Изпълненият слепешком танц от Клер върху поваленото дърво му се стори невероятно смело, ала то бе нищо в сравнение с безстрашното пътуване в тъмнината, която по-късно я обгърна. Тогава, в онзи далечен ден тя протегна ръка и златистата топлина на душата й докосна неговата вледенена тъмнина, малките й ръце обгърнаха неговите и тя започна да го уверява:

— Аз ще те водя, Коул. Моля те, имай ми доверие. Обещавам, няма да допусна да паднеш.

Предизвикателството, започнало като игра, се превърна в нещо много повече; търсеше доказателство за доверието, на което се градеше приятелството им. Коул се остави безпомощен в ръцете й, а Клер не му позволи дори да се препъне. Той крачеше със затворени очи през гората, воден от нея, и се чувстваше някак в безопасност, но все още изплашен.

Ами ако го пусне? Ами ако внезапно изчезне, а той не успее да отвори очи? Ако остане сам в тъмнината завинаги?

Клер, разбира се, никога не го изостави, никога не го предаде, а сега бе обречена да живее във вечна тъмнина. Дали е сама в своя свят? Не… но и да. Допреди шест месеца леля Огъста е била при нея. А откакто леля Огъста е починала? Жителите на Харланвил без съмнение са се притекли на помощ на Клер. Те бяха нещо като семейство за нея; хора, които са я познавали цял живот; добри хора, които с готовност биха помогнали.

Но докато Коул си представяше момичето, което така безстрашно танцува със затворени очи върху поваления ствол, му мина през ума, че доколкото успява, Клер Чембърлейн се справя сама.

Той се извърна от празничните светлини на Харланвил към тъмнината в своята стая. Преди да се отдалечи от прозореца, спусна тежките завеси и започна своето пътуване през тъмнината, през чернотата, за да разбере какво изпитва тя.

И Коул Тейлър изпита истински ужас. Но вероятно тази уплаха, това чувство за безпомощност е само негово, спомен от детството му. Господи, това не можеше да е страх, който изпитват всички живи същества. Господи, нали тя не се чувства така? Нали?

Опипващите му ръце намериха лампа — ето едно обещание, че бързо може да сложи край на терзанията си. Но Коул продължи. Колко ли пъти тя е посягала към лампата с надеждата да се отърве от кошмара си?

В училището, обградена от хора, Клер вероятно се чувства в безопасност. Но какво ли изпитва сама вкъщи? Дали е пленница на вледеняващ ужас?

Скоро ще разбере. Лявата му ръка сега лежеше върху телефона до леглото, а пръстите му леко докосваха бутоните, докато се мъчеше да си спомни как са разположени цифрите.

При първия опит набра грешно; пръстът му се хлъзна. Чу сигнала и си я представи в тъмнината, сепната от внезапния шум, сякаш самият телефон е едно от многобройните чудовища, които не може да съзре. Но тя бързо щеше да се сети, че звънящият телефон е приятел, не враг; връзка с друго човешко същество, откъсване от самотния й ужас, и ще се спусне към него, изплашена да не би онзи отсреща да изчезне, преди да успее да вдигне.

— Ало?

В леко задъхания й глас не се долавяше абсолютно никакъв страх. Всъщност прозвуча толкова приветливо, че огря със златиста светлина тъмната стая, в която той се намираше.

— Коул е.

— Коул?

Когато тя тихо повтори името му, той долови онова, което очакваше — страха й.

Защото тя познаваше ужасяващата тъмнина, обясни си, тъмнината, която действително можеше да я нарани. Тя знаеше, че това е само той.

— Да не би да си се отказал да пееш на тържеството?

— Не — отвърна й. — Искам да пея, Клер… с теб. Помислих си дали не желаеш да те придружа.

Още докато задаваше въпроса, се зачуди дали за нея има значение по кое време — вечер или посред бял ден — изминава четирите преки до училището. За нея тъмнината и в двата случая е една и съща. А и единственият истински опасен за жителите на Харланвил човек отдавна го няма, отдавна бе мъртъв, убит с ловен нож по време на схватка със сина си. Ала сега този син се бе върнал и може би отново улиците на Харланвил не са безопасно място.

„Няма да те нараня, Клер. Просто ми е нужно да узная онова, заради което дойдох — че кошмарът е сам мой, че ти си наред, не си изплашена, не си ужасена, нито отчаяна. После ще си тръгна. Ще се сбогувам.“

— Клер?

— Благодаря, но един от учениците ще дойде да ме вземе. Всъщност — чакам го всеки момент. Бих могла…

— Да?

— Но бих се възползвала да ме прибереш с кола след тържеството, ако възнамеряваш да дойдеш и на приема, имам предвид. Ще бъде в Бел Рев, както обикновено.

Гласът й звучеше така, сякаш нищо не се беше случило; сякаш за сърцето й нямаше значение, че младоженецът, предпочел мъртва съпруга вместо сляпа, сега живее в Бел Рев с новата госпожа Харлан. Или може би сърцето й си спомня нещо друго, нещо, което я караше да се върне в къщата, независимо от случилото се между нея и Андрю? Да не би да си спомня окъпаната в лунна светлина беседка, където двама млади влюбени са преживели вълшебни моменти…

— Наистина ли искаш да отидеш на приема?

— Да. Трябва. Особено тази година, заради дарението на Андрю за музикалната програма. Ние с Андрю не сме врагове, Коул. Но сигурно ти ще се чувстваш притеснен, нали? Всички ще искат да говорят с теб.

— Това няма значение. Ще отидем на приема, Клер, а след това ще те изпратя с колата.

 

 

През детството си Коул Тейлър и Клер Чембърлейн изпяха безброй дуети и изнесоха сума ти представления пред снежнобелите чапли в катедралата си от кипариси и мъх. Никога не репетираха предварително; не им се налагаше. И преди дванадесет години, когато леля Огъста изненада и двамата с предложението. А да изпеят заедно „Тиха нощ“, също не бяха репетирали. Въпреки това мнозина в Харланвил си спомняха онзи празничен подарък.

Тази вечер Коул пристигна в аудиторията „Огъста Чембърлейн“ цял час преди вдигането на завесите за традиционното коледно тържество на Харланвил. Сега вече имаше навика да репетира със състава си; репетираха, докато всяка нота прозвучеше идеално, както той иска. Той, разбира се, помнеше, че никога не са репетирали заедно с Клер, както и че не го намираше за необходимо. И не е възможно споменът му за онази съвършена хармония да е преувеличен, да отразява младежки мечти за надежда и магия.

Ще разбере. Още тази вечер. Защото очевидно двамата с Клер няма да имат време да обсъждат изпълнението си, а още по-малко — да го репетират. Вниманието й изцяло бе заето от учениците; беше като квачка, наобиколена от нетърпеливите си пиленца. Тази вечер тяхната прекрасна майка квачка бе в коледна премяна: блуза с цвят на слонова кост и дълга зелена кадифена пола. Усмихваше се, насърчаваше ги и търпеливо им напомняше подробности, които те вече знаеха наизуст.

„Не е сляпа — помисли си Коул. — Поне не и за което и да било от тези превъзбудени пиленца. Те имат към нея същите изисквания, както и поколенията ученици към леля Огъста преди това; нуждаят се от нейната увереност, за да ги успокои.“ Тънкото бяло бастунче на Клер стоеше в далечния край на сцената, облегнато върху стола, където бе метнато зимното й палто. Тук бастунчето не й трябваше. Умът й отдавна бе запаметил всеки квадратен сантиметър от лакирания подиум на обширната сцена. Вероятно е танцувала на нея — балет, който да съперничи на танца й върху поваленото дърво в гората.

Танцуваш ли тук, Клер? Въртиш ли се с усмивка на устните? Както тогава?

Коул искаше подобно щастие за нея, макар сърцето му да се свиваше от тъга. Грациозните танци на Клер някога бяха тяхната радост. Тя танцуваше за него, искаше да сподели екзалтиращата свобода, която изпитва, и вярваше, че той наблюдава щастието й и е готов да я хване, ако политне.

Дали Клер е открила мъж, който да наблюдава танца й на сцената? В такъв случай той не присъства сега, нито ще я закара на приема в Бел Рев. Не, реши Коул, тя е сама. И ако танцува тук, го прави насаме… И няма кой да я хване, ако залитне.

Представата за самотната балерина с разпилени канелено кафяви коси му причини такава силна болка, че Коул си наложи да се върне в настоящето. В момента Клер не бе сама на сцената, там се вихреше някакъв танц. Притеснените изпълнители се скупчваха около нея и макар движенията им да изглеждаха случайни, в едно отношение бяха изключително внимателни: щом нервните им стъпки ги приближаваха до Клер — независимо дали само да минат покрай нея, или за да спрат да поговорят — те я докосваха. С нежен допир всеки й даваше да разбере, че са там. Дори и отраслите момчета, с цяла глава по-високи от нея, които таят младежки скептицизъм относно всички възрастни, правеха изключение за нея. Едрите им ръце я докосваха също толкова нежно, както и по-малките — възхитителен жест, който същевременно показваше и готовността им да я предпазят.

— Внимавайте, госпожице Чембърлейн!

Уверените стъпки на Клер по така добре познатата й сцена рязко спряха.

— Какво има, Шели?

— Чантата ми — прошепна момичето. — Искрено съжалявам. Толкова глупаво от моя страна. Не знам за какво мислех, като я оставих там.

Естествено красивото шестнадесетгодишно момиче изобщо не беше мислило. Всички мисли изчезнаха от главата му, щом съзря Коул. То се взря сега в него, а бузите му пламтяха.

Коул погледна засрамената девойка и й се усмихна нежно. Но мислите му съвсем не бяха нежни. Учениците на Клер съзнаваха колко специална е тя, колко скъпоценна е и колко рядко се срещат такива като нея. Ала тази вечер заради него представата им се обърка. Неговото присъствие ги разсейваше, крадеше ги от нея и всичко това само заради начина, по който той изпълняваше любовни песни.

Коул отмести поглед от Шели към Клер и установи какво точно бе откраднал: бе задигнал нейната увереност, нейната гордост. Ако момичето не се бе сетило за небрежно захвърлената си чанта, Клер щеше да се препъне и да падне върху лакирания под. Това щеше да унищожи илюзията й, че не се нуждае от помощ.

Злополуката бе предотвратена, като се изключи поражението върху сърцето на Клер. Тя щеше да падне; сега невиждащите й очи му казваха дори още нещо: той нямаше да я хване, ако бе залитнала, а и тя не очакваше подобна постъпка от него. Това доверие изчезна преди години, прекъснато така необратимо, както ловният нож на Джед Тейлър прекъсна силите и таланта в дясната ръка на Коул.

Клер бе сама в тъмнината и стоеше там от доста време — много преди катастрофата, която отне зрението от възхитителните й сини очи. В този самотен тъмен свят я остави Коул преди дванадесет години през онзи окъпан в кръв здрач преди Коледа.

„Щях да те хвана, Клер. Все още можеш да ми имаш доверие.“ Мълчаливият протест на Коул представляваше и истина, и лъжа. Ако бе забелязал опасността, каквато представляваше захвърлената чанта, щеше да се приближи до Клер и да й помогне да я заобиколи.

Ала той не забеляза чантата на Шели. Погледът му бе насочен към смелото прекрасно лице на Клер.

А ако й сподели, че може да му има доверие? Незрящите й очи ще се натъжат и озадачат и тя ще попита, съвсем тихичко: „За какво да ти имам доверие, Коул? Че няма да ме нараниш? Да разбиеш сърцето ми? Винаги съм разчитала само толкова на теб.“

Ето, отново я нараняваше — и сега, и винаги. Но още докато я наблюдаваше, апатията изчезна, заменена от решимост; така добре позната решимост. Клер се надигна от въображаемото си падане, отупа прахта от себе си и сега продължаваше. Един от учениците — отговорникът за сценичната техника, се нуждаеше от нея; искаше да чуе от жената, която обитаваше тъмнината, под какъв ъгъл точно да насочи светлините на прожекторите, които съвсем скоро щяха да озарят сцената.

 

 

Този път Коул Тейлър и Клер Чембърлейн трябваше да репетират дуета си. Но не го сториха. Което означаваше, че и двамата бяха съвършено неподготвени за случилото се с гласовете им през изминалите дванадесет години.

Бяха пели като деца — с невинни и чисти гласове; бяха пели и като подрастващи — вече достатъчно големи да обичат дълбоко и завинаги и все пак твърде млади. Но сега… Той беше мъж, а тя — жена; годините на раздяла бяха изпълнили душите им с копнеж и чувственост, която смая и двамата.

Публиката чу единствено великолепното изпълнение. Коул и Клер обаче знаеха друго. Гласовете им се любеха, преплитаха се със секваща дъха интимност и обещаваха, че ако някога на телата им позволят такава радост, ще се докосват именно по този начин, ще се слеят, ще се превърнат в едно.

А след възхитителното сливане? Ще се притискат един към друг, неспособни да проговорят, но тогава те няма и да имат нужда от думи. Нежната им обич, великолепният дует на сърцата им, щеше да говори вместо това.

 

 

След края на тържеството не проговориха. Пътуваха смълчани към Бел Рев и двамата се бореха със спомена за чудото на любовта си.

„Обичам те, Клер. Ала нищо не се е променило. Все така нямам какво да ти предложа, освен сърцето си, което е само друг вид тъмнина.“

„Обичам те, Коул. Ала не бях достатъчна за теб и преди, когато виждах лицето ти, когато понякога дори съзирах болката ти. А сега нямам какво да ти предложа, освен сърцето си и моя потънал в тъмнина свят.“

 

 

— Чудя се… — започна тя, когато Коул спря колата пред покритата с бели камъчета алея към къщата.

— Какво се чудиш, Клер?

Гласът му не отстъпваше по нежност на нейния и за миг тя мислено сложи още думи в устата му: „Чудиш ли се, Клер, дали още те обичам? Да. Никога не съм преставал да те обичам. Излъгах те в деня, когато заминах. Излъгах…“

„Не прави така! — Заповедта дойде дълбоко от душата й. — Дори не започвай да фантазираш. Не е възможно да се случи. Няма да се случи. Прекалено късно е. Знаеш, че няма да оцелееш, позволиш ли си отново да дадеш воля на чувствата си; сляпа си, как ще виждаш суровата сянка в очите му. Знаеш го. Та ти едва оцеля миналия път.“

Разтуптяното й сърце поде рязкото предупреждение.

„И ударите на сърцето ти няма да се забавят — нашепваше вътрешният й глас, — няма да се успокоят, докато той е тук. По-скоро се надявай той да си тръгне по-бързо, защото тези удари на сърцето са много опасни. Сърцето ти няма да издържи дълго така.“

— Какво се чудиш, Клер?

„Дали ще умра тази вечер, заедно с теб… или смъртта ще настъпи утре, когато си тръгнеш.“

Клер си пое дъх, напомни си коя е, какво е, и най-сетне отговори спокойно:

— Неловко е да използвам бастунчето при случай като този, помещенията са претъпкани, всички държат чаши… По-добре е да седна някъде. Обикновено така постъпвам. Оставям бастунчето в колата, а който ме е докарал до приема, ми помага да прекося гостната и да се настаня на дивана близо до дървото. Можеш ли… Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, освен… — Коул се намръщи.

— Освен?

— Освен ако не предпочиташ заедно да обходим помещението. — „Освен ако можеш да ми се довериш да те водя, да държа ръката ти и да не я пускам, изобщо да не те оставям сама в тъмнината.“ Тя се бе заклела да постъпи така с него във вълшебната им гора и никога не излъга доверието му. А той я подведе, с жестокото си предателство осъди себе си. — Клер?

— Ще ми бъде приятно.

 

 

Леко залитна по плочника, но той я подкрепи и точно преди да се изкачат към входната врата, я предупреди:

— Стъпала.

— Да, благодаря. Дванадесет. — Сви рамене и продължи: — Вече зная колко стъпала има пред всяка къща в Харланвил.

Нужно й бе да се съсредоточи, да си припомни колко са високи стъпалата и мълчаливо да ги преброи. Но как да го стори — Коул я придържа така внимателно, усеща силата и топлината му дори през дебелото си зимно палто?

Беше изключено и той някак си го усети или може би и той неволно бе започнал да брои, но скоро се обърка. Каквато и да беше причината, на площадката Коул каза:

— Готово. Изкачихме всичките стъпала.

— Сега има осем крачки до изтривалката, а после още едно стъпало, преди да влезем вътре.

— Разбрано — промълви той тихо. Клер приемаше сегашното предизвикателство както бе приемала и всяко друго през живота си — с оптимизъм и смелост. — Ти ще водиш. Ще се нагодя към теб.

Прекосиха верандата. Посрещна ги иконом и пое палтата им — наложи се за миг да се разделят. Стори им се обаче, че измина цяла вечност; вечност, изпълнена с тъмнина и самота, в която отново щяха да потънат, когато вечерта свърши.

Коул хвана дланта й и нежно, ала настойчиво я постави върху лявата си ръка. Клер изпита ужасен студ през мига, когато я отдалечиха от топлината му, но сега отново усети огъня… и леда. Усещаше го като глетчер — твърд, масивен и студен. Очевидно това е белегът, даде си сметка тя, зарасналата рана от ножа.

Коул не е ходил на лекар. Беше сигурна. Значи по-сериозната рана, онази върху дясната му длан, също е останала без грижи. Колко ли дълго е била отворена, кървяща и не е заздравявала? Каква е сега ръката, някога така нежно пробягвала по струните на китарата… по деликатните струни на сърцето й?

Клер понечи да се пресегне към наранената ръка, за да усети пораженията, за да го накара да заговори за това. Щеше да го направи, ако бяха сами, ако никой не ги наблюдаваше.

Но те не бяха сами и всички ги наблюдаваха, включително и този, за когото някога бе омъжена. Разговорът с Андрю за щастие бе кратък. Ала Клер почувства реакцията на Коул. Ръката му стана стоманена, а силните мускули бяха готови за насилие, почти жадуваха да се стигне до сблъсък. Дори раната някак си оживя; продължаваше да е ледена, но същевременно се мъчеше да се отвори наново.

Той бе готов да я защитава, да нарани мъжа, който смяташе, че я е наранил така дълбоко.

„О, Коул, не той е мъжът!“

 

 

Около час бъбриха с гостите в Бел Рев и почти не размениха дума помежду си. Точно според нейните предвиждания за суперзвездата от Харланвил нямаше покой. Любопитните хора искаха да узнаят всичко за него. От отговорите му Клер научи неща, за които сама би искала да го разпита.

Той се готвеше да напусне Харланвил същата вечер — заминаваше за Ню Орлийнс, а оттам, на сутринта, за Лондон. Следващите шест месеца щеше да прекара в Лондон. Ще записва новия си албум в звукозаписното студио „Джемстоун“ близо до Хайд Парк, а за видеоматериала са предвидени най-впечатляващите замъци на Англия, и, разбира се, му предстоят концерти из цяла Европа.

Вестта за нов албум на Коул Тейлър предизвика най-голям интерес. Ще включва ли нови авторски песни, или — питаха се те плахо — „Представи си лунната светлина“ ще бъде единствената песен, написана от него?

Макар той никога да не го потвърди, почитателите му знаеха защо е написал „Представи си лунната светлина“ и за кого. Секващата дъха любовна песен представляваше изтерзано сбогуване с Паулина Блис — омайната актриса, любовта на живота му. Ценителите на киното също обичаха Паулина. Още преди появата на „Представи си лунната светлина“ новината за бруталното й убийство на връх Свети Валентин предизвика искрени сълзи у почитателите й.

„Представи си лунната светлина“ счупи всички предишни рекорди по продажба, очакваше се да грабне и всички награди „Грами“, а понеже хитът на студио „Джемстоун“ звучеше и във филма „Песента на вятъра“, несъмнено щяха да кандидатстват и за награда „Оскар“.

За интересуващите се жители на Харланвил Коул отвърна, че не се готви да пише нови песни, че ако получи музикалната награда, ще изпълни песента на живо при церемонията при връчването й. От лаконичните му отговори Клер научи и какво е станало с ръката на Коул.

Сама не разбра как се случи, как пръстите й се преплетоха с неговите. Потопена в неговото вълнение, споделяше мълчаливата му болка, тъгуваше, че жестокото насилие е засегнало живота му, и вероятно неволно бе посегнала с ръка…

Всъщност Коул хвана малката й шепа и преплете пръсти, така че копринената кожа на дланта й се допря до осакатената му ръка.

Клер усети грубата му кожа и остана с впечатлението, че ако има възможност, той би смачкал ръката й. Ала не можеше. Осакатената от насилие десница сега бе обречена на нежност.

Нямаше обаче нищо нежно в гласа, който внезапно обяви, че е време да вървят. Прозвуча дрезгаво и остро, напомняше на тона му отпреди дванадесет години, когато имаше потребност да остане насаме с нея и те откриха убежище и вълшебство в закътаната беседка на Бел Рев.

 

 

Дали ще отидат в беседката и този път, зачуди се Клер, докато чакаха за палтата. Дали там, в онова някога омайно място, Коул ще й признае болката и дълбоката си тъга от загубата на Паулина Блис? Ще признае ли, че се е върнал в Харланвил само защото изпитва нужда да говори с момичето, с някогашната си приятелка, да сподели с нея болката, причинена от пустотата, която изпитва?

Ако е така, ако има нужда от помощта й да преодолее смъртта на единствената жена, която някога е обичал, тя ще постъпи точно така.

Но Клер никога нямаше да узнае дали Коул иска да направи подобни признания в беседката… защото сега не бе вълшебната, огряна от лунна светлина нощ отпреди дванадесет години. Всъщност…

— Коул? — Едва си поемаше дъх. Намираха се по средата на дванадесетте стъпала. — Сняг ли вали?

„Смяташ ли, че за Коледа ще завали?“ — Гласът й сега звучеше така невинно, както и когато зададе същия въпрос като момиче. Невинен, пълен с надежда и жадуващ за някакво чудо. Най-сетне заваля сняг и в тяхното градче до реката — коледен подарък за зрящите, но с шест години закъснение за жената, която бе мечтала да види това зимно чудо.

Независимо от всичко слепите й очи сияеха. Тя вдигна лице към снежното небе и се усмихна.

— Коул?

— Да, вали сняг.

— Разкажи ми как изглежда — прошепна. — Кажи ми какво виждаш.

„Виждам ангел, чийто огнени коси са обсипани със снежинки.“

— Красиво ли е, Коул?

— Много.

— Всичко ли е бяло и чисто?

„Толкова бяло, чисто и прекрасно.“

— Започва да става такова.

— Ами дърветата? Приличат ли на облечени в дантела?

— Да — отвърна Коул смаян, че тя вижда повече от него. За него снегът не представляваше новост. Отрупаните със сняг борове край езерото Тахо бяха в същата дантелена премяна като и кипарисите на Бел Рев. Но той не бе забелязвал това чудо до момента. Дърветата сияеха, силуетите им излъчваха сребриста светлина. „Виждам сватбен параклис.“ — Точно така изглеждат, Клер. Като облечени в дантела, сияещи и много деликатни.

Тя извърна глава от снежното небе към него; по миглите на незрящите й очи имаше снежинки, а косите й бяха покрити със снежнобял воал.

„Виждам булка.“

Сега тя бе обърната към него, гледаше го с такава надежда, така невинно, така мълчаливо го умоляваше той да сподели с нея още от чудото, на което не можеше да стане свидетел. Но Коул нямаше какво друго да добави. Ако не бе му подсказала за сребристите дантели, той би възприел обсипаните със сняг дървета като призраци на отдавна умрели мечти.

— Усещам формата на снежинките — изрече Клер. — Всяко отделно кристалче. Всяка е различна, неповторима, единствена и се отличава като отпечатъци от пръсти. — Размърда глава и изтърси снежинките от порозовелите си бузи и от косите си. — Не искам да се стопят — поясни тя. — Не искам магията им да свършва.

 

 

„Но магиите свършват.“ — Тази мисъл не напускаше Коул, докато откарваше Клер към дома й. Тази мисъл го предупреждаваше и разкриваше истината. Воден от преследващите го кошмари, той се върна в Харланвил да я види, да се убеди, че всичко е наред с нея… и да се сбогува.

Клер не живееше както той си представяше, но беше добре. Пълният й с мрак живот представляваше предизвикателство за нея, но това не беше живот, изпълнен с ужас. Жителите на Харланвил я обичаха така силно, както някога обичаха леля Огъста. Невиждащите й очи съзираха много повече красота, отколкото неговите зрящи някога щяха да видят…

— Искаш ли да влезеш, Коул? Ще направя кафе или горещ шоколад.

Седяха пред къщата й в наетата от него кола. Лампата на верандата светеше точно както Коул си беше представял, светеше и във всекидневната, имаше и още една примигваща светлина, оцветена в тоновете на дъгата.

Тя имаше коледно дърво.

— Как го постигаш, Клер?

— Кое?

Всичко. Усмихваш се. Смееш се. Оцеляваш.

— Кафето или горещия шоколад. Как си купуваш продукти, как разбираш колко е часът?

Сега тя се усмихна.

— Справям се с малко приятелска помощ и с часовници, които ми говорят. — Лицето й стана сериозно, защото схвана, че той наистина иска да знае. — Що се отнася до продуктите, обаждам се в бакалницата и нали знаеш онези машинки, дето правят релефни букви? Господин Готро, помниш ли го, ми слага етикетчета върху всеки пакет.

— И ти четеш думите с пръсти?

Клер кимна. Имаше късмет, че като момиче подари китарата на приятеля си, на момчето, което обичаше още тогава, и така предотврати деликатните й пръсти да загрубеят. Ако този обичан приятел още свиреше на китара, ако ръката му не бе осакатена, положително щеше да припомни това щастливо развитие на събитията.

Но при сегашните обстоятелства тя само отбеляза:

— Правят такива етикети и на брайловата азбука, но понеже двадесет и две години съм се занимавала с букви, а и хората, които ми пишат етикетите, са все зрящи, така ми е по-лесно. Всичко е с етикети. Храната, дрехите, обувките.

„Всичките ти компактдискове.“

— А какво правиш с четенето? — попита Коул, сетил се за момичето, което толкова обичаше да чете.

— Има книги, написани с брайловата азбука, но не съм достатъчно добра да ги чета. За щастие има доста книги, записани на касети. — „И преди да почине, леля Огъста ми четеше всяка статия, написана за теб.“ — А има и толкова предавания по телевизията и радиото, че съм в крак със събитията.

— Така добре се приспособяваш.

Клер сви рамене.

— Защо да се боря срещу нещо, което не съм в състояние да променя?

Тонът й съдържаше мъдрост, не се долавяше ни най-малка нотка на тъга — и определено липсваше какъвто и да било гняв. Ала спокойствието, с което тя приемаше съдбата си не отслаби гнева на Коул. Клер Чембърлейн трябваше да вижда. Беше неправилно, ужасно несправедливо.

„Но тя беше добре и не я грозеше никаква смъртна опасност — освен ако ти не решиш да останеш! Ако допуснеш егоистичните копнежи на сърцето си да я поставят в най-голямата опасност — най-голямата тъмнина.“

— Май е най-добре вече да вървя, Клер, защото ще шофирам до Ню Орлийнс, опасявам се, че снегът ще натрупа.

— О, да, разбира се.

„Искаш да си идеш и никога няма да разбера защо се появи. Дали за да потърсиш помощта ми да разсея тъгата ти за Паулина? А не е ли възможно и заради мен и спомените за нашата любов? Спомени за едно момиче, което не е било сляпо?

Искаш да си идеш, Коул… и, о, как искам и аз да си идеш!“

 

 

Придружи Коул до входната врата. На площадката той се загледа как тя пъха ключа в ключалката. Ръцете й леко трепереха. Ключът обаче лесно попадна на мястото си, сякаш воден от най-остър поглед.

Преди да потъне в къщата — тъмна за нея, но огряна от игривите разноцветни лампички по коледното дърво, Клер се обърна:

— Беше ми приятно… да се видим.

Тя продължаваше да използва този израз, правеше го с лекота. Всъщност продължаваше да вижда жителите на Харланвил в съзнанието си. Бяха застинали във времето и ги виждаше каквито бяха — млади или стари — в сватбения си ден.

А учениците й — новите лица, които никога няма да види? Представяше си, че всяко момче е Коул, а всяко момиче тя самата. Именно заради това обичаха така много госпожица Чембърлейн, както навремето обичаха леля й, защото се усмихваше мило на всички и си личеше, че е изпълнена с надежда за всеки един.

Но Клер не можеше да каже сега весело на Коул: „Беше ми приятно да се видим“. В съзнанието й нямаше някакъв замръзнал негов образ, а цял колаж от лица: едни отчаяни, други влюбени. А и вече съществуваха най-важните образи, онези, за които никога нямаше да узнае и вечно щеше да се пита какви са — невидените образи от днес, от тази вечер, от този последен момент.

Какво бе изражението на Коул в първия миг, когато осъзна, че е сляпа? А когато гласовете им се сляха, любиха се? А когато копринената кожа на дланта й докосна обезобразената му длан? И сега, когато си тръгва, отново и завинаги?

Искаше да го докосне, да усети с чувствителните си пръсти суровите бръчки по лицето му, да прочете, ако успее, знаците на силните мускули по врата и челюстта му, да усети как тупти вената на шията му.

Но дори да й позволи това изследване, най-важната част ще бъде скрита за нея и завинаги ще остане в тъмнина — защото и да докосне черните мигли и гладките клепачи, никога няма да узнае какво се таи в сенките на стоманеносивите очи.

И въпреки това ръцете й се раздвижиха. Смели, издайнически, глупави ръце! Само ужасът й помогна да спре тази лудост. Ужасът и споменът.

Преди дванадесет години посегна да го докосне. Обичаше го толкова много. Тогава Коул я отблъсна. А сега, дори без да го докосва, усещаше напрежението му, необходимостта да си тръгне.

Ако го остави да си тръгне сега, ако не търси като глупачка нещо, което никога няма да намери, има възможност да си изгради какъвто образ иска за тези последни мигове. Може да си въобразява, че острите черти на лицето му са смекчени от нежност и дори се прокрадва малко копнеж сред съжалението в погледа му.

„Скоро — обеща Клер на ръцете си, — съвсем скоро ще обгърнете нещо, което ви е познато до болка.“

Снежното кълбо стоеше до леглото й. Там, обвити със стъкло и превърнати в дребни снежинки, бяха спомените й за Коул, за мечтите й, за любовта. Тази вечер ръцете й ще обгърнат кълбото, както гадателка обгръща своя кристал.

Клер обаче няма да предприеме пътешествие в бъдещето, а в миналото. И тази вечер ще затвори още спомени в стъкленото кълбо. Спомените ще бъдат нейни, не негови, ще бъдат такива, в каквито й се иска да вярва, че е имало любов. Не достатъчно, разбира се. Това никога няма да се промени. Но независимо от това — любов между тях.

— Довиждане, Коул.

Той бе дошъл да й каже това.

Но преди да повтори думите й, ръцете му се насочиха към лицето й. Осакатената и здравата ръка се движеха в чудесна хармония, и двете потреперваха… и в последния момент се отпуснаха.

— Довиждане, Клер.

Adieu.

 

 

Крайната му спирка, преди да напусне Харланвил, бе Джошуа Стрийт. Искаше да хвърли последен поглед към къщурката, където двамата с баща си живяха. За случайния наблюдател това място на насилие, тормоз и смърт, покрито от пресния сняг, сега би изглеждало спокойно.

Но Коул съвсем не беше случаен наблюдател. Той виждаше къщурката през кървав воал; кървав от спомени и гняв.

Затвори очи. Червенината обаче продължаваше да пари очите му. Затова обърна лице към небето, към галещите милувки на снега и се опита да си представи какво е усетила Клер — неповторимата, съвършена форма на всяко отделно кристалче.

Ала Коул Тейлър не успя да усети деликатността на снежинките. Усещаше единствено смъртта им. Те се топяха върху скулите му, гасяха огъня на неговия бяс, после ставаха студени и мокреха лицето му като най-горчиви сълзи.

Магията свършва.