Катрин Стоун
Черно сърце (38)

Тридесет и седма глава

В пансиона „Хайъсинт“ този ден не беше обикновен. И как можеше да бъде? Един ден, изпълнен с любов, с щастие, че тримата са заедно през цялото време. Отидоха до ателието да погалят Пеги; но Лукас не посегна към длетата. Този ден посвети талантливите си ръце на дъщеря си и на съпругата си.

Обсъждаха как ще отидат до пързалката, за да видят най-новата фигура, която Джеси е научила; ала подобна раздяла — тя на леда, а те на пейките — им се стори непоносима. Играха домино пред запалената камина, където огънят сякаш бъбреше, и самите те бъбреха; Лукас сподели с „момичетата“ намерението си да ги заведе в Италия през пролетта.

А когато Джеси се замисляше? Когато внезапно върху лицето й се изписваше удивление и тя изглеждаше сякаш се е загубила? Ръцете им я обгръщаха й образуваха пълен с обич кръг.

След вечеря седнаха в гостната и приказваха за гондолите на Венеция. Беше ли включен телевизорът, както обикновено? Така че Сара Пемброук да им съобщи новините от света, както бе правила като най-желана гостенка през последните две седмици? Не, не беше включен.

Докато Джеси не го включи.

А четири часа по-късно Ема и Лукас, застанали на прага на спалнята й, чуха гласа на Джеси от тъмнината:

— Изглеждаше толкова тъжна. Не искам да е тъжна.

 

 

— Сара? Ема се обажда. В хотел „Дрейк“ сме. Джеси иска да те види. Искаше още снощи да тръгнем, но все пак изчакахме утрото.

„И — помисли си Сара — не ми позвънихте предварително… защото някъде между омагьосаните земи на крал Артур и окъпаните в дъжд улици на Лондон прекрасната Джеси можеше да промени решението си.“

Но Джесика Кейн не бе променила решението си и след по-малко от час двете със Сара вървяха една към друга в градината на хотела. Миг след като се поздравиха, обзети от надежда и някак стеснително, двете се разхождаха сред гардениите и палмите, вглеждаха се в лъскавите нефритени камъни под краката си.

— Не исках да си тъжна.

— Много мило от твоя страна, Джеси. Но моля те, не се безпокой за мен. Най-важното е ти да не си тъжна.

— Не съм.

— Радвам се.

По краткия път от апартамента си до хотела Сара изрепетира хиляди неща, които ще каже. Колко много ще я обича, беше я обичала и я обича, но и колко щастлива е Джеси, че има такива родители. И ако дъщеря й желае да я вижда само веднъж годишно или дори само да й пише, това ще е чудесно.

Думите й бяха прекалено нахални. Сара го знаеше. Защото какво ще стане, ако Джеси не поиска нищо? Освен това още щом си казаха „здравей“, усети, че и момичето е репетирало доста.

А единствено думите и желанията на Джеси имаха значение. Дори да е дошла да й каже „сбогом“.

Нейната прекрасна дъщеря й каза да не е тъжна. Великолепен подарък наистина. Но докато се разхождаха из градината, сякаш имаше и още, което Джеси се готвеше да изрече.

Сара изчакваше, а сърцето й биеше лудо от надежда и страх, но същевременно изпитваше блаженство да е тук в уханната градина с дъщеря си.

— Няма да ходиш пак там, където се води война, нали?

Тя се усмихна. Цялото й същество сияеше.

— Не, няма. Джак вече ми забрани. Не че искам да отида, разбира се.

— Ти и Джак…

— Ще се оженим, Джеси.

— О, чудесно. Харесвам Джак — заяви категорично. После полюбопитства: — Кога?

— Мислихме си — в деня на Свети Валентин.

В този момент Джесика спря, насочи синьо-зелените си очи към Сара и със сериозен, но искрен тон подхвана:

— Чудех се…

Не довърши, а свъси вежди.

„Какво се чудиш, любов моя? Дали с Джак възнамеряваме да имаме деца? Да, възнамеряваме, но ако това те натъжава, ще изчакаме, докато поотраснеш.“

— Какво се чудиш, Джеси?

— Ами мама прави… — Сепна се. — Исках да кажа…

— Искаш да кажеш „мама“ — увери я Сара нежно. — Всичко е наред, Джеси. За теб тя е „мама“, а аз — Сара. Съгласна ли си?

— Да.

— Кажи ми сега какво прави.

— Сватбени торти. Изумителни торти. А пансионът е много красиво място да се ожени човек, макар че на четиринадесети февруари церемонията трябва да е вътре и цветята няма да са разцъфнали. Но… О, не. Ти плачеш!

Деликатните пръсти, които вчера докосваха мокрите страни на майка й, сега докоснаха тези сълзи; топлите капки, които се лееха от очите на другата й майка.

— Не съм тъжна, Джеси. Напротив. Никога не съм била толкова щастлива.

 

 

Пантерата излетя от Англия в полунощ. Самотно пътуване, но осъществено с чужда помощ. Въпреки обичта и логиката, с които по-малкият му брат се опита да го убеди да изчака да се възстанови поне още малко, той не успя и затова се превърна в негов съучастник. Именно Джак убеди лекарите колко необходимо е това пътуване, за да оцелее Коул, дори те да не го препоръчват, дори да се окаже опасно.

Тимоти предостави самолета си. Така, уединен, към полунощ Коул остави светлините на Лондон зад гърба си.

 

 

Откри я на зазоряване в гората им край реката. Водите бяха неподвижни като стъкло и отразяваха мъха по брега и снежнобелите птици, кръжащи във въздуха.

Неговият ангел пееше, както бе пял през онзи, отдавнашен ден, когато го видя за пръв път.

— Опияняващ, Висш, о, как неимоверно името ти, днес звучи…

— Спаси ти окаяник като мен — довърши той.

Клер се извърна към него със сияещи сини очи.

— И някога не знаех пътя, но сега го знам…

— Коул — прошепна тя. — Какво правиш тук?

„Дойдох да видя един ангел. И го виждам. Но независимо от сияйните му сини очи той ми изглежда разтревожен.“

— Трябваше да се оженим в Монте Карло, Клер, преди да се любим. Дадох си това обещание за нас двамата преди много години. Обещание, което трябваше да изпълня.

Гласът му сгряваше хладния утринен въздух с топлината на любовта. Тогава защо сърцето й не се изпълни с радост? Защо е така странно неподвижно?

— Говорил си с доктор Габриел, нали?

Коул свъси вежди. Тя знаеше, че го е направил, но не знаеше истинската причина за това. И сега сериозното й, тъжно изражение подсказва, че сигурно помни думите, лъжите, които изрече пред Сидни. Тогава защо изобщо го пита дали е говорил с доктор Анджелика Габриел?

— Да. Мислех, че знаеш. Разговарях с нея, щом се върнахме от Монте Карло.

— Но оттогава не си й се обаждал? Не и след като ме прегледа в петък?

— Не.

— Не?

„Тогава защо си тук?“

— Доктор Габриел каза ли ти какво обсъждахме, Клер?

— Не, но аз знам какво, Коул.

„Недъгът ми, неприемливата ми слепота, която е малко прекалена за твоя вкус.“

Имаше толкова болка в прекрасните незрящи очи… болка, толкова огромна, че дори златните искрици, които идваха от слънцето, не сияеха в момента.

Бавно, но настойчиво Коул заговори на дръзките, но избеляващи златисти сияния:

— Не, Клер, не знаеш, щом доктор Габриел не ти е казала. Обадих й се да се посъветвам за една операция: да трансплантира моите очи на теб. Очите ми бяха готови, Клер. Те щяха да виждат и твоето сърце да ги води. А и аз бях решил да го направя. Но в замяна щях да те помоля за една огромна услуга. Щях да те помоля ти да ме водиш в моята тъмнина. Завинаги. И сега те моля за същото. Ще се омъжиш ли за мен, Клер? Обичам те. Винаги съм те обичал.

Не знаеше, а гласът му — така нежен и пресипнал — съвършено ясно говореше за любовта и копнежа му.

Тогава през осеяния с клони мъхест килим Клер тръгна към него. Едно пътешествие сред сенки, а не сред тъмнина. И според доктор Габриел един ден тя щеше напълно да се освободи от неясните образи.

Възстановяването на зрението й е започнало много преди коледното завръщане на Коул в Харланвил. Но до онази снежна нощ, когато бе с него, тя не бе забелязала проблясващите цветни петънца — признак за оздравяването й.

Дали изобщо някога щеше да забележи, ако той не се бе появил? Или без него светът й завинаги щеше да остане тъмен?

Сега стоеше пред него и погледна нагоре към любимото лице, което един ден щеше да види съвършено ясно.

— Да, Коул, ще се омъжа за теб. И аз те обичам. Винаги съм те обичала…

Клер не се съмняваше, че видя очите му в този момент; сребристите очи бяха пълни с радостни сълзи. А може би не ги беше видяла?

Но Клер Чембърлейн Тейлър щеше да види такива сълзи на радост в очите на своята Пантера, и то съвсем ясно, шестнадесет месеца по-късно, когато Коул пое в ръцете си Огъста, тяхното момиченце с канеленокафяви коси, тяхната безценна малка Огъс.

Ала сега в обятията на Коул бе Клер; тя се сгуши в убежището на неговата топлина и любов и докато се вслушваха в шумовете край реката, сърцата им довършиха своя дует — думите, които представляваха истината й за двамата.

Бях сляп, но сега прозрях.