Катрин Стоун
Черно сърце (34)

Тридесет и трета глава

Сара дочу воя на сирените точно както преди дванадесет години ги чу Клер. И тогава, и сега, сирените объркваха, нарушаваха щастливи мигове.

С приближаването на сирените тя откъсна поглед от усмихнатото лице на дъщеря си като бебе и се заслуша в техния вой; и точно като Клер преди толкова години реши, че близките й са в безопасност.

Лукас пътува към Корнуол, където Ема и Джеси очакват завръщането му в уютния пансион; Клер и Сидни вечерят под светлината на свещи; Коул и Джак разговарят, може би на френски…

В този момент иззвъня телефонът; още един груб звук в нощта, която трябваше да е толкова нежна.

— Сара? Франсис се обажда.

— Франсис — повтори тя все още потънала в приятни мисли.

— Секретарката ви, Сара. Звъня, защото приятелят ми работи в Скотланд Ярд. Приема обажданията. Току-що се е случило нещо ужасно в звукозаписното студио „Джемстоун“ на Уавертън Стрийт. То е близо до вас, нали?

Сара слезе от облаците.

— Ужасно ли каза, Франсис?

— Нещо за удари с нож. Не знам подробности, но и Коул Тейлър, и Джак Далтон някак са замесени. Мислех, че е редно…

— Да. Благодаря ти, Франсис.

Само след миг изхвърча от апартамента си и се втурни по коридора.

— Лейди Пемброук!

Мъжки глас, с определено американски акцент. Обръщайки се, Сара видя двама мъже — високи и силни — да излизат от другия апартамент на етажа. От нейния необитаван апартамент.

— Кои сте вие?

— Аз съм Питър, а това е Дъг. Ние… Джак ни помоли да ви държим под око, да сме сигурни, че нищо не ви заплашва.

— Джак?

— Той не желаеше да знаете за присъствието ни. Но чухме обаждането на Франсис и… Нали всички искаме убиецът да бъде заловен? — Питър прочете отговора по разтревоженото й лице. — Да вървим!

Той посочи към асансьора, така бавен при изкачването от етаж на етаж, че Сара не възнамеряваше да го чака. Но асансьорът я чакаше; лъскавите му врати стояха широко отворени.

— Поиграхме си с електрическата система — обясни Питър. — В случай че се яви нещо спешно. При повикване сега идва веднага, без да спира на етажите.

— Имаме и други джаджи — обади се Дъг, когато асансьорът тръгна надолу. — Детектори за метал, например. Знаехме, че Лукас няма нож — всъщност въобще не е въоръжен — и ни се искаше да ви го съобщим някак, особено когато сподели, че винаги дяла с лявата ръка.

— Чули сте всичко — прошепна Сара.

— Чухме и ще го забравим. Джак не желае никой да нарушава уединението ви, лейди Пемброук. Беше му направо неприятно, но вашата безопасност стои на първо място. Никога не сме подслушвали, когато сте сама или в присъствието на Джак.

Джак. Този разговор всъщност беше за Джак… който в момента може би кървил умира, пронизан смъртоносно от брат си; или още по-лошо: сам е забил нож в сърцето на брат си убиеца. Джак, на когото двамата мъже така се възхищават, че оневиняват постъпките му — като нарушаването на уединението й — с неговото благородство. Джак — нейният пазител, рицар в лъскави доспехи.

Питър и Дъг всъщност възхваляваха Джак Далтон, сякаш бе умрял.

Не. Всичко е наред с Джак и с Коул, и…

Сара внезапно чу собствения си глас:

— Непосредствено преди Лукас да пристигне, се обадих на Джак, за да го предупредя за срещата.

— Предадохме му — увери я Питър точно когато вратите на асансьора се отвориха към мраморното фоайе на сградата. — Той знае.

Бяха паркирали микробуса си с всевъзможно оборудване наблизо. Но Сара ги поведе пеша през Гровнър Скуеър. Уавертън Стрийт беше само на пет преки, а те — двамата пазители, тръгнали към своя любим идол, и тя, бързоногата газела — бяха в отлична форма.

През една друга, по-щастлива нощ Сара прекоси площад тичешком с Джак. Сега тичаше към мястото, където се виждаха безброй червени светлини от полицейски коли.

С нетърпелива решимост си проби път сред тълпата, за да стигне до Джак. Вратите на студиото зееха широко отворени, сякаш да покажат сцената на ужаса вътре, кървавите останки от онова, което Джак видя, отваряйки със замах същите тези врати…

 

 

— Коул!

Отчаяният вик се изтръгна от две гърла. Плътният глас на брата и мекото сопрано на момичето, израсло край реката.

Сидни чу и двата гласа и си даде сметка за приближаващия край. Коул стоеше пред нея — кой знае как все още можеше да стои прав — като бледа статуя, изцапана с ярко алено. Как само искаше да забие ножа в невярното му сърце и да усети последните отчаяни трепети.

Но нямаше време за подобен кървав лукс, за такава висша наслада. Коул бе почти мъртъв. Следващите минути раните му щяха да го довършат. Може би така бе по-добре, защото с очите си ще види как умира ангелът му с канелени коси.

— Обичах те — просъска Сидни в бледото му лице.

Но дори умиращ, Коул не й даде нищо. Продължаваше да гледа към Клер, да я обича, да умира за нея и сега изразът на лицето му бе така спокоен, сякаш няма да се съпротивлява на смъртта си, а я чака с нетърпение. Видя ножа, застинал над главата на Сидни, чието лице изразяваше лудост и наслада от предусещането на финалния удар. Спокойното му изражение говореше, че ще го допусне, ще го посрещне с радост, защото, докато той умира, Джак ще спаси Клер.

„Грешиш, копеле. Гледай какво ще направя!“

Сидни се извърна. Приличаше на изящна балерина, като се изключи, че в ръцете си държеше смъртоносно оръжие.

Клер бе на няколко крачки, вече на крака, и се приближаваше към нея. Излязла бе от транса, отбеляза Сидни. А и не прилича на сляпа. Клер гледаше нагоре, сякаш виждаше проблясващото острие, протегнатите й напред ръце не изглеждаха като че ли опипват безпомощно пространството; тя сякаш възнамеряваше да се пребори за ножа със Сидни, да го изтръгне от ръцете й, а лицето й бе така невинно, ангелско, безстрашно.

— Кучко! — изсумтя убийцата, разгневена от необходимостта да бърза, вбесена от близостта на Джак, прелестния, предателски Джак. Имаше време само за един удар — в сърцето на Клер — а желаеше още. Колко прекрасно би било да прободе невиждащите сини очи, да чуе болезнените й стонове, а после да пререже врата на жената, с която Коул искаше да пее.

Но нямаше време. Трябваше да бърза. Две крачки и ще бъде до нея. Две крачки, без да откъсва поглед от незрящите очи, които се преструваха, че виждат.

Черните змии в краката не представляваха затруднение за Сидни Куин. Напротив, в тази сребърна райска градина, те бяха нейни помощници в злото. Но сред змиите имаше и чужд предмет, символ на слепотата, който Сидни бе захвърлила далеч от Клер…

… И именно в снежнобялото бастунче на Клер се препъна Сидни, когато се готвеше да нанесе фаталния си удар. Препъна се, залитна и тъй като се бе устремила да забие ножа в ангелското сърце на Клер, удари слепоочието си в ръба на малката дървена маса.

Ударът бе силен и костта на това най-уязвимо място от деликатния й череп се разби. За прочутата Ел Сид смъртта настъпи бързо. От масичката към нея по пода се посипаха романтичните символи: река от златист ябълков сок, примесен с наркотици, и нежните листа на кървавочервените рози.

— Клер!

Гласът дойде от смъртнобледата статуя.

— Коул — прошепна тя и се устреми към обичания, умиращ мъж.

Черните кабели не представляваха никакво препятствие за Клер — така някога в своята гора тя танцуваше със затворени очи сред гъсталака. В следващия миг бе в прегръдките му. Усети топлина, течен огън да се излива от него в нея. Кръв, неговата кръв течеше така, сякаш никога нямаше да спре и я изпълваше с невероятен ужас.

Някога отново в прегръдките на Коул, тя се изцапа с кръвта на Джед. През онази нощ Коул я прогони с груби думи; а сега, тази нощ, прозвучаха други слова: нежни, но нетърпеливи, умоляващи я да се разделят.

— Клер, аз съм Джак. Коул губи кръв, губи съзнание. Трябва да легне, Клер. Веднага.

Тя понечи да изпълни отчаяната молба на Джак, но почувства съпротива. Този път Коул не желаеше да я пусне. Или просто тялото му, усещайки неизбежната си смърт, инстинктивно се вкопчваше за нейния живот, за да усили ритъма на сърцето й, докато неговото сърце бавно спира.

 

 

— Джак! — прошепна Сара с неприкрито облекчение, втурвайки се през вратата на студиото.

Виждаше го съвсем ясно. Всички светлини в студиото светеха ярко като в зала за аутопсия. Джак стоеше, заобиколен от лекари и полицаи. Всички бяха коленичили с невероятно сериозно изражение, а по средата… О, не. Не!

Там, по средата, беше трупът. Гол до кръста, с облени в кръв гърди. Но кръвта още течеше, още, от дълбоките прободни рани по бялата кожа.

Кървеше, което означаваше, че все още е жив.

Зловеща истина бе изписана върху всички лица. С изключение на едно. Лицето на прочутата музикантка, вече мъртва, бе украсено с листа от рози и златисти сълзи. Върху устните на Сидни имаше усмивка, а в аметистовите й очи, все още отворени — триумф.

Коул няма да умре. Тази решимост също се четеше по сериозните лица, сведени към Коул. Решимост явна, но безполезна. Тук, на пода в студиото, нямаше начин да се спре изтичането на кръвта. Артериите, прободени от ритмичните удари на ножа на Сидни, се намираха дълбоко под бялата плът на Коул. Сега той имаше нужда от друг нож — хирургически.

Сара го знаеше от годините, прекарани по бойните полета. Полицаите и лекарите също го знаеха; сега те понесоха отпуснатото тяло на Коул към нея и линейката, която чакаше пред вратата.

Един от мъжете, който носеше окървавеното тяло на Коул, беше Джак. Беше жив, но сякаш умираше заедно с брат си. В тъмносините му очи, изпълнени с неизразима мъка, се появи малко пламъче, едва забележимо, когато я видя.

— Джак — прошепна тя и протегна ръка: и двамата имаха нужда да се докоснат един друг, но неговите ръце държаха безценния товар, — той ще се оправи. Непременно ще се оправи.

Той кимна леко и по отчаяното му лице пробягна надежда.

— Ще отида с него, Сара. Погрижи се за Клер.

 

 

Клер? Сара не видя приятелката си в залата за аутопсии, изпълнена със змии, листа от рози и мъже със сериозни изражения.

Сега тези мъже си тръгнаха; Клер седеше на окървавения под, съвсем близо до мястото, където преди малко лежеше Коул. Свила колене под широката си пола, приличаше на изоставена парцалена кукла. Заради Коул бяха побутнали настрани сляпата жена; или самата тя се бе отместила?

Сега, в ярко осветеното помещение, Клер стоеше сгушена в собствената си тъмнина. Но не беше сама. Двама души стояха на стража до мъничката, изоставена кукла. Личеше си тяхната готовност да я бранят, но и доста силното им объркване. При вида на Сара изпитаха видимо облекчение.

— Сидни й е дала наркотици — обясни Дъг така тихо, че дори да беше на себе си, Клер нямаше да го чуе. — Предизвикват халюцинации и както преценявам — дозата е голяма.

— Откъде знаете?

— Полицията ни каза. Всичко е записано. В началото Клер несъмнено е била с бистър разсъдък, но сега… Предполагам, известно време ту ще изпада, ту ще излиза от транса.

„Може би така е най-добре“, помисли си Сара и коленичи на пода до приятелката си.

— Клер? Аз съм Сара.

Отпуснатата жена се размърда и вдигна глава.

— Сара?

Тя се бе подготвила да види стъклени сини очи и напълно объркано изражение по лицето. Или дори да не получи отговор. Но онова, което видя, представляваше ужасяващо доказателство колко кръв е изгубил Коул. Алена кръв покриваше косите на Клер, страните й, шията, цялото й тяло.

Някога кръвта на Коул Тейлър бе гореща, отвътре я топлеха бушуващите у него пламъци. Сега, далеч от горещата му плът, кръвта бе ледена и пронизваше със студа си и Клер. Устните й бяха посинели, а зъбите й тракаха.

— Трябва да отидем в хотела ти, Клер. Студено ти е, имаш нужда от душ. Съгласна ли си?

— Студено ли ми е, Сара?

Клер очевидно бе объркана. Но колко объркана, зачуди се Сара. До каква степен не е на себе си от наркотиците и шока? Ще разбере, като отговори възможно най-простичко на Клер, с надеждата, че тя ще остане доволна. За нищо на света няма да напълни главата й е ужасните тревоги или спомени, с които в момента очевидно няма да се справи.

— Защото, Клер, навън е студено и вали. — Клер свъси вежди, но не настоя за повече обяснения. Тогава тя продължи: — Сигурна съм, че някой ще ни откара до хотела.

— Ние с Дъг ще вземем микробуса — добави Питър тихо. — После ще ви чакаме във фоайето на хотел „Дрейк“, ако по-късно искате да отидете някъде.

 

 

Frere Jacques, Frere Jacques, dormez-vous…

Не беше певец. Поне досега този талант притежаваше по-големият му брат.

Но сега, когато линейката виеше по окъпаните от дъжда улици на Лондон, Джак пееше на Коул, единствено на Коул: дрезгавият му шепот, изпълнен с чувство, отправяше гореща молба да си спомни тайната песничка, която пееха на своя език на обичта.

— Не спирайте — насърчи го лекарят, като провери отново колебаещото се кръвно налягане. — Каквото и да му казвате, господин Далтон, то видимо му се отразява добре.

Джак продължи да пее. И макар да нямаше значение — точно тази нощ не можеше да има никакво значение — Джак изпълняваше за брат си песента без никакъв фалш.