Катрин Стоун
Черно сърце (32)

Тридесет и първа глава

Пансионът „Хайъсинт“

сряда, 11 януари

— Ема, днес отивам в Лондон. Ще нощувам там.

Тя не се извърна към него, само кимна в знак на съгласие и златистите й къдрици се разпиляха весело, неподозиращи за тъмните облаци, надвиснали над дома им от неделя насам.

— Ще поговорим ли някога, Ем? Готов съм да ти повторя всяка дума, която Аш изрече и какво й отвърнах, ако това искаш, ако то ще ни помогне. Казахме си гневни думи. Бях бесен, че ме подмами — подмами нас, а тя беснееше, защото не бях във възторг от малката й изненада. Това е всичко, което стана, Ема. Това е.

Едва тогава Ема се обърна към него. Несъзнателно изправи гръб, повдигна рамене под невидимата тежест на мъката си и вирна брадичка, за да посрещне погледа на тъмнозелените очи.

— Не е всичко, Лу. И ще поговорим. Трябва, защото това ме убива и мисля, че Джеси също започва да се тревожи. Знам защо ще ходиш в Лондон. Да видиш Сара, нали?

Но Лукас Кейн не излъга съпругата си.

— Да, отивам да се видя със Сара. Откъде знаеш?

— В неделя сутринта ви видях на скалата. Видях чувствата, Лукас, страстта. — Поклати леко глава. — Каква глупачка съм, нали? Наивната малка Ема. Наблюдаваше Сара в новогодишната нощ така съсредоточено, с такъв копнеж. Веднага след това се любихме както никога не го бяхме правили, и въпреки всичко не успях да сглобя картината. Желаеш ли да чуеш с какво обяснявах тъмните кръгове под очите ти, когато се върна от Лондон? Представях си колко ти е било трудно да заспиш в чуждо легло. Така и не ми хрумна, че дори не си се опитвал да спиш, а леглото, в което си прекарвал нощите си в Лондон, съвсем не ти е чуждо.

— Мислиш, че със Сара сме любовници?

— Знам, че сте.

— О, Ем, дълбоко грешиш. Бил съм ти верен, както ти обещах и както исках да ти бъда. Леглата в Лондон са ми чужди и прекалено пусти без теб.

— Лъжеш ме, Лукас.

— Ще ми се да те лъжех, Ем. Ще ми се страстта, на която си станала свидетел между мен и Сара, да е просто кавга между любовници.

— Просто? Искаш да кажеш, че според теб изневярата не е предателство?

— Не и в сравнение с тайната, която крия от теб през всичките тези години.

— Тайната? О, значи Дафни наистина е съществувала? Годеницата, обичана от цялото ти сърце…

— Никога не съм обичал друга, освен теб.

Изрече думите с решителност, която накара дъхът й да секне. Той не лъжеше. И в този миг обгърнатата със сребриста светлина истина изплува пред нея.

Лукас я обичаше, обичаше нея. И въпреки това съществуваше някаква тайна, някакво отдавна извършено предателство, което той преценяваше като далеч по-голямо от изневярата. Предателство на сърцето може би? Но как е възможно, когато току-що й призна любовта си?

— Каква тайна, Лу? Моля те, кажи ми.

— Става въпрос за Джеси, Ем.

— Джеси? О, Лу, да не е болна?

— Не, тя е добре, но нашият син…

— Нашият син, Лу? — „Не, моля те, не искам да чуя това.“ — Нашият син?

— От самото начало беше убедена, че бебето ни е момче. И така е било, Ема. Той е бил прекрасно безценно момченце, умряло, преди да се роди.

Тя го усети в този миг, същото чувство на ужас, което изпита през августовската нощ, когато се събуди в изтичащата си кръв. Бебето й умираше, както умираше и тя. Нейното бебе, нейният син, беше умрял. А сега идваше нейният ред.

Но и сега, както тогава, докато се спускаше в тъмнината, докато бавно се приближаваше към смъртта, тя чу глас, неговия глас. Толкова силен, нежен, докато се бореше да скрие своя смразяващ сърцето страх.

— Докато нашият син е умирал, Ем, едно момиченце се е раждало. Майка му беше едва на шестнадесет и не желаеше детето. Поне така ми казаха. Но се оказа, че не е истина. Лейди Сара Пемброук е искала дъщеря си. И продължава да я иска.

Гласът му звучеше нежно. Ала думите, най-после изречената истина, отекнаха грубо.

Главата на Ема се отпусна.

— Защо не ми каза, Лу?

— Не можех да ти го кажа през онази нощ… Просто не можех.

Защо? В бурната нощ Ема намери отговор на друго защо, отговорът й помогна да преглътне разкритието, че Лукас се е видял с Ашли в навечерието на смъртта й. А сега?

Сега Ема Кейн отново намери начин да оцелее.

— Защото съм била така изтощена от операцията, а после толкова щастлива с Джеси… Искал си да ми спестиш тъгата, нали? Искал си да ме защитиш.

Неговата прекрасна Ема не го винеше. Но тайната му, пазена толкова дълго, трябваше да бъде разкрита изцяло.

— Това са част от причините, Ем, особено през онази нощ. Има обаче и нещо съвсем не толкова благородно.

— Какво друго, Лу? — „Не искам да има нищо повече. Ще живея с тази тайна. Вече живея с нея. Но моля те — нека да няма повече.“ — Тогава искрено си повярвал, че не искат Джеси, че тя се е нуждаела от нас.

— Да. — Тонът издаваше голяма загриженост. — Джеси имаше нужда от нас, но и аз имах нужда от Джеси. Не подозирах егоизма на решението си през онази нощ. През онази нощ изобщо не разсъждавах. Просто чувствах… такава загуба, такъв страх… че губя всичко.

— Не разбирам. Какво егоистично има в решението ти?

— Самото решение е егоистично. Нямах право да го вземам от името на двама ни. От твое име. Оженихме се заради бебето, нашия син. И когато той умря, ти можеше да продължиш живота си така, както го бе планирала: да завършиш Кембридж, да срещнеш някого…

— И ти можеше да постъпиш така, Лу.

— Да. Но аз, Ема, вече знаех къде и с кого искам да прекарам живота си. С теб.

— О, Лу! — прошепна тя и леко свъси вежди.

Дали защото сребърната светлина ставаше прекалено ослепителна? Или заради нещо друго?

— Какво има, Ем?

— Не си можел да ми кажеш тогава, Лу. Нито тогава, нито през всичките следващи години. Нямаше да ти повярвам. Щях да реша, че го правиш от чувство на вина, а не от любов — оставаш при мен и създаваш семейство, защото когато изгубих твоето дете, изгубих и възможността да имам други деца. — „И ти си го знаел — помисли си тя. — Знаел си колко те обичам… и същевременно колко съм несигурна, колко млада. Твоята тайна щеше да ме накара да се съмнявам и да накърни щастието ми. Знаел си го и си предпочел да ме защитиш. Независимо дали вярваш, или не, но ти си благороден.“ — Никога нямаше да ти повярвам, че ме желаеш, че ме обичаш.

— Но аз те обичам, Ема. И тогава, и сега, и завинаги. Вярваш ли ми?

В сияйната сребриста светлина Ема видя нещо, което никога дотогава не бе успявала да забележи. Той също е заслепен… Той е нейният вълшебник, а тя — неговата фея и…

— Да. Вярвам ти. И аз те обичам. Тогава, сега, завинаги.

Дълго време те просто останаха в прегръдките си. Той така отдавна копнееше точно за тази ласка: да я притисне толкова силно, че да няма никакво място за тайни. И когато Лукас най-после заговори, той даде любовно обещание:

— Ще оправя нещата, Ем. Ще убедя Сара да остави дъщеря ни на мира.

Ема се отдръпна, за да види сериозното изражение на привлекателното му лице. Докосна това обичано лице и нежно проследи появилите се през годините бръчки от любов и грижи; после зарови изящните си пръсти в катранените коси. Един ден в тези кичури ще се появят сребърни нишки, така сияйни, както и нейните надежди, и тя ще е до него през този ден, ще го милва, ще го обича и ще му вярва винаги.

— Преди да тръгнеш, Лу, искам да ти кажа нещо.

 

 

Без никакви адвокати, дори без Джак. Само ти и аз. Двамата. Насаме.

Сара не извести Джак за предстоящата й среща с Лукас. Нито снощи, нито, разбира се, днес, когато му се обади да чуе как е, а той сподели с нея спомените си за две малки момченца, които говорят на френски и хванати за ръка се разхождат край реката.

Сподели с нея също и за намерението си да говори с Коул, вероятно още тази вечер. Плановете му предоставяха прекрасна възможност на Сара да му разкрие своята програма за сряда вечер. В настъпилата след думите му тишина тя усети напрежение, сякаш Джак някак вече знаеше за предстоящата й среща с Лукас.

И изчаква да му го каже, да спази обещанието си да уведоми Скотланд Ярд или него, когато някой ще я посещава.

Лукас Кейн не представлява абсолютно никаква заплаха за нея. Той е баща, а не убиец. Сара бе уверена в това. Но… „Чудя се дали някога ще си имаме доверие един на друг“ — попита Джак, докато стояха на покрива под сивото зимно небе. „Да! — обяви смело жената сянка. — Mais oui… Разбира се, Жак.“

Именно тази смела сянка сега набра телефонния номер, специално запазен за нея, в стаята на Джак в хотел „Дрейк“.

След четвъртото позвъняване електронен глас й предложи да остави съобщение в телефонната централа на хотела. Тя го направи.

— Здравей, Джак. Сара се обажда. Трябва да ти призная нещо. Не е нищо тревожно, но е редно да спазя обещанието си. Довечера ще се видя с Лукас. Ще дойде тук, вкъщи, след около петнадесет минути. Исках да знаеш, макар че го съобщавам късно. Сигурно си с Коул в момента. Надявам се да е така. И всичко да мине добре.

Той беше доста по-висок, отколкото смяташе Сара. По-висок, по-силен и по-опасен, когато Джак не стоеше до нея.

„Но Лукас Кейн е баща, не убиец — повтори си тя. — Не носи бутилка шампанско в малката си черна чанта, нито остър нож или елегантно, издялано от камък сърце.“ Както нямаше и никакви чаши за шампанско или кървавочервени рози.

Наблюдаваше ги, видимо съвсем погълнат от тях. Или ги гледаше, без всъщност да ги вижда, като просто събираше мислите си и се успокояваше?

Сара наруши мълчанието:

— Вече взех решение, Лукас.

Той се извърна към нея.

— Така ли?

— Да. Прав си, че за Джеси ще бъде най-добре никога нищо да не научи за мен. И тя няма да узнае. Обещавам. Ще ви оставя — нея, теб и Ема — на мира.

Това бе нейната реч, думите приготвени за един баща, а не за предполагаемия убиец. Сара очакваше да забележи облекчение у бащата, дори благодарност. Но и без това мрачното му изражение стана още по-мрачно.

— Не.

— Не?

— Според Ема трябва да разкажем всичко на Джеси.

— Ема?

— Видяла е как се караме на скалата и решила, че сме любовници. Разказах й за плана си, включително и да не мръдна оттук, докато не те убедя да вземеш решението, което вече си направила. Преди няколко часа щях да дам всичко, за да чуя тези твои думи. И сега продължавам да мисля, че така ще е най-добре.

— Но Ема не е съгласна?

— Ти винаги си правила силно впечатление на Джеси. Колкото и невероятно да звучи, може би наистина разпознава и помни гласа ти. Но не от суеверие настоява Ема, а заради чувството си за справедливост и почтеност; тревожи се колко измамена ще се почувства Джеси, ако някога открие истината. Ако не се беше срещнала с теб, а и ако ти не беше показала от самото начало готовността си да я прибереш, вероятно Ема щеше да вземе друго решение. Но Джеси се срещна с теб, а всички знаем какво точно се е случило — откраднали са я. Въпреки това не съм така убеден, както Ема — всъщност изобщо не съм убеден доколко правилна ще бъде тази постъпка, но обещах да ти предам какво чувства Ема. Не е случайно хрумване, Сара. Тя вярва с цялото си сърце, че трябва да кажем на Джеси. Скоро.

— И ти си готов да отстъпиш?

— Да — отвърна той тихо, без да добави нищо повече.

Но Сара се досещаше за премълчаните думи. Взаимоотношенията между Лукас и Джеси са великолепни. Ала Ема е майката на Джеси — най-интимната от всички връзки.

Сега, на другата майка на Джесика Кейн, онази, която вече взе решението, че ще бъде най-добре дъщеря й никога да не узнае истината, Лукас казваше: „От теб зависи, Сара. Твоят глас е решаващият.“

През последните три дни Сара постоянно се сбогуваше с Джеси. Заради Джеси, както смяташе тя. Сега й даваха възможност сърцето й наистина да бъде свободно.

Ема — майката на Джеси — вярваше, че момичето трябва да знае. Същото мнение застъпваше и Джак.

Сара се загледа във фигурките върху полицата: символи на борбата на Джак и на победата, след като е узнал истината за своя произход. Макар отначало да му е било трудно и да се е чувствал объркан, дълбоката му обич към семейство Далтон е възтържествувала; ако тогава не бе научил истината, в този момент вероятно нямаше да разговаря с брат си.

За Джак разкритието е било за добро…

Мислите на Сара бяха внезапно и грубо прекъснати.

Лукас държеше една от фигурките — самия бял Пегас. И какво тревожно имаше в постъпката му? Веднъж сглобени правилно, фигурките не се разпадаха.

Но… Но Лукас Кейн държеше здраво Пегас с лявата ръка.

— Мислех, че не си левак.

Лукас насочи погледа си към нея.

— Каза ли нещо, Сара?

Беше го прошепнала, даде си сметка тя. Дали шепнеше от страх? Или от ужас? Когато заговори, отново бе пак Сара Пемброук, жената воин, която излъчва овладяно спокойствие дори сред лудостта на войната.

— В пансиона „Хайъсинт“ забелязах, че използваш предимно дясната си ръка.

— Доста си наблюдателна. Не използвам много лявата си ръка. Освен когато дялам…

 

 

— Влез, Джак.

— Благодаря.

Коул изчака и двамата да се настанят в дневната на апартамента му в хотела, преди да се обади:

— Каза, че било важно да поговорим.

— Да. Искам да ти съобщя кой съм. Не съм писател, Коул. — „Аз съм твоят брат. Онзи тъй обичан от теб брат, че си предпочел да го дадеш на един непознат, но да му спестиш детството, изпълнено с насилие, което превръща младите мъже в чудовища със сърца от камък.“ — Съветник съм на ФБР. Помагам при разследването на случаи, свързани с убийства.

Сивите очи на Коул не трепнаха.

— Тук си заради Ашли и Паулина.

— И Сара.

И този път очите не трепнаха, но в тях се появи тревога.

— Сара?

„Тревожи се за Сара — прецени Джак. — За нейната безопасност. Не за своята.“

— Тя е следващата жертва на убиеца.

— Откъде знаеш?

— Ще стигна и до това. Но ако не възразяваш, искам първо да ти задам няколко въпроса.

— Не съм ги убил аз.

Каменни очи. Каменен глас. А дали притежава и каменно сърце?

— Тогава няма защо да се притесняваш от въпросите ми.

— Ни най-малко не се притеснявам.

— Добре. Да започнем от началото. Роден си в Бро Бридж, щата Луизиана…

— На четиринадесети февруари. Не съм ги убил аз, Джак. Дори не като подарък за рождения си ден.

— Вероятно добре говориш френски.

Нещо трепна в дълбоките гранитни очи; пламъче от тлееща жарава. Или от любов? Може би. Макар тонът изобщо да не бе изпълнен с любов, когато Коул отвърна:

— Не, не говоря френски.

Отричаше грубо, свирепо. И лъжеше. Защото двете братчета си говореха на френски край реката.

— Бро Бридж не е ли в района на френскоговореща Луизиана?

— Да. Но баща ми не обръщаше внимание на това. Според него американците трябвало да говорят само английски. Затова, Джак, ако търсиш убиец, който съблазнява жертвите си на френски… — Той леко, но пренебрежително сви рамене. — Вече ти казах: аз не съм убиецът.

— Да, чух. А сега, моля те, разкажи ми за семейството си.

— Какво?

— Според статистическото бюро на Бро Бридж семейството е било четиричленно. Двама родители и двама сина.

Джак Далтон задаваше обезпокоителни, болезнени въпроси, но въпроси без значение. И все пак защо, изненада се Коул, позволява подобна намеса в личния живот. И защо всъщност се готви да му отговаря?

Дали защото изпитва уважение към Джак, дали защото се възхищава от мъжа, така цялостно изграден като личност, готов да не допусне смъртта — дори когато става въпрос за случайната смърт на едно чудовище, разбило всичките му мечти? Или става въпрос за нещо съвсем различно? Или защото — колкото и да е неправдоподобно — в момента Джак изглежда малко несигурен, не така концентриран и сякаш търси нещо, като че ли и неговите мечти са отнети?

„Не чакай да чуеш от мен отговора как се съхраняват мечти, Джак!“

А Джак търсеше точно този отговор. И Коул Тейлър, специалистът да губи мечти — да губи, а не да ги съхранява — отвърна тихо:

— Имах по-малък брат. Удави се, беше на две години.

При това признание пръстите на дясната му ръка леко трепнаха, сякаш си спомни онази отдавна минала нощ в Тексас. Тогава ръката му бе здрава. През онази нощ, когато се сбогува с малкия си брат, когато посегна да го погали, отначало те бяха безчувствени, но после като че ли пламнаха…

„Джак Далтон издирва убиец и очевидно аз съм главният заподозрян.“

— После майка ми избяга, а ние с баща ми се местехме от град на град и накрая пристигнахме в Харланвил, където живяхме до нощта, когато го убих с ловджийски нож. В тази посока водиш разследването, нали, Джак?

— Според полицейския началник на Харланвил смъртта на баща ти е настъпила при твоята самозащита. — „А и момичето, което те е обичало, вярва, че е била случайна.“

— Но все пак се чудиш дали аз не съм убиец? Дали не съм го направил най-хладнокръвно? Искаш да си призная извършването на престъпление. За да се изправя пред съда заради убийството на Джед Тейлър, защото не можеш да докажеш връзката ми с по-скорошните случаи?

— Не, аз просто…

Ето, отново го усети. Странното изражение на Джак Далтон, сякаш търси нещо, иска да получи нещо, и то точно от Коул. Нещо съвсем различно от признание за извършено убийство.

— Стана случайно, Джак. Не ме разбирай погрешно. Ако някой някога е заслужавал да умре, това беше баща ми. Но за мен беше изключително важно да не го убия, дори и случайно. Опитвах се да го задържа, да изчакам появата на полицията, но той падна върху разбитата китара. И когато се извърна изненадан, ножът се заби в сърцето му. — „Знам, подобно нещо никога не би се случило с теб, макар и да не изглеждаш напълно уверен в момента. А и виждам, че ти се ще и на мен да не се е случвало — сякаш разбираш, че то унищожи всичките ми мечти.“ — Не съм убил баща си. Не съм убил и Паулина или Ашли. — Коул направи пауза и бързо добави: — И никога не бих наранил Сара.

— Вярвам ти.

— Нима?

Сега в гранитните очи имаше живот, чувство, искрица изненада може би?

— Да. — Разбира се, че му вярваше. — Искам все пак да ти задам някои въпроси за двете актриси. Тъй като си познавал и двете, възможно е, без дори да подозираш, да знаеш убиеца им.

— Задавай въпросите си. Никой повече от мен не желае престъпникът да бъде открит.

— Добре. Имал ли си връзка и с двете?

— Ако имаш предвид сексуална — само с Паулина. С Ашли бяхме приятели. Дори с нея бях много по-близък, отколкото с Паулина.

— Искал ли си нещо повече от Ашли?

— Не. Беше изцяло обсебена — това е точната дума — от мисълта за някакъв мъж, когото познаваше от колежа. Беше женен, но тя продължаваше да си въобразява, че ще го привлече отново. — „И двамата имахме фантазии относно минали несбъднати любови.“ — С Ашли си бяхме полезни един на друг. Взаимно си помогнахме да видим действителността. Ала не бях край нея, когато наистина се е нуждаела от мен — през нощта, когато се е сблъскала с най-мрачната действителност.

— Името на този мъж Лукас ли е?

— Това пък откъде знаеш?

— Случайно. — Или съдба? — Чувал ли си, че е бил в Ел Ей в деня на Свети Валентин миналата година?

— Какво? Не. Но ако е истина, той е убиецът. — Сега вече пантерата застана нащрек, готов да унищожава, готов да придружи Джак в преследването на Лукас Кейн. — Докато Лукас и Ашли били в колежа, тя умишлено разпространила някои лъжи — опитвала се да прекъсне връзката му с момичето, за което той все пак се оженил. Лукас разбрал за това и й поискал обяснение. Бил бесен, твърдеше тя. Тя вярвала, че е способен да я убие…

 

 

— Дялаш с лявата ръка, така ли, Лукас?

— Винаги. Роден съм левак — още нещо, наследено от баща ми, когото майка ми ненавиждаше. Тя и многобройните й приятели доста се постараха да ме откажат от това нежелано наследство. Винаги ме наказваха, когато посягах с лявата ръка, дори ако правех случаен жест. Така престанах да съм левак, когато съм сред хора. Но когато дялкам, винаги използвам лявата си ръка. Нямах друг избор. Колкото талант имам, той е изцяло там. Сара? Изглеждаш разстроена. Защо?

Понеже син, чиято майка използва многобройните си любовници да го наказват, защото си служи с лявата ръка, може да се превърне в мъж, който изпитва голямо удоволствие да дялка със същата жестоко наказвана ръка, тела и шии на жени.

— Сара? — Той постави обратно белия мраморен Пегас върху полицата и тръгна към нея. — Какво има?

„Нищо. Всичко е наред. Докато ти изваждаш шампанското и розите, ще отида да взема спрея от чантата си и щом настъпи подходящият момент, когато се убедя, че съм права, ще те зашеметя и ще избягам. Ще хукна по стълбите и няма да успееш да ме настигнеш. Сега вече съм атлетката, каквато родителите ми мечтаеха да видят; ще успея да се спася и тогава аз и Джеси… Наистина ли се надяваш да отклониш със спрей един луд от намеренията му? Или се мислиш за по-бърза от него? Да не би да разчиташ, че ако не вижда, той няма да е в състояние да нанесе ударите си, да убива?“

— Сара?

„Дори да не успея да избягам, няма значение. Моята Джеси ще бъде в безопасност. Джак ще я спаси. Ще получи съобщението ми по-късно тази вечер, след като съм вече мъртва. Ще разбере, че Лукас е идвал тук, и Джак Далтон, който не пропуска нищо, ще открие отпечатъците от пръсти, защото Лукас ще забрави да ги избърше от мраморния Пегас; това е причината, заради която живях досега: да спася дъщеря си.“

Изведнъж Сара се почувства спокойна. Дори се усмихна.

— Всичко е наред, Лукас. Какво носиш в чантата? Нещо за мен ли?

Той се намръщи при рязката промяна в настроението й.

— Да.

— И аз имам нещо за теб. То е в чантата ми в спалнята. Ще отида да го взема.

 

 

Сара се върна, но не завари романтична обстановка като прелюдия към смъртта. Върху черната лакирана маса, където очакваше да види шампанско и кървавочервени рози, завари няколко фотоалбума в нежни розови и пастелни тонове.

— Помислихме си дали не би искала да видиш снимки на Джеси от бебе досега.

— Лукас…

— Пазим негативите и можем да извадим копия и за теб. Но Ема прецени, че поне тези трябва да взема със себе си тази вечер. Освен ако предпочиташ да не ги разглеждаш?

— Напротив, Лукас. — Ръцете й вече посягаха към бледорозовия албум с първите снимки на момиченцето. — Искам, и то много.

— Значи си взела решение? Всъщност ти искаш да й кажем, нали?

Ръцете на Сара не се отделяха от албума. Но тя вдигна глава, взря се в него и отвърна:

— Да. Съжалявам. Знам, че според теб това не е най-доброто.

— Не, не е. Но ти казах — ще уважа желанието ти. Според Ем трябва да й съобщим тази седмица, докато още е във ваканция. Например утре, а ти така да подредиш програмата си, че да дойдеш в Корнуол за уикенда… Защо се намръщи, Сара? Друга уговорка ли имаш?

Никаква уговорка на света нямаше да й попречи да се види с дъщеря си. Но Сара имаше ангажимент, среща със смъртта. Какво ще стане, ако тя все пак умре, макар че Джак се готви с всички сили да го предотврати?

Може би не е честно да казват истината на Джеси. Ужасно несправедливо ще бъде да съобщиш на единадесетгодишно момиченце, че има майка, за чието съществуване не е подозирало, и месец след това тази майка да бъде убита.

— Бих предпочела да изчакаме да мине денят на Свети Валентин, ако нямате нищо против.

— Добре — съгласи се Лукас, очевидно изненадан. — Както кажеш.

— Благодаря. Но сега пък ти се намръщи.

— Бих искал да те помоля за една услуга.

Сърцето й трепна. Беше на крачка да се свърже с дъщеря си, а изражението му бе така сериозно. Услуга ли? Искаше да й каже, че предпочитат да се престори на приятелка на родната майка на Джеси, така ли? Майка, която е умряла, но която на смъртния си одър е пожелала поне веднъж аз да се срещна с тази дъщеря?

— Каква услуга, Лукас?

— С Ема бихме искали да посетим гроба на нашия син.

Нашият. Гласът му обединяваше всичките: нашият син, нашата дъщеря…

— Това не е услуга.

— Услугата е, че се чудех за надгробния му камък.

— Искаш да кажеш дали да не бъде сложен нов? Мраморен, издялан от баща му? Да, Лукас, редно е да получи такъв надгробен камък.

За известно време настъпи тишина. И двамата мислеха за двете бебета, родени през онази августовска нощ в Пензанс. Най-накрая се чу лек шум — Сара разтвори албума, който стискаше в ръце.

И тогава потъна в чудото на снимките. Дори не забеляза, че Лукас мръдна. Жената воин седеше напълно разоръжена, уязвима за всякакво нападение. Една майка, отдадена на щастието да види бебето си за пръв път.

 

 

— Според мен Лукас не е убиецът — обяви Джак тихо. „Бащата на Джесика не е хладнокръвен убиец, както и ти не си. Не може да е.“ — Искам да ти покажа нещо, Коул. Убиецът е изпращал този символ на жертвите. Нужно ми е да знам дали си го виждал някога преди.

„Виждал си го“ — даде си сметка Джак, улавяйки реакцията на брат си при вида на стилното черно сърце. Не долови обаче вина.

— Познаваш го, така ли?

— Сещам се за идеята, а не за самия символ.

— Идеята?

— Сърце, издялано от камък и отпечатано с черно мастило. Ние дори го обсъдихме.

— Ние?

Споменът на Коул изплува кристално ясен. В Хонконг, насред хотелското фоайе, изградено от зелен и бял мрамор, докато чакаха лимузината да ги отведе на вечеря в плаващ ресторант до пристанището, говореха как ще поръчат издялани от камък печати с имената си, изписани на китайски. Чакаха да дойде и Лилит.

— Бяхме аз, Сидни, Майк, Дейвид и Тимоти.

Джак разполагаше с доклади за всичките, но двама оглавяваха личния му списък от заподозрени. Единият напълно логично стоеше там, сякаш поднесен на сребърен поднос, заедно с всички поразителни съвпадения и улики, не по-малко странни от свързаните с Коул. Другият бе невероятно, нелогично да се подозира. Но независимо от това до този момент разследването не го изключваше от подозрение.

Джак реши да попита първо, за логичното предположение.

— Мислех си за Тимоти…

— Като потенциален убиец?

— Да.

— Не — категорично възрази Коул. — Не е възможно да е Тимоти.

Джак обаче не бе убеден. Поне до този момент не откри нищо, което да извади мултимилионера от списъка на заподозрените. Напротив, доста улики насочваха към него. Тимоти бе собственик на „Джемстоун“, а Ашли Александра бе спечелила академичната награда именно за това студио. Малко преди смъртта си Паулина Блис е подписала договор за два филма със същото студио. Тимоти притежаваше и телевизионната мрежа „Глобални новини“. Тъкмо той бе разпоредил Сара да се завърне в Лондон. Тимоти Аскуит — аристократът ценител и покровител на изкуствата, бе поръчал на Лукас Кейн да издяла Купидон от черен мрамор. У Тимоти има нещо измъчено, някакъв дълбок, разяждащ стремеж и…

— Не съм открил да е бил в Ел Ей на четиринадесети февруари миналата година. Но частният му самолет е бил в Ню Йорк от десети до двадесет и първи.

— Точно така. Тимоти беше в Ню Йорк вечерта, когато са убити Аш и Паулина. Седеше в болничната стая на съпругата си. Лилит, с току-що поставена диагноза рак на гърдата, бе подложена на химиотерапия. — Коул свъси вежди и продължи: — Впрочем това е добре пазена тайна, тя вече се оправя. Даже вчера съобщиха на Тимоти колко обнадеждаващо добри са последните изследвания.

— Добре пазена тайна, която все пак е споделил с теб…

— Знаеше, че се тревожа за Лилит още докато бяхме в Хонконг. Бях забелязал колко е отпаднала. А и вероятно Тимоти е имал нужда да поговори с някого, освен с Лилит, за заболяването й. Няма нищо изненадващо, че е доста разстроен.

Подписът на убиеца с черното сърце представлява отпечатък на сърцето, с кръвта на жертвата, върху копринената кожа на лявата гръд. Да не би Тимоти да питае маниакална омраза срещу младите жени, чиито гърди не са поразени от рак?

Коул очевидно уважаваше Тимоти. Както го уважаваше и Сара, защото го изключи от дългия списък на мъжете, които с радост биха я видели мъртва. Тихо и някак извинително Джак отбеляза:

— Тимоти е могъл да излети за Ел Ей на четиринадесети, да извърши убийствата и да се върне.

— Възможно е — съгласи се брат му, — но не го е направил. Аз съм неговото алиби, Джак. Когато полицията откри тялото на Паулина, уведомих най-напред Тимоти. Тя щеше да става новата звезда на „Джемстоун“. Тъй като не вдигна телефона в хотела, аз позвъних в болницата. Той беше там, посред нощ, четири часа след убийството на Паулина и два след убийството на Аш. Той не е убиецът, когото търсиш, Джак.

„Което означава — помисли си Коул, — че освен ако разговорът за издяланите от камък сърца не е бил случайно съвпадение, то тогава убиецът е един от членовете на състава.“

На Джак му хрумна подобна, но доста по-точна мисъл. Появи се в главата му като натраплив спомен. Ала преди да успее да изрече името, Коул му преразказа за какво бяха говорили в Хонконг.

— Сидни предложи, вместо да издялат името ми на китайски, да си избера някакъв символ. Сърце, подсказа тя, заради любовните песни, които пея. Идеята да го топя в черно мастило даде Майк, но всъщност всеки от тях може да я е подхвърлил. Дейвид мълчеше както винаги. Той продължава да мълчи, а Майк е станал доста враждебен. Всъщност Майк…

— Най-много ме тревожи Сидни, Коул.

Именно тя бе привлякла вниманието му в новогодишната нощ.

Коул, разбира се, не я беше видял, тъй като тя стоеше зад него, в сенките. Светлината на прожектора проследи Коул по сцената и за миг пробягна и по лицето на Сидни. На светлината лицето й се открои бяло като на вампир, а аметистовите й очи сякаш пламтяха от едва сдържан гняв.

Това наистина продължи само миг. После, когато прожекторът отново я освети, тя се усмихваше, потънала в музиката, наслаждаваше й се и появилият се образ на злото изглеждаше по-скоро мираж.

Но споменът за него се загнезди в съзнанието на Джак и сега той го сподели. Коул също си припомни нещо забравено.

— Какво, Коул?

— Сещам се за миналия четиринадесети февруари. Рано вечерта. И Паулина, и Ашли бяха още живи. Сидни се отби да ми честити рождения ден и свети Валентин. Беше в еуфория, тайнствена и самодоволна, сякаш имаше някаква тайна. — Той си пое дълбоко дъх, обзет от внезапен страх. — А в момента вечеря със Сара и Клер.

„Сара не е с тях, Коул — отбеляза наум Джак. — Жената, която обичам, е в пълна безопасност. А жената, която брат ми обича?“

— Нищо няма да се случи тази вечер, Коул. Нищо няма да се случи до деня на свети Валентин, а дотогава…

— Не, Джак! Не разбираш. Днес следобед Сидни се държеше точно както тогава, на четиринадесети февруари. Тя ще действа тази вечер.

— Добре тогава — отсече Джак тихо и спокойно, независимо от обзелото го напрежение. — Ще ги намерим, Коул. Разполагаме с потенциала на целия Скотланд Ярд. Знаеш ли къде възнамеряваха да отидат?

— Не. Попитах, но…

Сидни беше като в еуфория, тайнствена и самодоволна.

 

 

Братята Тейлър пристъпиха към действие. По единия телефон Джак се свърза със Скотланд Ярд и помоли да организират издирване на прочутата Ел Сид и нейната сляпа, с канеленокафяви коси спътница, а Коул изиска от охраната на хотела да влязат в стаите и на двете жени.

Намериха стаите празни, нямаше никакви трупове. Сидни и Клер напуснали хотела поне преди час, тръгнали пеша, уведоми ги портиерът.

Двете жени бяха някъде из Лондон. Едната — маниачка, другата — в смъртна опасност, а пантерата и брат му се чувстваха като в капан в просторния апартамент на Коул. Изпитваха силно безпокойство и крачеха напред-назад.

— Нямам сили да стоя повече тук — обяви по едно време Коул с пресипнал глас. — Не мога да стоя и да чакам телефонът да звънне.

— Да слезем тогава във фоайето. От Скотланд Ярд ще ми съобщят веднага щом ги открият.

Пейджърът на Джак изписука, докато се спускаха с асансьора към фоайето. Погледна изписания на екрана номер, после срещна погледа на брат си и се принуди да заличи блесналата надежда в разтревожените сиви очи:

— Не е за Клер. — „Става дума за жената, която аз обичам, и която е в безопасност.“ — Но трябва да отговоря.

 

 

— Тръгна си, Джак.

— И?

— Имаше няколко напрегнати момента и за нея, и за нас. Знаехме, че не разполага с оръжие, и все пак, когато призна, че дяла с лявата ръка…

— Какво!

— Той си служи с дясната ръка, освен когато борави с нож.

Джак изруга тихо и попита:

— Тя добре ли е?

— Добре е. Ако той се беше оказал убиецът… Ами на нас ни се струва, като че ли тя се готвеше да извърши нещо героично. Сякаш почти чувахме мислите й. Щяхме да се намесим, разбира се. Дори за малко не го сторихме. Но тя не знаеше. Мислеше, че е сама. Храбра жена.

— Такава е.

— Както и да е — добре свърши. Решиха да кажат на Джеси всичко, но след деня на Свети Валентин.

— Може и да не им се наложи да чакат дотогава.

— Попаднал си на нещо, така ли?

— Изглежда, да. Което означава, че работата ви тази нощ едва сега започва.

Защото нашият убиец убива по двойки жени, които са приятелки.

Обясни ситуацията и даде точни указания какво да се прави. После Джак се върна във фоайето при Коул, който не беше там.

Но когото видели да напуска хотела, пантера, тръгнала по диря… Пантера, която знае точно къде ще открие плячката си.

„Къде, Коул?“ — попита Джак. Мълчаливият въпрос получи изненадващо ясен отговор. Той каза на портиера да се свърже със Скотланд Ярд и къде именно да се насочи полицията.

След това последва брат си в нощта.