Катрин Стоун
Черно сърце (31)

Тридесета глава

Площад Гровнър

Квартал Мейфеър

вторник, 10 януари

— Сара, Лукас се обажда.

— Лукас?

Знаеше, че ще й се обади. Но не толкова скоро; едва четиридесет и осем часа след като стояха на скалите в Корнуол. През цялото време Сара не мисли за нищо друго и неизбежно стигна до заключение, което я изпълни с ужас.

Дали ще е достатъчно силна, достатъчно здравомислеща, за да каже завинаги „сбогом“ на дъщеря си? Да. Може би. Но не толкова скоро.

— Утре ще бъда в Лондон. Бих искал да те видя, Сара. Насаме. Без никакви адвокати, дори без Джак. Само ти и аз. Съгласна ли си?

— Да, добре.

— Кога и къде?

— Предаването ми свършва в осем. В девет удобно ли ти е? Тук, вкъщи?

— Ще бъда там.

 

 

У дома, в Харланвил, спомените й за любовта се пазеха в кристалния глобус със ситните снежинки. Сега трупаше нови спомени за любов и за миг, докато тези вълшебни спомени се градяха, й се стори, че са прекалено красиви, за да продължат.

Спомените на Клер за любовта сякаш имаха граници: бяла ограда опасваше мечтите й за щастие. Любовта им пламна, разцъфтя и умря в Монте Карло.

Писано й бе да умре. Клер го съзнаваше още преди любовта им да лумне. И Коул го знаеше. Но те не обсъждаха тази истина. Просто се потопиха в любовта си.

Вчера се сбогуваха с Монте Карло и с любовта си. На път от Ница до Лондон той потъна в мълчание, а нейното развълнувано сърце най-после изрази съпротива; тя се чувстваше така изтощена, че също не пророни дума.

През прекрасните дни и нощи й се струваше невъзможно любовта им някога да повехне; момичето, израсло край реката, си представяше как отново ще пее със своята пантера. Ала в Лондон Клер си забрани дори да мисли подобно нещо. Пропусна репетицията в понеделник вечер с извинението, че е уморена. Така избегна да пее до края на седмицата.

Известен режисьор от филмовото студио „Джемстоун“ пристигна специално за видеоклиповете на Коул Тейлър — проект, който щеше да запълни изцяло дните до края на седмицата. И ето, днес — вторник — сутринта Коул, Сидни, Дейвид и Майк имаха „творческо съвещание“ в присъствието на самия Тимоти Аскуит.

Клер не пожела да участва в обсъждането на видеоклиповете. Леко е настинала, промърмори тя, опасява се дори да не е грип. Дали се разочарова Коул? Нямаше представа. Но се зачуди дали в тихия му глас долавя истината — репетициите тази седмица щели да са съсредоточени върху видими неща и следователно в звукозаписното студио няма място за сляпа жена, която на всичкото отгоре и не може вече да пее.

Клер седеше в розовия си апартамент в хотел „Дрейк“. Мислеше за уикенда им, изпълнен с любов, припомняше си щастливите мигове, запазваше ги и ги смаляваше до размера на снежинки — божествени кристалчета, които танцуват в стъкления глобус.

„Бяхме заедно, лельо Огъста. Изживях своите дни на любов. Дали съжалявам? Не, ни най-малко. Но днес започна месечния ми цикъл, което означава, че като теб винаги ще съжалявам, загдето любовта ни не ме дари с дете от него.“

В този миг телефонът иззвъня. За втори път тази сутрин.

— Здравей, Клер. Сидни се обажда. Как си?

— Благодаря, Сид. Много по-добре.

— Чудесно. Е, бъди сигурна, че не пропускаш нищо интересно тук. Меко казано, има творчески различия. Да не говорим, че Тимоти е така потънал в мислите си — все едно не присъства; Майк е в обичайното си отвратително сутрешно настроение, а Дейвид мълчи като риба. Дадохме си неколкоминутна почивка — заслужен отдих между два рунда. И тези мъже изобщо не допускат, че на мен ми е нужна малка пауза без тяхното присъствие. Майк? Дейвид? Оставете ме на мира, ако обичате. Благодаря… Коул иска да поговори с теб, щом свърша. Но той поне има приличието да изчака отвън. — Тя продължи, но веселите нотки в гласа й, докато разказваше за събитията през деня, изчезнаха, както очевидно бяха изчезнали Дейвид и Майк. — Клер, какво му е на Коул? Имаш ли представа?

— Какво да му е? Нищо. Защо?

— Да не е болен? Някаква неизлечима болест?

— Сидни! Плашиш ме!

— И аз съм изплашена. Преди около час някаква лекарка от Ню Орлийнс му позвъни. Той настоя да говори веднага, което раздразни всички, с изключение на и без това разсеяния Тимоти. Бързо се върна в съвещателната зала, но изглеждаше ужасно, като самата смърт. Сякаш току-що са му казали, че ще умре. Помислих си, че вероятно миналия месец, когато идва в Луизиана да се види с теб, е отишъл на лекар в Ню Орлийнс и сега му съобщават резултатите. Ходил ли е на лекар, Клер? Знаеш ли?

— Не, не знам. Но Коул изглежда толкова здрав. — Ние се любихме — безброй пъти, точно както ми обещаваше в огряната от лунната светлина беседка в Бел Рев. Безброй пъти и винаги беше чудесно. Проявяваше толкова силна, но същевременно нежна страст. — Той е напълно здрав, Сид.

— А ти, Клер? Не си болна, нали? Знам колко се уморяваш понякога.

— Не, не съм болна, Сидни. — „Само съм сляпа. А умората ми? Тя е от любов. Но всичко свърши. Излекувах се. Дори сърцето ми вече не бие лудо.“

Клер се чувстваше добре, но сега, изтощена и с поуспокоено сърце, изпита страх. Сънят свърши. Спомените за любов се бяха превърнали в малки неземни снежинки. Дали някаква опасност не грози тези кристалчета? Дали е на път да узнае нещо, което ще разбие стъклото обвивка и ще разпилее безценното съдържание, като унищожи дори спомените?

— Чу ли случайно името на лекарката? Ако е известен специалист от Ню Орлийнс, сигурно я знам, или ще се обадя на приятелката си Милисънт да провери.

— Чух го и нямаше начин да не го запомня. Доктор Анджелика Габриел. Чувала ли си за нея, Клер?

„О, да. Тя е моята лекарка, невроофталмолог, беше готова да оперира, за да се опита да спаси зрението ми, но може би не и живота ми.“

Клер усети как стъклото започва да се пропуква, прекрасните спомени да изчезват и на тяхно място да се появяват чудовища. Представи си как Коул се обажда на Андрю в Бел Рев: „Знам, че вероятно ти си шофирал онази вечер, Андрю, и следователно ти си виновен за катастрофата, а не Клер. Но не се безпокой. Не се обаждам за това. Ти имаш да мислиш за политическата си кариера и щом Клер ти е простила, и аз ще ти простя. Дори ще забравя и за настояването ти Клер да се подложи на операция. Разбирам добре защо предпочиташ съпругата ти да е мъртва, но не и сляпа. И аз сега се чувствам така. Ние сме нещо като сродни души, Андрю. Както и да е. Интересува ме кой лекар лекува Клер. Искам да разбера колко опасна е операцията, ако бъде извършена сега. Харесвам Клер, наистина. Но е малко сляпа за моя вкус.“

— Клер?

— Да. Чух те. И няма защо да се притесняваш за Коул, Сидни. Той е добре.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Специалността на доктор Габриел няма нищо общо с него. — „А освен това доктор Габриел няма какво да му предложи. Вероятността да си възвърна зрението отдавна не съществува.“

— Но… О, Тимоти, здравей. Ей сега идвам.

— Май сте готови да продължите.

— Да. И както изглеждат нещата, не е изключено дори да имаме щастието да получим вниманието на един радостен Тимоти Аскуит. Явно е чул някаква добра новина. Чудя се каква ли е. Е, както и да е. Остава уговорката ни да вечеряме заедно утре, нали? Режисьорът, доста надут впрочем, ще ни води днес да оглеждаме замъци и терени. Но би трябвало утре надвечер да се върнем, без някой от нас междувременно да е убил другите. Става ли?

— Да. Но ще бъдем само двете, Сид. Точно преди да се обадиш, Сара позвъни да се извини отново, че е възпрепятствана. Аз обаче бих излязла с удоволствие, ако не възразяваш. Искам да обсъдим някои неща.

— Значи уговорката остава. Сигурна ли си, че си добре?

— Напълно.

Никога не е била по-добре. Сънят свърши. Пътят пред нея е ясен. И с помощта на Сидни ще изпълни мисията си.

— Прекрасно. Ето го Коул, готов е да грабне слушалката. Ще се видим утре, Клер.

„Почакай, Сидни! Не искам да говоря с Коул. Не желая да чувам съжалението в гласа му!“ — искаше й се да извика.

Но съжаление нямаше. Само нежност.

— Добре ли се чувстваш?

— Да.

— Достатъчно добре ли, за да дойдеш с нас? Отиваме да огледаме един замък в графство Съмърсет. Всички твърдят, че е чудесен. Сигурно ще ти хареса.

Скъпоценните спомени, дребните божествени снежинки, в крайна сметка не са загинали, не са се разпилели. Все още са там — малки и храбри, твърдо решени да танцуват в своя миниатюрен весел свят…

— Благодаря, Коул, но няма да дойда. Ще остана тук.

„Имам да свърша някои неща, разбираш ли? Трябва да опаковам багажа си, да планирам внимателно какво ще кажа на Сидни, да направя резервация за утрешния нощен полет. Май ги наричат «червени линии». Червени като съсирека, който отказах да отстранят, защото исках да живея — заради леля Огъста и заради себе си, независимо от недъга си. Трябва да се кача на тази «червена линия» и да се прибера в Харланвил колкото е възможно по-скоро, за да взема в ръце стъкления глобус и да запазя прекрасните спомени, които са единствено мои.“

 

 

— Благодаря ти, че дойде, Джак — посрещна го Сара, когато във вторник малко след девет и половина той позвъни на вратата й.

— Удоволствието е мое. Обади ли ти се Лукас, Сара? Готвиш се за генерална репетиция ли?

Въвеждайки го в дневната, Сара отвърна небрежно:

— Трябва да поговоря, Джак. Или може би да послушам. Опитвам се да мисля логично, да открия правилния отговор.

— Не е изключено тази история да се окаже без правилен отговор. Особено като става въпрос за нещо толкова емоционално обвързващо.

Сара го погледна.

— Но аз имам предвид Джеси — единствено Джеси — и кое е най-добро за нея…

— Нали точно това правиш, Сара. И отговорът все още не е ясен.

— Е, отчасти е ясен. За доста неща съм съгласна с Лукас. Тя е щастлива, в безопасност, обичана и подсигурена. Какво повече може да желае една майка за детето си? А колкото до приказките, че кръвта вода не става, сигурно вече си се досетил за реакцията на моите родители — невинаги са взимали присърце интересите ми. В действителност прекарах по-голяма част от детството си във фантазии как бягам от тях. Само да успея да стигна до Харланвил, представях си аз, и Клер ще стане моя сестра, а леля Огъста — майка… Струва ми се отговорът е ясен, Джак. Налага се да я оставя на мира, да изчезна от живота й. Завинаги.

Тя олицетворяваше смелостта, любовта и надеждата. Майка — защото тя бе майка — готова да пожертва сърцето си заради щастието на детето си.

Джак трябваше да й се усмихне, да бъде горд с нейната смелост, великодушие, с нея.

Но той не се усмихна. Не приемаше решението й за правилно или за най-добро. Той не умееше да лъже. Да, понякога изричаше неистини. Ала те бяха необходими, имаха извинение — изричаше ги в името на нейната безопасност, докато се разреши загадката, заплашваща я със смърт.

А след това няма да има други лъжи. След това… Когато двамата със Сара прекарат остатъка от живота си, обичайки се един друг? Джак се надяваше да стане така, молеше се. Ала независимо дали със Сара са предопределени да танцуват завинаги, нямаше право да я лъже сега. Не по този въпрос. Подобно чудовищно предателство няма да бъде простено.

— А какво ще стане, Сара, когато Джеси открие истината?

— Но тя никога няма да я открие, Джак — възрази му. — Лукас няма да й каже, няма да го направим и ние с теб. Не си представям и госпожа Дъкуърд-Паркър да я потърси — сама бих могла да го предотвратя, като поговоря с нея, а буквално всички останали, запознати със случилото се… са мъртви. — Никой няма да й каже, Джак, а и липсват законни документи, които случайно да открие.

— И въпреки това има вероятност да разбере. — „Съжалявам, Сара. Длъжен съм да ти кажа истината. Макар да ти изглежда като предателство, трябва да го чуеш.“ — Представи си например, че в училище им дадат задание да проследят родословното си дърво и проявата на гените? Косите и очите няма да предизвикат съмнение, но кръвната група може да се окаже проблем.

— Защо постъпваш така с мен, Джак? Защо ме караш да се колебая в решението си?

— Защото, Сара, знам какво е да откриеш, че родителите ти и сестрите ти, които смяташ за една плът и кръв, се оказват случайни хора и въобще не са ти никакви роднини.

— Ти си осиновен?

— Даден. Нещо като дар, особено за мен. Едва ли щях да бъда отгледан с повече любов и грижи. И въпреки това, колкото и да ги обичах, много трудно понесох истината. Почувствах се откъснат, без място. За известно време дори се отчуждих от тях, не от гняв, а от объркване. Най-накрая, отчаян, баща ми направи Пегаса за мен, та да ми напомня за съвместния ни живот, за всички години на грижи и любов.

— А в замяна ти им даде компанията…

— Не беше съзнателно решение. Но признавам, че излиза точно така. Исках да се обвържем като семейство, завинаги. Така изразявах и благодарността си, че са ме спасили.

— Спасили са те?

— В моето семейство е царяло насилието. Поне баща ми често е прибягвал към него. Не знам нищо за майка си, освен че не тя ме е спасила от тази участ.

— А кой?

— Съседско момче.

Съседско момче. В Тексас, на паркинг за камиони, през една лунна декемврийска нощ. Сам имал работа в съседно градче и се прибирал… За да е у дома си за Коледа — при съпругата и двете си дъщери близначки…

И едва когато Джак свърши краткия си разказ за случката от онази нощ, извърна глава от статуетките към нея. Видя пребледнялото й лице и озадачените, но странно сияещи зелени очи.

— Сара?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Можеш да ми кажеш всичко, Сара. Всичко.

— Надявам се, Джак.

— Знам, че е така.

— Искам да взема нещо от тоалетката в спалнята. Връщам се веднага.

 

 

Настоя той да седне на дивана, а тя остана права пред него: като актриса в моноспектакъл, а той бе публиката й.

Стискаше стария дебел плик, но не го отвори, не й се налагаше.

Първият й въпрос го изненада напълно:

— Опитвал ли си се някога да откриеш истинските си родители?

— Да. — Стори му се, че тя изчаква, иска да чуе още, и продължи: — Осиновителите ми ме предупредиха колко е безполезно. Вече бяха правили проучване още щом баща ми ме довел вкъщи. Събрали копия от местните вестници, за да се убедят в достоверността на казаното от съседското момче или най-малкото за липса на данни, че не съм откраднат от някое любещо семейство. Очаквали нещо — дори едно изречение — за случайно удавило се двегодишно момченце. Не открили нищо, сякаш баща ми или не се е интересувал, или не е пожелал да съобщи за смъртта ми. Каквато и да е причината, тя само потвърждава думите на онова момче. И въпреки всичко след четиринадесет години, когато научих за онази декемврийска нощ, всички се качихме в колата и заминахме за Тексас; с нас дойдоха дори Марси и Крис. Паркингът все още съществуваше. Този път проверихме и из погребалните бюра, и статистическите данни за нещастните случаи сред населението. И пак нищо. Както нямаше нищо и за по-големия ми брат.

— По-големият ти брат?

— Той умрял; баща ми го убил, макар очевидно да е успял да убеди полицията, че е станало случайно. И това вероятно обяснява защо е скрил смъртта на другото си дете. Години по-късно, вече като съветник на ФБР, отново отидох в Тексас да говоря с полицията. Те дори отвориха старите досиета за мен. И пак нищо. На някои загадки очевидно не им е писано да бъдат разрешени.

— Но явно много си се старал да разрешиш тази. Независимо от всичко, което си знаел за баща си, си искал да го откриеш, да го срещнеш.

— Съвсем не ме интересуваше баща ми. Желаех да намеря онова съседско момче, за да му благодаря.

„О, Джак, ще получиш този шанс! Моля се само още да го искаш, когато узнаеш истината.“

— Сара? Изглеждаш разстроена. Хайде да спрем да говорим за мен и да поговорим за теб.

— Но става въпрос за теб, Джак! — Тя можеше да му подаде писмото, да го остави сам да прочете смайващата истина. Вместо това стисна плика още по-силно. — Това писмо е от Клер. Писано е преди дванадесет години, вечерта, когато е умрял бащата на Коул. Смъртта на Джед Тейлър и въздействието й върху Коул са описани подробно. Важно е да ги прочетеш. Но първо искам да ти разкажа какво е признал Коул на Клер вечерта, преди Джед да умре. О, Джак, става въпрос за Коул. Той е момчето!

— Кое момче?

— Което те е дало. Имало ръждясала каручка. В нея те е возил и пренесъл. И те покрил с вехто юрганче, съшито от разноцветни парцалчета. Коул разказал на Клер за картинките по тези кръпки. Помнел ги дори след толкова години. А и аз ги помня, защото препрочетох писмото само преди десет дни. Имало котенце, букет лалета…

… Влакче, усмихнато слънце, малка лодка в синьото море. Колко добре знаеше Джак това юрганче с избелелите, но радостни мотиви.

Почти две години умното, но мълчаливо момченце, спасено от семейство Далтон, прегръщаше юрганчето сякаш то го пазеше, а понякога отчаяно го стискаше с крехките си ръчици. Джак се раздели с юрганчето едва след като проговори. Сложиха скъпата реликва в сандък от кедрово дърво и тя още стоеше в спалнята на родителите му в Денвър; единствената следа към загадката в живота на Джак, която се опита и не успя да разреши.

— През онази нощ ти е пял любимата приспивна песен. Не знам коя е, защото не е споделил с Клер. Джак?

— Значи е бил Коул? Той е моят съсед? Момчето, което ме е защитавало, пяло ми е, обичало ме е и ме е спасило?

— Не — прошепна Сара. — Коул не ти е бил съсед, Джак, а твой брат. Той е твой брат.

 

 

Бродеше из тъмните нощни улици на Лондон, обзет от мрачни мисли. Някъде в тази гъста и неясна тъма имаше спомени… и светлина. Никаква лунна светлина нямаше в момента над главата му. Никакви лунни лъчи не водеха Джак в пътешествието му към миналото. Ала някога луната е греела, през онази нощ, когато брат му е теглил каручката в Западен Тексас.

Брат му. И убиец?

Не. Не. Просто брат. Неговият брат.

Нямаше луна, но изведнъж се появи невероятна светлина и студеният нощен въздух се сгря от спомена за приспивната песен и от истината.

„Ние говорехме на френски. Това бе тайният ни език. И в Денвър, през онези първи години, когато изричах една-единствена дума, която те възприемаха като Джак, аз всъщност съм казвал: «Жак, Жак, Жак».“

В този момент нахлуха спомените като картини в калейдоскоп, като зърнати мечти. Джак се сети за ръкава на реката, за тучната растителност край брега и за двете момченца, които вървяха хванати за ръка, говореха си на френски, смееха се и се радваха. Как се чувстваше той тогава? В безопасност, щастлив и обичан.

Джак вече нямаше нужда лунната светлина да го води из света на спомените му, тези спомени, обвити в златна светлина, го водеха като фар в нощта.

 

 

„Тази вечер няма луна. Просто ще трябва да си представяме лунната светлина, а, кучко. Какво пророческо заглавие се оказа това, не смяташ ли? Определено те съветвам да си представяш лунната светлина довечера — последната нощ преди смъртта ти.

Да, да, да! Наясно съм, че има още седмици до четиринадесети февруари. Но човек трябва да е гъвкав, когато става въпрос за убийство. И миналия път не прецених добре времето. Но всичко се подреди блестящо, както ще стане и сега. Ще видиш, кучко!

Ще го разбереш.“