Катрин Стоун
Черно сърце (30)

Двадесет и девета глава

— Трябва да я измъкнем оттук.

Апартаментът им с две спални в пансиона „Хайъсинт“ се намираше на третия етаж, в крилото за гости, далеч от помещенията на домакините. Стените, изградени от ръцете на Лукас Кейн, бяха дебели, солидни и на практика звукоизолирани.

Но независимо от това Сара изрече молбата си шепнешком:

— Още сега, Джак. Трябва да я измъкнем сега.

Той отговори още по-тихо:

— Не, Сара.

— Не? Но нали смяташ, че е той? — изуми се Сара. Джак обаче очевидно нямаше да сподели какво смята, даде си сметка тя, взирайки се смаяна в безизразното му лице. — Знам, ти не правиш прибързани заключения, но той е все пак скулптор и е очевидно, не мислиш ли, че знае коя съм.

— Да. Знае.

— Не видяхме реакцията му, когато узна за присъствието ми тук, но никак не се е изненадал, обзалагам се. Той ме е очаквал, Джак. Вероятно сам е написал писмото, а Енид Дъкуърд-Паркър въобще не съществува.

— Съществува, Сара, и почеркът е неин.

— Проверил си? Защо?

— Защото всичко трябва да се провери.

— Ами ако Лукас е накарал клетата женица да напише писмото, Джак, та ние двамата да се срещнем? Положително й е обещал в замяна да й издяла нещо прекрасно. Например, сърце или втори Купидон от черен мрамор…

— Лукас няма нужда да търси начин да се запознае с теб, Сара. С Ема бяха на новогодишния прием, организиран от Тимоти.

— Ти си ги видял?

— Забелязах ги точно преди двамата с теб да започнем да танцуваме. А после, Сара, виждах единствено теб.

Тъмносините му очи я стрелнаха с интимно напомняне: „Говорим за убийство, Сара, но ние сме и танцьори, ти и аз. Танцьори, а не врагове.“

— Не казвам, че Лукас не е убиецът, Сара. Но има очевидни въпроси, на които трябва да се отговори.

„Въпроси, отнасящи се до Лукас, Сара, а не до нас. На нас ни е предопределено да танцуваме, да се обичаме.“

— Въпроси? — повтори тя, извръщайки се неволно от него. — Какви въпроси?

— Като начало: Лукас Кейн държи пансион в Англия. Каква е връзката му с две от най-прочутите актриси на Холивуд?

— Представа нямам. — Сара гледаше към морето и продължи да говори, като се обръщаше към ширналата се изумрудена прелест пред нея: — Но трябва да има някаква. Сигурна съм. Ще я открием. Аз ще я открия.

„И после ще отведа дъщеря си оттук.“

 

 

Всъщност Джак откри връзката на Лукас Кейн с Холивуд. Разкритието стана след вечерята в Сейнт Айвс — събитие, припомнило му за неговите семейни вечери: изпълнени с обич срещи, където децата бяха не по-малко важни от възрастните, а понякога и по-важни.

Върнаха се в пансиона „Хайъсинт“ късно след обичайното време за лягане на Джесика. Тя се оттегли неохотно и остави родителите си със Сара и Джак в гостната да изпият по чаша горещо кафе и да си поговорят сред изящните статуетки от камък.

Навън се развихри буря; внезапна и силна, тя непрекъснато се усилваше. Понякога дори заглушаваше гласовете им. Джак разказваше за книгата, която ще напише за Сара и други военни кореспонденти на двадесети век, а замръзналите клонки на дърветата удряха стъклата, сякаш одобряваха и приветстваха плана му. Стигнаха до живота на Сара из окопите по местата, където се водеха битки на живот и смърт, и небесата се разтресоха от тътен; ала Ема изрази облекчението си, че Сара най-после е оставила смъртта и опасностите зад гърба си, и навън всичко утихна.

Именно тогава, в настъпилата тишина, Сара се обърна към любезната си домакиня:

— Разкажи ни за вас двамата, Ема. Къде се срещнахте?

— Във Флоренция. По онова време Лукас учеше в Станфорд, а аз — в Кембридж. Попаднахме в съвместната учебна програма на двата университета.

— Ашли Александра е участвала в подобна програма.

— Та Ашли учеше в нашата група. Но откъде, за бога, знаеш това Джак? — изненада се Ема.

За да разкрие убийците, не биваше да пропуска нито един детайл. Информацията за тази академична година на Ашли пристигна по факс; едно-единствено изречение сред всичко, изпратено от частния детектив в Ел Ей.

— След убийството й, направих някои проучвания за миналото й.

— И за нея ли възнамеряваш да пишеш книга?

— Не. А и не допускам някой да го направи, преди да се разреши загадката около смъртта й.

— Така ми се иска да се разреши — обади се тихо Ема.

При тези нейни думи вятърът отново се усили. Сякаш, хрумна й на Сара, бурята затаява дъх, точно както постъпи и тя. Но сега Сара Пемброук отново дишаше и бе удивително спокойна. Липсващото свързващо звено между Лукас Кейн и убийството в Тинсълтаун излезе наяве; почти наяве.

— Добри приятелки ли бяхте с Ашли, Ема?

След моментно колебание жената отвърна решително:

— О, да. Бяхме съквартирантки, а тя и Лукас са се познавали от първата им година в Станфорд.

— Поддържахте ли връзка през всичките тези години?

— Не. Но по невероятно съвпадане Лукас бе в Ел Ей миналия февруари, в деня на Свети Валентин.

В този момент настъпилото спокойствие в душата Сара и в природата отвън изчезнаха. „Не е никакво съвпадение — крещеше вятърът. — Лукас Кейн е убиецът.“

„Ш-ш-ш-т… — заповяда Сара на бурните си мисли и на виещия вятър. — Не му давай да разбере, че е разкрит, че загадката е разрешена.“

Ала нито бурята, нито мислите й се подчиниха на тази команда. Сара не погледна към Лукас; не смееше. Почувства обаче вперените му в нея очи и всеки момент всичко щеше да пропадне. Той ще се досети, че тя знае истината за черното му сърце и за жадните за кръв силни и талантливи ръце, които превръщат камъка в плът и разкъсват плътта.

В този момент дочу глас; онзи глас, и погледна нагоре да срещне сините очи, спокойни като лед.

— Видяхте ли се с Ашли, докато беше там, Лукас? — попита Джак.

Вятърът отново затихна, вероятно шокиран и смълчан от директния въпрос или от спокойния начин, по който бе зададен.

— Да — отвърна той накрая. — За малко. В деня, преди да умре.

 

 

— Познавал е Ашли и е бил там, когато тя е умряла. Не попитахме за Паулина, за да не се издадем кои сме, двете с Ашли са били приятелки, затова нищо чудно Лукас да познава и нея. Той е, Джак. Но…

— Но? — повтори Джак. „Дали се чудиш като мен от самото начало, а и все още, как този уважаван скулптор на крилати коне, този любещ баща и съпруг, може да е такъв свиреп звяр?“ — Но какво, Сара?

— Чудя се дали убийствата са извършени импулсивно, а не са обмислени хладнокръвно, както смятаме. Какво пречи да е убил Ашли в момент на ярост, а после — понеже Паулина е знаела къде е бил — Лукас да е убил и свидетелката. Просто е инсценирал романтичната атмосфера след това. Каза, че и в двете къщи не са намерени пликовете на заплашителните писма. Защо да не са поставени заедно с шампанското и розите? Смяташ ли го за възможно?

— Да, възможно е.

— Имаш ли други въпроси, Джак? Не как ги е извършил, а че той ги е извършил?

След известно колебание той отвърна, но без всъщност да й даде отговор:

— Явно се опитвам да осмисля факта защо Лукас призна за срещата си с Ашли.

— Смята се в безопасност, за неуязвим. Не се досеща, че знаем за него и вероятно неимоверно се забавлява.

— Не ми приличаше на човек, който се забавлява. Ема очевидно се изненада от новината, че е видял някогашната им приятелка. Защо Лукас просто не излъга за тази среща?

— Защото е чудовище. Искаше да нарани съпругата си.

 

 

Тя бе дълбоко наранена.

— Виждал си се с нея, така ли, Лу? — Бяха в спалнята — мястото, станало след Нова година свидетел на още неописуемо силни страсти и смели интимности между обикновената провинциалистка и мъжа, когото тя обичаше, и на когото вярваше, че винаги ще бъде честен с нея.

— Аш уреди пътуването ми до Ел Ей. Тя се оказа колекционерката на произведения на изкуството. Присъствала на коледното тържество в студията „Джемстоун“, където Тимоти показал снимки на мои работи. Тази част е вярна. Но не съществува никаква ценителка на изкуствата от южните щати, точно както не съществува и Дафни. Представа нямах, Ема, докато не видях Ашли да влиза във фоайето на хотела ми.

— Тя все още те е искала, след всичките тези години. Все още е била привързана към теб.

— Но аз не съм привързан, Ем. Всъщност така побеснях и й наговорих какво ли не, и то без да си меря приказките.

— Но пред мен не спомена нищо.

— Имаше ли смисъл? Тя умря на следващата вечер.

„И това предателство, любима моя, този пропуск, е нищо в сравнение с онова, другото, което крия от теб.“

— Но…

— Мамо? Татко?

Стоеше на прага — малка и безценна, със загрижено изражение върху младото си лице, осветено от проблясващите светкавици.

— Да, скъпа?

— Бурята е толкова силна, сърдита. Защо не спре? Мамо, страх ме е.

„И мен — помисли си Ема. — Толкова ме е страх от онова, което не зная за мъжа, когото обичам… за онова, което не ми е казал… другите тайни, които никога не е споделил. Други тайни ли — обади се сърцето й. — Само защото не ти е казал, че се е видял с Ашли…“

Съществуват и други тайни. Прозрението дойде някъде от дъното на душата й, от мрачните, изтерзани мисли, които така грижовно обви със сребриста надежда по Коледа. Сега тази обвивка се разкъса на парчета.

— Да дойда ли да спя при теб, Джеси? — Тя не погледна към Лукас. Не бе в състояние да го направи, както и да остане да спи при него тази нощ, тук, в тази стая, в това легло, където си споделиха толкова интимни истини. — Ако не успеем да заспим, ще си приказваме, става ли?

— Да, мамо. Но ти ще бъдеш ли добре, татко? А и Пеги? Ами ако върбата падне и го разбие?

„О, малка моя любов — помисли си Лукас. — Една разбита от мрамор скулптура е нищо в сравнение с всичко, което се разбива тази вечер.“

Успя да се насили да се усмихне на любимите си същества. Но измъчените сини очи на Ема отказаха да го погледнат и тя изглежда не го чу, когато той нежно, но и свирепо увери:

— Ще бъда добре.

 

 

— Не. Не. Моля ви!

Дивият вик на Сара не събуди Джак. Той не заспа цяла нощ. Тревогите му, съчетани с важното бдение, което си наложи, го караха да бодърствува.

Джак прекара нощта в дневната между двете спални. За единствения вход към апартамента им се минаваше през разположената в центъра стая — тежка дървена врата, която заключи и остана да наблюдава. Не че убиец, особено ако е умен и изкусен, ще извърши престъплението в собствения си дом.

Сара беше в безопасност.

Като се изключат виковете й насън: отчаяни, изплашени, умоляващи.

Но е сама. Изпита облекчение, когато се втурна в стаята й. Нейният похитител съществуваше само в съня й. Вероятно кошмарен спомен от някоя война. През тази нощ, когато гневът на природата наподобяваше шум на сражения, е възможно отдавнашни спомени от преживени ужаси да изплуват в съзнанието й и да се натрапват в съня й.

Устните на Сара сега мълчаха. Но трепереха. А пребледнялото й лице сред тъмните коси беше смръщено. И когато нежно докосна раменете й, Джак усети, че са стегнати, изопнати, нащрек дори в съня. Нежните му ръце напипаха и нещо друго, нещо много по-меко. Скъпата тъкан на синята му риза.

— Сара?

Клепачите й се отвориха. Зелените очи под дългите мигли гледаха объркано, но не и изплашено.

— Джак.

— Добро утро. — Той се усмихна и се отдръпна, за да й даде възможност да се надигне. — Май имаше кошмар.

— О, прав си, предполагам.

Сара още помнеше съня си, носеше го в себе си независимо дали е будна или спи. Намираше се в тъмното задушно мазе, където я изнасилваха, предаваха, а тя се молеше да й изтече кръвта и да умре.

— Сара? Добре ли си?

— Да. Вече сутрин ли е?

— Почти.

— Но ти си облечен.

— Прекарах нощта да слушам бурята.

— И да се ослушваш за прокрадващи се стъпки?

— Естествено.

— Не си убедителен.

— Признавам. Не съм убеден, че Лукас Кейн е брутален убиец.

— Но за Коул не се колебаеш толкова.

— Напротив.

— Наистина ли?

— Да. Но тази загадка, Сара, има нужда от факти, а не от догадки или чувства.

— Знам. И разбирам какво изпитва Джесика към Лукас, колко дълбоко го обича. И каквото и да искам, Джак, не желая да принуждавам дъщеря си да се изправя пред факта, че бащата, когото обича, е убиец. Но ако все пак Лукас е убиецът, или Коул, следва да отговорят за деянията си. — Тя се усмихна пресилено: — Виж колко логично разсъждавам.

— Виждам.

Изведнъж си даде сметка какво още вижда Джак: в момента Сара Пемброук е с разрошени от съня коси, разпуснати, както в Париж, и те се разпиляват върху светлосинята риза — нейната нощница, и… „Аз съм онова момиче от мазето, Джак, онова наранено, разочароващо всички момиче, което е лесно да захвърлиш.“

— Май ще отида да се поразходя.

— Да се разходиш ли, Сара?

— Да си избистря главата, да си наложа да разсъждавам логично.

— Да не би да искаш да претърсиш ателието му, за да видиш дали няма да откриеш издялано от камък сърце?

— Не — отвърна тя тържествено. — Обещавам, че няма да правя нищо подобно. Просто ще отида до скалите и ще погледам морето известно време, после ще се върна. Ще съм пред очите ти през цялото време.

 

 

Джесика спа, сгушена в прегръдките на Ема, далеч от стаята за гости, където нощуваха Сара и Джак. Нямаше начин да е чула отчаяния вик на Сара. Но въпреки това се пробуди точно в този миг.

— Джеси?

— Мамо?

— Добре ли си? Така сепнато се събуди. Да не си сънувала кошмар?

Момичето свъси вежди.

— Не знам. Не помня. — Напрегнатото й изражение изчезна, щом долови бледата светлина в стаята: — О, вече е ден. И бурята е отминала, нали? Ще отида да видя дали татко е добре.

С тези думи скочи от леглото и изчезна по коридора като остави Ема да се вслушва в ехото на отдалечаващите се стъпки и… собствените си мисли.

Щастливи мисли. Сребърни. Да, скъпа, бурята приключи.

Ема прекара нощта в търсене на обяснение за предателството на Лу, което да спаси умиращото й сърце. И най-накрая го откри. Бил е бесен на Ашли. Нали така каза. После е разбрал какво се е случило с Аш и очевидно се е почувствал ужасно виновен за наговорените в навечерието на смъртта й жестоки думи. И вместо да сподели с Ема, той й го е спестил. Както й бе спестил истината за постъпката на Ашли — предателството от нейна страна — дръзкия опит да съблазни съпруга й. Като е замълчал, той е спестил на съпругата си и истината, и терзанията й; така й е дал възможност да жали за смъртта на жената, която някога й беше приятелка. Тя изпитваше истинска, искрена и неподправена мъка.

Това е. Лукас е искал да й спести излишното вълнение. Едва ли е редно това да се нарече предателство. А колкото до другите тайни? Те не съществуваха, освен във въображението й.

В този момент Джеси се появи отново, очите й светеха така ярко, както и сребристите надежди на Ема.

— Не е в спалнята, но в студиото свети, а и върбата не е паднала, значи и Пеги е добре.

— Слава богу — прошепна майка й. — „Всички сме добре. Точно както Лу обеща. Бурята премина и всички ние оцеляхме.“

— Мамо?

Сбърчила разтревожена носле, Джеси стоеше до прозореца в спалнята си. Ема се приближи бързо да види кое предизвика внезапната промяна в настроението на дъщеря й.

— Да не би бурята все пак да е нанесла някакви щети, Джеси?

— Не… Става въпрос за татко и Сара, мамо. Изглеждат ядосани. Страшно ядосани.

Бурята не беше преминала. Истинската й мощ, най-големите поражения, тепърва предстояха. Сара и Лукас стояха на скалата над морето — на същото място, където преди толкова години стояха Ема и Лукас. Тогава тя бе зашеметена, а той изрече онова сериозно обещание — ще съм ти верен, Ема, и честен с теб. Винаги.

Страст. Тази дума, непризована и изпълнена с мъка, красноречиво описваше сцената на скалите. Дори от разстояние се виждаше аурата, обгърнала двата чернокоси силуета. Емоциите между тях буквално трептяха върху фона на сивото небе, излъчваха напрежение и заплашваха всеки миг да избухнат в пламъци.

Дали тази страст някога се е разгорявала? Разбира се, да. И всъщност никога не е угасвала напълно, а просто е изчаквала да лумне наново.

Копнеж. Желание. Гняв. Това видя Ема изписано по лицето на Лукас в новогодишната нощ, докато наблюдаваше как Сара танцува с Джак. И малко след това съпругата му изпита топлината на Лукас Кейн, огнената магия, която клокочеше в зеленоокия магьосник.

Онази вечер Ема се почувства жена; всички жени на света за мъжа, когото обичаше. Съпруга, куртизанка… любовница.

„О, Лукас, докато си ме любил, когато имаше такава нужда от мен, всъщност съм представлявала просто жена, нали? За теб аз съм била Сара.“

— Мамо, защо са така ядосани един на друг?

В този миг Ема сякаш порасна. Какво от това, че смаяното деветнадесетгодишно момиче още живее у нея? Онази невинна провинциалистка, готова да диша въздуха, който Лукас диша, която така сляпо вярва на всяка негова дума? Тя изчезна.

И сега възрастната Ема се усмихна на разтревоженото си малко момиче:

— Не са сърдити. Най-вероятно обсъждат политиката. Хайде, скъпа. Да се изкъпем и да се облечем. А после, Джеси, искам да ми помогнеш да приготвя кифлички за закуска.

 

 

Тя не чу приближаването му. Вятърът продължаваше да духа — последни напъни на бурята, последен шанс да накаже морето, сушата и съществата от плът и кръв, които дръзват да се разхождат по насечените скали.

— Здравей, Сара.

— Лукас?

— Защо си тук?

— Морето…

— Знаеш какво имам предвид, Сара. Тук си заради Джеси, нали?

Той беше убиецът и се предполагаше, че тя ще е извънредно предпазлива с него; ще прикрива и каквото знае, и страха си. Но пред нея не стоеше Лукас Кейн — хладнокръвният убиец, а Лукас Кейн — крадецът. И затова Сара Пемброук, специалист в общуването с къде-къде по-големи престъпници, му се хвърли с неподправен, безстрашен гняв.

— Да. Тук съм заради дъщеря си, моето бебе!

— Бебето, което не желаеше, лейди Пемброук. Бебето, което даде, захвърли. Тя те компрометираше, не помниш ли? Нежеланото последствие от непредпазлива — да не кажем безгрижна — седмица, прекарана на курорт.

Ето същата история, която родителите й или Саймън са разказали на Албърт Дъкуърд-Паркър, историята за жадната за секс тийнейджърка, чието целомъдрие е било отнето от трима младежи със синя и гореща кръв, подпомогнати от алкохола, в съчетание с нейната неконтролирана страст. Фалшива история, която Сара не побърза да отрече. Наистина — представата Джесика да е зачената върху току-що навалелия сняг — е далеч по-привлекателна от истината. И че Сара може да е имала нормални, макар и малко буйни сексуални влечения също й се струваше странно привлекателна. Буйни, но не и налудничави. Но колко странно, че набързо скалъпената история, докато е раждала, винеше алкохола като причина за падението и. По онова време тя дори не близваше алкохол. Ала родителите й някак си са знаели какво огромно значение ще придобие той за нея.

— Ти не я искаше.

— Не е вярно! Исках я толкова много. Обичах я. Щях да прекарам целия си живот да я обичам. Казаха ми, че е мъртва, Лукас; родителите ми и Саймън Бекуит-Джоунс. Казаха ми, че е умряла минути преди да се роди.

Сара не смяташе да разговаря с убиеца крадец. Просто щяха да се навикат един другиму — като луд и луда — да крещят, без да чуват, без да се вслушват или да се интересуват от думите на другия.

Но сякаш тя бе самия Купидон, издялана от черен мрамор и въоръжена със специални стрели, които да пронижат мраморната плът до най-черното сърце, думите й достигнаха до него и го поразиха, намериха отклик в сърцето му, което в крайна сметка не бе нито черно, нито от камък.

Лукас Кейн бе човек, и то наранен. Но все още гневен.

— Не ти вярвам, Сара.

— Но е истина. И с това само започнаха жестоките им лъжи. Казаха ми, че мъртвото ми бебе е момченце. Дори успяха да намерят умряло бебе, което ми позволиха да подържа.

Ако острите стрели на предишните й думи разкриха, че мъжът срещу нея е от плът и кръв, а не от камък, то сегашните й думи показаха, че Лукас Кейн може да умре. Сара видя болката му — унищожителна и съвсем сходна с нейната през онази августовска вечер, когато й казаха, че бебето й е мъртво.

— О… — прошепна тя. — Това е бил твоят син, нали?

— Така и не го подържах… в ръцете си. — Измъчените му очи се взираха странно съсредоточени, виждайки съвсем ясно образа от миналото, който никога нямаше да забрави. — Ема кървеше, умираше. Лекарите поискаха съгласието ми да я оперират, защото иначе щеше да умре. Изведоха ме насила от родилната зала. Не исках да я оставям сама и настоявах да го подържа. Предполагам, леко откачих. Съпротивлявах се с всички сили.

Откачил. Ето думата, която преследваше Сара от години. Дали сега насреща й стои луд? Не. Пред нея се възправя баща, съпруг, мъж, чийто свят внезапно се срутва.

— Но ти никога не си го държал в ръцете си.

Лукас се отърси от спомена.

— Не. Обещаха ми, че ще го направя по-късно. Само така успяха да ме изкарат от родилното. Но — продължи, той тихо — следващите часове се оказаха време на чудеса. Съобщиха ми за успешната операция на Ема, а и кой знае къде се бе родило момиченце, което имало нужда от дом. Неомъжената млада майка не я искала, каза ми Саймън Бекуит-Джоунс, нито някой друг от аристократичното семейство. Бабата и дядото категорично възразявали срещу осиновяването и щели да настояват за доказателства, че внукът е умрял. — Лукас стисна зъби, преди да продължи: — Не е имало никакви баба и дядо, нали?

— Не — отвърна Сара. Родителите й са искали да се отърват от бебето, точно както винаги са искали да отстранят и нея от пътя си. Но все пак са си дали сметка колко силно дъщеря им желае това бебе. Затова намерили мъртъв заместител и са го пъхнали в ръцете й. — Аз го подържах, Лукас. Прегръщах го, целувах го и му разказах колко го обичам. Беше много красив, а малкото лице олицетворяваше самото спокойствие… Той е на спокойствие през цялото време, в прекрасно гробище в Норфолк. Всяка година на гроба му цъфтят цветя и аз продължавам да ходя при него.

При нейните думи Лукас си представи онази нощ в Пензанс, за която никога не си спомняше. Беше дал собствения си син на непознати — някакво семейството на неомъжено момиче, което отказвало да приеме своето здраво и читаво момиченце. Обещаха му да се погрижат за малкия, да го положат на хубаво място, но през цялото време тревожни видения го преследваха.

Сега, благодарение на нейните думи, той съвсем ясно си представи случилото се: Сара прегръща малкото безжизнено бебе, обгръща го с любов и му дава да разбере, дори в смъртта, че е обичано, и то завинаги.

Картината се разпадна пред очите му и той прошепна с хриптящ глас:

— Благодаря ти, Сара.

Известно време светът като че ли не знаеше какво са това лудост, убийства, отвличания, брутални престъпления. Той беше баща, а тя — майка и съществуваше единствено любовта към малкото момченце, умряло, преди да има шанс да живее.

Това време не можеше да продължи. И то, подобно на момченцето, всъщност нямаше истински шанс да просъществува. Временната топлина охладня от ледения вятър. И от истината. Детето на Лукас Кейн е умряло… но Джесика е жива. Жива.

— Тя е моя дъщеря, Лукас. — Гласът й бе спокоен, но силен. — Не ти си я откраднал от мен, сега вече знам. Но тя е открадната. Дори няма документи за осиновяване, нали?

— Няма.

„Разбира се! Как ще има — помисли си Сара. — Просто размяна на бебета — мъртво момченце срещу живо момиченце, което така радостно й бе казвало «здравей» още в утробата й — и фалшифицирани актове за раждане.“ Изключено е да се проследи измамата, извършена от умния адвокат Саймън Бекуит-Джоунс.

— И въпреки всичко е незаконно.

— Какво искаш да кажеш, Сара? — Студеният вятър изглеждаше душен в сравнение с тона му. — Смяташ да отнесеш въпроса в съда ли?

— Не. Не бива да се стига до там. Сигурна съм, че ти, Ема и аз…

— Ема не знае.

— Досетих се — наложи си да говори дружелюбно, независимо от обзелия я страх. У Лукас Кейн вече нямаше нищо човешко. Той беше от камък — непоклатим и мощен. — Както и ти си направил връзката между мен и Джеси, когато станах госпожа Саймън Бекуит-Джоунс, нали?

— Да.

— Ема никога ли не се е питала?

— Не. И няма да го направи. Ема не знае.

— Какво не знае, Лукас? — Господи, само не това. Не.

— Ема не знае, че нейното бебе е умряло, а Джеси е…

Точно така. Ема не знае и никога няма да го узнае, Сара.

Предупреждението в тона му събуди мъчителен спомен за предателство. Видя баща си ясно, независимо от тъмнината в мазето, където ги държаха заложниците. Робърт Пемброук дори не направи опит да спаси дъщеря си. Ами ако похитителите изнасилвачи се насочат към съпругата му?

— Ти се безпокоиш единствено за Ема, така ли? — настоя Сара. — Готов си да направиш всичко, за да предпазиш съпругата си, дори ако това означава да пожертваш Джеси.

— Как смееш да твърдиш подобно нещо? — Той придоби онзи така познат мъжки израз, сякаш изпитва особено презрение именно към нея. — Очевидно нямаш представа какво е да си родител, лейди Пемброук. Абсолютно никаква. Никога не бих предпочел щастието на съпругата си пред щастието на дъщеря си. Никой баща не би го сторил. Ема е зрял човек. Дори истината да излезе наяве, ще го преживее. Но дали Джеси ще го преживее, Сара? Макар да се наричаш майка…

— Аз съм нейна майка! Ти, както и Джеси, го знаете. Тя разпознава гласа ми. Спомня си.

— Отпреди да се роди? — язвително подхвърли Лукас. — Това е лудост, Сара. Твоят глас и гласът на Ема доста си приличат. Джеси разпознава гласа на Ема, не твоя. Ема е майка на Джеси, а аз съм й баща. И като неин баща няма да ти позволя да я нараниш.

— Никога не бих я наранила!

— Така е, Лукас. — Новият глас прозвуча от трети силует в зимното утро, високата фигура на пазителя, който бдеше, защитаваше, обичаше Сара. — Сара никога не би наранила Джеси.

— Да разбирам ли, че знаеш всичко, Джак?

— Да.

— Но не възнамеряваш да пишеш за това, нали? За пикантната подробност от живота на Сара?

— Не — отвърнаха и двамата в един глас, а Джак добави: — Никой не желае Джесика да бъде наранена.

— Тогава си вървете и никога повече не идвайте.

— Не мога да го направя! — възпротиви се Сара. — Обичам я. Не разбираш ли?

— Ето какво разбирам, Сара: онова, което желаеш, има значение за теб, не за Джеси. А всичко трябва да бъде както е най-добре за нея. Единствено за нея. Не за теб, не за мен, не за Ема. Само за Джеси.

Сега Лукас Кейн обвиняваше Сара Пемброук, че в крайна сметка е наследила твърде много от родителите си. Поставя своите интереси над тези на детето си и от егоистични подбуди е способна на най-тъмни егоистични престъпления.

Не бе като тях. Не е възможно да е.

— Лукас, не мога да ти обещая сега, не и в този момент, че ще си тръгна и никога няма да се върна. Не мога. Нужно ми е време. Ще ти дам номера на личния си телефон в Лондон и ще поговорим отново — необходимо е да поговорим — а междувременно няма да предприемам никакви прибързани действия. Обещавам. Аз също държа на нея. Аз също я обичам.

 

 

Разговорът край масата, отрупана с току-що изпечените кифлички с боровинки на Ема, течеше неестествено весело. „Сякаш — помисли си Сара — всеки се досеща, че има нещо ужасно не наред и се опитва да го отстрани. Дори прекрасната Джеси.“

Тръгнаха си преди пладне. Извиниха се с дългия път до Лондон и необходимостта Сара да прегледа информацията от осведомителните агенции през уикенда. Джак се чудеше дали пътуването ще мине в мълчание. Но още преди да пристигнат в Сейнт Айвс, Сара подхвана:

— Сгреших по отношение на Лукас, Джак. Ти се оказа прав. Не е възможно той да е убиецът.

— Не съм казал, че не е възможно да е той.

— Да, но каза, че нещо не пасва. Съгласна съм с теб. Лукас Кейн ще умре, но няма да позволи нещо да нарани Джеси. Готов е да даде живота си, за да спаси нейния. Не мислиш ли, че е така?

— Да. Същото би сторила и Ема.

— Така би трябвало да постъпват родителите към децата си.

— Да. Ала родител, готов да умре за детето си, е способен и да убие заради него, за да го защити. Що се отнася до Лукас, ти представляваш огромна заплаха за Джеси. Защо същото да не е валидно и за Ашли Александра? По някакъв начин и тя може да е узнала истината.

— Но ръката му, Джак. Той не е левак. Положително не ти е убягнало. А и има нещо странно в лявата му ръка. Тя е силна и очевидно напълно функционална, но сякаш си напомня да я използва. И това забеляза, нали?

Разбира се, че го забеляза.

— Да.

— И докато се карахме на скалата, докато Лукас се гневеше, той жестикулираше не с лявата, а с дясната ръка. Но колкото и да се палеше, внимаваше да държи ръцете си плътно към тялото. Ако трябва да съм честна: стиснати здраво в юмруци. Но все пак прилепнали към тялото. А това вече е нещо, нали? Дори в разгара на една кавга удържа желанието си да удари. Лукас не е убиец, Джак. Сигурна съм.

— Както си сигурна и за Коул.

— Точно така — потвърди Сара. — Някой друг е.

Джак си помисли за полицейските доклади в своя кабинет в Скотланд Ярд — особено единия, освен онзи за нея, който би я разстроил. В някакъв смисъл разкритията от този уикенд правеха името в онзи доклад дори още по-интригуващо.

„Опитвам се, Сара. Опитвам се да открия убиеца, чиято самоличност не би унищожила Клер, Джеси… или теб.“