Катрин Стоун
Черно сърце (28)

Двадесет и седма глава

Хотел „Дрейк“

четвъртък, 5 януари

Лилаво, бордо, електрик, нефритено.

— Тъмна охра.

— Тъмна охра ли, Клер? — повтори Коул озадачен, когато тя усмихната и триумфално направи изявлението.

През този дъждовен следобед двамата се разхождаха в азиатската градина на хотел „Дрейк“, където в обширно помещение, пълно с аромати дори през зимата, бяха изложени всевъзможни екзотични цветя.

— Така мисля — потвърди Клер. — Искам да кажа, че ако цветът прилича на жълтото в центъра на лилиите на леля Огъста, тогава определено е тъмна охра.

Именно така, по този начин, двамата разглеждаха Лондон. Коул си мислеше, че различава единствено цветовете на Клер. Ала в новогодишната вечер й описа розовото на кадифените завеси, като ги сравни със залезите, през лятото край реката, и си даде сметка колко невероятно живописен и пъстър бе за тях заобикалящият ги свят в Харланвил.

През последните пет дни се запознаваха с цветовете на Лондон чрез общите спомени за нюанси и тонове, които бяха виждали като деца — разнообразното зелено на тяхната гора, червеното и лилавото на слънчевите залези, пастелните тонове предвестници на зората.

Само веднъж тя се намръщи на образ, подсказан от Коул.

— Помниш ли онази твоя пола, Клер? Шотландското каре с червени и зелени ивици на тъмнозелен фон.

Разбира се, че я помни. Но Коул прекалено късно се сети кога точно Клер я бе носила — след като той прекрачи невидимата линия към тяхното отчуждение. Тя си купи полата на тринадесет години, по онова време той бе на шестнадесет. Тогава си бяха чужди, предполагаше се, че не си обръщат внимание, не се забелязват. Именно през същата онази година Клер го предизвика да спре да пие, а той я отблъсна така жестоко.

Но сега, в Лондон, Коул описваше шотландското каре с глас, в който определено звучеше привързаност, копнеж… В нейната тъмнина и във въздуха, вибриращ помежду им, нежността на гласа му й прозвуча почти като любов.

Клер виждаше цветовете на Лондон през сивите очи на Коул. Ала именно тя — жизнерадостното дете нимфа — създаде палитрата от сияйни спомени, които направиха очите му способни да виждат; в Лондон именно Клер тласкаше Коул към откритието и на други сетива, които той не подозираше, че притежава.

„Рибата и пържените картофи, Коул, колко английски само ухаят. А и вкусът им… Като на море.“

„Чуй! — подкани го тя по време на смяната на караула пред Бъкингамския дворец. — Чуй как ритмично крачат. И усещаш ли поскърцването на кожа? И подрънкванията! Не ти ли напомнят звънчета на шейна?“

„Слушай, Коул. Затвори си очите и наистина се заслушай.“

Преди години Коул Тейлър си затвори очите, пое ръката й и й се довери да го поведе през тъмнината. И сега, докато опознаваха Лондон, двамата се докосваха.

Ала Коул не смееше нито за миг да затвори очи, защото тогава и двамата щяха да са слепи.

Сега той водеше през тъмнината и като някога долавяше ярката светлина, излъчвана от сияйната й душа, която осветяваше и най-тъмните кътчета на сърцето му.

Клер продължаваше да е момичето от реката, ангел с канелени коси. Но тук, в Лондон, неустрашимото момиче на Коул не можеше да пее.

„Довечера — обяви тя с добре познатата му дързост, — довечера на репетицията ще пея.“

Изричаше смелото си решение, а гласът й потрепери. Знаеше, че отново ще се почувства без дъх, точно както преди концерта в „Ройъл Албърт Хол“. Без дъх, озадачена… и предадена.

Пеенето бе част от нея, символ на щастливата й душа, но сега й отнемаха това щастие така категорично, както зрението от сините й като небето очи.

Коул знаеше кой открадна от Клер способността й да пее. Направи го Коул Тейлър — изпълнителят на любовни песни и крадец на мечти.

„Ще й върна музиката“ — закле се той. Като я изпрати обратно в Харланвил ли? Това, разбира се, би дало резултат, би възвърнало откраднатото парче от душата на Клер.

Но той вярваше, че младата жена иска нещо повече — точно като него, не само своя глас, тя иска техните два гласа, слети в едно… да възхваляват любовта.

 

 

— Успя ли да поспиш?

Тя очакваше този въпрос! Предишната Клер — младата, смелата, виждащата — никога не се уморяваше. Безграничната й енергия тогава се съизмерваше с мечтите й. На това непознато място обаче, където всяка стъпка в тъмнината е нещо съвсем ново, нещо потенциално опасно, тя лесно се изморява.

На това непознато място с него, Клер отлично съзнаваше, че освен лондонските предизвикателства, които действително изискват да изостри вниманието си и да концентрира сетивата си, и нещо друго причинява умората й. Сърцето й обаче имаше много по-голяма нужда от почивка — всеки път в присъствието на Коул то започваше да бие лудо.

Затова Клер поспа и даде малко покой на сърцето си; събуди се отпочинала и пълна с енергия. А сега той се появи и сърцето й пак се разтуптя диво.

— Добре си поспах. — Усмихна се и попита: — А ти?

Спеше ли Коул изобщо, чудеше се тя. Съставът не репетираше всяка вечер, но когато имаха сбирки, той изпращаше Клер до хотела към полунощ. Тя спеше до зори, докато той продължаваше да репетира. И въпреки това неизменно й правеше компания на закуска в осем сутринта; после се разхождаха из лондонските улици, където тя не се изморяваше да изброява цветовете от тяхното детство.

Пантерите никога не спят. Но пантерата на Клер обикновено отговаряше на въпроса й ведро и разсеяно: „О, да. Спах достатъчно.“

Обикновено, но не и този път.

Сега Коул мълчеше; насили се да откъсне поглед от сияйното й лице и да го насочи към друго, макар и изкуствено сияние, което го разтревожи. Клер обикновено палеше две лампи за него, за да го водят в мрака.

— Коул? Да не би нещо да не е наред?

— Запали ли светлините за мен тази вечер?

— Да. Защо? Не светят ли?

„Не светят — помисли си Коул. — Именно защото вече са светили с всички останали в стаята, ти си помислила, че ги палиш, а всъщност си ги загасила.“

— Всички лампи светят, Клер. С изключение на тези две.

— О… — Тя се замисли. — Не помниш ли какво ми каза днес следобед? Че небето било по-тъмно и рано се мръква. Вероятно, докато камериерката е оправяла тук, е запалила лампите, а после е забравила да ги изгаси.

— Но защо се мръщиш, Клер?

— Мръщя ли се?

— Да. Нещо притеснява ли те? Имаш ли чувството, че някой е влизал в стаята ти?

— Не.

Отговорът й прозвуча, искрено и придружен с прекрасна усмивка. Дали нещо не бе наред? Не. Единствено нейното справяне с действителността. Дали е усетила нечие присъствие? Не, не нечие, но на нещо — на златисто сияние.

„Стегни се, Клер — каза си тя. — Не си видяла никакво златисто сияние. Нито сребърни петънца, когато се взираше в небесата през онази снежна вечер в Харланвил. И вчера ти се стори, че виждаш червени проблясъци пред Бъкингамския дворец — аленото червено, в което са облечени войниците. И то е илюзия. Ти си сляпа, Клер. Завинаги. Просто осемгодишното момиченце в теб вярва в невъзможното. То вече не може да пее, онова момиче, израсло край реката… но още може да мечтае. Престани да мечтаеш.“

— Не, Коул, няма нищо тревожно. Като изключим телефонното позвъняване. Сигурно е Сид — предположи тя и се отправи уверено към апарата.

Наистина се оказа Сид, обаждала се, понеже Клер я била търсила.

— Телефонистката не те обезпокои, нали, Сид? Не исках да те буди. Помолих я да изчака ти да провериш за съобщението… О, добре. Да, звъних ти, защото Сара не може да вечеря с нас в събота… Какво? О, не. Нещо свързано с работата й, сигурна съм. Не би постъпила така дори заради него. Както и да е. Искаш ли да се уговорим за друг път? Сара наистина държи да дойде с нас. Всяка вечер през другата седмица й било удобно. След предаването, разбира се. Какво ще кажеш за сряда в девет… Чудесно. Довечера ли? С Коул мислехме да отидем в онова заведение близо до студиото. Искаш ли да дойдеш с нас? Разбира се, че си добре дошла… Да. Напълно. Значи се уговаряме. Ще се срещнем във фоайето след двадесет минути.

Клер остави слушалката и се обърна към мястото, където преди малко стоеше Коул. Дали още е там? Или Пантерата се е придвижила така крадешком, че дори нейният чувствителен слух не е доловил преместването?

„Не — реши тя. — Той е там, където беше. Виждам го. Тъмна сянка на фона на златистото сияние.“

Няма никаква сянка.

Няма никакво златисто сияние.

Престани да мечтаеш и се усмихни.

— Сид ще вечеря с нас. Предполагам, чу.

— Чух всичко. Нямаше как да го избегна.

Гласът му идваше точно оттам, където предполагаше, че са устните му. Устните, които така внимателно и с толкова нежност — а може би и с любов? — описват цветовете от детството им. И които някога споделиха с нея толкова много, които й показаха колко силно я желае, копнее за нея…

— Нямаше нищо, което да не бива да чуваш, Коул.

— Какво точно попита Сидни за Сара? Какво не би направила Сара.

— О, според Сидни истинската причина Сара да промени уговорката ни за вечеря в събота е, защото имала среща с Джак. Страстна среща с невероятния Джак, така се изрази. Сигурна съм, че не това е причината.

Сянката на фона на златистото сияние остана смълчана. Смълчана и неподвижна. После проговори:

— Защо не дойдеш с мен в Монте Карло?

— Монте Карло?

— Тимоти иска да прескоча утре дотам за среща с организатора на концерта ни през април. Срещата ще бъде кратка. Всъщност възнамерявах да се върна още утре вечер. Но следващата репетиция е чак в понеделник през нощта, затова можем да останем целия уикенд.

— С удоволствие — чу Клер собствените си думи, едва различими от силното туптене на сърцето й.

Това бе проява на истинска лудост, разбира се. Точно започваше да се чувства добре в непознатия Лондон, а ето — Коул я кани да пътува с него до друго непознато място, и то за целия уикенд.

Но сега трябва да го придружи до Монте Карло. Защо? Защото няма да е с него през април, когато той отново ще отиде там. Дотогава светът ще узнае за изчезналия брат на Коул и дори може да е вече открит, а Клер Чембърлейн ще преподава музика в Харланвил — ако все още е в състояние да се занимава с музика — и сърцето й вече няма да бие така лудо… завинаги.

 

 

— Защо не поспиш малко, докато се срещна с организатора?

Клер само кимна — умората й пречеше да говори. Сърцето й би лудо цяла нощ и тя не мигна, а макар краткият полет от Лондон до Ница да мина съвсем гладко, все пак се оказа изтощителен.

Дали ще може да заспи в Монте Карло? Ще се отпусне ли сърцето й? Да, защото се улавяше приятният аромат на морето, който дори през днешния януарски ден напомняше за въздуха край реката. А чайките пееха приспивна песен.

Клер се събуди от тихо почукване по вратата на хотелската й стая. Съзнаваше, че косите й са разрошени от съня и е облечена само в скромната памучна нощница, но ако се забави, той ще си тръгне, за да я остави да поспи още, а тя няма нужда от повече сън.

— Коул? — извика тя, скачайки бързо от леглото. — Будна съм. Идвам.

По нейно настояване той й запази малка стая: по-лесно ще й бъде да я разучи, отколкото просторен апартамент, особено като се има предвид, че ще остане в нея само през уикенда. Но тя още не познаваше добре стаята си и извървя малкото разстояние до вратата пипнешком.

— Коул? — извика повторно.

— Да, Клер, аз съм. — Тя отвори. С разрошените си канелено кафяви коси, сияещи очи и руменина по бузите беше прекрасна. Той с облекчение отбеляза: — Поспала си.

— О, да. Отворих прозореца. Вятърът е така топъл и ароматен. Наблизо има гардении, нали?

— На балкона.

— И чайки? Като че ли долавям плясъка на вълните. Възможно ли е? Толкова ли е близо Средиземно море?

— Толкова е близо.

Балконът, засенчен, отделен и осеян с гардении, гледаше към морето.

— Какво се вижда от балкона?

— Надолу вдясно е пристанището.

— Препълнено с величествени яхти?

— Доста са — съгласи се Коул. — И самите яхти наистина са величествени. Поне две разполагат със собствени хеликоптери.

— Какви са флаговете им?

— Какви флагове, Клер?

— Нали всеки плавателен съд има флаг на страната си?

Отново успя да го направи: накара го да вижда много повече, отколкото бе забелязвал досега. Разбира се, че има флагове.

— Има флагове, Клер — отвърна Коул. — С най-различни размери, цветове и форми. Ще разузнаем още, от по-близо, когато се разходим по кея.

Описа й гледката отвъд пристанището: обливаните от вълни скали, където е кралският дворец, пейзажа наоколо, сгушените по хълмовете вили.

— А всичко друго — останалата част от гледката ти — е морето.

Клер извърна към него глава с разрошени от съня коси и усмивка в незрящите очи.

— Морскосиньо ли е морето, или с цвят на изумруд? Или лазурно?

Средиземно море беше синьо, украсено със злато от лъчите на зимното слънце.

— Синьо е, но не лазурно — уточни Коул. Всъщност не бе нито един от изброените от нея цветове. Това синьо — това ясно, сияйно, радостно синьо — нямаше название… до този момент. — Синьото на Клер! То е с цвета на твоите очи.

— О… — прошепна тя, внезапно останала без дъх. Отново ли я обземаше паника? Не. Това чувство бе нещо ново… и прекрасно.

— А има и златно — продължи Коул, напук на всички дадени клетви да не се вслушва в гласа на сърцето си. — Искрящо злато. Точно като златистите точици в очите ти.

— Нямам златисти точици.

— О, напротив. Особено когато си щастлива. Виждам ги и сега, Клер — по-блестящи от морето и слънцето. И несравнимо по-красиви.

— Коул…

Гласът му я обвиваше, прегръдка много по-нежна от изпълнения с аромати ветрец. Той продължаваше описанията си и тя наистина повярва, че вижда искриците злато. И тогава на момичето от реката, на смелата и дръзка мечтателка, й се стори как вижда нещо неимоверно по-блестящо, сребристо, изпълнено с любов и разтопено от желание, да се мярва в чувствените му очи на пантера.

Тогава той я докосна — в главата й избухна пъстроцветен взрив като дъга и топлина се разля по вените й.

После започна да я целува. Устните, които покоряваха света с любовни песни, се впуснаха в бавно и търсещо пътуване — по слепоочията й, очите, носа, страните, сякаш той бе слепецът и само така е в състояние да опознае всяка частица от нея.

Но пътуването се оказа прекалено бавно! Устните й жадуваха за неговите, копнееха да получат своята любовна песен. Тя намери устата му, с което го изненада, и изтръгна от него тих, но пълен с желание стон.

— О, Клер, желая те.

— И аз.

 

 

Любиха се в нейното легло, обгърнати от аромата на гардении — невинни и чисти като булчински букет.

— Клер? — Сляха се в едно. Стана бързо. И за двамата. Тя бе не по-малко жадна от него, не по-малко уверена и все пак… — Никога ли не си се любила преди?

Да. Хиляди, милион пъти, в сърцето си. С него. Единствено с него.

— Не.

— Добре ли си?

— О, да.

Момичето от реката вече не можеше да пее заедно с мъжа, когото обичаше. Но това нямаше значение. Сега съществуваше друг дует, изпълнен с нова великолепна хармония. Докато се любеха, те споделяха сърцата и мислите си, телата и душите си; тя пееше, те пееха, най-прекрасната любовна песен.