Катрин Стоун
Черно сърце (24)

Двадесет и трета глава

Ройъл Албърт Хол

Новогодишната вечер

— Ето, готова си, Клер. Идеално. — Гласът на Сидни звучеше радостно. — Гримът, разбира се, е прекален за всеки ден, но съвсем подходящ за сцената и за концертния ти дебют.

— Благодаря, Сидни, Много съм ти задължена, че направи това за мен.

— Беше удоволствие. — Сидни замълча, после попита: — А за след концерта, Клер? Ще махнем сегашния грим, но искаш ли да те гримирам за тържеството? Няма да ти е нужно много: само малко туш на миглите, червило и руж.

— О, това би било… — Клер се намръщи. — Възнамерявах да се върна до хотела, да взема душ и да се преоблека. Коул каза, че ще е със смокинг, а аз нося вечерна рокля…

Намръщи се още по-силно.

— Не се притеснявай, Клер! И аз ще се преоблека, щом сляза от сцената. Бих могла, разбира се, да се явя с тесните кожени панталони и кадифеното елече без ръкави на друг прием, но не и на този, където домакин е шефът ми. Благоприличието е много важно за Тимоти Аскуит. Той е от най-висшите кръгове, нали знаеш? — Последното изрече с подчертано правилен изговор, преди отново да заговори с калифорнийския си акцент: — Така че най-вероятно ще си сложа подходяща вечерна рокля и с радост ще се отбия в стаята ти, след като се преоблека. Дори можем заедно да се появим величествено на приема.

— Да се появите величествено? — повтори Коул думите на Сидни.

Стоеше на прага на силно осветената гримьорна като смръщена сянка, докато наблюдаваше отражението в огледалото. Никога не бе виждал Клер с грим и макар нанесен изкусно и напълно подходящ за сцената, никак не му допадна. Няма смисъл да се нанасят още тонове към една и без това съвършена картина.

— На приема на Тимоти — уточни тя. — Ще помогна на Клер да се приготви и ще пристигнем заедно.

Благодарна усмивка се появи върху гримираното лице на Клер. Тя бе решила, че прочутата Ел Сид няма да й бъде съюзник. Позоваваше се на статии, четени й от леля Огъста и на съобщенията по MTV.

Сидни — изпълнителка със свободен дух, зашеметяваща, смела, дива — ще изостави сляпата жена в калта, а изумените й аметистови очи ще проблясват от нетърпение и неудобство заради недъга на Клер.

Ала тя я прие сърдечно и без никакво смущение. Помагаше й, но без да се натрапва.

— Не ти е нужен грим, Клер.

Чуваше същите думи за втори път през този последен ден на годината. Преди няколко часа й ги каза и Сара. С радост предложи да помогне на Клер да се гримира за приема на Тимоти, но добави, че всъщност не й е нужен никакъв грим.

Сега го казваше и Коул. Казваше го грубовато.

Какъв е смисълът, сякаш питаше той с тази грубост. Защо да се разкрасяват очи, които и без това не виждат? За да се привлече вниманието към недъга? И какво бъдеще очаква подобно начинание? Нима Клер някога ще успее сама да се научи да се гримира?

В гримьорната настъпи тишина; в променената атмосфера Клер правилно долавяше мълчаливата размяна на упреци между Сидни и Коул. Зашеметяващата барабанистка на „Аметист“ гледаше навъсено към изпълнителя на любовни песни. Беше бясна заради необмислената му забележка. Погледът й настояваше той да се извини.

Дали Сидни щеше да надделее? Дали разполага с подобно влияние над Коул?

Очевидно не, защото следващите думи бяха на Сид:

— Май е най-добре да ви оставя. Трябва да проверя инструментите, а вие — да репетирате дуетите. — Пръстите, които така вещо гримираха преди малко, се впиха в рамото на Клер. — Нямам търпение да те чуя как пееш, Клер. Убедена съм, че ще си страхотна.

 

 

Единственото, което неизменно успяваше да направи, е да я нарани. И сега я нарани, смаза увереността й, помрачи сияйността й.

— Съжалявам — промърмори той и се приближи към нея. — Не ме разбра правилно. Ти просто изглеждаш великолепно и без грим. Не ти е нужно да се гримираш. Но ако искаш да се появиш така — също е добре. Както желаеш, Клер.

„О, Коул, но аз никога не мога да имам онова, което желая!“ Трябваше й време, за да прозвучи гласът й ведро и спокойно.

Но в гримьорната на „Ройъл Албърт Хол“ след всяко вдишване тя се задъхваше още повече. И без това разтуптяното й сърце биеше още по-бързо, започна да й се вие свят и усети странно и зловещо чувство. Чувство на обреченост. Нямаше как иначе да го опише.

Очевидно бе обзета от паника. Клер никога не бе изпадала в подобно състояние, но разпозна симптомите, защото бе чувала по телевизията за подобно нещо.

Преди две години с леля Огъста попаднаха на едночасово предаване с лекар, който твърдеше, че жените са най-уверени, дръзки и смели, докато са момичета. Тогава не изпитват страх и мечтите им нямат граници. Но когато тези девойки със свободен дух започнат да се превръщат в млади жени, ограниченията на обществото накърняват дръзката им увереност и ограничават техните пробуждащи се мечти.

Не обществото, а съдбата попречи да се осъществят дръзките мечти на Клер. Коул ги попари. И все пак в известен смисъл лекарят се оказа съвсем прав. Наистина през определено време Клер имаше безгранична увереност и безкрайни мечти. Точно такава беше като момиче, в онези дни на великолепие, слънчева светлина и песни с Коул край реката.

Телевизионното предаване определено се отнасяше и за Клер, а имаше и други: за взаимоотношенията, за несподелената любов, за опасността да обичаш прекалено силно, за дълбокото влияние на нечие детство върху поведението на индивида като възрастен. Синовете на жестоки бащи по-често малтретираха своите „любими“, отколкото онези, израсли в семейства без насилие. Те много по-често проявяваха склонност към грубост, насилие…

„Но не и Коул — съпротивляваше се Клер, докато слушаше мрачната статистика. — Не и Коул. Никога Коул. Независимо какво смята той.“

Клер слушаше съчувствено, но без да разбира историите на хора, измъчвани от различни форми на паника. Разказваха актьори, които изпадаха в истински ужас всеки път, преди да се появят на сцената. А имаше и обикновени хора, които признаваха, че буквално се парализират от нощната тъмнина или от яркостта на деня или ако трябва да се изкажат на родителска среща, да отскочат до супермаркета или дори да излязат от дома си.

Клер знаеше за „чувството на обреченост“ — как се стараеш да си поемеш дъх, но някак си не успяваш и кислородът все не ти достига, никога обаче не допускаше, че тя самата ще изпита такъв ужас. Дори слепотата й не я превърна в затворница. До този момент.

— Клер?

Беше много близо до нея, така близо, вероятно клекнал на пода пред нея. Тя усети задушаващата му топлина и неговите плъзгащи се по театралния грим на лицето й сиви очи.

В следващия миг я докосна, обгърна треперещите й ръце със своите, едната бе така силна, а другата немощна, наранена от насилие.

— Клер! Какво има? Кажи ми.

— Не мога да пея. — Намръщи се на собствените си думи. Трябваше да свие рамене, да се опита да се усмихне и да признае: „Не мога… да дишам. Глупаво, нали?… Това не е пристъп на паника… Наистина… Само притеснение.“

А вместо това заяви, че не може да пее. И то отговаряше на истината. Не бе в състояние да го направи. Не и тази вечер. Не е изключено никога…

Но затова е тук! Да пее заедно с Коул.

Не, не бе истина. Тя бе тук да открие брата на Коул. Всичко е за Коул, не за нея. И сега трябва да се стегне. Заради него.

— Успокой се, Клер — говореше й той. — Успокой се. Няма нужда да пееш довечера.

— Чувствам се… нелепо. — Нелепо, но и изведнъж по-спокойно. Заради Коул. Тя дори успя вяло да се усмихне. — Сценична треска, предполагам.

На него много му се искаше това да отговаря на истината, тя да е притеснена единствено защото трябва да пее в „Ройъл Албърт Хол“. Но Коул съзнаваше, че страхът на Клер е неизразимо по-дълбок. Той виждаше ужаса й — дълбокия ужас — и знаеше, че го предизвиква именно той.

„Какво ти сторих, Клер? Изведох те от свят на тъмнина и те доведох тук, да си с мен, а сега си ужасена. И така притеснена, че прозря истината.“

— Сценична треска — съгласи се той. — Няма нищо изненадващо, Клер. Наистина.

— Е… — Тя сви рамене. — Благодаря ти. Чудя се дали да не се върна в хотела. Малко съм уморена. Сигурно е от полета и часовата разлика. Ще ми се да се съвзема малко преди тържеството.

Сега вече можеше да диша. Но се страхуваше, че чувството на обреченост отново ще се появи с още по-голяма сила, когато го чуе да изпълнява „Представи си лунната светлина“.

На нея всъщност най-много й се искаше да е у дома, в Харланвил, да вземе в ръце снежния глобус, да мечтае, да си спомня и да си представя.

„Не — изкомандва я някакъв глас. Бе решителен и много приличаше на гласа осемгодишното момиченце с безгранична смелост. — Ще се върнеш в стаята си в хотел «Дрейк», ще останеш под душа, докато си сигурна, че си измила и последната прашинка грим от лицето си, и ще се съсредоточиш в едно-единствено нещо: всичко това не е за теб, а за Коул. И за брат му. Става въпрос за онази мечта.“

— Нали не възразяваш, Коул?

— Не, разбира се. Ще те придружа.

— Няма нужда. Просто някой да ми извика такси. Лесно ще се оправя от фоайето до стаята.

 

 

Ослепителната светлина на прожектора го обливаше като парещото слънце на Луизиана. Гореше го. Изгаряше го. Наказваше го. Ослепяваше го.

Отвъд ярката светлина Коул не виждаше затъмнената зала, препълнена от хора, дошли да го чуят как изпълнява любовни песни. Сред тази ярка светлина, сред тази заслепяваща светлина, Коул виждаше единствено образа на страха, ужаса, обзел един останал без дъх ангел с незрящи сини очи.

Клер не бе в състояние да пее. Не и тази вечер. Не и с него.

И той не можеше да пее. Тази вечер. Без нея.

О, да, устните му се движеха и от тях излизаха някакви звуци. Но в най-добрия случай щеше да се получи едно посредствено изпълнение. Осъзна това, но не се развълнува.

Неговата музика нямаше значение. Нищо нямаше значение. Освен Клер.

А онази злокобност, която чувстваше, зловещото чувство на обреченост? То се отнасяше за него, той го заслужаваше. Вид сценична треска, разкъсващата болка заради предопределението да пее сам… завинаги. Защото ще си го наложи да го прави като своеобразно наказание неимоверно по-изпепеляващо от горещото слънце, защото винаги, когато се опита да осъществи мечтата на своя ангел, постига само едно — причинява й огромна болка.

Такава е неговата съдба, това е неговото наказание. Мъчителната самота на сцената и терзаещата самота на самотния му глас.

 

 

В „Ройъл Албърт Хол“ на Нова година Коул Тейлър не изпълни „Представи си лунната светлина“. Пропускът нямаше значение. Никой не забеляза. Публиката получи онова, за което си бе платила, дори без да чуе нашумялата песен. Всъщност стана свидетел на най-потресаващото изпълнение на Коул Тейлър.

Онова, което никой от публиката не знаеше — истината, скрита дори от самия него — бе, че това съвсем не е солово изпълнение. В сърцето му и в гласа му всяка страстна песен за любов бе изпята в дует с Клер.