Катрин Стоун
Черно сърце (22)

Двадесет и първа глава

Лондон

събота, 31 декември

Прекараха следобеда в Британския музей, разглеждаха богатствата му, дивяха се на изложените чудеса. Докато стояха почтително между мраморните статуи, спомените на Ема се върнаха в друго време и при други мраморни съкровища… Към началото на любовта й с Лукас.

Провеждаше се образователен експеримент — среща на студенти от високопрестижни висши учебни заведения в различни страни. От дълги години Станфордският университет поддържаше триетажната вила Сан Паоло във Флоренция, за да настанява там свои студенти. Но дотогава всички осемдесет младежи, обитавали стаите с фрески по стените, неизменно бяха американци.

През тази година обаче половината от студентите бяха англичани, от Кембридж. Поканиха ги да прекарат първия семестър във Флоренция, като гости на Станфорд, а в замяна те щяха да домакинстват в Англия на четиридесетината американци през втория семестър.

Ема Луиз Лойд последна от англичаните научи, че ще пътува за Флоренция. Като най-млада в групата беше в резервите до последния момент — двадесет и четири часа преди чартърният самолет от Сан Франциско да кацне на летище „Хийтроу“, за да качи английските студенти.

Но на следващия ден Ема, с широко отворени очи, нетърпелива, придружена от родителите си, се озова на „Хийтроу“. Раздялата през изминалата година — първата й в Кембридж — и без това им се отрази мъчително. Сега тяхната обичана и толкова невинна дъщеря щеше да пътува много по-далеч и съвсем се доближаваше до неизбежната си независимост от тях.

Показаха ли Елеонор и Джонатан Лойд своята загриженост? Не. И как биха го направили, след като очите на момичето блестяха от нетърпение, докато си представяше предстоящите приключения?

 

 

Американските студенти внимателно оглеждаха колегите си от Кембридж. По време на полета от Сан Франциско станфордските студенти се бяха преценили взаимно и сега оглеждаха англичаните, търсейки бъдещи приятели… и бъдещи любовници.

Развълнуваната Ема не забеляза този оглед, а мисълта да се взира в непознати с подобни намерения й бе съвършено чужда. Представяше си как всички в групата ще бъдат приятелски настроени и силно би се изчервила при мисълта, че някой от тях може да й стане любовник.

Един от станфордските студенти не се присъедини към последвалото шумно посрещане на английските колеги. Той четеше захласнат книга за Флоренция и изглежда не проявяваше никакъв интерес какво става наоколо. Много по-късно Ема щеше да разбере, че той няма нужда да изучава английските момичета, за да реши още преди самолетът да напусне „Хийтроу“, дали някоя сред тях го привлича; тя щеше да разбере, че Лукас Кейн може да има, която поиска, когато поиска.

За двата часа полет от Лондон до Милано обаче той не се впусна да прави никакъв избор. Мястото на Ема се оказа до неговото.

Докато се настаняваше, Лукас вдигна поглед от книгата и поздрави:

— Buon giorno.

Дъхът й секна. Бе неспособна да говори, да мисли. Нещата се влошаваха, когато грейналите му зелени очи се вторачиха в нея, озадачен от мълчанието й.

— На италиански това означава „добър ден“.

Думите му предизвикаха нейната плаха усмивка, лицето й започна да поруменява.

— Да, знам — отговори тя задъхано.

Разбира се, че знаеше. Всички, включително и резервите, изкараха поне един семестър интензивен курс по италиански. Ема имаше добри познания и пишеше без грешки, но се притесняваше да говори. Все й се струваше, че не е овладяла произношението. Прекара лятото като говореше на италиански на чайките в сапфирените небеса на Корнуол. Понякога й се струваше, че почти е докарала произношението на Buon giorno, grazia, prego, ciao — най-срещаните изрази.

Но да говориш на птичките в Корнуол е едно, а съвсем друго — на този тъмнокос, зеленоок американец. Произношението му не беше нищо особено, но очевидно не го смущаваше.

— Знам — пророни повторно Ема. — Здравей.

Лукас й се усмихна.

— Здравей.

 

 

По време на полета до Милано Ема не успя да разговаря с Лукас Кейн. Впрочем тя трудно намираше думи и по време на общите им лекции, както и когато се разминаваха из коридорите на вилата или когато, пристигайки в последния момент в трапезарията, той се настаняваше до нея на масата за осем души.

Девойката не бе в състояние да говори в негово присъствие, в такива моменти едва дишаше. Но краката й се справяха отлично, и то напълно самостоятелно. Смели глупави изменници. Тя го следваше по петите като кутре, очарована само от факта, че е близо до него.

Първият път стана съвсем случайно или поне така се убеждаваше тя. От понеделник до четвъртък имаха лекции сутрин, в самата вила, посвещаваха следобедите да откриват прелестите на Флоренция, а в дългите уикенди ги насърчаваха да пътуват до Рим, Венеция, Неапол.

Случи се през един късен октомврийски вторник следобед, осем седмици след пристигането им във Флоренция. Повечето студенти вече смятаха, че са изпълнили дълга си към забележителностите на града. Някои често предпочитаха да остават във вилата, да пият капучино и да планират бъдещите си екскурзии. Други излизаха, но не за да посещават музеите, а за да обхождат магазините. Пазаряха се за кожени изделия, пуловери или златни дрънкулки, а после се черпеха със сладолед. Трети отскачаха до близкото древно селище и на чаша вино се наслаждаваха на панорамната гледка.

Ема знаеше, че не е обходила всички забележителности на Флоренция. И никога нямаше да успее да го направи. Постоянно откриваше нещо ново.

В този прекрасен октомврийски следобед реши отново да посети някой музей, но видя Лукас да върви пред нея и плановете й се промениха. Тръгна по петите му и го последва до галерията на Академията.

Той искаше пак да види Давид на Микеланджело. За кой ли път! Чудо бе, че изобщо забеляза Ема. Щом застанеше пред творбата, потъваше в съзерцание, дълбоко съсредоточен.

По неизвестна причина погледът му се отмести от великолепно изваяния крак на гиганта и попадна върху плахата млада англичанка, застанала от другата страна на скулптурата, захласнато загледана нагоре.

Движен от нещо, което не можеше да определи, Лукас се насочи към нея. Когато погледът й се откъсна от скулптурата и се спря върху него, тя продължаваше да изглежда прехласната.

Той й се усмихна.

— Здравей, Ема.

— Здравей, Лукас.

Девойката смяташе, че добре познава ренесансовите майстори. В края на краищата изучаваше история на изкуствата в Кембридж, а и бе чела допълнително доста литература, пък и във вилата всеки ден имаше лекции за изкуството от този период.

До този следобед тя не си даваше сметка колко малко всъщност знае и колко задълбочени познания има Лукас Кейн. Той сякаш се бе срещал с тези талантливи майстори от миналото, сякаш бе магьосник, пропътувал векове назад и се бе сприятелил с изключителните Микеланджело, Донатело, Челини. Обясняваше й, като че ли знаеше от първоизточника, как скулпторите успяват да превърнат твърдия мрамор в нежна плът.

 

 

През следващите три седмици те се срещнаха осем пъти — тя продължаваше да го следва по петите. Но Ема не последва Лукас във Венеция. Срещата им там бе чиста случайност, а може би бе продиктувана от съдбата.

Беше последният уикенд на ноември. Повечето студенти заминаха на юг да търсят слънце. От две седмици над Северна Италия валеше дъжд. Капри примамваше с обещания за златна топлина и спокойно синьо море. А защо човек да не отиде и в Пиза, та да се увери, че кулата наистина е наклонена, или в Портофино — перлата на италианската Ривиера?

В края на ноември Венеция не е предпочитано място. Туристическият сезон вече е приключил. Стъкларските фабрики са затворени, площадът „Сан Марко“ е залят от вода, голяма част от флотилията гондоли е прибрана за зимата и дори прочутите гълъби по площадите са отлетели.

Лукас и Ема бяха идвали вече във Венеция. През септември цялата група прекара пет дни в Града на каналите. Но кой знае по каква причина двамата бяха решили през този влажен ноемврийски ден да отидат именно там.

Той откри, че не е сам в момента, когато слезе от вагона. Явно и тя бе пътувала със същия влак от Флоренция, но някъде по-назад; сега стоеше на перона, примигваше, а прелестната й усмивка изразяваше очевидната й радост и вълнение от невероятната красота наоколо.

Ема нямаше представа, че я наблюдават, че и Лукас е на гарата във Венеция. Той лесно можеше да изчезне. Тя дори нямаше да узнае.

Но младият мъж не изчезна, така както и не се опитваше да я избягва във Флоренция. Съвсем ясно съзнаваше, че понякога тя го следва. Позволяваше й го, искаше тя да го прави и дори нагаждаше крачките си, та да не изостава, да не го загуби от поглед, защото сигурно в такъв случай щеше да се върне във вилата.

Изненадваше се, че приема компанията на Ема. Същевременно откри, че му доставя радост да споделя с тази прекрасна млада англичанка нещата, които имат най-голямо значение за него.

— Здравей, Ема.

— О! Лукас!

— Здравей — повтори той тихо.

Момичето очакваше всеки момент той да се отдалечи. Ciao, Ема. Ще се видим във Флоренция. Но докато чакаше тези думи за сбогуване, те вече пиеха заедно кафе, намериха пансион за пренощуване, крояха планове за вечеря; ядяха лазаня със спанак и обсъждаха какво ще разгледат на следващия ден и на по-следващия…

Базиликата „Сан Марко“, разбира се. Можеха да прекарат целия уикенд на това екзотично място и да му се възхищават. Но и Палата на дожите с гордите крилати лъвове…

Докато пиеха капучино, подхванаха и други теми, защото той настоя Ема да му разкаже за дома си в Корнуол. Лукас долови не само любовта й към родното място, пълно с легенди за крал Артур, Мерлин и Камелот, но и силната й любов към родителите.

Не разказа на Ема за своя дом. Нямаше какво толкова да разказва, а и нямаше никаква любов. Но в тази мъглива вечер Лукас Кейн сподели с Ема Лойд своите блянове.

— Искам да стана скулптор.

Девойката вече знаеше кой е той. Добре, скулптор, щом иска. Но преди всичко Лукас Кейн бе един съвременен Мерлин — магьосник, способен на всякакви вълшебства, който пътува във времето, за да се сприятелява с ренесансовите майстори; човек, който притежава дълбока мъдрост.

— Така ли?

— Не е особено модерно, Ема, нито особено доходоносно. Но аз искам да работя с мрамор.

— Като Микеланджело ли?

— Ами…

— Правил ли си скулптори?

— От години се занимавам с дърворезба, от дете. Занимавал съм се малко и с камък.

— И ти се удава, нали?

Той се засмя.

— Кой знае? Но възнамерявам да разбера.

— Непременно ще разбереш. Ще бъдеш великолепен.

„Ти си великолепен.“

„И ти“ — мина му през ума, докато гледаше ясните сини очи, огрени от светлината на свещта, но блеснали предимно от вярата в него.

В действителност Лукас не се нуждаеше от вярата на Ема. Той чувстваше, че има голям талант. Но това не бе достатъчно. Лукас го знаеше. За да осъществи мечтата си и да се занимава с това древно, но и модерно изкуство, трябва да вложи всичко, с което разполага: сърце, ум, душа. Трябва да бъде упорит, отдаден изцяло, посветен. Това бе всъщност лесната част, защото абсолютно нищо не желаеше по-силно… нищо нямаше по-голямо значение за него.

Но какво ще му навреди да целуне тази прекрасна англичанка? Лукас бе целувал много момичета и всички с готовност отвръщаха на ласката. Бяха го целували, бяха се любили с него и неизменно искаха много повече, отколкото бе склонен да им даде. Но и с това се справяше лесно. Толкова лесно им казваше „сбогом“.

Лукас изпита невероятно желание да целуне Ема, много по-силно, отколкото която и да било друга жена. Ала той дори не я докосна. Не и онази вечер. И нито веднъж от хилядите пъти през следващия ден, когато му се искаше да я вземе в обятията си, докато се възхищаваха на златния площад „Сан Марко“; нито по-късно, когато лицето й бе поруменяло от щастие, докато съзерцаваха изящната арка на Моста на въздишките.

Какво би му навредило? Толкова лесно им казва „сбогом“. Нали? Да. Да.

Само една целувка за лека нощ, за да отбележат великолепния ден, който прекараха заедно и да потвърдят обещанието, че утре ще бъде още по-прекрасно.

Но се оказа, че съвсем не е само целувка. И как би могло, след като я желаеше толкова силно; след като тя му отвърна така изненадана, но и с такава радост?

Ема бе топла, сладка, нежна и не по-малко настойчива от него.

— Най-добре да спрем — прошепна той с дрезгав от желание глас. Думите му нямаха за цел да предизвикат смущение. Но Лукас забеляза смайването върху поруменялото от страст лице.

— Ти не ме…

— Да не те искам? — Той се изсмя, обладан от желание. — О, Ема! Искам те. Но ти никога не си го правила преди, нали?

Златокосата й глава му отвърна с поклащане на къдриците, по-ярки от златото на площада „Сан Марко“. А и очите й му отговориха — ясните сини очи гледаха безстрашно.

— Не се страхувам, Лукас. Искам го.

— Не нося нищо у себе си, Ема. Никакви предпазни средства.

— О, няма значение. Искам да кажа — безопасно е. Току-що ми свърши… Няма начин да забременея.

„Безопасно е, Лукас. — Колко пъти преди, но и все пак различно, е чувал тези думи? Винаги досега бяха изричани с провокиращ шепот, а уверените ръце го подканваха: — Хайде, Лукас. Люби ме.“

Сега у тази млада англичанка нямаше — и същевременно имаше — нищо провокативно. От нея се излъчваше и абсолютна честност, и плах, но дързък копнеж.

Никога преди Лукас Кейн не бе рискувал мечтата си. Никога не бе поставял временните удоволствия на плътта пред страстта си към мрамора.

Но сега го направи, и то, без да се замисли.

— Ема, сигурна ли си, че го искаш?

Никога през живота си тя не е била по-сигурна в нещо. Той я гледаше така, сякаш тя, обикновената малка Ема, е произведение на изкуството, прекрасно изваяна статуя от алабастър, и очите му, сияещите зелени очи на магьосник, й обещаваха, че ще й покажат вълшебства.

— Да — прошепна тя. — Да.

 

 

Не я заболя, нито дори през секващия дъха миг, когато се сляха в едно. Каза, че не се страхува, но не беше така и той го долови — прояви изключителна нежност и внимание и целият й боязън се стопи.

А талантливите ръце, достатъчно силни, за да ваят мрамор? Обгръщаха я сякаш е от порцелан, деликатна, чуплива, крехка — и така скъпоценна.

През онзи вълшебен уикенд във Венеция ръцете на Лукас Кейн бяха за Ема пълни единствено с любов.