Катрин Стоун
Черно сърце (21)

Двадесета глава

Летище „Хийтроу“

Лондон

петък, 30 декември

Едната жена беше учителка. Сините й очи не виждаха и тя никога не бе стъпвала в чужбина. Другата беше известна журналистка. Зелените й очи бяха видели прекалено много окървавена земя в опустошени от войни държави.

Но през този ден двете преживяха нещо, което не им се бе случвало — на летището ги посрещнаха мъже, които ги обичаха.

Джак не трябваше да е тук! Наистина, предложи да дойде, но Сара възрази, че не изпитва нужда да я посрещат: „Свикнала съм да се прибирам от летището до вкъщи, Джак! Свикнала съм да се връщам от война сама.“

— Но на мен ще ми е приятно да те посрещна, Сара.

— Не, недей. Наистина не е необходимо. — А и бе толкова опасно, твърде много приличаше на любов. — Освен това Коул ще е там. Ще се прибера в града с колата на Коул и Клер.

Коул. Той, разбира се, бе истинската причина Джак да предложи срещата на летището. За да има възможност да наблюдава заподозрения, да търси бдително и безпристрастно улики. Делова работа, а не романтика.

Като се изключи това, че сега, докато двете жени се приближаваха, Джак не наблюдаваше Коул. С нежно изражение на лицето не откъсваше очи от Сара и мълчаливо задаваше въпроси, които не бяха свързани с убийства: „Добре ли мина, Сара? Доволна ли си от тази тъй важна за теб среща с приятелката ти?“

Клер я държеше под ръка. Но Сара си помисли, че всъщност тя търси подкрепа, тя черпи кураж от незрящата жена.

Усмивката на Сара отговори на Джак: „Да, всичко мина добре… Благодаря ти.“

— Пристигнахме.

— Добре ли пътувахте?

— Много добре. Полетът мина изключително гладко. О! Клер Чембърлейн, това е Джак Далтон. Джак, запознай се с Клер.

— Здравей, Джак.

Клер насочи ръката си точно там, където трябваше да е неговата, а главата й с канелено кафявите коси бе наклонена под най-подходящия ъгъл.

— Поспахте ли? — за пръв път се обади Коул с нежен, загрижен тон.

— Дори не мигнахме — отвърна Клер, обърнала се към мястото, откъдето се излъчваше неговата мекота и топлина. — Не направихме и опит. Имаше прекалено много неща, за които да си говорим. Стана чудесно, Коул, че Сара ме посрещна в Ню Йорк.

 

 

— Забеляза ли как я гледа Коул, Джак? На летището, а и през целия път до града.

— Забелязах. — „И също така забелязах как ти изглеждаше, докато ги наблюдаваше — замислена и изпълнена с надежда. А сега, в пустия ти апартамент, виждам страстната ти битка за щастието на приятелката ти.“

— Тогава си видял, трябва да си видял, че Коул не е убиец. Не е възможно да е!

Не е убиец! До това удивително и категорично заключение стигна и самият Джак, докато чакаше с Коул полета от Ню Йорк. Изглеждаше невероятно Джак Далтон и Коул Тейлър да имат нещо общо, както изглеждаше изключено в мълчанието си да се чувстват по-скоро добре, отколкото неловко. На летище „Хийтроу“ двамата не бяха ловец и плячка, преследвач на убийци и евентуален луд. Бяха просто двама мъже, които посрещат любимите жени и се тревожат за тях; надяват се, че срещата между двете след толкова време е минала добре.

Жените пристигнаха и Джак видя как Коул посрещна Сара — с благодарност за това, което бе направила за Клер. С благодарност. Не лукаво, прелъстително, коварно.

Обаче този факт още нищо не означаваше. Ако диагнозата на психопат се поставя само от пръв поглед, светът щеше да е много по-спокойно място. Опасното при психопатите, ключът към невероятните им успехи, е точно в способността им да изглеждат напълно нормални. В това се състои тяхната хитрост, тяхното умение да те покорят.

— Не е възможно да е — повтори Сара.

— Може и да си права.

— А може и да не съм ли?

— Признавам, наглед е прекалено просто: Коул Тейлър пристига точно навреме от Лос Анжелес, познава и двете жертви, не среща никаква пречка да се види с теб, левак е, роден е в деня на Свети Валентин, и като капак на всичко — детството му е изпълнено с насилие, жестокост и смърт. Признавам, не е изключено последното да е случайно. Но така или иначе смъртоносното оръжие е ловен нож.

— Съгласна съм, Джак. Прекалено елементарно е.

Стоеше близо до камината, а очите й излъчваха надежда. Зад нея върху полицата от мрамор бяха фигурките на компанията „Пегас“… Джак внезапно си спомни какво всъщност представляват те: загадки, разрешени с търпение, внимание и необорима логика.

— Ние с теб умеем да решаваме загадки, Сара. Обичаме задачите да са сложни и предизвикателни. Каквато щеше да е и сегашната, ако не си беше дала сметка за значимостта на черното сърце. Именно затова ни изглежда просто. Защото сме чакали тъкмо него.

— Значи не изключваш Коул от списъка на заподозрените?

— Знаеш, че не мога да го сторя. — „Макар да искам.“ Мисълта го смая. Проявяваше чувства. Ирационалност. Толкова нетипично за Джак. И още по-смайваща бе причината, заради която искаше Коул да е невинен. Заради Сара, да, разбира се, и заради Клер. Но най-вече заради самия Коул. Джак видя как той наблюдава Клер, улови емоционалния дует от желания и терзания, от копнеж и любов.

А какво искаше Джак? Щастието на Коул? Радост за мъжа, чието най-голямо желание би могло да се окаже да пролее кръвта на Сара Пемброук из този пуст и безличен апартамент? Чиито терзания биха приключили едва след като фигурките върху полицата се обагрят с кръв?

— И ти не можеш да изключиш Коул като заподозрян, Сара.

— Бих могла да го сторя… но няма.

— Благодаря ти.

— И аз ти благодаря, че ме посрещна на летището.

— Исках да го направя. И с нетърпение очаквам утрешната вечер!

— Аз също. Знам, че като чуеш как Коул пее любовни песни с Клер…

— Причината да очаквам с нетърпение утрешната вечер не е за да слушам как Коул пее любовни песни — прекъсна я той. — Говоря за след концерта. За приема на Тимоти…

Тя усети, че не е в състояние да каже нищо. Нежността и интимността в гласа му я оставиха без дъх.

Нима бе забравила, че става въпрос за делови отношения? За изключително занимателната задача да бъде заловен убиецът. Това интересуваше Джак Далтон. Предизвикателната загадка на смъртта, а не нейните, които биха го разочаровали.

— Интересно ти е да видиш кой ще ме заговори ли? Какви убийци биха се появили наоколо?

Джак й отвърна с усмивка и в дълбочината на сините му очи Сара видя нескритото желание на мъж, който е в състояние без никакви оръжия да нарани светкавично и мълниеносно сърцето й.

— Не, Сара. Очаквам с нетърпение да танцувам с теб.

 

 

Клер се настани в хотел „Дрейк“ в самостоятелен апартамент на осемнадесетия етаж. Коул разгледа всички свободни апартаменти и избра именно този.

Имаше добро разположение: деляха го само няколко крачки от безшумните асансьори. Дванадесет негови стъпки; осемнадесет, прецени той, нейни. А и разпределението на този апартамент бе най-добро в сравнение с всички, които огледа: тук човек имаше възможност лесно да се ориентира из тъмнината — още повече сега, когато той размести мебелите.

— Нека ти опиша стаята — предложи Коул, след като пиколото остави багажа на Клер в спалнята и си тръгна.

— Добре.

— Всичко е отляво на мястото, където стоим. Първо е дневната, после… — спря, защото тя енергично поклати глава. — Какво има?

— Сама мога да науча тези подробности. Дори е необходимо сама да го направя. Но ми се иска да знам какъв цвят са стените, килимите, мебелите и завесите… А и има рози, нали?

— Да. Доста рози.

Клер се усмихна.

— Моля те, разкажи ми първо за тях.

— Добре. Ами те са розови… Както впрочем са розови килимите и завесите.

— Какъв нюанс розово, Коул? Стените, килимите и завесите едно и също розово ли са?

„О, Клер, очакваш прекалено много от мен. Очакваш да съм очите ти, да виждам света, както ти би го видяла. Но за мен, като изключа времето, което бях с теб, светът е почти изцяло сив.“

Сега Клер искаше той да й описва цветове. И за своя изненада Коул различаваше цветовете. Оказа се дори специалист по определени нюанси на синьото, розовото, медното и златното — цветовете на Клер: очите, устните, проблясващите кичури на косата й.

Какъв цвят са розите? Коул знаеше съвсем точно: като руменината, която заливаше страните й през онази окъпана в лунна светлина нощ в Бел Рев, когато обгърна любимото лице с ръце. Но за Клер няма да има никаква полза, ако й го каже. Подобно признание няма да оцвети тъмнината й. Само той бе видял пленителното розово, символ на истинска радост.

Помоли го да я разведе сега, както някога тя го разведе сред тяхната цъфтяща гора, когато той крачеше със затворени очи и й се доверяваше, че няма да го остави в тъмнината.

Но сега той я изоставяше, защото без Клер Коул познаваше единствено тъмнината. Като се изключи, че сега пак тя го спасяваше, водеше го от пълния му с тъмнина свят към своя пълен със светлина и цветове мир.

— Светлорозови ли са? — попита тя. — Радостно, весело розово?

— Да. — Точно такова розово — на щастието, на радостта… на любовта. — Весело розово, Клер.

Килимите и завесите бяха също във весели тонове, решиха те, макар малко по-убити от розите, а мебелите, обходени от чувствителните пръсти на Клер, имаха пъстри дамаски и…

— Чувам дъжд.

— Точно така.

Всъщност заваля внезапно и силно, но двойните стъкла на прозорците почти заглушаваха шума от дъжда. Ако прозорците в апартамента на Клер бяха по-малки, звукът от падащите по стъклата капки щеше да остане недоловим дори за нейния остър слух.

Ала цяла стена от мебелирания в розово апартамент представляваше прозорец — откритие, което тя направи като се приближи към мястото, откъдето долиташе шумът.

— Сигурна съм, че гледката е страхотна — пророни, като прокара ръка по стъклото и усети познатата и вдъхваща й утеха гладкост.

Снежният й глобус бе вкъщи, но тук разполагаше с цяла стъклена стена. И вместо да обгражда нейното дребно градче, сгушено в зимния пейзаж, това стъкло обещаваше цял нов свят — от едри дъждовни капки, от бъдещето, което й предстоеше… и гледка.

Панорамата от стаята на Клер бе най-доброто, което хотел „Дрейк“ предлагаше. Дали той е искал тя да го получи? Да, даде си сметка Коул в момента. Това беше решаващо при избора му на апартамент за нея, точно както се повлия от веселите розови тонове. Сякаш тя можеше да ги види.

Тя вярва, че ще може да види, ще успее да види с негова помощ. „О, Клер, разполагам с толкова малко, с което да ти помогна. Ако те няма теб, и аз съм сляп.“

— Вижда се Хайд Парк. Е, не точно в момента, защото е тъмно и вали дъжд…

— Но все трябва да има някакви светлини.

Да, имаше светлини: окъпаният в ослепителни светлини Лондон. Тази вечер светлините бяха позабулени от дъждовните капки, които се лееха като цветна река. След малко Коул чу нечий глас. Нима бе неговият?

— Има светлини, Клер, и сякаш всяка е отделно малко слънце, а всяка капчица — отделен свят и когато се срещат, се получава истинска дъга. А онези светлини, които не са окъпани от дъжда, проблясват ярко като звезди.

Сега тя знаеше нещо за стъклената стена, за прелестта отвъд гладката й повърхност. Там не танцуват снежинки. Няма малки кристалчета, които напомнят за любов. Но има дъги, звезди и символи на нейното бъдеще, а не на миналото… защото утре вечер тя ще пее с Коул за места, където блестят дъги и звезди, където човек си пожелава нещо.