Катрин Стоун
Черно сърце (18)

Седемнадесета глава

— Изглежда по-добре — докладва един от пазачите на Сара. — Сега носи косата си по-къса, блести от чистота и понякога дори я връзва с цветна панделка на тила. — Болногледачката въздъхна. — Опасявам се обаче, че във всяко друго отношение състоянието й се влошава. О, сега говори. Но си е измислила въображаема приятелка, на която постоянно и страстно шепти нещо. От дочутото имам чувството, че замисля нещо.

— Как да избяга ли?

Въпросът бе зададен на Сара от психиатъра. Но отговорът дойде преди това под формата на строго предупреждение от Дженев Пемброук:

— По-добре е изобщо да не й хрумва подобно нещо!

— Думите й са съвсем несвързани, объркани — увери ги пазачката на Сара. Очевидно бълнува.

 

 

Сара успя да заблуди всички. Руменината по бузите отдадоха на дългите разходки, които започна да прави с удоволствие, и на радостта й от измисления свят, в който се потапяше. Самата бременност лесно се прикриваше под широките безформени дрехи, каквито дават на пациентите във всички клиники.

Тя позволяваше на сенките си да чуват откъслечни думи от онова, което възприемаха като въображаеми разговори. Но най-важните планове изговаряше така тихо и нежно, че единствено дъщеря й ги чуваше.

„Налага се известно време да живеем с родителите ми, докато навърша осемнадесет. После ще разполагам с пари и ще бъдем самостоятелни. Но ще бъдем самостоятелни и дори когато сме при тях. Няма да ги допусна да се приближат до теб. Ще бъдат принудени да ни приемат с отворени обятия. Всъщност ще правят всичко, което кажа. Знаеш ли защо? Защото сега съм по-силна, понеже ти си с мен. Вече чувствам онова, което един родител трябва да изпитва — да е готов на всичко, за да защити безценната си рожба… Готов да даде живота си, за да спаси детето си.

Родителите ми са жалки. Сега го съзнавам. И светът ще го узнае, ако не изпълняват желанията ми. Шантаж е, но не ме интересува. В сравнение с тяхното моето престъпление е малко. Има един мъж, Тимоти Аскуит… Идваше на техните събирания, но не съм го виждала от няколко години. Сигурно е прекалено зает. А може би просто е прозрял истинската им същност.

Веднъж, бях на девет, родителите ми настояха да яздя пред всичките им приятели. Целта им бе да ме посрамят, за да преодолея страха си. Но аз се ужасявах дори да приближа коня. Разплаках се. Не можех да се спра. И макар че вътрешно беснееха, те се присмяха на сълзите ми, подиграваха ми се.

И Тимоти Аскуит беше там, прошепна им нещо и след миг всичко се промени. Подхванаха истински маскарад: прегръщаха ме, сякаш наистина бяха загрижени за мен, уверяваха ме, че няма нищо лошо, ако не искам да яздя. Не зная какво им каза той — дали се застъпи за мен, или просто, че ездата на едно деветгодишно дете му е изключително скучна — но ме спаси. Той ме спаси. А родителите ми изглеждаха притеснени, направо изплашени, сякаш си даваха сметка колко е глупаво да гневиш Тимоти Аскуит.

Та ето какво съм решила: ако родителите ми откажат да ни приемат, ще заплаша, че ще разкажа на господин Аскуит какво наистина се случи по време на отвличането. Заради твоята поява вече не бих се отказала от онзи ден за нищо на света. Но родителите ми не го знаят. Те ще чуят само, че ако не ни приемат, ще помоля Тимоти Аскуит да разкаже на света какво сториха. Той е в състояние да каже на света, защото е собственик на цяла телевизионна мрежа.“

Тогава подобни смели планове бяха възможни, защото мъничкият нов живот, който растеше в нея, я окриляваше. Тогава всичко й се струваше възможно: щастието, обичта, радостта.

Но не бе писано да настъпи този радостен живот.

По изчисленията на Сара дъщеря й трябваше да се роди някъде през септември. Но когато раждането започна на десети август — събитието смая целия персонал на клиниката — Сара не се притесни ни най-малко, не изпита някакво лошо предчувствие. Тъкмо напротив: каза си, че дъщеря й очевидно е готова да се роди и не по-малко от нея жадува да започнат новия си живот, изпълнен с обич. Поради грижите на Сара бебето й бе достатъчно здраво и жизнено, въпреки че се появи малко преждевременно.

Но накрая, независимо от обещанията на Сара, независимо от смелите и радостни кроежи, бебето вероятно заподозря, че не си струва да живее заедно със Сара.

Нейното бебе — нейната надежда за светлина и обич — се роди мъртво.

Значи все пак се оказа фантазия, измама. Красноречиво доказателство за лудостта й. О, да, тя беше бременна. Но единствено това не беше илюзия. Бебето се оказа малко момченце, а не дъщеря, както си представяше, дори и по време на раждането тя халюцинираше.

Беше замаяна от упойката, но й се стори, че чува проплакването на бебето. Звучеше й като музика, като ясно и чисто мелодично „здравей“, като първите тонове на песен за цял живот, а не като реквием…

Нямаше обаче никаква музика, никаква увертюра. Проплакването е било пълна халюцинация. Илюзия, фантазия, лудост, смърт…

Новината, че невръстното й момченце е умряло, преди да излезе от утробата й, бе съобщена от Дженев Пемброук. В израза на майка й имаше тъга, каквато не бе виждала дотогава, сякаш можеше да се окаже любеща баба въпреки всичко. Бащата на Сара също стоеше до болничното й легло в градчето Пензанс. И графът като че ли скърбеше… както и Саймън Бекуит-Джоунс.

— Не — изпищя Сара. — Не е мъртъв. Не може да бъде. Не вярвам. Искам да го видя!

Позволиха й да го види и да го подържи. Красивият й мъртъв син. Докато потреперващите й устни полагаха нежни милувки върху малкото студено бяло личице, кичури от косата й се смесваха с неговата, която имаше същия цвят.

— Обичам те — прошепна тя. — Винаги ще те обичам.

 

 

Сара не се върна в клиниката. В края на краищата не беше толкова луда, колкото смятаха. Не бе разговаряла с въображаем приятел, а просто с нероденото си дете.

Въпреки уверенията на психиатрите, че пациентката им е напълно нормална, макар и малко странна, Сара си даваше сметка за дълбочината на собствената си лудост. Родителите й — също. Лекарите обаче категорично отказаха да я приемат повторно в клиниката в Корнуол. Според професионалната им преценка тя не се нуждаеше от лечение и останаха доста огорчени, когато граф Пемброук ги упрекна, че не са установили навреме бременността на Сара.

Родителите й се заеха да търсят друго отдалечено място, където да я затворят завинаги. Междувременно наеха хора, които да бдят над странната им дъщеря по двадесет и четири часа в денонощието.

Странна? По-скоро вампирска, обяви Дженев. Сара бе завладяна от мисълта за смъртта — поне тази на мъртвото си дете. Погребаха го в църковния двор близо до имението им в Норфолк — място, където, ако можеше да се наложи, Сара би прекарвала всеки ден и нощ, като му говори безспир.

Дъщеря им се бе превърнала във вампир, ако не и в нещо още по-лошо! Подчиняваше се единствено на натрапчивата си мисъл. Преди бе мълчалива и изпълнителна като стайно растение. Но сега беснееше и крещеше, докато не се съгласяха с поредното посещение до гробището.

Всяка събота следобед, обещаха родителите й. Ще прекарват седмицата в града, а уикенда в провинцията. Така тя ще има възможност да посещава всяка събота без изключение.

Събота и неделя не отстъпваше Сара. В името на разбирателството те се съгласиха.

Именно през дните, когато бе принудена да живее изцяло между стените на лондонския им дом, Сара откри алкохола. Той помагаше толкова много, притъпяваше болката, успокояваше мислите й. Онези, на които плащаха, за да я наблюдават, не правеха опити да й попречат да пие. Задачата им се улесняваше, когато налудничавата им повереница пиеше. Сара прекарваше часове наред на едно място, смълчана и неподвижна като статуетка от алабастър, ако се изключи ритмичното движение на дясната й ръка, с която поднасяше пълната с бърбън кристална чаша към устните си.

Сара смътно долавяше колко унищожително е пиенето, но не я интересуваше. Просто нямаше значение. Само с алкохол можеше да преживее безкрайните дни в Лондон; през уикендите, когато в продължение на часове седеше до малкия гроб, не пиеше и капка.

Освен това — даде си сметка накрая и изпита огромно облекчение — тя няма да се обвърже за цял живот с алкохола… или с нещо, или с някого.

 

 

— Искам да се оженя за нея.

— Не мисля, че шегата ти е уместна, Саймън.

— Говоря съвсем сериозно.

— Искаш да се ожениш за нашата дъщеря лунатичка? Та това само по себе си е лудост. — Очите на Дженев се присвиха подозрително: — Да не си пропилял състоянието си?

— Продължавам да имам повече пари от вас двамата. Но онова, което ми липсва, и искам отдавна да имам, е Сара.

— Тя няма да се омъжи за теб, Саймън. Може би предишната Сара би се съгласила, но новата съвсем не е така покорна. Освен, разбира се, ако не й направиш предложение, докато сме в Лондон и тя е толкова пияна, че лесно да я убедиш.

— Ще успея да я убедя и ще го сторя тук, още този уикенд, докато е съвсем трезва. Не че ми е нужна вашата благословия, но като знак на внимание…

— О, даваме ти нашата благословия, Саймън. И ако успееш да го постигнеш, ще разполагаш с безкрайната ни благодарност. Просто от любопитство, но как възнамеряваш да я убедиш?

— Като й обещая онова, което желае най-силно на света — усмихна се Саймън. — Бебе.

— Но Саймън, ти…

Внезапната поява на Сарината болногледачка накара Робърт Пемброук да замълчи. Медицинската сестра, местна жителка, с радост си изкарваше допълнително средства, като прекарваше почивните дни да наглежда лудата дъщеря на семейство Пемброук.

Тази вечер обаче по лицето й се четеше тревога, не радост.

— Виждали ли сте Сара?

— Това е твоя работа.

— Да, знам. Но тя пожела да се изкъпе, стори ми се безобидно и я оставих сама. Чаках отвън и понеже самата аз обичам да се къпя продължително, мина известно време, преди да се обезпокоя. Накрая все пак извиках и като не получих отговор, влязох. Сега разбирам защо сте махнали ключалките на всичките врати в нейните покои. Страхувах се какво ли ще заваря, но не я намерих в банята, а прозорецът бе широко отворен.

Робърт прокле, но думите му прозвучаха бледо в сравнение с ругатните на съпругата му.

С дълбока въздишка Дженев сподели:

— Би било истинска трагедия, ако се окаже, че е тичала гола из селото. За щастие обаче това едва ли се е случило. Знаем къде ще я открием, нали? Разговаря на гробището със сина си. — Вдигна вежди и погледна Саймън: — Нали не желаеш да се захващаш с нея, а?

— Напротив. Сара се нуждае от някого, който наистина се интересува от нея.

 

 

Беше двадесет и трети декември, една година от зачеването на любимия й син. Сара избра тази дата да се слеят и изчака — отчаяна и пълна с нетърпение и радост — нощта да настъпи.

А не е бивало да чака. Земята, покрила малкия ковчег, бе замръзнала. Сигурно му е много студено.

— Само още малко, моя обич — прошепна тя, докато прерязваше вените си. — Скоро ще се стоплиш и никога вече няма да си сам.

Сара наблюдаваше как кръвта й изтича и капе на снега, топи кристалчетата с червената си топлина и носи обич на детето й, докато самата тя започва пътуването си надолу към него, за да го стопли.

Но пътуването на кръвта й, на нейната любов през замръзналата земя бе прекалено бавно. На него продължаваше да му е така ужасно студено. Тогава Сара започна да копае земята, впивайки пръстите си с изпочупени нокти в ледените буци.

Кръвта й продължаваше да обагря замръзналата земя, но движенията й започнаха да губят трескавото настървение; самата тя сякаш се поуспокои. И наистина, когато Саймън я намери, на устните й имаше щастлива усмивка. Тя беше полумъртва, само на крачки от смъртта, от вечното спокойствие.

Сара не разпозна Саймън. Не се възпротиви на допира му, нито на бързото превързване на прерязаните й китки. За блуждаещия й ум той бе ангел и й се стори логично да не иска на път за рая от нея да капе кръв. Мъжът ангел й нашепваше нежни слова — Сара, любов моя… бебе… — и тя затвори очи, защото знаеше, че най-после е в безопасност. Най-после се бе свършило с тъгата й и когато се събуди, ще бъде със сина си.

Но в болницата се събуди все същата тъжна Сара и все пак някак различна. Нищо от болката й не бе изчезнало. Ала нещо се бе зародило: чувството, че има някаква мисия. Не й е писано да умре. Не още. Засега трябва да остане на земята.

Защо?

Последва смайващ и радостен отговор: за да роди друго бебе. Струваше й се невъзможно, че й се предоставя втори шанс. Но беше точно така. Саймън бе готов да се оженят и й вярваше достатъчно, за да разчита на нея да му роди деца; да роди бебета, които ще оцелеят, ще разцъфнат под нейните грижи и обич. Той не смяташе, че е луда, а само много тъжна, и обещаваше тържествено да я направи щастлива.

Но цялото щастие — цялото удоволствие — се оказа единствено за него.

 

 

В елегантната лондонска къща на господин и госпожа Саймън Бекуит-Джоунс в квартал Белгрейвия имаше детска стая — пъстро, весело място, обзаведено от Сара, на крачка от родителската спалня… където се опитваха — и се проваляха — да създадат нов живот.

Сексуалните навици на Саймън, поне за нея, бяха съвсем обикновени. Не бяха нито брутални, нито яростни, нито странни. И въпреки това заради спомена за преживяното всеки път имаше чувството, че я изнасилва. Тя криеше тази истина, този ужас от съпруга си. Беше отдаваща се — и отчаяна — съучастничка, и заради бебето, което така силно желаеше, и заради обещанието на неродената все още радост не пиеше. Не близваше дори капка, независимо от острата болка в сърцето си.

Семейство Бекуит-Джоунс вече трета година нямаше деца. Точно тогава родителите на Сара и съпругът й предприеха съдбоносното пътуване до Шотландия. Сара предпочете да не ги придружи за уикенда. Никой всъщност не настояваше да се присъедини, но и тя не пожела.

През уикендите в отсъствието на Саймън и родителите й, отдадени на различни забавления, тя отиваше до гробището в Норфолк. Внимателно делеше тези пътувания на порции — много по-редки от някога, но охотно ги приемаше. Знаеше колко е важно да бъде в добро емоционално състояние, за да зачене. Прекаленото съсредоточаване върху загубения син можеше да й попречи да забременее отново.

Но през онзи уикенд, в деня на катастрофата, тя бе в Норфолк и разговаряше със сина си.

Мъглата в Шотландия бе така гъста, че Саймън Бекуит-Джоунс дори не биваше да се опитва да приземи самолета. Но и той, и Дженев, и Робърт знаеха какви удоволствия им предстоят. Бяха жадни да започнат забавленията, прекалено алчни, за да жертват дори миг в името на предпазливостта.

 

 

Предателство. Това е нейният кръст, съдба, наследство както от родителите, така и от съпруга й. Не ставаше въпрос, разбира се, за финансово предателство. Единствено в това отношение Саймън Бекуит-Джоунс и граф и графиня Пемброук се оказаха извънредно щедри — или извънредно небрежни, като не бяха внасяли поправки в завещанията си, защото смъртта им се струваше толкова далечна.

Предателството беше емоционално, пресметнато, неописуемо жестоко. И се разкри пред Сара часове след като умряха. Пристигна лекар да види опечалената вдовица; мъж, който принадлежеше към същите изискани клубове, където членуваха Саймън и Робърт, а беше и личен лекар на Саймън.

— Донесох успокоителни, Сара, за да заспиш по-лесно.

— Благодаря, но няма да ги взема. Все пак е най-добре да не гълтам нищо в случай, че съм бременна.

— Да си бременна? Но такова чудо не може да стане, Сара. Знаеш, че е така. О, скъпо дете, изглежда не знаеше, а?

Саймън Бекуит-Джоунс не можеше да има деца. Бе резултат на негово решение, взето далеч преди женитбата им, и постигнато с помощта на хирургически скалпел.

Той е знаел, че съпругата му няма да забременее. И родителите й също са го знаели. В продължение на три години съпругът й всъщност я е изнасилвал и със своето мълчание родителите й за пореден път бяха дали благословията си тя отново да бъде унищожена.

Докато преглеждаше документите в лондонската къща на родителите си, Сара откри и други предателства. В заключеното чекмедже на бюрото на майка си намери писмо от Клер. Дебело и никога неотворено, то бе писано преди четири години, само часове след като в живота и на двете шестнадесетгодишни момичета нахлу насилието.

Писмото на Клер започваше на френски, на романтичния език, на който двете приятелки винаги споделяха тайните на сърцата си. На леещ се, елегантен, лиричен френски Клер разказваше за приказната си любов към Коул, за дуета им на коледното тържество и за последвалата прекрасна лунна нощ в беседката на Бел Рев. Тя й пишеше, че Коул й е признал за малкия си брат, когото толкова много е обичал — и е дал в чужди ръце — и за техните вричания в любов.

След това Клер неочаквано продължаваше на английски и думите й вече не се лееха така, долавяше се с каква болка разказва за събитията, станали на следващия ден — за насилието, сложило край на всичките й мечти.

Сара многократно се бе чудила какво е станало с приятелката й, защо писмата от Луизиана спряха да пристигат веднага след Коледа, когато бяха разбити всичките й мечти. Дали Клер бе усетила някак какво се е случило с нея? Не изнасилването може би, а последиците му — че Сара е прекрачила деликатната граница между невинност и лудост?

Още по-добре, че Клер престана да пише точно по това време. Всъщност, ако тя не бе преустановила кореспонденцията им, самата Сара щеше да го направи.

Но излизаше, че приятелката й не е преставала да й пише. Беше й изпратила съвсем интимно писмо, честно разкриваше обзелите я чувства, цялата си болка и тъга. И сега, четири години по-късно, Сара откликна като разкриваше всичко — всичко — пишеше страница след страница на английски и описваше морето от предателства и отчаяние. В това огромно море от тъга имаше едно радостно островче, когато пишеше за бебето си, пламъчето на щастието отново се появи у нея. За това събитие тя разказа на френски.

Сара така и не пусна писмото си до Клер. Прекалено отдавна бе прекъснало тяхното приятелство. Защо да я залива с толкова мрачни, а и налудничави събития? Защо да товари Клер със собствените си терзания и болки?

Тя трябва вече отново да е щастлива. Отдавна е преживяла загубата на Коул. Отново е щастлива и влюбена в друг. Трябва да е така. Това е единствената съдба, която Сара бе готова да си представи за прекрасната, великодушна Клер.

А колкото до Сара? Каква е нейната съдба? Все още й предстои, нашепваше онзи същият глас, който я караше да живее. Целта й не е била да износи още едно дете. Колко глупава е била да повярва в подобно нещо. Но има друго, което е предопределена да свърши, което не й позволява, поне засега, отново да пререже вените си.

Друго, което й убягва — но е важно.

 

 

Вероятно й е писано да разкаже на света за войната, да разобличи безсмислието й с надеждата, че ще помогне на цялата планета да избере мирния начин на съществуване. Това бе достойна мисия и тя успя да я осъществи след години благодарение на случайната среща с Тимоти Аскуит — мъжът, притекъл й се на помощ, когато беше недодялано изплашено дете.

По онова време отново беше Сара Пемброук. Решението не бе продиктувано от любов към родителите й, естествено, а заради сина й — искаше името й да бъде като онова, издълбано върху надгробния мраморен камък в Норфолкското гробище. Сара участваше в благотворителен бал за подпомагане на сирачета и Тимоти също се оказа там. Поокуражена от шампанското, тя с изненада се чу да му съобщава, че я привлича кариерата на журналистка.

Не обясни на Тимоти с какво точно я привлича. Но за себе си знаеше причините. Новините са нещо истинско, конкретно и осезаемо. Колкото и да са трагични или ужасяващи, те свързват човек с действителността и го държат далеч от лудостта. И ако човек се съсредоточи изцяло върху събитията в околния свят, може би след време писъците, които идват дълбоко от душата му, ще се приглушат.

Вярно, че подбудите й бяха егоистични. Но Сара Пемброук ще върши добре работата си. Ще й се посвети изцяло.

Тимоти Аскуит повери на новата репортерка да отразява тъй примамливата съдба на кралските особи. Какво по-добро кореспондентско място за аристократка като Сара Пемброук?

Но тя отказа предложението му и независимо че медийният магнат въобще не бе свикнал да му противоречат, Тимоти отстъпи. След като интелигентната, фотогенична репортерка желае да разказва на хората за най-отвратителните престъпления в Лондон, така да бъде. И когато в навечерието на войната в Залива същата репортерка поиска да бъде изпратена в Багдад, Тимоти отново не се възпротиви.

 

 

Сега бойните полета, където се чувстваше в безопасност с разсъдъка си, се превърнаха в прекалено голяма заплаха за нея и тя се подчини на настояването му да се върне в Лондон. Дали това щеше да я отдалечи от войната? Едва ли. Сара Пемброук имаше да води собствени битки. Трябваше да погледне в лицето преследващите я призраци, да се опита поне да ги контролира и да ги победи, ако е възможно, преди да е станало прекалено късно. Преди те да я победят.

„А има и още нещо“ — обещаваше вътрешният й глас; звучеше й примамливо, защото изпитваше чувството, че най-после ще разкрие смисъла на живота си.

Като приветствено послание при завръщането си в Лондон Сара откри писмо от убиец. Това ли бе съдбата й? Да разкрие убиеца? Да отмъсти за смъртта на две абсолютно непознати за нея жени?

Не, защото сега разполагаше с много повече: връзката с Клер. Заради това ли Сара оцеля досега? Да разобличи Коул Тейлър като убиец? Да отмъсти не само за смъртта на двете актриси, но и заради Клер — нейната приятелка, прекрасното момиче, с което Коул се отнесе толкова жестоко?

Той може да е жесток, но чак — убиец?

Сара нямаше представа.

Но възнамеряваше да разбере.