Катрин Стоун
Черно сърце (15)

Четиринадесета глава

Звукозаписно студио „Джемстоун“

Уавертън Стрийт, Лондон

вторник, 27 декември

Коул реши да изчака края на репетицията, за да информира състава за намерението си Клер да пее с него. Имаше право на своя дума. Неговото име, неговият глас бяха направили всички така богати.

Но понеже предвиждаше изненадата, а дори и гнева на състава, предпочете да отложи съобщението до края на една от малкото оставащи репетиции преди новогодишната нощ. Този концерт бе важен — за Коул музиката стоеше над всичко. Така стояха нещата от самото начало, от деня преди шест години, когато се представи в агенцията за млади таланти в Холивуд.

Пътят на Коул Тейлър към мястото му сред звездите в бизнеса представляваше легенда в музикалната индустрия, добре известна на елитен вътрешен кръг, но не особено популяризирана извън него. Той се оказа изключението, което рушеше всички правила, звезда, изгряла за броени часове. Ако някоя агенция за откриване на таланти или звукозаписни компании в Тинсълтаун вярваха, че има макар и далечен изглед втори Коул Тейлър — нова златна мина — да влезе при тях направо от улицата, тя щеше да държи вратите си отворени денонощно.

Но не съществуваше и най-малката вероятност. А да се разпространява какво е направил той, щеше да предизвика единствено поток от желаещи да повторят кариерата му. Затова само тесен кръг знаеше истината…

 

 

— Аз съм певец. Искам договор за запис — точно това каза Коул, щом той и Елейн Сиймор останаха сами във вътрешната част на просторния й кабинет. Появи се в агенцията за таланти „Метеор“ без предварително уговорена среща. С подобни посетители обикновено процедираха така: ако кандидатът изглеждаше обещаващ — нещо, което се признаваше на малцина избраници — му обясняваха какво е необходимо да направи, преди дори да се допусне мисъл за интервю: да донесе материали за професионалните си изяви, резюме на извършената работа и снимки. В повечето случаи човекът се озоваваше обратно на улицата върху напечения от слънцето тротоар на булевард „Уилшир“ и повече не се появяваше в „Метеор“.

Но Елейн прекосяваше чакалнята на агенцията и зърна чернокосия мъж със сиви като гранит очи, чието чувствено присъствие сякаш се разпростираше из цялото помещение, и лично го покани в кабинета си.

Докато стигнат дотам, тя вече мислено го пласираше на пазара, като си представяше доходните задачи, които щеше да изпълнява. Реклами, реши тя. Ще стигне направо до върха. Беше потресаващ в дрехите, които носеше в момента: избелели джинси и каубойска риза; несъмнено щеше да е страхотен, в каквото й да го облечеш. Наистина нямаше значение. С това лице и тяло той можеше да продаде всичко. А ако продуктът се нарича например „Среднощно желание“ или „Страст“, продажбите щяха да бъдат главозамайващи.

„Дали е пластичен“ — зачуди се Елейн. И отново й се стори, че няма значение. Стига да представлява себе си: изтъкан от секс, опасност, арогантност и гняв. Самец. Бунтовник. Но когато видя решителното му изражение, след като й заяви, че иска да пее, на нея й се наложи да промени преценката си. Това не беше обикновеният холивудски бунтар, който, общи взето, няма цел, но може да е доста доходоносен. Той представляваше голяма рядкост: бунтар с цел.

— Певец? — повтори тя. Сега бяха в нова музикална ера, епохата на MTV. Видеозаписите представляваха част от бизнеса. Той щеше да е забележителен и в тази сфера, разбира се, същество, излъчващо такава чувственост, щеше определено да подпомогне продажбите и в тази област. Но да постигнеш върховете в музикалния бизнес е най-трудната работа. — Е, някой ден не е изключено да опитаме. Защо да не започнем кариерата ти като модел? Ще те запишем да вземеш уроци по актьорско майсторство.

— Не.

— Не? Та работата на манекен е доста доходна, дори за мъж. Има състезателен момент. Уверявам те, че ще ти намеря добри поръчки още днес.

— Няма да ставам манекен. Нито актьор. Просто ще пея.

Елейн си пое дълбоко дъх, усмихна се и попита:

— Добре. Разкажи ми къде си пял.

До сините води при ръкава на реката… На коледното тържество с живи картини в Харланвил.

— Никъде.

Коул не бе пял от шест години; от следобеда, когато, подготвяше така и неизпятата любовна песен на Клер. Какво бе правил от онази зимна декемврийска вечер, когато потъна в бурята и позволи на падащия дъжд да отмие кръвта от него? Годините бяха изпълнени с наркотици, алкохол, загуби.

Отначало се захвана да излекува дясната си ръка. Сам се зае с раната, както животното се грижи за себе си — действаше по инстинкт и не обръщаше внимание на болката. Чистеше раната, като я заливаше с алкохол и йод. Избраните от него течности действаха сякаш поливаше отворените рани с огън, но по някакво чудо предотвратиха сериозна инфекция.

Той знаеше, че ръката му никога няма да се възстанови напълно, че силата й е отнета. Имаше два начина раната да зарасне. Ако обездвижи ръката си, докато тъканта се възстанови — няма да го боли, но ще има завинаги замръзнал и безполезен крайник.

Коул избра по-болезнения път: издържа на самоналожената си физическа терапия, несравнимо по-сурова, отколкото някой лекар би му предписал. Отваряше раната отново и отново и предизвикваше отпускане и разтягане на тъканта. В резултат ръката му стана не особено силна, но във всеки случай подвижна. Тази ръка вече нямаше способността да пише, да свири на китара, да държи пълна бутилка с уиски… но можеше да милва, да докосва, да чувства, да обича.

Докато всекидневно и упорито спасяваше, което е възможно от поразената си десница, се захвана да тренира лявата ръка. Деветнадесет години тя бе силна, но не особено сръчна; по-скоро помощничка на дясната. Процесът да я направи пълноценна се оказа доста труден, влудяващо бавен, но накрая успя.

Дясната ръка на Коул си запази силата от китката нагоре, а лявата стана мощна и сръчна. Той впрегна и двете ръце във физическа работа — по-сурова, отколкото ако го бяха осъдили за убийството на баща му и го бяха изпратили на каторга. В продължение на шест години се труди, сменя работа след работа, щат след щат и се отдалечаваше все повече и повече от Луизиана.

До деня, когато се върна в Харланвил неспособен да устои. Денят. Онзи ден. Нейният сватбен ден.

Коул прекара по-малко от двадесет минути в градчето до реката — някога негов дом — и когато загърби Харланвил, стоманеносивите му очи вече гледаха странно замъглено. Ала беше наясно точно къде отива и какво ще направи. Щеше да пее, точно както Клер неизменно предричаше, че двамата ще го правят; щеше да омайва публиката, да печели награди „Грами“ и „Оскар“ и… защо?

За да я уязви? Не. Не. Да я възхвали, вероятно да запази спомена за нея, като изживее нейната мечта. Клер изживяваше по-важната мечта, единствената, която имаше значение: семейство, любов. Но по-малко важната мечта оставаше свободна и той щеше я осъществи.

Без нейното присъствие това бе половин мечта. Дори не половин, а частица от една мечта; ала всичко, което някога щеше да получи.

Елейн Сиймор се загледа в решителния бунтар, седнал пред нея, и отбеляза:

— Та аз дори не знам името ти.

— Коул Тейлър.

— Е, Коул Тейлър, значи искаш да си певец? Защо не? Но между другото — можеш ли да пееш?

— Да, мога да пея.

 

 

Коул пя пред трима продуценти на звукозаписното студио „Джемстоун“. Прослушаха го като израз на благоволение към Елейн, която отговаряше за някои от творците, ползващи се с най-голям успех. Преди да го чуят, и тримата продуценти вече бяха готови да отхвърлят кандидата.

Този кандидат има нужда да натрупа опит, щяха да преценят те. Да попее тук-там, да се развие — както правят другите.

Ала щом Коул Тейлър запя, през главите на продуцентите мина една мисъл: сериозният двадесет и пет годишен мъж може и да не е пял тук и там, но той определено е по-добър от мнозина, два пъти по-възрастни от него.

И въпреки това не му го признаха веднага. Поискаха да им изпее „Винаги ще те обичам“ — песента, поставила нов еталон за успех в цялата индустрия и която никой друг не смееше да пее. Но докато изпитваха поразяващото въздействие от интерпретацията му, тримата продуценти отново си помислиха едно и също: какво ще стане, ако Коул запише тази песен?

Веднага му предложиха договор с „Джемстоун“ — щедро предложение, на което той реагира спокойно, сякаш го бе очаквал, сякаш бе предопределено. Имаше изисквания към тях — хората, които щяха да го превърнат в звезда.

Искаше самостоятелност и правото да пее само песни, които той избере. И искаше в договора му да се впише, че винаги ще пее сам. Никога в дует. Никога.

— Но твоят глас с този на Барбара ще произведат истинска магия. А и с Доли. Или Уитни…

— Никакви дуети. Пея сам.

— Но нали ще имаш поддържащи певци? Ще се съгласиш да пееш със състав? Налага се, Коул, и за концерти, и за албуми. Избери, който искаш състав от приятели. Всеки.

Коул нямаше приятели. Но прие желанието на „Джемстоун“ да пее със състав. Бяха склонни да улеснят избора, да му представят състави — да ги прослуша, да прецени дали са приемливи, съвместими с него.

За Коул музикалната съвместимост бе единственият критерий. Избра поддържащия го състав след прослушването на много изпълнителски записи.

Съставът се казваше „Аметист“ и вече работеше към студиото „Джемстоун“. Успехът му се оказа по-малък от очаквания. Независимо от таланта на тримата музиканти и изключителната привлекателност на двама от тях публиката не бе очарована. Липсваше солист, чийто глас да е абсолютно необходим за милионите слушатели.

Коул им осигури този глас, тази магия, и сега, след шест години и шест албума, непознатите някога музиканти от „Аметист“ се радваха на небивала популярност. Благодарение на славата на Сидни Куин, Майк Майтланд и дори на Дейвид Слатер Коул се наслаждаваше на така исканата и важна за него самостоятелност. Беше благодарен за популярността на „Аметист“ и щедро я насърчаваше. Именно Коул допринесе да признаят Дейвид за изключителна водеща китара, талант, съперничещ на Ерик Клептън, а в последните три албума включиха песни, написани и изпълнени от Сидни и Майк. Естествено, и тримата от състава станаха неимоверно богати.

Ако Коул не се намираше в компанията на състава, бе почти анонимен; хамелеон, който така умело се сливаше със заобикалящата го среда, че едва го забелязваха. На сцената винаги излизаше облечен в черно. Но иначе предпочиташе джинси или спортни панталони и яке. Носеше черните си коси малко по-дълги и макар да имаше отлично зрение, често слагаше тъмни очила — подарък от Ашли Александра, актрисата, с която се бе сприятелил почти толкова, колкото навремето с Клер.

— Очилата ще свършат работа, Коул — уверяваше го тя. — Ще се убедиш. Никой няма да те разпознае.

Хората, жените, го заглеждаха, разбира се. Дори най-невзрачните дрехи и очилата не успяваха да прикрият неговата привлекателност, но рядко го разпознаваха като мъжа, който съблазнява сърцата им и докосва душите им.

Взаимоотношенията му както със състава, така и с публиката, бяха приятелски, но дистанцирани. Те представляваха Коул Тейлър и „Аметист“ — певец и поддържаща група, а не четирима равноправни изпълнители; не бяха и никога нямаше да бъдат „Обсидиан“ — идеална промяна на името, предложена, за да възхвали мъжа с черните коси и стоманените твърди очи… у когото тлееше вулканична страст.

Тихо, но решително той се противопостави на името и отказа да бъде един от тях. Стоеше отделно, настрана. Коул Тейлър ще оцелее, ще процъфтява и без „Аметист“. Независимо от индивидуалната слава на музикантите от състава обратното нямаше да се случи. Което означаваше, че той дърпаше конците. Приемаше някои от предложенията им, приспособяваше се, когато може. Но крайното решение винаги оставаше негово.

И сега, в шест сутринта, в края на продължилата цяла нощ репетиция, Коул уведоми членовете на „Аметист“ за най-новото си самостоятелно намерение.

— От концерта на Нова година с мен ще пее и друг човек.

Както очакваше, приеха съобщението с изненада. Сидни, Майк и Дейвид знаеха за твърдото му решение никога да не пее в дует. Всъщност преди по-малко от месец станаха свидетели как категорично отказа на съблазнително и определено агресивно поднесено предложение да изпее една-единствена любовна песен с най-продаваната в момента соло певица.

— Ще приемеш в края на краищата, така ли? — попита Сидни и вдигна вежди. Веждите й, както и всичко останало при Сидни Куин, бяха невероятно красиви. Очите й, дали името на състава, бяха виолетови, а косите й, недокосвани от бои и оцветители — платиненоруси. Тя бе естествена красавица. Така естествена и свежа, че след като се появи няколко пъти върху корицата на „Космополитън“, неусетно получи прякора Ел Сид и с него стана известна по цял свят. Сега барабанистката на „Аметист“, която понякога свиреше на клавишните инструменти или се проявяваше като актриса и фотомодел, се нацупи леко: — Защо се съгласяваш, Коул? Знаеш каква е репутацията й, самочувствието й…

— Не става въпрос за нея.

— Означава ли, че най-после си получил прозрение и ще се съгласиш да пееш с нашата прекрасна Сид?

Въпросът не криеше никаква преднамереност, както и никое от питанията на Дейвид Слатер. Дейвид приличаше на самата смърт: болезнено слаб, угрижен. В музикалните среди се носеха мрачни прогнози: вероятно богата предимно на амфетамини, а не на калории диета; проявления на СПИН; очевидна последица от начина на живот, характерен с липса на режим и нарушаване на естествените биоритми. Всъщност той бе изключително здрав, вегетарианец и редовно спортуваше. Посвещението му на чисто тяло и душа му забраняваха да прибягва, до каквито и да е химически средства.

От тримата членове на „Аметист“ Коул го чувстваше най-близък. Не че някога бяха споделяли нещо особено лично, но той прецени, че от тримата Дейвид най-много му подхожда — отдаден на музиката като него и никога не се месеше в работите на другите.

Едно нещо обаче Дейвид не можеше да прикрие: обожанието си към Сидни. За себе си Коул бе сигурен, че някога те са били любовници, а и положително тя е била любовница на Майк, но Дейвид все още продължаваше да държи на нея. Именно когато ставаше въпрос за Сидни, той нарушаваше обичайното си мълчание — така направи и сега: питаше дали жената, с която Коул ще пее, е самата Ел Сид.

Кампанията за дует Коул-Сидни, тихо насочвана от Дейвид и бурно отстоявана от Майк, не беше нова. Но тъй като музикантите от „Аметист“ не желаеха да гневят суперзвездата, те я провеждаха внимателно. Никой например не изразяваше гласно мнението, че ефектът от надарен певец като Коул в комбинация с гласа на Сид ще е главозамайващ.

— Очевидно не става въпрос за мен — обади се най-накрая тя, прочела извинението в погледа на Коул. — Е, коя е щастливката, Коул? Все пак възнамеряваш да пееш дуети с жена, нали?

— Клер Чембърлейн.

— Никога не съм чувала за нея.

Майк Майтланд не направи опит да прикрие скептицизма си. От триото на „Аметист“ той проявяваше най-малко предпазливост и тактичност да не разсърди суперзвездата. Коул знаеше причината за неговото недоволство. Като водещ певец на състава преди появата на Коул той трябваше да изведе състава до главозамайващи успехи. Но Майк се провали по необясними причини; всичко с певческия му глас и в изпълнението му на китара изглеждаше наред, а и поразяващият му привлекателен външен вид, комбинация от класическа хубост и чувственост, не можеше да се отрече.

За разлика от Дейвид Майк представляваше портрет на доброто здраве. В дългите до раменете кестеняви коси проблясваха изсветлени от калифорнийското слънце кичури, а всеки мускул на впечатляващото му тяло сякаш бе моделиран специално. Често го определяха като „безгрешен, определено с мъжко излъчване“. Непрекъснато получаваше покани за участие във филми. Но той нямаше никакво намерение да зарязва нито музикалната си кариера, нито „Аметист“. Дали чака, чудеше се Коул, деня, когато поклонниците му ще настояват Майк, а не Коул да изпълнява любовните песни? Денят, в който Коул Тейлър ще се провали?

— Разбира се, Майк — отвърна Коул. — Не си чувал за Клер. Тя е учителка по музика в малък град в Луизиана.

— Моля? Да не става дума за някакво представление или състезание Кралица за един ден и на щастливката са разрешили да изпее нещо със суперзвездата, а ние не сме чули?

— Познаваме се с Клер от деца. Тогава пеехме заедно. — Предвиди следващия въпрос и побърза да продължи: — И пяхме заедно отново два дни преди Коледа. — И понеже знаеше, че ще възникнат и други тревоги, добави: — Това няма да се отрази на хонорара ви. Ще платя на Клер от моя дял.

— Какви песни ще пеете заедно?

— Още не съм сигурен. Трябва да се уговоря с нея, но си мислех за „Някъде над дъгата“ и „Когато си пожелаеш нещо“.

— Моля? — Майк не успя да прикрие своята враждебност, пролича липсата на контрол, свързана с пристрастеността му към наркотиците. Майк Майтланд, олицетворението на доброто здраве, всъщност смъркаше, пушеше и дори се боцкаше с появилите се най-нови опиати. Коул, някога сам прибягвал до дрогата, съзнаваше опасностите и вредата, която тя нанася. Ала Майк не се интересуваше от мъдрите съвети на певеца, постигнал всичко, което той не беше успял.

— Но те не са истински любовни песни, Коул — обърна внимание Сидни.

— Така е. — „С нея ги пеехме до реката. Те са две от любимите й песни.“

Клер обичаше всякаква музика, но предпочиташе песни от мюзикли. Като че ли ги знаеше всичките, а Коул, дотогава затворил сърцето си за всякаква музика, не знаеше нито една. Това обаче нямаше значение за Клер. Тя бе ентусиазирана учителка, а той схващаше бързо, особено след като тя настояваше да пеят всички песни от някой мюзикъл.

Което означаваше, че тогава, макар съвсем случайно, двамата бяха пели любовни песни. Но като деца думите нямаха особено значение. Значение имаха чистотата и хармонията на невинните им гласове.

Сега те бяха възрастни и дори изпълнената в дует „Тиха нощ“ наелектризира атмосферата. А ако пееха за любов, копнеж и необходимост? Клер щеше да се досети, че всяка любовна песен, която е изпълнил, я била за нея и за несекващата му любов към нея. Неговата невъзможна любов.

„Нямам какво да й предложа. — Тази мисъл жестоко го наказваше. — Нищо, освен тази мечта, която отчасти осъществявам, и черното ми, изпълнено с насилие, сърце.“

— Смятам, че „Някъде над дъгата“ и „Когато си пожелаеш нещо“ са подходящи за Нова година.

— Страхотно — изсумтя Майк. — Но ние не сме по мюзиклите, трябва ли да ти напомням? И то за Нова година? Трябва да подготвим две песни само за четири дни?

— Не, Майк, не е нужно. Ние с Клер нямаме нужда от музикален съпровод за дуетите.

— Няма ли да си с нас на Нова година? Или след това? Да не се опитваш да ни кажеш, Коул, че бракът между Коул Тейлър и „Аметист“ е на път да приключи с грозен развод?

— Нищо подобно. Ще изпея с Клер само две песни на Нова година. Другата част от концерта остава точно както сме я планирали… като се изключи, че няма да изпълним „Представи си лунната светлина“.

— Без „Представи си лунната светлина?“ — изненада се Сидни. — Не можеш да постъпиш така! Та тя е на върха на класациите. Всички очакват да я чуят в твое изпълнение.

— Който иска, ще си я слуша всеки ден по радиото.

„Не съм в състояние да пея «Представи си лунната светлина» в близостта на Клер. Тя веднага ще разбере, че съм я написал за нея, като сбогом на нашата любов.“

— Тимоти Аскуит знае ли, че възнамеряваш да изключиш най-популярната песен за всички времена на „Джемстоун“?

— Тимоти не решава кои песни ще пея. Никой не го решава. — В тона му се прокраднаха заплашителни нотки. — Очаквам от вас сърдечно да посрещнете Клер.

Сидни се усмихна широко:

— Разбира се, Коул.

— И искам да й помагате.

— Да й помагаме?

Колко неприятно му бе да изрече тези думи. Искаше по-различни думи за състоянието на Клер; такива с поне искрица светлина: „Не е добре със зрението. Нейният свят е сив, пълен с доста сенки.“

— Тя ще се нуждае от вашата помощ — продължи тихо, като ненавиждаше гласа си… Гласът, който го направи толкова известен и богат. — Клер е сляпа.