Катрин Стоун
Черно сърце (14)

Тринадесета глава

Домът й. Сара не желаеше Джак да го вижда.

Никога. Но добре познаваше импулсивните прояви на лудостта. Независимо от намерението на убиеца да нанесе следващия си удар отново в деня на Свети Валентин, той би могъл да й направи изненадващо посещение преди това.

Нужно бе полицията да има достъп до нея, да премине през електронно охранявания вход на сградата, както и през двете автоматични ключалки, които бранят вратата към нейното владение.

— Кой друг разполага с ключове? — попита Джак. Стояха на най-горната площадка в сградата. В гладките, облицовани с гранит стени, имаше три врати: най-далечната водеше към аварийното стълбище; втора — към надстройката върху плоския покрив, която всъщност представляваше жилището на Сара; третата — точно срещу нейната врата към друго жилище. — Съседите ти?

— Какво? О, не. Отсреща не живее никой. Празно е.

— Докато убиецът не се нанесе.

— Невъзможно.

— Защо?

— Защото е моя собственост.

— Добре. Да се върнем на въпроса за ключовете. Управителят на сградата вероятно разполага с дубликати.

— Не.

— Тогава ще ми е нужно името на ключаря.

— Добре. Но… всъщност, прибягнах до услугите на двама; по един за всяка ключалка.

Изразът на лицето й говореше ясно: не вярвай на никого.

Но Сара ще трябва да се довери на Джак. Ще се наложи да му даде връзката ключове, които не бе давала на никого. Когато се извърна да отвори вратата, върху раменете й сякаш имаше невидим товар; като че ли небесата я притискаха, мъчеха се да я смажат.

Джак забеляза крехките рамене, които отказваха да се огънат под огромната тежест, и се упрекна за поведението си. Обиколката на дома й можеше да изчака. Сара щеше да бъде в безопасност през нощта. Той щеше да се погрижи за това.

Но искаше да е с нея, с тази жена воин, която плени сърцето му. Толкова егоистично желание — даде си сметка сега. Съвсем очевидно тя не желаеше присъствието му.

— Виждал съм разхвърляни апартаменти и друг път — увери я. — А наистина е важно да видя твоето жилище отвътре. Ако все пак предпочиташ да го отложим за утре, просто ще изчакам тук, докато ми дадеш резервните ключове. Наистина уважавам уединението ти, Сара.

Тя се поколеба, преди да отвърне на предложението му. Разбира се, жилището й съвсем не беше разхвърляно. Напротив. Точно като нея и то бе безупречно подредено, всяко нещо си стоеше на мястото. Стерилното, мъртво място, което тя обитаваше, когато се намираше в Англия.

Щеше ли да успее да го преобрази за една нощ? Да, напълно. С пари всичко се постига. До утре сутринта ще го обзаведе с мебели с разноцветна дамаска, по леденобелите стени ще висят весели картини, а всевъзможни дреболии ще приличат на скъпи спомени.

Знаеше как да прикрие истината на своето съществувание зад бляскава фасада. Но това щеше да е още една лъжа, още едно прикритие и той положително щеше да прояви интерес, както в Париж остана заинтригуван от жената, облечена в дръзките весели тонове на дъгата.

Тя не искаше той да е заинтригуван. Не смееше.

— Не — отвърна накрая. — И сега е удобно. Влез.

Джак очакваше някакъв безпорядък и дори си представяше какво ще завари: разхвърляни вестници, бележки с нейния почерк. Фантазията му не стигна до неизмити чинии от закуска в кухненската мивка, но все пак допускаше чашата от сутрешното кафе да стои върху облегалката на дивана.

С две думи, очакваше да види доказателства за истинската й същност: отдадената на работата си журналистка работи усилено дори когато не се налага.

Не безпорядък обаче го посрещна, а подчертана голота. Елегантна, но и студена, като издялано от камък сърце. Върху ниската черна масичка нямаше никаква чаша от сутрешното кафе. А колкото до обемистия диван — нищо толкова уютно не се забелязваше. Оскъдните мебели — бели на цвят — имаха изчистена линия. Светлината идваше от строга черна лампа, украсена със златен ръб.

В хола на лейди Сара Пемброук липсваше какъвто и да било безпорядък и каквито и да било цветове. Апартаментът й приличаше по-скоро на място, където някой може да умре. Смъртта сякаш щеше да подхожда на тази строга стая, като й прибави цвят и дори елегантност: кристални чаши за шампанско, букет кървавочервени рози, бяло тяло с черни коси… и прерязаното гърло.

Сара бе сякаш с прерязано гърло и в Париж; впечатлението се подсилваше от червения копринен шал около врата й. Но тук червеното щеше да извира отвътре; течност, бликнала от прерязаната шия.

„Наложително е да те измъкна оттук — помисли си Джак. — Защото макар да възнамерявам да спра убиеца много преди дори да е стъпил в този дом, сърцето ти и душата ти най-вероятно ще умрат тук.“

Не се решаваше да я погледне. Тя неминуемо щеше да отгатне мислите му. Вместо това продължи да оглежда помещението с надеждата да открие нещо, което би премахнало обзелото го неспокойство. Същевременно нямаше търпение да я вземе в прегръдките си, да я предпазва, да я обича.

Съзря фигурките върху черната мраморна полица над камината. Гледката не успокои бързите удари на сърцето му, но отчасти притъпи неспокойствието му: „Предопределени сме един за друг. Ще бъдем заедно. Един ден заплахата от насилствена смърт ще остане зад гърба ни и между нас няма да има повече лъжи. Ще цари единствено любовта между Клер и Жак.“

Полицата беше доста голяма. Но в жилище с толкова много празно пространство изглеждаше странно тези фигурки да са събрани само на едно място: космически кораб, лебед, балерина, пеперуда, лястовица, Арлекин, пантера, паун, далматинец, кама, клоун и каубой. Дали тук не ги бе привлякъл крилатият им предводител — митологичният Пегас?

Джак знаеше всичко за скупчените фигури — сякаш търсеха топлинка в ледения палат. Всичките започваха живота си под формата на малки, триизмерни късчета и при правилно сглобяване се превръщаха в стилни елегантни форми.

Всяка година, на първи декември, с откриване на коледния базар компанията „Пегас“ пускаше нова главоблъсканица. Най-разпространените и на най-достъпни цени бяха главоблъсканиците от тиково дърво. Но понеже забавните играчки на „Пегас“ се харесваха изключително много, започнаха да ги изработват и от екзотични материали: сребро, кристал, обсидиан и злато. А за най-запалените колекционери предложиха веднъж ограничено количество от първата главоблъсканица — крилатия кон — от бял мрамор.

Джак най-после се обърна към жената, очевидно любителка на главоблъсканици.

— Имаш ли най-новата? Лодката?

Разбира се, че я имаше. Поръча си я от кристал още през юли. И при завръщането си от Москва, преди да отиде в телевизионната компания, където я чакаше писмото от убиеца, се отби в магазина на Бонд Стрийт да я прибере. Изпитваше нужда да държи в ръцете си кутията с кристални късчета. Но отложи удоволствието — и бягството — от сглобяването. — „През януари — каза си, когато ще имаш нужда от главоблъсканицата, през дългите, трезви нощи в Лондон.“

Изпита потребност да сглоби кристалната лодка на Коледа; беше важно да съсредоточи вниманието си, да го ангажира напълно… изпитваше нужда от онова, което главоблъсканиците „Пегас“ й даваха неизменно от самото начало: смелото обещание, че от множеството разнородни парченца може да бъде изградено нещо великолепно.

Сглобяването на кристалната лодка се оказа единственият начин да прекара деня и нощта, след като напусна мъжа на име Жак.

Сглоби фигурката точно преди зазоряване. Изпита отчаяние, а не удоволствие. Как щеше да преживее предстоящата нощ? А следващата? И по-следващата? Тогава Сара нямаше отговор. Но сега имаше. Щеше да прекарва предстоящите дълги нощи, като си забранява да пие и ще мисли за Джак… И ще си напомня колко е опасен той за сърцето й.

— Имам лодката. Дори вече я сглобих.

— Вече?

Гласът му беше мек и тя долови неописуема нежност и изражение, което приличаше на гордост — от нея. „О, Джак, толкова ще се разочароваш, ако знаеш истината за мен.“ — Горчивата истина я изпълни с предизвикателство.

— Отне ми шестнадесет часа, все пак по-малко от останалите. Всяка една от другите сглобявах за повече от един ден. Изненада ли те, Джак?

— Не.

Главоблъсканиците на „Пегас“ се бяха наложили като коледен подарък за мъже, които имат всичко. Статуетките често украсяваха кабинетите на високопоставени служители по цял свят и говореха за вещината, находчивостта и търпението, положени при сглобяването.

Обаче статуетките на лейди Сара Пемброук бяха изложени тук, в пустия й дом. Защо? Дали от нежелание да привлича вниманието върху себе си? Същата сдържаност, която я караше да прави щедрите благотворителни дарения анонимно? Или ставаше въпрос за нещо друго?

А и кой й даваше главоблъсканиците? Някой от обожателите, чието съществуване отричаше? Или сама си правеше подаръка като предизвикателство към острия ум, който долови у нея, докато седяха в кабинета му в Скотланд Ярд?

— Изобщо не съм изненадан — повтори Джак. — Всъщност като един от съсобствениците на компанията „Пегас“ съм очарован: щом си събрала всичките, значи си останала доволна от тях.

— Един от съсобствениците?

„Имаш ли нещо общо с главоблъсканиците, които означават толкова много за мен? Главоблъсканиците, които ми помагат да избягам и ме изпълват с надежда?“

— „Пегас“ е семейна компания. На родителите ми, на сестрите ми и на мен. Другите вършат голямата част от работата. Аз съм като опитното свинче на фирмата. Баща ми измисля главоблъсканиците, прави частите и ми ги дава да ги сглобя, да реша дали някоя не трябва да бъде променена. Искаме всяка следваща главоблъсканица да е малко по-трудна от предишната, но не толкова сложна, че да загубим клиентите си. Все пак става въпрос за бизнес.

— Значи в свободното си време си бизнесмен?

— Не, макар че по едно време възнамерявах да правя точно това. Постъпих в колеж с намерението да завърша икономическата дисциплина.

— Но се отклони в посока на престъпленията? — усмихна се тя.

Джак също се усмихна.

— Да. Завърших курс по криминология. Това е друг вид разрешаване на главоблъсканици, но принципът е един и същ — започваш с привидно разнородни парчета, наречени улики, и ги сглобяваш.

— Но…

— Но?

— Когато се занимаваш с престъпления, никой не ти дава парчетата, уликите, нали? Сам трябва да ги откриеш, да решиш кои пасват и кои могат да бъдат отхвърлени.

— Точно така. Трябва много да внимаваш да не отхвърлиш нещо само защото привидно не пасва, а попаднеш ли на нещо, за което си убеден, че е част от загадката, трябва да му намериш мястото, независимо колко трудно изглежда.

— Като главоблъсканиците на „Пегас“. Първоначално винаги ти се струва, че е абсурдно някои от частите да паснат някъде. Сякаш по погрешка са попаднали в кутията.

— Непрекъснато получаваме писма от клиенти, според които има грешка. Ти самата изкушавала ли си се някога да ни пишеш?

— Не. Вашата компания… не би постъпила така.

— Имаш ни доверие, така ли?

Сара посрещна думите му с леко смръщени вежди, помисли и като се усмихна вяло, призна:

— Да. Вероятно може и така да се каже.

„Тогава имай доверие и на мен — отправи Джак мълчалива молба към жената, за която признатото доверие към някого бе равнозначно на предателство спрямо себе си. — Довери ми се да намеря всички части в тази загадка със смъртта. Помогни ми да ги открия, Сара. А когато разрешим загадката на убиеца с черното сърце, продължи да ми имаш доверие и при сглобяването на най-интригуващата главоблъсканица — ти.“

Тя прочете мълчаливия му призив и за миг той видя у нея да проблясва надежда. После отново свъси вежди, сякаш търсеше някакъв спомен.

— Какво, Сара?

— Спомням си, чух или четох, че компанията е основана от шестнадесетгодишно момче. Това си бил ти, нали, Джак? „Пегас“ всъщност е твое дело.

— Да, аз бях. Но от основаването си преди тринадесет години компанията принадлежи на семейството ми, на всеки един от нас. Аз само се досетих за икономическия ефект, който се съдържа в главоблъсканиците, които баща ми правеше. Кубчето на Рубик вече беше предизвикало сензация, но според мен крилатият кон на баща ми е далеч по-интересен. Да не говорим за факта, че след като сглобиш фигурата, разполагаш с нещо, което да покажеш. — Джак сви рамене. — Аз само разреших загадката как да образуваме компания, да получим патент и да разпространим продукта — все тривиални неща в сравнение със създаването на фигурката.

„Тривиални, може би — помисли си Сара, — но те осигуряват огромно богатство, което Джак дели с близките си.“

— Първоначално баща ти не е направил Пегаса за продан, така ли?

— Не. Направи го за мен.

— За теб? Защо?

— Просто така. Когато бях дете, през цялото време ми майстореше фигурки за сглобяване. Бях навършил четири години, а все още не казвах нищо друго, освен името си. Двигателните ми навици обаче бяха нормално развити за възрастта ми. Вместо да се отчайват от неспособността ми да говоря, родителите ми се съсредоточиха върху онова, което можех да правя с ръцете си и с ума си. Не разполагахме с много пари, всъщност имахме съвсем малко, и затова баща ми, дърводелец по професия, ми правеше фигурки: отначало строителни кубчета, после по-сложни главоблъсканици. Бяха доста по-усложнени от онези, които се продават за децата, а и много по-интересни. И по-лични.

— По-лични?

— Той пресъздаваше сценки от нашия живот: портрети на хората от семейството, къщата, кучето… Сега можеш да си поръчаш такива, като изпратиш снимка на съответната компания. Но в най-добрия случай ще са от картон или талашит. А баща ми ги правеше от дърво, и то съвсем гладки. Мама ги оцветяваше.

— Пазиш ли още тези главоблъсканици?

— Те са в дома на родителите ми в Денвър и чакат внуците — първите ще се появят през март.

— Коя от сестрите ти ще ражда близначета?

— Не, моите сестри близначки Марси и Кристал ще раждат почти по едно и също време. Това е първото присъщо за близнаците нещо, което те правят. Предполага се, че близнаците обитават свой свят, особено като деца. Но моите по-малки сестри прекараха ранните си години изцяло обсебени от мен. Заниманията им се свеждаха до това да ме надзирават, окуражават и общо взето, да ме командват.

Сара долови обичта в думите му и топлината в сините очи. Джак бе позволил на по-малките си сестри да го надзирават. По-големият брат привидно им бе предоставил контрола; но през цялото време, дори когато е бил почти ням, той е ръководел всичко.

— Продължавате да сте доста близки, нали?

— Да, и петимата продължаваме да сме доста привързани един към друг.

Преди малко, забелязал голотата в дома на Сара, Джак си представи обагрена в кръв млада жена. Сега тя си представи едно далечно място; момченце, интелигентно, необичайно мълчаливо, седи на чист, ала износен килим и се взира жадно в ярко оцветените части на главоблъсканицата пред него; родителите му — талантливият дърводелец, внимателно полирал парченцата, и любещата майка, оцветила ги саморъчно; и двете момиченца близначки също са там, бъбрят и насърчават по-големия си брат, който е изключително способен, но не желае да проговори.

Джак пожела да отведе Сара от представата, която той съзираше. Тя обаче не искаше да отвлича Джак от прекрасния образ на семейството, в което цари любов.

Но го бе направила.

— Мислил си да прекараш Коледа със семейството си, нали? Ако не беше черното сърце… аз… Съжалявам, Джак. Съжалявам, че ти попречих.

— Ти не си виновна за черното сърце — напомни й. А после меко отбеляза: — Но си виновна за начина, по който прекарах предколедната вечер. И съвсем не съм недоволен, Сара. Като се изключи как завърши.

— Това беше… — фантазия, илюзия, измама на една друга жена — … грешка.

— Коя част точно, Сара? Предколедната вечер? Или че избяга от леглото ми на зазоряване по Коледа?

— Предколедната вечер.

Джак се загледа в жената воин, така усъвършенствала се да лъже. Дали лъжеше и сега? Не можеше да определи. Тя бе напълно скрита зад бронята си.

— Е, не съм съгласен с теб. Според мен единствената грешка е, че си отиде. — „А грешката, която аз мога да направя сега — даде си сметка, е да стана настойчив. Виждам страха ти, Сара. Мразя го, но го виждам.“ — Е, лейди Пемброук, няма ли да ме разведеш из апартамента?

 

 

Останалите помещения от апартамента, който Сара наричаше свой дом, бяха също така просторни и спартански обзаведени както хола. Имаше кабинет — модерен и стерилен. Дойде ред на спалнята й. Това бе най-разкъсващата сърцето самотна стая. Единствените украшения бяха кристалната лодка и неговата синя риза.

Джак откри, че ризата липсва, късно през коледния ден, когато опаковаше багажа си, за да се върне в Лондон, и през ума му минаха и пълни с надежда, и цинични предположения. Като се започне от желанието на Сара да запази ризата му като скъп спомен до това, че е бързала да изчезне, преди той да се събуди. В по-циничния вариант ризата му лежеше захвърлена в кошче за боклук на „Шанз-Елизе“ или удавена в мътните води на Сена.

Оказа се, че внимателно пригладена, ризата лежеше до възглавницата на безупречно оправеното й бяло легло, сякаш я е носила снощи и възнамерява да я облече довечера.

— Щях да я дам за пране — обясни му припряно. — Щях да я изпратя в хотел „Риц“.

— Задръж я, Сара.

— Но…

— Задръж я, Сара — повтори Джак. — Носи я. — „Виждам страха ти, Сара. Мразя го, но го виждам. Твоят страх… и твоята надежда.“

В душата на жената воин се водеше битка на страха срещу надеждата. И страхът, даде си сметка Джак, е на път да победи. В следващия миг Сара ще натика ризата в ръцете му и ще удави всяка надежда.

Той се отдалечи от нея и се насочи към прозорците в другия край на стаята. Огледът потвърди предположенията му: и тук е защитена срещу външно нахлуване, както и във всички останали помещения.

Ако убиецът се опита да проникне в дома й, единственият начин е през входната врата с двете ключалки.

Надстройката, в която живееше лейди Сара Пемброук, представляваше истинска крепост. Но дали може да вярва на самата пазителка на портата?

Не. Просто щеше да се преструва, че й вярва.

— Сигурна ли си, че не искаш двадесет и четири часово наблюдение?

— Абсолютно.

— Добре. Няма да пускаш никого, без да уведомиш Скотланд Ярд.

— Това вече го обещах.

— Просто проверявам. И настоявам да носиш парализиращия спрей. И освен че постоянно ще го носиш със себе си, искам да поверя на феноменалната ти според мен памет няколко важни телефонни номера: моя, в кабинета ми в Скотланд Ярд, в хотелската ми стая в „Дрейк“, на пейджъра, който ще е постоянно у мен. Съгласна ли си?

— Да, съгласна съм. Благодаря ти, Джак.

Той я погледна — безупречно възпитана дама, която изразява благодарността си към него с формални думи, но същевременно изглежда искрено удивена, че е загрижен за нея.

Продължаваха да са разделени от огромното й бяло легло, където Сара сънуваше или бе преследвана от кошмари съвсем сама.

„Но облечена в моята риза“ — мина му през ума.

Ръцете й още докосваха ризата му, не се откъсваха от единственото цветно петно в бялата стая.

„Не е единственото цветно петно“ — поправи се Джак, когато срещна зелените очи, пълни с надежда. И в отговор на възпитаните й думи той се усмихна и нежно отвърна:

— Няма за какво, лейди Пемброук.