Катрин Стоун
Черно сърце (7)

Шеста глава

През онази декемврийска нощ, преди да напуснат усамотената беседка на Бел Рев, Коул Тейлър и Клер Чембърлейн щастливи правеха планове за живота си. Коул ще завърши през юли и ще постъпи в близкия колеж, а след две години, когато тя приключи с училището, ще се оженят. Ще станат учители по музика и въпреки че неговото щастие няма да бъде пълно, ще се откажат да търсят по-малкия брат на Коул.

Съвместните им музикални изяви ще им носят лична наслада, а не световно признание; ще пеят любовните си дуети един на друг и на децата си. Блянът бе по-блестящ от диамант и по-зашеметяващ от всички мечти за слава.

Но на следващия ден Коул се прочу… и блянът им се разби като диамант. Отблясъците му станаха мрачни, безцветни и студени като сивите му студени очи.

Събитието, разбило мечтите им, започна с потропване по входната врата на къщурката на Джошуа Стрийт, където Коул живееше с баща си. Младият мъж седеше в дневната и свиреше на китарата, подарък от Клер — съчиняваше любовна песен. Само след три часа щеше да я види отново на вечеря при леля Огъста. По-късно, преди да пожелае лека нощ на любимата си, ще й изпее песента. Дотогава ще бъде готов с музиката, защото макар да започна да я съчинява късно през нощта, таеше стиховете в сърцето си от години.

Гостът в къщата на Тейлърови се оказа Анабел Прентис.

— Весела Коледа — поздрави тя бодро и влезе в къщурката. — Къде е той?

— Нямам представа.

Анабел намръщено погледна украсения с диаманти часовник на китката си. Беше три и петнадесет. Според очакванията й Джед трябваше вече да бъде тук, защото днес повече от всякога времето имаше огромно значение. Коледа може и да не означава нищо за двамата мъже, обитатели на невероятно малката къщурка, но за останалите жители на Харланвил, и особено за семействата Харлан и Прентис тазгодишният сезон бе наситен с приеми, празненства и семейни тържества. Анабел и семейството й щяха да пристигнат в Бел Рев в пет и половина, което й осигуряваше поне час, прекаран в друг вид забавления с любовника й.

Джед Тейлър и Анабел Прентис имаха да направят доста неща през този час; шестдесет минути секващ дъха груб секс. И наследницата, несвикнала да й отказва каквото и да било, настояваше да се наслади на всяка една от броените минути.

— Дяволите да го вземат! — Раздразнението й премина, когато вдигна поглед от златния часовник с диаманти, за да огледа лицето на сина на любовника си. — Какво правиш, ти, Коул?

— Излизам.

— Нямаш вид на човек, тръгнал да излиза. — Изгледа многозначително китарата. — Изсвири ми нещо. Направи ми серенада.

В отговор той облегна китарата на канапето с протрита дамаска.

— Налага се да вървя.

— Какво е това?

Коул вече се отдалечаваше от нея и почти бе стигнал до вратата, но въпросът й го накара да спре. Знаеше кое я заинтересува. Мина му през ум да го вземе със себе си или поне да го прибере в стаята си, но съобрази, че каквото и да направи, щеше да привлече вниманието й към предмета… и сметна за по-безопасно да го остави там, където е — в далечния край на канапето. Щом Коул излезе, Анабел ще отиде в кухнята да си налее нещо за пиене, а когато Джед се появи, двамата ще се оттеглят в спалнята му.

Но тя вече го беше видяла и Коул се обърна със свито сърце. С безупречно поддържаните си ръце тя небрежно държеше купеното тази сутрин в Лафайет кълбо, в което плуваха безброй изкуствени снежинки, и сякаш го предлагаше на боговете. Анабел с радост би го изпуснала, за да извърши жертвоприношението.

Глобусът преспапие представляваше снежен коледен пейзаж. Това беше подарък за Клер и трябваше да замести истинския сняг, който един ден щеше завали над градчето. Откакто го купи, снежният глобус придоби специално значение за Коул — символ, че помни и търси изкупление.

Той щеше да намери снежен глобус, в което и да е от няколкото селища между Харланвил и Лафайет. Но отиде с колата до мястото, където някога беше домът му, призован натам от неясни и тайнствени спомени за живописни коледно украсени магазинчета и за две малки момчета, две братчета: хванати за ръка, те се захласват във фантастичните снежинки, обсипващи миниатюрните градчета в стъклените сфери.

Не бе стъпвал в Лафайет, откакто посред нощ семейството избяга от колибата близо до Бро Бридж. Смяташе, че никога няма да го стори. Но когато започна да търси снежен подарък за Клер, му се стори важно да се върне в момчешкия си дом, за да намери най-после покой сред сенките на призраци, които още го измъчваха.

Призраците се оказаха навсякъде; невидими, присмехулни и същевременно някак отсъстващи — изпречваха се пред него навсякъде: в Лафайет, в Бро Бридж.

Колибата бе изчезнала заедно с бунището, където братчетата откриха безценното за тях вехто юрганче, заедно с дома на съседа, който им даде ръждясалата каручка. Дори завоят на реката сякаш се бе променил. Сега водите изглеждаха по-тъмни, враждебни и бавни; птичките пееха пронизително тъжни балади за нещо загубено; а в гъсто избуялата растителност Коул не успя да намери някогашните тайни убежища.

А живописните магазинчета на Лафайет, където продаваха снежни глобуси? И сега имаше доста такива очарователни места, но нито едно не приличаше на онези от спомените на Коул. Миналото му беше изчезнало. А може би това минало и братята, които се обичаха, никога не бяха съществували? Може би и те като призраците бяха плод на въображението?

Коул купи снежния глобус и си тръгна от Лафайет, от илюзорното си минало към сигурното си бъдеще. Към Клер.

Но призраците продължаваха да обитават душата му. Отведени навремето от Лафайет и Бро Бридж, те бяха прекарали изминатите години в неспокойство, гневни и отчаяно търсещи нещо познато, за да се вкопчат в него.

Най-сетне Коул се бе върнал по тези места и призраците го откриха — нямаха намерение да го пуснат. Клер може и да му беше простила, но не и призраците на двете момчета Тейлър. Те искаха тяхната болка да бъде чута. Искаха да накажат Коул за това, че предаде любимия си брат.

„Трябваше да намериш друг начин — крещяха те. — Трябваше да го задържиш при себе си и да го защитаваш! Как можа да го дадеш, след като го обичаше толкова много?“

Това бяха сърдити, измъчени призраци, попаднали в ничията земя от обич и болка; неспокойни, напрегнати и умоляващи за покой.

Ще ви дам покой. Една наистина смела мисъл, но той вярваше в нея, защото надеждата на Клер сега владееше и неговата душа.

Коул Тейлър смяташе, че като се остави на измъчващите го призраци, им прави подарък точно какъвто и Клер би им предложила: освобождаване от терзаещото го безпокойство и постоянната болка. А как би успял да го постигне? Като превърне преследващите го призраци в миниатюрни снежинки, във фантастични кристалчета щастие, затворени заедно с цялото му минало зад гладката повърхност на малкия стъклен глобус.

Призраците му щяха да останат да живеят там завинаги. Понякога ще танцуват, ще се реят, ще се въртят и увиват в радостен балет; друг път ще лежат в покой, ще спят в блажен мир.

Коул ще разкаже на Клер какво е направил с измъчващите го призраци и тя с радост ще ги приеме; те ще открият най-голямата си утеха, когато тя ги обгръща с нежната топлина на изящните си ръце.

Но в момента Анабел Прентис държеше снежния глобус. Изразът й — недвусмислен знак за лошото й настроение — предупреждаваше, че всеки миг ще разбие на пода скъпоценния подарък… И призраците, които пътуваха с него от Лафайет, нямаше никога повече да намерят покой.

— Коледен подарък — отвърна той най-накрая. — За леля Огъста. Подарък от всички, които участваха в коледното тържество с живи картини.

— О! — Леля Огъста бе неприкосновена дори за греховната наследница. Анабел хвана кълбото по-здраво, за да разгледа идиличния пейзаж. Кънкьори се пързаляха по повърхността на замръзнало езеро, деца с ръкавици довършваха снежен човек, млади влюбени препускаха по снега с шейна, теглена от кон, а коледарчета пееха весели празнични песни. — Много е красив. Сигурно ще й хареса.

Коул само кимна — в момента нямаше сили да проговори. Анабел внимателно постави глобуса на масичката и той почувства диви удари в гърдите си. Бялата Коледа за Клер бе спасена, преследващите го призраци бяха в покой…

— Моля те не тръгвай, Коул.

— Съжалявам, Анабел. Но тази вечер искам да занеса глобуса на леля Огъста. Трябва да го опаковам. Имам хартия и панделка, но сме свършили лепенките. — Като се изключи фактът, че глобусът беше подарък за Клер, той казваше истината. Мислеше да отиде до близкия универсален магазин на Харланвил веднага щом довърши финалния куплет на любовната си песен. — Жалко, но трябва да те оставя сама, Анабел. Сигурен съм обаче, че той всеки миг ще се появи.

— Добре ще е да го стори! Надявам се да сме в спалнята му, в леглото му, преди да се върнеш. — Изгледа го предизвикателно. — Нали не подслушваш какво правим, Коул?

 

 

През последвалите години Коул си спомняше с мъчителна яснота какво точно си мислеше на път за вкъщи, след като купи лепенките: че щеше да е по-добре още на излизане да вземе снежния глобус, китарата и готовия за опаковане подарък със себе си. Но тогава искаше да се отдалечи от Анабел час по-скоро.

Дори докато крачеше към къщата, вече при завоя от булеварда към Джошуа Стрийт, продължаваше да пресмята как ще се измъкне. Анабел щеше да бъде в леглото с баща му; той ще вземе глобуса, китарата и опаковъчната хартия, ще отиде при реката и ще пее, докато стане време да отиде у леля Огъста.

С приближаването към къщата Коул леко промени плана си. Джед Тейлър се беше прибрал, но паркираната му напреко на алеята кола му препречваше пътя.

Коул гледаше на колата си като на свое светилище. По всяко друго време посегателството върху личното му убежище, отнето било по невнимание, било съзнателно от баща му, би го изпълнило с гняв — красноречиво доказателство за онова, от което се страхуваше най-много: че е син на баща си във всяко отношение, че яростта разпалва кръвта му, сгорещява го, заплашва да експлодира без предупреждение.

Но специално този ден, когато духовете от миналото му се бяха укротили, преобразени от снежинките в глобуса, а гневът му сякаш се заличи от магията на любовта, Коул изпитваше единствено надежда и щастие.

Ще отиде пеша до реката, после у леля Огъста и…

В този момент Коул чу писъците.

 

 

Денят, сложил радостно начало за сина, бележеше край за бащата. От известно време старшите служители от малобройния състав на полицейския участък в Харланвил дебнеха Джед Тейлър. Всички в градчето знаеха за лошото му буйно пиянство, но така или иначе през последните осем години нито веднъж нищо не подсказа, че пие по време на дежурство. Обаче понякога се държеше странно и въпреки пълния му самоконтрол у него имаше нещо маниакално.

Дали взема кокаин, чудеха се колегите му. Възможно ли е някой от техните редици да е довел в заспалото селище порока на живота в големите градове? Възможно ли е мъжът, дал клетва да съблюдава закона, да трупа състояние, като продава наркотици на децата им? Затова ли понякога подрастващите им питомци се държат така нахално предизвикателно?

И колегите му решиха да го проследят. Всеки отделяше част от свободното си време на тази задача. Усилието най-после даде резултат. Късно предишната нощ, часове след като повечето жители на Харланвил заспаха със спомена за песента на Клер Чембърлейн и сина му, забелязаха Джед Тейлър да разменя някакви малки пакетчета с двама непознати.

Сержантът, станал свидетел на съмнителната среща, не предприе нищо в момента, но написаният още рано сутринта рапорт предизвика верижна реакция от действия. Полицейският началник в Харланвил незабавно алармира участъка в Сейнт Мартин, където Джед бе работил някога; оттам му съобщиха за внезапната оставка на Джед, след като колегите му заподозрели, че той задържа значителна част от конфискуваните по време на арести наркотици.

В интерес на истината проверката бе закъсняла с осем години — когато той кандидатства за мястото. Но тогава в Харланвил имаха нужда от полицейски служители и понеже Джед Тейлър много убедително разказа за достойната си работа в силите на реда — бил получавал отличия в Сейнт Мартин — го приеха без никакви въпроси.

Полицейският началник разпита Джед, но той както винаги беше убедителен. За никакви непознати не ставало дума, снощи го били видели със стари приятели, някога са играли заедно футбол в Лафайет, а сержантът просто се е заблудил, че са си разменяли пакетчета. А относно неочакваното му напускане на Бро Бридж? Просто и ясно — от завист. В досието му е отбелязано колко ареста е извършил, а заловените по-късно били осъдени; колегата му, който също очаквал повишение, измислил начин да го дискредитира.

Не разполагаха с никакви доказателства. Поне не по онова време. Както впрочем и сега. Единствено общото в двата случая всъщност бяха обвиненията на колега сержант, отправени за извличане на лична облага.

Полицейският началник отстъпи пред факта, че не разполага с доказателства. Но докато „случаят се разгледа“, настоя Джед да върне пистолета и значката си. По време на отстраняването му ще получава заплата, увери го той, а и ще направят всичко възможно случаят да не се разчуе.

Той прие заповедта с небрежно свиване на раменете, макар вътрешно да кипеше от ярост. Беше наясно какво точно иска началникът: да напусне и с това проблемът да изчезне. Добре, ще напусне Харланвил, но не тихичко, не и преди да се увери, че тукашните селяндури никога няма да го забравят.

Вече няколко години предпочиташе кокаина пред останалите наркотици. Той избистряше мисълта му, изостряше наблюдателността, даряваше го с неподозирана мощ. Само минути след като го отстраниха, възбуден от магическото му въздействие, той измисли непобедим план. Първо трябва да накаже сержанта, проследил го предишната вечер. Джед се поколеба дали да не отскочи до вкъщи да вземе пушката си, но реши, че и с голи ръце ще успее, а и ще изпита известно удоволствие да се отърве по този начин от предателя.

А после? Да, ще напусне Харланвил. Но не сам. Разглезената принцеса и безсрамна мръсница ще бъде с него.

 

 

Анабел беснееше, когато той най-после се появи. Но гневът й премина в страх, щом съзря лудостта в очите му. Беше виждала Джед дрогиран. Неведнъж бе споделяла опасността, която придобитата от наркотика мощ носеше.

Но сега беше по-различно и далеч по-ужасяващо. По ръцете му имаше кръв и кокалчетата му бяха охлузени.

Трябваше да побегне. Съзнаваше го напълно. Ала през скъпоценните мигове, когато все още имаше възможност да се спаси, тя беше парализирана, прикована от властната самоувереност, с която мъжът приближаваше къщата.

Едва след като събра пушките, мунициите и ловния нож, той заговори:

— Да вървим!

Беше заповед, груба и брутална. Този тон я изпълваше с вълнение в спалнята, но сега я ужасяваше.

— Не, Джед, аз…

Той се изсмя и преди тя да успее да помръдне, я приклещи в ръцете си, а острието на ножа се допря до гърлото й.

Щом Джед усети ужаса й, в главата му мигом се оформи още по-привлекателен план. Защо му е да мъкне принцесата курва със себе си. Ще изпита огромната наслада да разреже деликатната й шия и да усети как топлата й кръв потича по ръцете му. Само преди тридесет минути ликвидира сержанта издайник; убийството разбуди апетита му. Готов бе отново да убива, да задоволи жаждата си за кръв.

Притисна острието към шията й и Анабел изпищя.

Коул незабавно реагира на ужасения й вик. Затича се към къщата, глух за сирените на полицейските коли, преследващи мъжа, убил един от тях.

 

 

Синът нахлу в къщата и забеляза доволната усмивка на Джед Тейлър. Бащата отдавна възнамеряваше да убие Коул. Многократно го бе пребивал до смърт — още от онзи ден в Тексас, когато момчето съобщи, че току-що брат му се е удавил.

Оттогава Коул започна да проявява истинската си същност: беше като феникс. Бащата го пребиваше до смърт, а синът неизменно оживяваше. А след деня, когато жена му ги напусна завинаги, Джед изпитваше истинско удоволствие да наказва момчето. Трябваше само да внимава как нанася ударите: да бъдат болезнени, но не и смъртоносни. По време на всеки побой Джед успешно дозираше точно колко ще понесе Коул, без да издъхне.

След време той изостави тази жестока игра. От безпомощно момче синът му израсна силен и сърдит млад мъж. Но играта никога не свърши. Предстоеше излъчването на победителя.

Е, всичко щеше да се реши още днес. Дори неговият син феникс няма да оживее, след като забие ножа дълбоко в сърцето му.

— Пусни я — извика Коул.

Джед се изсмя и макар вече да се интересуваше много повече от кръвта на сина си, притисна Анабел още по-силно.

— Ела и ме спри, Коул. Отдавна го искаш. Сега имаш възможност да спасиш изпаднала в беда девойка и да станеш герой. Хайде, синко. Приближи се и ще я пусна. Или предпочиташ да гледаш как прерязвам хубавата й шия?

Коул започна да пристъпва към баща си бавно, но решително. Докато изпълнява желанията на Джед, Анабел щеше да е в безопасност.

Младежът се чувстваше едновременно като пантера — смело животно, тръгнало към плячката си, и като затворник, окован в най-тежки вериги. Коул не знаеше, че Джед вече е извършил убийство и няма какво повече да губи. Ала забеляза лицето на баща си — той искаше да се бие на живот и смърт със сина си.

Джед нямаше какво да губи; Коул губеше всичко.

„Не е възможно да съм негов син. Трябва да потисна надигащото се у мен желание за насилие, да успея да го спра, без да го убивам. Трябва“ — казваше си момчето.

Приближи се и Джед отблъсна Анабел встрани, за да я замени с по-желаната жертва. Ловният нож проблесна във вече окървавената му ръка; очите му също блестяха с убийствена похот.

В старанието си да се добере до ножа Коул ще се опитва да избягва зловещите удари; не всеки удар ще стига до мускулестото му тяло, но някои все пак ще го засегнат, кръвта му ще потече, силите му ще се стопят. Най-накрая ще започне да залита, лицето му ще побелее от загубата на кръв и от ужас.

Джед се намръщи. Изглеждаше прекалено лесно. Беше прекалено лесно. Измисли друг план и се усмихна.

— И на теб ти е нужно оръжие, не мислиш ли, синко? — Усмивката му стана още по-широка, когато посегна към облегнатата на дивана китара. — Какво ще кажеш за това? Крайно време е да го използваш по-рационално.

С един-единствен удар Джед разби китарата в пода. Подаръкът от Клер издаде нестройно стенание, докато струните трепнаха за последен път. Коул видя как унищожават любимия му инструмент и започна да осъзнава още колко неща ще бъдат унищожени всеки момент?

Опитът му да създаде остро оръжие се провали. Но така ли беше всъщност?

Дали като унищожи единственото нещо, на което Коул държеше, той не превърна сина си в смъртоносно оръжие?

„Да — реши с доволна усмивка. — Да.“

Очите на младежа вече блестяха от ярост.

— Хайде — ехидно го подкани баща му и захвърли китарата настрана. — Бий се с мен.

 

 

Коул си мислеше, че желанието му за насилие е изчезнало завинаги, но грешеше. Яростта го обзе по-силно от друг път и го тласна напред. Щеше ли да овладее този гневен изблик? Беше ли в състояние да предотврати очертаващия се смъртен изход? Знаеше, че е невъзможно.

Обзелият го бяс като придошла река щеше да го отведе незнайно накъде, а когато отшуми, ще го държи потопен във водите си, докато се удави. Именно такава смърт измисли навремето за братчето си, измислицата, с която му даде възможност да оцелее.

Но за Коул няма да има спасение. Съдбата му е такава. Смърт, а не мечти.

Насилие, а не любов.

Убийство, а не магия.

И въпреки това Коул не мръдна. Реката го подмина, заобиколи го, отнесе насилието със себе си.

„Все още не е прекалено късно — нашепна му някакъв глас. Не всичко е загубено. Все още има място за мечти, за любов и…“

И в този миг Джед го нападна нетърпеливо и жадно; внезапното му движение свари сина му неподготвен. Не успя да избегне напълно удара. Острата като бръснач стомана прониза ръката му и от нея потече гореща червена кръв.

— Това е само началото, синко — заяви Джед.

Кръвта само разпалваше желанието му.

Последвалите удари обаче по-скоро раздираха въздуха. Все пак ножът одраска ръцете, тялото, врата му.

Коул трябваше да се добере до ножа, и то колкото се може по-скоро, защото чувстваше, че вече започва да му се вие свят. Трябваше да сграбчи китката на баща си и да го принуди да остави ножа, а после, без да го изпуска, да изчака идването на полицията.

Все пак ще дойдат. Не са ли това сирени, които чува заедно със силните удари на сърцето си?

Коул съзря шанса си и реши да не го пропуска. Сграбчи китката на Джед, стисна я в силната си ръка и очакваше всеки момент ножът да се изплъзне…

Битката бе свирепа. Силата на сина се подклаждаше от обещанието за вълшебство, силата на бащата — от собствената му лудост. Момчето бе сериозно ранено, бащата — не. А Джед Тейлър разполагаше и с тайно оръжие — кокаина, който го правеше непобедим.

Въпреки това младежът смяташе, че ще успее да се наложи. Беше по-силният, а надеждата за любов му даваше най-мощното оръжие. Баща му успя да се измъкне и въпреки това Коул продължаваше да вярва, че ще се справи. Повторно посегна към китката на баща си, но този път хвана острието на ножа и то се заби в дланта му.

„Никога вече няма да свиря на китара — си каза. — Няма значение. Все още мога да пея на Клер.“

Коул понечи да стисне здраво острието — възнамеряваше да го изтегли. Оказа се, че пръстите му се свиват, но не могат да стиснат. Ръката, свирила доскоро любовни песни, ръката, която само до преди секунди имаше силата да убие, сега беше безполезна, както и унищожената китара.

В един момент Джед осъзна какво е станало със сина му и се изсмя зловещо като побъркан. Наблегна още по-силно ножа.

Коул сграбчи баща си за гърлото с другата ръка и двамата паднаха на пода.

Бореха се, а ножът постоянно проблясваше помежду им… Докато Джед най-сетне се изтърколи върху разбитата китара. Изви се от изненада — една от треските, остра и пронизваща, се заби в гърба му. Пробождането не бе сериозно, но последва фатален удар, защото докато Джед се извърташе, ножът прониза сърцето му.

Фаталният удар беше съвсем случаен, каприз на съдбата. Ала Коул долови последните удари от сърцето на баща си като че ли бяха от собственото му сърце — отчаяни, сякаш отказваха да приемат смъртта.

Горещата кръв на Джед Тейлър потече по острата стомана на ножа и започна да напоява гърдите на Коул — така го обвързваше, опетняваше, жигосваше.

Имаше няколко свидетели на касапницата в къщурката на Джошуа Стрийт. Анабел наблюдаваше водещия се на живот и смърт дуел. А в самия край, точно когато ножът направи смъртоносното си пътешествие в сърцето на Джед Тейлър, пристигна полицията.

Без съмнение убийството беше следствие на самозащита. Освен това Коул Тейлър бе спасил живота на Анабел Прентис. Беше герой.

И когато най-сетне младежът се изправи и се отдели от мъртвото тяло на баща си, Анабел се спусна към него и посегна да докосне измъченото му лице.

— Ти спаси живота ми — измърка тя. Изведнъж си даде сметка, че я наблюдават не само полицаите, но и увеличаващата се тълпа любопитни. Тогава принцесата на Харланвил отдръпна пръсти от окървавеното лице на лошото момче на града и останала без дъх, възкликна:

— Джед Тейлър ме отвлече! Излязох да се поразходя, преди да се приготвя за вечерята с Андрю, а той ме принуди да вляза в колата му и ме докара тук. Когато му заявих, че няма да стоя като заложница, той притисна ножа към шията ми. Но Коул ме спаси. Коул е моят герой. Моят герой.

Героят на Анабел дори не я погледна. Тъмните му сиви очи бяха приковани в малкия снежен глобус върху масичката.

По някакво чудо коледният подарък за Клер бе непокътнат, ала бе оплискан с кръв и снежната картина вътре едва се различаваше.

Анабел се подразни от безразличието на Коул към възхищението й. Чудеше се дали да не се притисне към него, да провокира интереса му с чувственото си тяло. Ала той бе изцапан с кръв, а и тази любопитна тълпа наоколо…

Трябваше да предприеме нещо, за да накаже Коул за пренебрежението му. Отново посегна към лицето му и отдръпвайки ръката си, острият й нокът одраска бузата му — знак за гнева й.

Той не трепна, дори не помръдна. Най-накрая Анабел гордо мина покрай полицаите, прескочи трупа на мъртвия си любовник и излезе. Там, пред зашеметената тълпа, повтори разказа си и описа всеки кървав детайл от разигралата се драма. Изслушаха я и започнаха да повтарят със страхопочитание думите й, докато новината за случилото се бързо се разнесе из градчето.

 

 

Клер прекара следобеда в дома си на Магнолия Авеню. Приготвяше вечерята за леля Огъста и за Коул. Леля й беше отишла да посети болната си стара приятелка. Докато готвеше, Клер си тананикаше, а сърцето й отмерваше секундите до срещата с Коул.

Воят на сирените прекъсна песента й и я накара да се намръщи. Дори случайна сирена бе нещо необичайно за Харланвил, а ако се съди по шума, сякаш всички полицейски коли в града бързаха нанякъде. Сърцето на Клер подскочи, после се сви. Къде ли са хората, които обича?

В безопасност, опита се да се увери. И двамата са в пълна безопасност. Леля Огъста е в болницата на петдесет километра — модерната постройка, която обслужваше Харланвил и няколко други градчета, а Коул си е вкъщи. Обади й се, щом се прибра; Клер го покани да й помогне в приготовленията за вечерята, но когато узна, че леля Огъста отсъства, той отказа.

Нищо нямаше да се случи, разбира се. Но в Харланвил, а и вероятно навсякъде, където родителите държат на невинността на дъщерите си, шестнадесетгодишно момиче не прекарва следобеда само с деветнадесетгодишен младеж вкъщи, особено ако има репутацията на Коул.

— Не ме интересува какво ще помислят или кажат хората! — заяви Клер.

— Но мен ме интересува — отвърна й той. — Безпокоя се за теб и за леля Огъста.

Клер слушаше усилващия се вой на сирените, а изражението й ставаше още по-мрачно. Нейните близки са в безопасност и тя се чувстваше виновна заради облекчението, че трагедията не я засяга. Остана замислена известно време, после се усмихна. Няма никаква трагедия за никого, не и днес, когато душата й е преизпълнена с радост. Шумните коли вероятно съставляват радостна процесия, ескорт за Милисънт Териот — най-младата учителка в Харланвил, която всеки момент трябваше да роди първото си дете.

Ала след тридесет минути телефонът иззвъня. Беше самата Милисънт. Поради строгите лекарски предписания да пази леглото тези няколко дни преди важното събитие беше пропуснала тържеството с живи картини и не знаеше нищо нито за тяхното изпълнение, нито за окъпаната в лунна светлина магия в беседката на Бел Рев.

Жената знаеше само, че Коул е в беда и ако има някой в града, който може да му помогне, това е само леля Огъста.

 

 

Докато Клер тичаше към него през лекия дъждец и сивеещия зимен здрач, я обземаше все по-силен страх.

Щом изнесоха тялото на баща му, Коул прогони всички — изрече думите така свирепо, че дори полицейският началник се подчини. Коул е лошо ранен, бе добавила Милисънт. Преди да бъде изгонен от къщата, един пожарникар все пак успя да превърже две от най-сериозните му рани.

Но Коул спешно се нуждаеше от медицинска помощ; вероятно щеше да се наложи преливане на кръв и хирургическа намеса. Ала дори да се възползва от услугите на най-добрия специалист в Ню Орлийнс, пожарникарят предричаше, че дясната му ръка ще остане саката.

Клер се тревожеше за нанесените рани по тялото на Коул. И все пак най-големият й страх бе за нанесените рани, които никой не виждаше. Никой, освен нея…

Младежът стоеше неподвижен като бяла статуя обагрена в кръв. Очите му блестяха тъмни, дълбоки и невиждащи, а чертите на лицето му — изсечени като че ли от гранит — говореха за вътрешния му гняв. И все пак в неподвижната фигура се забелязваше искрица живот. Клер различи пулсирането на шията му — доказателството, че макар и наранено, сърцето му още тупти.

Тя го прегърна и ръцете й почувстваха ледената студенина на кожата му, както и стоманената обвивка, скрита отдолу.

— Обичам те — прошепна. — Обичам те.

Има ли начин стоманата да стане по-твърда, ледът — по-студен? Клер не знаеше, но усети как може да стане. Той помръдна и хвана китките й с ледените си пръсти — очевидно възнамеряваше да се освободи от любещата й прегръдка, но жестоката действителност провали опита му. Силата на момичето се оказа несравнимо по-голяма от силата на лявата му ръка, а дясната му — по-сръчната и толкова талантлива, сега беше съвсем безпомощна; дори не успя да отмести деликатната длан от подгизналите му от кръв гърди.

За миг изглеждаше смаян; съзнаваше, че е ранен, но не си даваше сметка до каква степен. Трябваше му малко време да си възстанови случилото се, всичко, което загуби, и свирепото изражение отново се появи върху лицето му.

— Искам да си отидеш, Клер.

Сякаш говореше призрак. Принадлежеше на мъжа, умрял още като дете; онова дете, чийто живот приключи, преди дори да започне да изживява мечтите си. И този призрачен глас постигна каквото унищожената ръка не успя. Клер отстъпи, без да смее повече да го докосне.

— Да си отида ли, Коул?

— Не искам да си тук.

— Но ти не си като баща си!

Той се усмихна едва-едва; една усмивка, изпълнена с горчива мъдрост.

— О, напротив. Ние и двамата убихме днес. И двамата сме убийци.

— Ти не си го убил. Знам, че не си го сторил. Полицията казва, че е било при самоотбрана, но аз знам истината. Било е злополука. Опитвал си се да му отнемеш ножа, да го изтръгнеш, така че никой да не умре.

Доверието й в него бе пълно и за миг сърцето на Коул му изневери: затуптя по-бързо, изпълни се с надежда. Клер видя пулсирането на вената върху врата му и започна да се придвижва към него.

— Убих го съвсем хладнокръвно, Клер. Лесно можех да му отнема ножа и да го държа, докато полицията пристигне. Но не го сторих. — Сърцето му отново заби по-бавно, докато изричаше тази необходима лъжа; той съзнателно го забави и го приближи още повече към смъртта, отколкото преди. — Аз го убих.

— Не ти вярвам! А дори да е така, което не е вярно, не ме интересува! Обичам…

— Недей!

— И ти ме обичаш.

— Не е вярно.

Не мога. Сега вече Коул го знаеше. Клер му даваше… всичко. А с какво й отговори той? Нарани я, натъжи я, причини й болка. У него дремеше насилие; той носеше смърт. Такъв беше по рождение, по наследство; дори в деня, когато цялото му бъдеще зависеше от способността му да избегне трагедията, той се провали. Не успя да защити сърцето си, мечтите си, точно както преди години не успя да защити брат си.

Но сега трябваше да пази Клер от самия себе си, от любовта си. Трябваше така да я нарани, че тя да започне да го мрази и да изпита истинско облекчение, когато най-после него няма да го има.

Да я нарани, да я нарани… Думите сякаш принадлежаха на Джед; предизвикателни думи: „Хайде, синко. Да нараняваш Клер те бива най-много. Стори го!“

— Не те обичам, Клер. — Видя как я заболя, усети го със сърцето си. Болката бе така остра, пронизваща, че за момент не успя да проговори. „Но трябва да продължиш, синко. Намери жестоки думи… Докато тя най-накрая избяга.“ — Онова, което ти казах снощи, не е истина. Бях пил.

— Ябълков сок, Коул. Само това пи.

— Пих през целия ден — излъга той. Лъжата беше необходима заради нея. В интерес на истината, ако беше друг ден, Коул Тейлър щеше да пие. Но вчера, сякаш предчувствайки предстоящата магия, се усамоти до реката в тяхната катедрала от мек мъх под сенките на кипарисите. Прекара деня в спомени и съвсем импулсивно отиде на тържеството, където леля Огъста го помоли да пее на финала с Клер.

Коул не близна никакъв алкохол предишната вечер. И все пак беше пиян, възбуден от друга лунна светлина — лунната светлина, грейнала в сините, пълни с обич очи.

Сега тези прекрасни очи вече не грееха; бяха помръкнали като зимен здрач и се изпълваха с мъка от жестоките му думи. Но Клер още не се предаваше.

Коул отказваше да каже истината и тя извърна очи от него — сякаш наистина вярваше, че някъде в тази опръскана с кръв стая ще открие доказателство за неговата обич.

Погледът й попадна първо върху китарата — нейния подарък. Лежеше счупена на пода. Най-вероятно я бе счупил Джед. Джед, а не Коул. Малко сепната, но все още изпълнена с решителност, продължи отчаяното си дирене. Най-после съзря стъкления глобус.

Коул не можеше да види зад изцапаната му с кръв повърхност сърцевината му. Но Клер можеше.

— Купил си го за мен, нали? — попита и посегна към стъклената сфера, както би посегнала към лъч в зимна тъмнина. Взе го и отново се обърна към него. — Щеше да ми подариш сняг за Коледа, нали?

— Това бе най-малкото, което можех да направя.

Беше възнамерявал да счупи кълбото, да го разбие в камината, да освободи затворените вътре разгневени духове. Но те вече бяха на свобода. Спокойният божествен сън, в който така смело ги приспа, се оказа илюзия. Призраците никога нямаше да се успокоят; нито за миг. Бяха у него през цялото време още от времето на мълчаливото пътуване от Лафайет и дебнеха, чакаха, защото знаеха, че часът на отмъщението им скоро ще настъпи.

— Най-малкото, което си могъл да направиш? — повтори Клер.

През секундите, докато й отговори, Коул видя девойката съвсем ясно. Стоеше настрана от него. Но независимо от разстоянието и помръкващите от мъка очи не му убягна и решителната смелост, с която пръстите й стискаха окървавения глобус; видя и изцапаната с кръв блуза, след като се бе притиснала до него, както и кичурите коса с цвят на канела, също изпръскани с кръв.

Тя бе белязана, отровена от него, покрита с кръв, която той проля; кръв, която бе наследил.

— Най-малкото, което си могъл да направиш, Коул?

— Като извинение, че снощи ти наговорих неща, които не са верни.

— Но те са верни! Ние ще се оженим, Коул. Ще преподаваме музика и ще живеем в къща с бяла ограда и градина с рози, ще пеем един на друг и на нашите деца.

— Тръгвай си, Клер.

— Обичам те и ти ме обич…

— Не те обичам, Клер!

Сега сърцето й беше съвсем оголено, а той му нанасяше удари с остър нож. Но дори и при тази жестока атака любовта й не умираше.

— Просто ще забравиш за мен, така ли, Коул? За нас? Така както си забравил за брат си?

„Да. Да. Това го правя най-добре: сбогувам се с онези, които най-много обичам. Довиждане, Клер. Сбогом, моя скъпоценна любов. — Усещаше отчаяното си и забързано сърце, точно както сърцето на баща си, преди да умре. Но той забрани на гаснещото си сърце да се впусне в последната битка и го накара да бие по-бавно. — Намрази ме. Намрази ме. Намрази ме, Клер.“

И когато сърцето му най-после замръзна, той й отговори:

— Вече те забравих!

Тя остана още малко загледана в него, докато накрая той постепенно се превърна в сянка от здрача. Силуетът му се очертаваше по-тъмен от зимната нощ и по-неподвижен от смъртта. После тя се извърна и избяга, препъвайки се в тъмнината, но все така силно стискаше снежното кълбо. Изчезна в нощта, ронейки студени горчиви сълзи.

 

 

Час по-късно Клер се върна с леля Огъста в дома на семейство Тейлър на Джошуа Стрийт. Къщата беше в кървави петна и свидетелства за касапницата. Но тук вече нямаше човешки живот. Видяха колата на Коул отпред, на алеята, затисната от тази на Джед, където щеше да остане и през следващите няколко седмици.

Коул беше изчезнал.

Някои от жителите на Харланвил твърдяха, че са го зърнали същата тази нощ: тъмен силует, който бавно се движел под дъжда, без да могат да определят накъде се е отправил. Вероятно към мястото, където се събираха границите на няколко щата, а оттам на автостоп е поел, накъдето му видят очите. Но други предпочитаха друга версия.

Ранената пантера се е насочила към реката… за да умре.

 

 

Клер го търси в омагьосаната гора. Ден след ден не спираше да го дири, навлизаше все по-навътре в зеления шубрак, зовеше го, пееше му, викаше отчаяно. Мразеше го, така както той искаше тя да го намрази. Но същевременно продължаваше да го обича; винаги щеше да го обича; дори когато най-накрая, след шест години, се съгласи да се омъжи за Андрю.

Смяташе, че никога повече няма да види Коул. И се оказа права. Но осем месеца след като светът потъна в тъмнина за нея, тя чу гласа му.

Пантерата все пак не беше умряла. Той беше като феникс. Възкръсна от смъртта и се издигна като певец на любовни песни. Прелъстяваше жените по света така умело, както някога прелъсти нея.