Катрин Стоун
Черно сърце (6)

Пета глава

През онази вечер преди дванадесет години дуетът на Коул и Клер „Тиха нощ“ отбеляза края на коледното тържество. Когато свършиха, последва благоговейна тишина, а не оглушителни ръкопляскания.

И по-късно нямаше аплодисменти. Чуваше се само леко шумолене и нещо като примирена въздишка, че песента е свършила. Време беше да се разотидат. Всички се движеха като един човек — бавно, тихо, и като че ли се опитваха да отнесат със себе си част от магията, която очевидно възприемаха като коледен подарък, чиято атмосфера искаха да съхранят през целия сезон.

От десетилетия, още от първото коледно тържество с живи картини — това бе коледният подарък на Огъста Чембърлейн за новия й дом — следваше прием в Бел Рев. Покана получаваха всички участвали ученици, родителите и учителите им, заедно с отбрана група изтъкнати жители на щата Луизиана, някои от които идваха чак от Ню Орлийнс.

Джед Тейлър не чу изпълнението на деветнадесетгодишния си син с шестнадесетгодишната племенничка на любимата преподавателка на цял Харланвил. Дори не присъства на тържеството. Любовницата му обаче посети и двете. И за разлика от часовете, през които се държеше необуздано в компанията на Джед, същата вечер Анабел Прентис беше образец на добро поведение.

Младата жена, бъдеща наследница на половината от състоянието на родителите си в „Петрол Харлан-Прентис“, се държеше точно както беше възпитана — като дама и бъдеща господарка на Бел Рев. Това, че един ден Андрю Харлан и Анабел Прентис щяха да се венчаят, бе предопределено от раждането им преди двадесет и две години, с един месец разлика. Бе съдба, която двамата ту отхвърляха, ту приемаха с радост.

За момента помежду им съществуваше тайно споразумение. На светски събирания, като традиционното коледно тържество, неизменно присъстваха заедно. Но иначе бяха свободни да правят каквото пожелаят и с когото поискат, стига, разбира се, да бъдат дискретни. През по-голямата част от годината Андрю и Анабел се намираха в различни точки на земното кълбо. Той беше последна година в Принстън и през есента щеше да започне да изучава право. От своя страна, след като на деветнадесет години обяви, че е приключила с образованието си, Анабел се наслаждаваше на удоволствията в Сан Тропе или Париж.

Тя не допускаше, че е възможно да й се случат страстни преживявания в малкото скучно градче Харланвил. Но при едно завръщане вкъщи през лятото изживя с Джед Тейлър невероятни чувствени наслади. Нещо повече — Анабел Прентис откри своята почти ненаситна жажда да се излага на опасности.

Не само че връзката й с Джед Тейлър бе достатъчно рискована, но тя се опитваше да съблазни и сина му. Докато чакаше Джед да се прибере, пиеше с Коул, който й правеше компания до завръщането на баща си, и се чудеше на глас кой ли е по-добрият любовник: бащата или синът. Посягаше да го докосне; тънките й пръсти се заравяха в черните му коси, но Коул винаги се отдръпваше, а сивите му очи бяха студени и твърди като гранит.

Отхвърлянето му я влудяваше и тази вечер. Докато посрещаше заедно с Андрю гостите в Бел Рев, Анабел Прентис наблюдаваше Коул Тейлър с високомерно презрение. Той бе толкова по-долу от нея, говореше погледът й, толкова недостоен, че самата мисъл грубите му ръце да докоснат деликатната й кожа й причиняваше истинска болка.

Андрю преценяваше Коул с не по-малко презрение. Но високомерието му изчезваше, когато погледът му попаднеше на Клер. Той остана пленен от гласа й и сега, съвсем ясно видя, че момичето, което помнеше като луничаво бездомниче, е разцъфнало с необичайна красота.

Липсваше й типичната за южняшките красавици хубост, липсваше й съвършенството на Анабел Прентис. Клер имаше съвсем различна красота — неподправена и дива, красотата на горите, където играеше като дете. Тя обаче сякаш не си даваше сметка как изглежда, не виждаше как греят канелено кафявите й коси, как сияят сините й очи, нито колко са привлекателни червените й устни.

„Искам те, Клер Чембърлейн! — Мисълта го изненада, но осъзна, че е точно така. — Искам да ме гледаш както гледаше Коул, докато пеехте — срамежливо и с обожание.“

Девойката и в момента гледаше Коул по същия начин. Обожанието й бе искрено, обичта й — безгранична.

„Един ден, Клер, искам сияещите ти сини очи да светят точно по този начин за мен“ — помисли си Андрю.

 

 

Думите, разменени за поздрав с Андрю и Анабел в облицованото с мрамор преддверие на къщата, бяха първите, които Клер и Коул изрекоха, откакто изпяха песента. Почтителната тишина, обгърнала публиката, завладя и самите певци и те също нямаха желание да нарушат магията.

Слязоха от сцената заедно, свързани по някакъв тайнствен невидим начин и едва когато тръгнаха към колата му, Клер си даде сметка какво прави. До този момент не бе влизала в колата му, той не я беше канил. Но тя знаеше, че макар и очукана, колата е удобна. Коул спечели парите за нея, като работи под палещите лъчи на лятното слънце.

А за какво служеше очуканата му кола? Две от функциите й донякъде бяха свързани. Първата: да го отвежда в различни части на околията Терабон, където не го познаваха и приемаха, че е най-малко на двадесет и една години, и му продаваха толкова алкохол, колкото желаеше.

Втората функция на автомобила също имаше връзка с желания.

Клер забави крачка, докато приближаваше колата, в която незнайно колко момичета бяха прекарали много часове насаме с Коул. Какво правеше тя? Как смееше? Въпросите сякаш се изписаха върху лицето, което се обърна към нея в този момент; изражението му бе сърдито и същевременно изненадано. Но той мълчаливо отвори вратата, изчака я да се настани и внимателно я затвори след нея.

Магнетизмът, който ги привличаше, не отслабваше. След като поздравиха Анабел и Андрю, тръгнаха към другите гости.

Дали младите им тела, без да се докосват, се движеха като в дует? Дали движенията им изразяваха същата вълшебна хармония, звучала в гласовете им по време на песента?

Да… и не. Гърдите им поемаха нагорещения, кипящ и напрегнат въздух; отвръщаха любезно на похвалите за изпълнението им, не говореха помежду си. И едва когато им поднесоха нещо за пиене, Коул я погледна.

Келнер с бели ръкавици разнасяше блестяща сребърна табла, отрупана с кристални чаши. Той им предложи богат избор от златисто медни напитки — от отбрано шампанско до най-хубавия ябълков сок от Луизиана. Ролята му беше да обслужва гостите, а не да изказва мнението си. Затова нямаше да трепне дори ако младите бяха избрали шампанско.

Всеки друг път Коул би посегнал към чаша с алкохол, но тази вечер, като знаеше какво е отношението на Клер, избра ябълков сок и за двамата. Едва когато й подаваше кристалната чаша, забеляза очите й.

Ясносини и сияещи, те излъчваха вътрешна светлина, способна да огрее дори най-тъмното ъгълче на сърцето му и да го накара да се усмихне, да желае, да вярва. В този момент се сети кой е всъщност.

Намръщи се и помрачи радостта й с чернилката на собственото си сърце; въздухът помежду им заплашваше да избухне.

Невидимите вериги отказваха да се отпуснат; дори ги свързваха още по-здраво…

Най-накрая Коул предложи:

— Хайде да излезем навън.

 

 

— Смяташ ли, че за Коледа ще завали сняг?

Клер зададе въпроса точно когато наближиха отдалечената беседка. Вътрешно все още трепереше от надежда и страх, породили се при съобщението на леля Огъста, че заедно с Коул ще пеят „Тиха нощ“. В главата й се въртяха безброй въпроси, които също я изпълваха със страх и надежда.

Зададе му обаче въпрос, който нямаше нищо общо със сегашните й вълнения; това бе един стар, традиционен въпрос по Коледа от времето, когато бяха толкова добри приятели. Още от началото на декември Клер започваше да се чуди дали ще вали сняг по празниците. В Харланвил е валял сняг, уверяваше го тя. Преди години по време на първата Коледа на леля Огъста в новия й дом бяла пелена е покрила земята.

Може отново да навали сняг, упорстваше Клер. Непременно щеше да завали някоя година. Един ден отново щеше да има снежна Коледа в тяхното градче до реката.

Като дете тя мечтаеше за сняг, сънуваше го; очевидно продължаваше да копнее за вечното му първично вълшебство. И сега, както някога, Коул се замисли съвсем сериозно и погледна към небето, преди да й отговори.

Небето никога не е било по-ясно, а зимната луна по-пълна и по-ярка.

А гласът на Коул Тейлър никога не бе звучал по-нежно.

— Няма да вали сняг тази година, Клер.

— Е, здраве да е.

Огрените й от луната очи се обърнаха към него и в тях нямаше разочарование. Напротив, те сияеха и Коул видя как там се зараждат нови мечти, по-женски. Клер го желаеше. Желаеше го по същия забранен, опасен, възхитителен начин, по който и той я желаеше.

Забранен. Опасен. Възхитителен. Невъзможен. Съзнанието му крещеше това предупреждение. Но то остана нечуто — заглушаваше го мощната музика, сякаш бликнала от сърцето му.

„Ще ти доставя сняг, Клер. Един ден ще направя така, че всичките ти мечти да се сбъднат.“ — Обещанието беше глупаво; отнасяше се за едно бъдеще, което никога нямаше да настъпи. Но в момента Клер не мислеше за някаква отнесена мечта за сняг. Тя не откъсваше очи от него и с поглед, със сърце и душа му говореше, че той е единственият, когото някога ще пожелае или от когото ще има нужда.

— О, Клер… — прошепна той, а гласът му бе едновременно нежен и груб, мек и свиреп.

Желаеше я отчаяно и въпреки това нещо го предупреждаваше да я остави на мира. Но в тази огрята от луната нощ Коул не обръщаше никакво внимание на предупрежденията. С почуда и благоговение вплете дългите си пръсти в копринените й коси с канелен цвят и нежните му грижовни ръце обгърнаха прекрасното й лице.

Целуна я. Трябваше да го стори. Усети как устните й трепнаха радостно и откликнаха — първо долови сладостта от ябълковия сок… а после и нейната възхитителна сладост.

Да целува Клер, да я обича бе колкото естествено, толкова и забранено. Да, може би единствено с нея сърцето му щеше да оцелее. Но какво щеше да й струва това на нея?

С този въпрос се породи и гневът. Бесът го обзе, направи целувката му по-груба, наказваше го и я предупреждаваше. „Бягай, Клер — подсказваше гневът му. — Бягай сега, докато още имаш възможност.“

Но тя не побягна. Отвърна му с не по-малка страст, с глад, подобен на неговия. Беше безстрашна, прекрасна, деликатна и храбра. Не се ли досещаше, че може да я унищожи с копнежа си по нея? Не забелязваше ли насилието, което течеше във вените му?

Разбира се, не… защото беше Клер. И в момента се случваше нещо наистина невероятно. Нейната надежда сякаш проникваше у него, изпълваше го, сгряваше го и заявяваше с неприкрита радост, че тази мечта, тази магия, ще трае вечно. Нямаше нищо забранено, нищо опасно, нищо невъзможно. Беше просто възхитително.

Мрачната действителност обаче бързо унищожи красивата илюзия. Неговата обич към нея ще я унищожи. Дори целувката му може да омърси завинаги нейната доброта с неговата лошотия.

Тя неволно възкликна, когато той рязко се отдръпна.

— Не ме познаваш, Клер. — Забеляза изумлението й и повтори грубо: — Има неща, които не знаеш за мен.

— Но аз те познавам, Коул. Искам да кажа, струва ми се, че те познавам. Притесняваш се заради баща си, нали? Наранил ли те е? Удрял те е. Помня синините ти и дните, когато не идваше на училище заради тях.

Коул сви рамене.

— Отдавна не се приближава до мен.

Всъщност от години Джед Тейлър не бе докосвал сина си. Коул беше достатъчно силен, за да се защитава, и си даде тържествено обещание, че ще го прави, и то на драго сърце.

А преди да настъпи това време? Съществуваха двама души, само двама, които се опитваха да го предпазят — нимфата с осеяното с лунички личице и елегантната й леля. Клер го закриляше съвсем непринудено и неосъзнато. Тя просто го обгръщаше със своята неизтощима радост — невидими доспехи, които му помагаха да оцелява дори след най-жестоките удари.

А що се отнася до леля Огъста… Досети се, че е подложен на насилие, и пожела да помогне. Предложи да се срещне с баща му, да разкрие жестокостта му пред цялото градче, ако се налага, и заяви на Коул, че е добре дошъл да живее в къщата й, стига да пожелае. Щедростта й направо го замая. И как отвърна той? Че греши, че няма никакво насилие или побоища. Всичко е наред в дома му. А може и да престане да е наред, добавяше искрено, ако тя публично обвини баща му. Тогава бог знае какви нови жестокости щяха да последват.

На единадесетгодишна възраст Коул не разбираше защо така разпалено отказва помощта на леля Огъста. Но сега вече знаеше. Заслужаваше наказанието на баща си. Беше го заслужил. А когато Джед Тейлър вече не успяваше своеволно да напада сина си? Този същият син взе нещата в свои ръце — започна да живее безсмислено, опасно, а най-голямото му наказание бе като лишаваше сърцето си от надежди, от мечти за Клер.

— Баща ми е много жесток човек. През цялото време таи гняв, готов да изригне, а когато пие, полудява. Аз съм негов син, Клер. Наследил съм гените му.

— Но ти не си жесток! А и когато пиеш…

— Какво става, когато пия? — попита той, заинтригуван какво е видяла. — Какъв съм?

— Ставаш тих. Тъжен. Не полудяваш.

За мълчанието беше права, разбира се. Когато пиеше, се затваряше, мълчеше, не буйстваше. Търсеше бягство в алкохола; една кратка смърт; време, през което спираше да мисли, да чувства, да съществува. Но Коул се изненада, че в тези моменти на полусмърт Клер го вижда тъжен. Винаги си бе въобразявал, че тогава изглежда щастлив, освободен, защото е така близо до смъртта и най-после е намерил покой.

— Ти не си като баща си, Коул. Никога никого не си наранил. Никога. Ти си нежен, любящ, добър.

— Бил ли съм добър с теб, Клер? През всичките тези години? Когато не ти обръщах внимание? Когато ти демонстрирах връзките си с други момичета? Това ли е да си любящ? Нежен? Трябва да ме видиш, Клер! Трябва да прозреш какво всъщност представлявам, а не да виждаш онзи, когото искаш да бъда.

— Но аз виждам, Коул. Не съм сляпа за онова, което направи. Наранявал си ме. Бил си жесток. Аз…

— Какво ти?

— Аз… понякога те мразех. Но бяхме различни. Бях още дете, а ти съзряваше. Тогава и на теб ти беше трудно, нали? Не се ли ненавиждаше, че си жесток към мен?

— Да. — „Мразех се тогава, сега и завинаги.“ — Да.

— И за двама ни беше трудно. Аз пораснах толкова бавно, а ти чакаше.

— Не чаках теб, Клер. Опитвах се да те отблъсна, да те принудя да избягаш.

— Но защо, Коул? Заради баща ти ли? Защото толкова се страхуваш, че може да заприличаш на него?

— Отчасти заради това. Отчасти. — Наистина ли имаше намерение да сподели с нея останалото? Щеше ли да си наложи и последното наказание — да унищожи вярата й в него? Защото това щеше да е последствието. Нейната вяра в него. Убеждението й, че той е достоен, независимо от всички доказателства за противното, щеше да бъде унищожено безвъзвратно. Това ли искаше той? Не. Да. Заради нея. Защото, като узнае какво е извършил, неминуемо щеше да побегне. Беше готов да й признае и вече долавяше загубата, празнотата, бездънното черно море в душата си, където веднъж почти се удави. И сега се давеше, но този път щеше да е окончателно. Ала Клер щеше да бъде спасена. — Но преди всичко, Клер, заради мен, заради нещо, което извърших, преди двамата да се срещнем.

Нито ожесточението му, нито резкият му тон я стреснаха. Но сега Клер изпита страх. Каква мрачна история би могло да таи единадесетгодишно момче? Какво бе извършил Коул, което да е повлияло на целия му живот?

Клер знаеше твърде малко за миналото му. Беше споменал майка си един-единствен път, и то в отговор на някакъв неин въпрос. „Отиде си“ — само това каза, но гласът му, студен и огорчен, говореше много повече от думите какво мисли за майка си, изоставила го сам да понася жестокостта на баща си.

Сега бе на път да узнае нещо ново от миналото му; нещо далеч по-ужасно от майчиното предателство. Виждаше го в погледа му, в измъчените сиви очи, които никога не са били по-тъжни.

Коул е убил някого. Момчето вярваше, че е наследило жестокостта на баща си, и разполагаше с някакво ужасно доказателство за това.

Клер попита:

— Какво е станало?

— Имах по-малък брат…

Тя очакваше да чуе за трагичната смърт на по-малкото дете. Най-вероятно при нещастен случай. Двете момчета си играят с пушката на бащата, не подозират, че е заредена…

Но признанието, което чу, не се отнасяше за злощастна злополука, а за храбра постъпка, продиктувана от любов. За да спаси братчето си, Коул го бе дал на непознат.

Сега вече Клер знаеше истината. Коул Тейлър беше извършил убийство през онази лунна нощ в Тексас.

Беше убил себе си.

— Обичам те, Коул — прошепна тя. — Обичам те.

— Дадох брат си на непознат!

— Сторил си го от любов!

— Дадох го на съвършено непознат, Клер. На човек, който може да е бил и по-лош от баща ни.

— Но не е бил. Доловил си добротата му, видял си колко се е разстроил от насиненото лице на брат ти. Има и добри хора на този свят, Коул. Милиони. Брат ти е при такива хора: добри, любящи… Като теб. — Посегна към него и деликатните й пръсти докоснаха лицето, станало непроницаемо като очите му. — Чувствал си се ужасно, Коул, но това е било най-доброто за него. Той е в безопасност, щастлив и обичан. Убедена съм. И ти трябва да го повярваш. Трябва.

— О, Клер — прошепна дрезгаво той.

Беше й признал най-големия си грях, най-срамната си тайна, най-гнусното си престъпление. Очакваше тя да побегне отвратена, най-после прозряла истината за него.

А тя стоеше все още тук. И му бе простила.

Сега светлосините й очи грееха по-ярко от преди и нежните й пръсти докосваха тъмните му коси; тя се надигаше на пръсти, за да го целуне.

— Люби ме, Коул — прошепна момичето.

В отговор дълбоко от гърлото му се изтръгна примитивен, суров полустон-полусмях.

— Коул?

— Искам да те любя, Клер. Повярвай ми.

— Тогава…

— Не — отблъсна я нежно. — Не сега и не тук, в колата ми.

И не преди и последните следи от насилие да са излезли от вените му. Той току-що се бе преродил, беше се събудил от мъчителния си сън с помощта на нежната й любов. Нови, силни, замайващи емоции се бореха у него. Но все още се долавяше и жестокост. Гневът, обсебил го тъй отдавна, не признаваше, че е надвит, че вече не владее сърцето му. Гневът щеше да води ожесточена, последна битка.

Коул нямаше да люби Клер, преди жестокостта му да изчезне напълно.

— Ще се любим, Клер. Безброй пъти. — Сега очите му бяха сребристи, пълни с обич. — Но искам първият ни път… Всеки път всъщност да е прекрасно. Съгласна ли си?

— Да.

— Да — повтори той като ехо и потвърди обещанието с целувка, една почти неуловима ласка, която обаче заплашваше да го накара да престъпи дадената дума.

Клер се отдръпна от целувката му; върху лицето й бе изписан добре познатият му решителен израз. Защото тя не искаше той да наруши обета си ли? Не, реши Коул. Ставаше въпрос за нещо друго. Далеч по-важно.

— Ще го открием, Коул. Ще намерим брат ти.

Коул понечи да поклати глава, но се спря. През тази нощ витаеше някаква магия, а Клер смело ваеше мечти и макар че онова, което предлагаше, изглеждаше невъзможно…

— Как, Клер? Как ще успеем? Той не знае малкото си име, да не говорим за фамилното. Нито има представа, че съм му брат, а не съсед. А и е вероятно, не смяташ ли, никога да не са му разказали за онази нощ?

Същата зимна луна, която съпровождаше стъпките му към спирката на камионите в онази далечна декемврийска нощ, сега светеше над главите им и им се усмихваше, обвивайки ги в златиста мъгла.

— Не. Казали са му. Сигурна съм. И той се е чудил за теб, искал е да те открие. Независимо дали смята, че си му брат или съсед, помни любовта ти; твоята любов. И когато узнае, че го издирваш… — Тя се усмихна лъчезарно и засия по-силно от луната. — Непременно ще узнае, Коул. Ти сам ще му го кажеш. Ще го кажеш на целия свят.

Толкова отдавна Коул не си позволяваше да си спомня мечтите, изтъкани от неговата нимфа-богиня, че му бяха нужни няколко мига, за да осъзнае какво му казва. Но сега знаеше. Щеше да повика отдавна загубения си брат от световните сцени, които щяха да му принадлежат, да им принадлежат; подиумите, на които щяха да пеят любовните си дуети.

Ако наистина постигнеха славата, както Клер уверено предричаше, имаше вероятност да успее да открие изчезналия си брат. Ала през тази нощ, когато Коул и без това престана да обръща внимание на зловещите предупреждения, бе прекалено опасно, алчно да дръзне да си представи не само живот, изпълнен с любов към нея, но и още нещо.

Застанала пред него, обвита от златистата зимна мъгла — това бе всичко, което Коул Тейлър желаеше, и то бе много повече, отколкото заслужаваше.

— Знаеш ли какво искам, Клер?

— Не, кажи ми.

Предполага се, че деветнадесетгодишните мъже бленуват да завладеят света, да се прочуят, да натрупат състояние. Ала неговите мечти бяха съвсем нежни, скромни и прости.

— Теб, Клер. Нас двамата… и нашите деца. Бих искал да преподавам музика, да живея в къщичка като на леля Огъста, близо до река, където понякога вали сняг на Коледа.

— И аз това искам.

— Наистина ли?

— О, да. Повече от всичко. — Никога не бе мечтала за слава, стигаше й възможността да пее с него. Но сега, за него, заради сърцето му, той трябваше да стане известен. — Брат ти, Коул. Трябва да го намерим.

В някои мигове Клер не успяваше да прочете какво изразяват сивите очи на Коул. Но сега бурният огън, пламнал дълбоко у него, разсейваше всички сенки и разтопеното сребро, каквото представляваха очите му, сияеше от любов. Яркостта му не помътня, нито помръкна, както понякога само тя долавяше. Но дали защото го обичаше толкова много, или защото тя разпали това пламъче на надежда, точно преди да й отговори, Клер видя искрите да проблясват за последно и… да угасват.

— Не, Клер — пророни той тихо. — Трябва да го оставя на мира. — „Вече не смея да имам никакви мечти.“