Катрин Стоун
Черно сърце (5)

Четвърта глава

Лондон, Англия

петък, 23 декември

Трябваше да се отърве от него, от този усърден млад мъж, прикрепен да я пази, да я брани от толкова зловещо зло, че Скотланд Ярд повика американец, съветник на ФБР, да й го разясни. Не за пръв път Сара съжали, че изобщо й хрумна да покаже писмото в полицията.

Ако тогава подозираше, че заплахата е лична, щеше да го запази в тайна. Но не знаеше и се почувства задължена да го предаде. Живееха в ерата на телевизионната война; времена, когато журналистите, коментиращи кървави събития, понякога ставаха жертви на играта. И наистина, убийствата на военни кореспонденти съпътстваха професионалната съдба на най-младите колеги; бойци, които бяха почти юноши.

В повечето случаи убийствата изглеждаха случайни; насилствени действия, извършени от деца. Напоследък обаче започнаха да се правят предположения, че не е изключено избиването на определени журналисти да е част от глобален терористичен план. Именно затова Сара, без да се замисли, предаде писмото на Скотланд Ярд.

Само след часове го разпратиха по електронен път до тайните служби по целия свят, компютрите забръмчаха, дирейки из богатите си база данни подобен елегантен и същевременно злокобен символ. Най-накрая го намериха не от Интерпол или ЦРУ, а в компютърния отдел към ФБР, изучаващ поведението на престъпниците.

Черното сърце бе нещо лично, несвързано с политиката; известие от самотен убиец, чудовище, а не от организирана група похитители. Заплашителното съобщение за смърт бе предупреждение единствено към Сара, а не към колегите й.

Ако знаеше, че е така, щеше да го хвърли в кошчето, за отпадъци.

Но сега вече беше прекалено късно. Скотланд Ярд се ангажира. Лично главният инспектор се свърза с нея и с извинителен тон й обясни каква опасност я грози. Съветникът на ФБР, специалист по убийства, ще пристигне утре, в навечерието на Коледа, когато ще се срещнат, за да обсъдят какво да правят. Междувременно един полицай ще я следва неотлъчно.

Полицаят не се отдели от нея през целия ден — стоеше мирно пред вратата на кабинета й, докато тя работеше вътре; вървеше по петите й, когато излизаше, и сега, в края на деня, я придружаваше до входа на частната кооперация в богатия квартал Мейфеър.

— Охраната на сградата е съвсем надеждна — напомни му тя. — Никой не може да проникне, ако не знае кода на зданието и няма личен код.

— Освен ако не го допуснат по погрешка или не се вмъкне вътре заедно с някой от обитателите.

— Подобни възможности не съществуват — увери го Сара решително. — Обитателите на тази сграда са заинтересувани да не влизат непознати. Ние всички сме изключително внимателни. Никога не допускаме случайни хора, а когато каним гости, наблюдаваме екрана, отразяващ фоайето, и изчакваме вратата зад него да се затвори. Така че никой не може да се промъкне в тази сграда. Не се налага нито да ме изпращаш до горе, нито да стоиш на пост отвън цяла нощ. Не очаквам посетители, не съм дежурна на повикване в телевизионната компания и тази вечер не възнамерявам да излизам. — Наложи си да му се усмихне. — Само след два дни е Коледа. Приключил ли си с празничното пазаруване?

— Ами…

— И аз не съм. Защо не започнеш още тази вечер, а утре ще продължим заедно, ще отидем първо в „Хародс“.

Дали флиртуваше? Не. Тя дори не знаеше как се прави това. По-скоро го манипулираше, използваше своята известност, обръщаше в своя полза факта, че този мъж, сигурно само няколко години по-млад от нея, е направо зашеметен, че е нейна охрана.

Гласът й бе така спокоен, както когато разказваше на света за войната. В такива моменти — когато край нея свиреха куршуми, а земята, по която стъпваше, беше все още топла от кръв — Сара се чувстваше спокойна. Но сега, застанала пред лондонското си жилище и опитвайки се да убеди полицая, че не се нуждае от закрила, тя се страхуваше.

Не бива да я наблюдават, защитават, бранят. Не бива. Никога пак.

— Договаряме ли се? — попита Сара.

— Имам пейджър — обади се той. — Ако решите да излезете тази вечер, или някой дойде да ви посети…

— Незабавно ще се свържа.

— Добре тогава. По кое време да дойда утре?

Тя прикри изненадата си. Не възнамеряваше да е тук утре. Още тази вечер ще напусне Лондон, за да направи ежегодното си посещение, продиктувано от любов, до малкия гроб в двора на църквата в Норфолк, а на сутринта ще е стигнала в Париж. Но този честен полицай повярва на лъжите й, че ще ходят заедно на покупки, сякаш тя има за кого да пазарува… Сякаш Сара Пемброук има семейство или приятели, с които да прекара Коледа.

— Да го направим по обяд — отвърна. — Ще ми се да се наспя хубаво. Днес се изморих доста, а и това заплашително писмо с черното сърце…

— Дали ще имате достатъчно време за покупки? Срещата с онзи тип от ФБР е насрочена за три.

„А аз не възнамерявам да се срещам с този тип от ФБР — помисли си. — Поне не утре.“

— О, да, разбира се. Знам точно какво смятам да купя.

 

 

Няколкото вещи за краткото й пътуване до Париж вече бяха грижливо подредени в малък сак. Единствената й задача, преди да тръгне, бе да напише писмото до главния инспектор на Скотланд Ярд. Тя обясни положението така:

 

 

„Опасявам се, че съвсем съзнателно измамих полицейския офицер Хюит. Моля, не го винете. Бях решена на всичко.

Аз, разбира се, оценявам вашата готовност неотложно да се занимаете с възникналия проблем. Утре обаче е Бъдни вечер и имам планове за празниците; сигурна съм, че всички имаме — включително и съветникът от Америка. Освен ако той не възнамерява да вземе сутрешния полет от столицата. Боя се, че няма да получите това писмо навреме, за да го уведомите за отлагането. Приложеният чек обаче е да покрие разходите му за обратен полет до САЩ, преди отново да се върне тук.

Пристигам в Лондон по обяд на двадесет и шести и ще бъда на ваше разположение по всяко време след това.“

 

 

В края на писмото добави още едно извинение и да няма последствия за офицер Хюит; обеща да прояви нужната предпазливост, но се въздържа от забележката, че независимо от бурната дейност и загриженост, които службите проявиха през изминалия ден, въпросът не налага незабавна намеса. Заплашителното писмо, неотворено, беше престояло цяла седмица в кабинета й, докато тя се намираше в Москва, а и на най-съвременните компютри по света им са нужни два дни, за да достигнат до информацията, с която сега разполагаха. Сара не добави и другата истина: тъй като се установи, че заплахата е лично към нея, всъщност нямаше никаква причина за напрежение.

Позвъни за куриер, с когото се срещна на Скуеър Гровнър. Връчи му писмото с указание да го предаде в Скотланд Ярд още сутринта. После изчезна в тъмнината на декемврийската нощ.

Обеща да бъде предпазлива, но не го направи. Отправи се по най-директния път към гара „Кинг Крос“, забравила за всякакви опасности, които вероятно я дебнеха в сенките.

Мислите й вече бяха далеч — на мястото, закъдето бе тръгнала на среднощна среща, тъй нужна на сърцето й.

 

 

Джак Далтон възнамеряваше да вземе сутрешния полет на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Ала щом се оказа, че в компанията „Юнайтед“ има място за полета предишната вечер, той охотно промени плановете си. Освободеното място беше в първа класа — чудесна възможност без притеснение и на спокойствие да се запознае с документите в куфарчето. Чакаше с нетърпение да стигне до Лондон, до нея. Така имаше възможност насрочената среща за следващия ден в три следобед да се състои по-рано.

Документите в куфарчето му изискваха изключително предпазливо проучване, тъй като не биваше да попаднат пред чужди очи. Снимките от местопрестъплението бяха прекалено зловещи дори за бегъл поглед.

Документите по заведеното следствено дело в полицейския участък в Лос Анжелес във връзка с „Убийства — Свети Валентин“ пристигнаха малко преди Джак да тръгне към летището. Разговаря със заетите по случая детективи от отдел „Убийства“, но нямаше търпение лично да се запознае със снимките и да прочете материалите. Та нали именно в това се състои силата му или както той казваше — дарбата.

Още преди разговора с полицията се запозна с публикациите в пресата — следователно обществеността знаеше за извършените убийства на знаменитости. Двете известни холивудски актриси, убити с нож, заемаха основно място в новините. Фактът за особената жестокост на кланетата стигна някак до пресата, но това бе всичко. Подробностите, издайническите улики, сходните удари с нож и зловещите черни сърца бяха опазени в тайна. Полицията не желаеше да последват нови убийства, които да ги копират. Двете неразкрити убийства бяха достатъчно зловещи и силите на реда се опасяваха, че ще има и нови.

Ала убийствата на двете актриси, извършени в рамките на няколко часа, и то от едно и също чудовище, не отприщи вълна на насилие. Случаите останаха изолирани. Въпреки това, при положение че убиецът е готов да нанесе удар и другаде, отпечатък от черното сърце бе изпратен в отдела за научно изследване на поведението на престъпниците. Специалистите по убийства към ФБР не познаваха зловещия символ, не го свързваха с предишни престъпления, но все пак го включиха в базата данни на отдела, за да го имат на разположение при необходимост.

И ето на. Случи се. В Лондон. Поне символът — нещо като визитна картичка, се появи, както и следващата му жертва. А самият убиец? Писмото до лейди Сара Пемброук носеше клеймо от 8 декември и бе пуснато от Бевърли Хилс, Лос Анжелес. Но убиецът може още да не е предприел пътуването през океана. Имаше вероятност да изчаква наближаването на датата на престъплението — денят на Свети Валентин.

Разбира се, убиецът се нуждаеше от известно време в Лондон, за да се запознае с прочутата журналистка, да се сприятели с нея, да я съблазни — в случай, че още не я познаваше.

С отделянето на мощния самолет от пистата Джак за пореден път изпита вътрешна потребност да реагира неотложно — чувство, което го преследваше от двадесет и четири часа и противоречеше на всякаква логика. Убиецът извършваше злодеянията си в деня на Свети Валентин — нямаше данни, че ще нанесе удара по-рано. Разполагаха с доста време — повече от шест седмици, през които да се разбере кой е той и да бъде обезвреден.

Джак Далтон искаше да направи точно това. Това бе неговата специалност. Няма нищо мистично в поведението му, никакви необясними психически връзки било с убиеца, било с жертвата. И според Джак неговите способности не са нито талант, нито дарба. Той просто решава определена задача, като отделя внимание на всяка подробност и безстрастно прилага законите на логиката.

И въпреки всичко фактът си оставаше: при всеки нов случай неизменно съзираше уликата, останала незабележима за другите, правеше връзки между събитията, които кой знае защо хрумват само на него.

С най-огромно удоволствие би споделил техниката си за разкриване на престъпления с всеки агент на ФБР или детектив от отдел „Убийства“ по света. Дори прекарваше безкрайни часове в опит да направи точно това. Но дарбата му не можа да бъде усвоена нито с търпеливо повторение на правилото за внимателно и безстрастно обмисляне на всяка подробност, нито с нагледен пример.

Всеки път, когато представяше решаването на даден случай по логичен път, неизменно предизвикваше възхищение, а не разбиране. Независимо от старанието на учениците му те не успяваха да видят скритите знаци, оставени от престъпника, а Джак неизменно ги забелязваше.

Той представяше разгадаването на случаите без следа от гордост. В края на краищата не очакваше овации заради своята „дарба“. Беше се родил с нея; придобито наследство точно както тъмнокафявите му коси и тъмносините му очи. Способността му да разгадава загадки от всякакъв род се оказа безценна, доходна. Именно тя го превърна в онова, което представляваше в момента: доброволен, неплатен консултант по убийства.

Не се нуждаеше от пари, но изпитваше потребност да залавя убийци. Използваше дарбата си целенасочено; това бе неговият принос към хората. Негова съдба.

Усмихна се накриво на думата съдба. Специалистът в залавянето на убийци, мъжът, който разкриваше дори най-умните престъпници чрез простото и неизменно придържане към логиката, не вярваше особено в съдбата.

Усмивката му изчезна, когато усети, че отново го обзема нова вълна от безпокойство. Къде е логиката да се чувства така напрегнат, да изпитва такава необходимост да бърза при сегашния случай? Да, имаше причина за известно безпокойство. Преди да напусне отдела, занимаващ се с поведението на престъпниците, хвърли бегъл поглед на фотографиите от местопрестъпленията и установи, че му се иска да види и неща, които не личаха на снимките. Какво още се криеше в ъглите на опръсканите с кръв две всекидневни, арена на злокобните касапници? Какви улики има за самоличността на убиеца и за характера на връзката му с жертвите? Нима обречените актриси сами са премахнали следите от обичайно царящия безпорядък? Те ли са подготвили романтичната обстановка?

Затова ли изпитваше подобни лоши, предчувствия във връзка с този случай? Защото вече усещаше, че съществуват улики, може би дори решаващи, които не долавяше.

Дарбата на Джак му изневери един-единствен път, при решаването на най-голямата загадка в живота му — загадка, към която бе невъзможно да се подходи безпристрастно.

Тогава нямаше налице труп. Единствено надеждата загина тогава. А какво щеше да стане сега, ако дарбата му изневери отново? Не, този път няма да има труп. Лейди Сара Пемброук ще бъде в безопасност, както е и в момента, охранявана от най-добрите служители на Скотланд Ярд.

Тогава защо изпитва подобна потребност да бърза, сякаш вече е прекалено късно тя да бъде спасена, сякаш Сара Пемброук вече умира?

Нямаше отговор на тези въпроси; долавяше единствено собственото си напрежение. Наложи си безпристрастност и се отказа от намерението да изучава полицейските досиета на двете загинали жени. Вместо това се съсредоточи върху онази, която не умираше и която — защото вярно бе интерпретирала зловещото значение на черното сърце — нямаше да умре.

Лейди Сара Пемброук по същество вече се бе спасила. Не е изненадващо, разбира се, че жената, била на бойната линия, не се изплаши от смъртта. Джак не се впечатли особено и когато инспекторът от Скотланд Ярд му съобщи, че е отхвърлила вероятността тя да е евентуалната следваща жертва на убиеца.

Припомни си съвсем ясно първия път, когато разбра за съществуването на известната военна кореспондентка. Предаваше от Багдад, от хотела „Ал Рашид“, вечерта пред началото на войната в Залива. В продължение на часове единственото, което Джак знаеше за нея, бе гласът й и неговата овладяност, както и липсата на страх. Дори сред хаоса наоколо тя бе спокойна, уверена и се контролираше.

Джак не легна цяла нощ — заедно със Сара, заради Сара — бдеше, надяваше се да оцелее и както допускаше, бе далеч по-изплашен от нея. Най-после настъпи денят и небето затихна. Когато камерата се насочи към лицето й, видя, че то подхожда на гласа й: изящно, спокойно и сериозно.

Оттогава много пъти виждаше това лице, тъй като Сара Пемброук споделяше със света ужасите и трагедиите на хората. Винаги изглеждаше една и съща: сериозна и сурова. Никога не се гримираше, не носеше бижута, а гарвановочерните й коси неизменно бяха опънати и прибрани на дълга плитка. Сред горещата пустиня носеше жълтеникави копринени блузи с дълги ръкави и панталони в защитен цвят. А когато правеше репортажи през студените зимни дни, дрехите й бяха като косите й: черна риза, черни джинси, черни ботуши, черно яке.

Приличаше на боец. Беше истински боец. И аристократка. Вдовица. И момиче, което може да се види върху корицата на модно списание. Издателите се изкушаваха да поставят лика на кориците. Сара никога не позираше специално за тези снимки. Но това нямаше значение. Нейни портрети се появяваха, независимо от това. Беше истинска мечта за фотографите — непреклонна, но и поразяваща.

Джак се зачуди как ли изглежда лейди Сара Пемброук, когато се усмихва. Ако се усмихва. Защото журналистката очевидно третираше усмивката като ненужно украшение и неподходяща като бижутата, неизменно липсващи там, където тя присъстваше.

Сара предпочиташе да прекарва живота си по най-напрегнатите и опасни точки на земята, независимо от многобройните далеч по-безопасни и примамливи предложения. Всяка новинарска компания я искаше. Можеше да отразява Белия дом или Парламента; да ръководи свое седмично новинарско списание; ако иска да е единствен самостоятелен водещ на късно новинарско предаване, и това би се уредило…

Но тя предпочиташе да работи в Лондон, в телевизионната мрежа „Глобални новини“ и да засвидетелства предаността си към своята страна, към града и към Тимоти Аскуит — медийния магнат, който я откри. И до този момент неизменно присъстваше там, където имаше война.

От 2 януари обаче Сара Пемброук щеше да води предаването „Час за международни новини“ на „Глобални новини“ в края на седмицата — предаване, което щеше да се излъчва на живо и да се гледа в повече от двеста държави. Според инспектора от Скотланд Ярд Тимоти Аскуит бе наложил на Сара да стане водеща. Медийният магнат преценяваше, че опасностите по бойните полета на света вече са прекалено големи за нея. Славата й, както и това, че е жена, я превръщаха в подходяща мишена за отвличане или убийство.

Обявиха новата й длъжност на 6 декември. Два дни по-късно от Лос Анжелес бе пуснато писмото с черното сърце. Дали Сара бе просто една от няколкото възможни набелязани жертви за касапницата през предстоящия февруари? Дали новината, че ще бъде в Лондон в деня на Свети Валентин, е накарала убиецът да се спре на нея? Или и убиецът е не по-малко безстрашен от нея? Готов ли е да я последва навсякъде — в Тузла, Сараево, Кигали или Порт о Пренс?

Никога нямаше да се узнае. Сара Пемброук щеше да бъде в Лондон — в безопасност от ужасите на войните, в безопасност също така от лудия, който убива жени в най-романтичния ден на годината.

Тя беше в безопасност, охранявана още отсега; една малко излишна предпазна мярка, защото до настъпването на февруари оставаха няколко седмици. А и, разсъждаваше Джак, лейди Сара Пемброук може да се оправя сама.

Тогава защо бързаше да стигне до нея? Защо изпитваше такъв страх за нея?

И защо бе обзет от неспокойствие, нетърпение и фатализъм… сякаш това бе пръст на съдбата?