Катрин Стоун
Черно сърце (4)

Трета глава

Коул дочу коледните песни още от централното училищно фоайе. Идваха от салона и се носеха по празните коридори като ехо от онази отдавна минала нощ.

Той мина покрай някогашното метално гардеробче на Клер, после край неговото, продължи по коридора край класната стая на леля Огъста (сега изглеждаше несравнимо по-малка отколкото тогава), край директорския кабинет, (толкова често го бяха викали тук), край закусвалнята, където докато обядваха, с Клер се наблюдаваха крадешком.

Дванадесет години са нищо в човешката история и на това място сякаш времето беше спряло.

Докато не стигна салона. Тук имаше промени. Изцяло подновено, вместо предишните дървени столове, сега помещението се гордееше с тапицираните столове; някогашните голи стени сега бяха прясно боядисани и изрисувани с фрески. Направени бяха и акустичните подобрения — тази промяна веднага се долавяше от всеки талантлив музикант.

Сякаш в отговор на безмълвния му въпрос, как тази модерна зала се е появила тук, Коул забеляза блестящата бронзова табела: „Аудитория Огъста Чембърлейн — гласеше надписът, дарение от Андрю и Анабел Харлан“.

„Дано залата да е била готова преди кончината на леля Огъста — помисли си Коул, — та добрата старица да е имала възможност да се възхити, докато оглежда прясно лакираната сцена, където племенницата й води учениците си в песента им.“

Коул си беше наложил да не мисли за изящните ръце на Клер. Но през онази декемврийска нощ ги опозна добре. И те продължаваха да са изящни, отчаяно изящни, и на следващия ден, когато ги протегна към него, докосна го, обичаше го — докато той я отблъсна.

Сега ръцете й бяха бледи, снежнобели и женствени. Но някога бяха силно почернели и се движеха, докато момичето нимфа се носеше с танцовата стъпка под мълчаливите ритми, които ехтяха в душата му.

Той виждаше само плавно движещите се бели ръце на Клер и съсредоточеното поклащане на главата с ореол от канелени коси. Представяше си лицето й — устните й тихо се движат, изричайки думите на познатата коледна песен, тя се усмихва и ясните й сини очи блестят като лятно небе.

Съвсем скоро ще види това лице. Ще продължи ли Клер да се усмихва и след като го разпознае? Или лицето, излъчващо щастие, ще помръкне?

Коул нямаше да разбере, преди да свърши репетицията. Копнееше за този миг, но се и плашеше. Примирен се заслуша, като продължаваше да я наблюдава и да си спомня.

Съвсем внезапно, без знак от изящните ръце, пеенето спря; дочу се шепот, уж приглушен, но ясно доловим в огромната зала със съвършена акустика.

— Той е.

— Не може да бъде!

— И въпреки това! Това е…

 

 

Още преди да чуе как шепнат името му, Клер знаеше. Тя всъщност долови присъствието му преди първия шепот. Ледена тръпка премина по цялото й тяло, сякаш внезапно се бе появил призрак.

Той беше тук. Отново. Най-после. Прекалено късно.

Защо? Знаеше ли? Нима все пак леля Огъста беше нарушила тържественото си обещание? Нима, независимо от настойчивите молби на Клер, нейната обичана леля е писала на Коул? Дали след всичките тези години той се връща в Харланвил заради разкритата от леля Огъста тайна?

Или за него ще бъде изненада? Как щеше да разбере тя?

— Дошъл е Коул Тейлър, госпожице Чембърлейн. Коул Тейлър! — Учениците я умоляваха, искаха разрешението й да напуснат местата си и да наобиколят най-известния ученик на училището. — Госпожице Чембърлейн, наистина е той. Може ли…

Клер даде разрешение само с леко кимване и изящните й бели ръце, все още във въздуха, бавно се отпуснаха. Сведе глава и се заслуша в тропота от нетърпеливи крака, които минаваха край нея и се насочваха към него.

 

 

Коул не искаше това да се случи. Имаше намерение да остане скрит по време на репетицията, докато учениците се разотидат. Но Клер го викаше с цялото си същество — не суперзвездата, в която се бе превърнал, а някогашния деветнадесетгодишен юноша, и той се подчини на неизречената команда, придвижвайки се все по-близо към нея; напусна сенките и застана на светлината.

Сега хористите го заобиколиха — прекалено стеснителни, за да го докоснат, но достатъчно смели да поискат автограф върху нотните листи в ръцете им. Коул не ги разочарова — благодареше и се взираше в сияещите млади лица, ала всъщност виждаше едно-единствено, което не бе пред него.

Тя стоеше на подиума, без да се обръща; тялото й изглеждаше сковано, а по сведената й глава не се разбираше дали се срамува, или се страхува.

Клер очевидно изчакваше; щеше да чака, докато той свърши и двамата останат сами. Но дори от разстояние Коул долавяше, че решението й е продиктувано от примирение, а не от радост. Щеше да го види, но очевидно не й беше приятно. Сега за нея той беше непознат и тя искаше да остане такъв.

Най-после той разписа и последния лист. Учениците изгаряха от нетърпение да разнесат новината за завръщането на харланвилската знаменитост. Преди да се разотидат, някой попита:

— Нали ще бъдете тук довечера, господин Тейлър? И ще пеете на тържеството?

„Не, защото тържеството трябваше да се състои снощи, а днес е зловещата годишнина от деня, когато се разбиха всички мечти, и е повече от ясно, че тя не ме иска тук, дори за да се сбогуваме истински“ — мислеше си, докато отговаряше уклончиво:

— Ами… Не знам.

 

 

Новият салон, построен в чест на леля Огъста, бе място за тържеството на звуци, музика и песни. Не се предполагаше тук да цари тишина.

Но сега беше тихо и тишината се превръщаше в оглушителен вик.

След това се чу глас — дрезгав, нежен, но и суров. Нежността бе за нея, а суровостта — за него.

— Клер?

— Коул.

Гласът й се разнесе през гъстото було на блестящите й кестеняви коси и се разстла като мъх. През онзи отдавнашен юнски ден, когато видя своя облечен в сини джинси ангел, Клер бе застанала с гръб към него, както и сега. Но тогава тя се извърна към него, за да изпее финала на радостната си песен.

Бях сляпа, но сега…

Сега, най-после, тя се извръщаше; бавно, като пирует на обречена балерина, твърдо решила да завърши изпълнението, но и изплашена, сякаш това е последният й танц…

В следващия миг стоеше с лице към него. Отметна глава, за да погледне нагоре, воалът с цвят на канела се разтвори и разкри удивително бяла кожа, в момента силно пребледняла. Сякаш Клер бе започнала да избягва слънцето. Но това беше без значение. Тя сякаш притежаваше свое собствено слънце, ярко, искрящо.

Потърси доказателство за нейното златисто слънце. Още бе там — във великолепните й очи, просветващо с игриви петънца сред сините й ириси. Петънцата обаче бяха по-тъмни, отколкото помнеше; някак по-мътни, както венчална халка, потъмняла от носенето.

Погледът му се спря на снежнобелите й ръце. Държеше ги стиснати в юмруци до тялото си и не се забелязваха никакви пръстени.

„Предполагаше се, че си омъжена, Клер. Щастливо омъжена и живееш мечтата си… без мен.“

Докато наблюдаваше ръцете й без никакви пръстени, Коул си даде сметка, че тя вероятно забелязва любопитния му поглед и се чуди какво ли търси. „Нищо, Клер. Нищо не се е променило. Искам онова, което винаги съм искал — да си щастлива… без мен.“

Изведнъж осъзна, че предположението му може съвсем да не е вярно, и сякаш чу нейния отговор: „Прекалено много закъсня, Коул! Още не сме се венчали, но срещнах човек — възхитителен мъж. Влюбена съм и сега наистина знам какво означава обичта; какво би трябвало да означава. Узнах го от него, не от теб. Ти си специалист по това да нараняваш хората, нали? По нараняване, не по любов. О, какъв късмет, че тогава се махна!“

Той бе специалист по жестокост, не Клер. И, даде си сметка Коул, независимо каква късметлийка се чувства, че се е измъкнала от неговата обич, никога няма да му отвърне с жестокост.

Докато вдигаше поглед от бледите й ръце без пръстени, той си представяше замисленото изражение, предизвикано от очевидното му любопитство да открие дали тя носи халка. Ала онова, което съзря, го прониза с остра режеща болка, болка по-силна от всички досегашни удари, които му бе писано да понася.

Клер продължаваше да стои с вдигната към него глава; очите й сияеха. Едновременно го поздравяваше и личеше, че се страхува. Не бе обърнала внимание нито как оглеждаше ръцете й, нито го проследи сега, когато той съзря разкриващия истината снежнобял символ, поставен до нея на пода. Тя просто изчакваше той да направи своето откритие.

Слънцето, стаено в прекрасното сърце на Клер Чембърлейн, все още сияеше. Това малко слънце имаше мисията да осветява сенките в душата й и се справяше отлично с тази си задача.

Но имаше неща, които оставаха непостижими за слънчицето й.

То например не можеше да накара сияещите й сини очи да виждат.

Нито можеше да хвърля златистите си лъчи, за да осветява тъмния свят, в който Клер Чембърлейн сега бе обречена да живее.

 

 

Не е знаел. Тя почувства изненадата му.

— Предполагам, че леля Огъста не ти е писала.

— Не.

Нито веднъж през шестте години откакто ослепя, не се бе молила да има зрение, но сега отчаяно се нуждаеше от тази способност и бе готова да заложи сърцето си, душата си. Сега имаше потребността да види лицето, очите му. Дали са потъмнели от гняв заради сполетялата я съдба, обрекла я на тъмнина? Или са ледени от гнева му?

Или най-големият му яд е насочен не към съдбата, а към нея — някогашната смела нимфа, която предаде и двамата, като се превърна в жена, будеща съжаление?

— Какво се е случило, Клер?

„Господи, толкова ми е нужно да го видя — помисли си. — Гласът му звучи нежно, но…“

Той бе непроницаем като сянка или скала, този мъж, когото обичаше; затворена крепост от тайни. Свиреп. Непоклатим. Непроницаем. Неразгадаем. Но Клер го разгадаваше… някога, когато виждаше как силните мускули на брадичката потрепват, когато виждаше как вените пулсират на врата му, когато виждаше устните му и стоманения блясък на очите му.

Сега обаче й липсваха тези подсказващи знаци. Разполагаше единствено с гласа на мъжа, чиито любовни песни бяха покорили света.

— Защо си тук, Коул?

— Да те видя.

— Но не си знаел…

— Не. Предполагах, че още сте женени с Андрю.

— Знаел си за нашия брак?

— Бях тук в деня на сватбата ви. Навсякъде имаше съобщения и приветствия — по витрините на магазините, пред театъра, на площада. Честитяха ви и ви желаеха щастливо бъдеще. Ти не знаеше ли?

Клер кимна — беше й невъзможно да говори: „Бил си в Харланвил в деня на моята сватба? Защо, Коул. Защо? Да не би най-после да си се връщал при мен? Трябваше ли да изчакам още един ден? Трябваше ли да заповядам на сърцето си да потърпи още малко, преди да остане безчувствено завинаги и да скрие онази част, която усещаше липсата ти, плачеше за теб, толкова те обичаше?“

Очите й не виждаха, но успяваха да говорят. И Коул изпита истинска мъка.

— Клер?

— Знаех за пожеланията. Видях ги. — „Тогава все още виждах, Коул! Все още виждах. И ако те бях зърнала…“ — Нещастието се случи няколко часа след венчавката. Същата вечер имаше силна буря. Пътищата бяха мокри и хлъзгави.

— Помня — обади се Коул тихо.

Никога нямаше да забрави тътена на онази нощ, развилнялата се навън буря, която не отстъпваше на бурята в душата му.

Напусна Харланвил минути след като узна, че тя ще се омъжва. Качи се на автостоп на първата попаднала му кола, беше му все едно накъде пътува. След няколко часа внезапен студ прониза костите му; някак злокобно и заповеднически: „Иди при нея — нашепваха ледени гласове, — тя има нужда от теб.“

„Не — възпротиви се той твърдо. — Усещам моята потребност от нея, моята отчаяна нужда, не нейната.“

А ако е сгрешил? Ако Клер наистина го е викала през онази бурна нощ?

— Какво стана, Клер?

— Пътувахме с колата към Ню Орлийнс.

— След тържеството?

— Да.

— Андрю ли шофираше? И то в бурята! След няколко бутилки шампанско?

— Аз… Не… Тържеството бе в Бел Рев. Той седна зад волана само докато се отдалечим от къщата, после карах аз.

„Защото не си пила и капчица дори в деня на сватбата си.“

През всичките онези години на отчуждение имаше моменти, когато тя смело прекосяваше невидимата разделителна линия. Отначало го правеше да сподели някоя новина, сякаш продължаваха да са приятели — момчето и момичето от гората при реката. Съобщаваше новината си — обикновено някоя весела историйка, тъй като смяташе, че приятелят й иска да я знае — а очите й грееха, докато очакваше реакцията му. Коул обикновено й отвръщаше с присмехулен поглед и накрая озадачена и дълбоко наранена тя бързо се отдалечаваше.

Клер започна да пораства, да го догонва и невидимата линия между тях се превърна в дълбока пропаст. Въпреки това, заради него тя я прекосяваше. Сега Коул си припомни онази вечер, когато тя прояви най-голяма смелост. Беше на четиринадесет и се разбуждаше, разцъфваше, на път да захвърли образа на малкото момиче, а той — на седемнадесет, по-голям за годините си и повече мъж, отколкото момче — вече бе добре известен с мимолетните си сексуални връзки.

През онази вечер Коул демонстрираше жарката еротична връзка, на която се наслаждаваше в момента с тогавашната си избраница. Бяха в компания, разговаряха с приятелите, но телата им се докосваха настойчиво, макар Клер да не разбираше ясно докрай какво точно става. Досещаше се, че е някаква интимност, и като го наблюдаваше, изпитваше болезнен копнеж по него, но тепърва й предстоеше да разгадае напълно чувствата си. Въпреки всичко се приближи към него… към тях.

Коул пиеше, както правеха приятелите му. Другите ставаха груби, войнствени и шумни. Но той, погълнал най-много алкохол, стоеше смълчан. Именно това зловещо мълчание я накара да се приближи; мълчанието и… очите му. Никога не бе виждала сивите му очи така пусти, далечни, отсъстващи. Сякаш бе умрял и наблюдаваше своя призрак.

Докато слушаше храброто й предизвикателство, отсъствието бе заменено от стоманеносив, неимоверно жесток поглед.

— Приканвам те никога да не пиеш повече, Коул Тейлър — гласът й звучеше смело, както през спокойните дни, които прекарваха при реката. Тогава непрестанно го предизвикваше. Предизвикателствата й винаги се отнасяха и за двамата; и те трябваше да ги изпълнят. И сега тя предложи да го сподели с него: — Аз никога няма да пия, Коул. Никога.

— Не бива да пиеш, Клер. Прекалено си малка. Хайде, момиченце, върви си.

По онова време той не бе в състояние да приеме предизвикателството й. Можеше единствено да я нарани — дори изпитваше някаква потребност да го прави; такава силна потребност, колкото и желанието му да пие. Не си представяше, че ще настъпи време, когато ще престане да пие. И въпреки това моментът дойде в дъждовната нощ на сватбата на Клер Чембърлейн. Въздържанието му се превърна в нов вид наказание, несравнимо по-сурово от самоунищожителната потребност, която някога го караше да пие. С въздържанието си се обричаше да живее в свят от ослепително ярки истини.

Преди шест години в сватбения ден на Клер прие предизвикателството й. Но дали продължаваше да важи и за двамата, или тя отдавна бе научила опияняващото удоволствие и наслада от шампанското?

— Беше ли пила?

— О, не. Не пия… — Сви рамене. — Бях съвсем трезва, но вероятно шофирах невнимателно и прекалено бързо по хлъзгавия път. За щастие никой друг не пострада.

Бързото, невнимателно шофиране не беше в стила й. Дали е проявявала отчаяно нетърпение да пристигне в Ню Орлийнс? Да започне брачната й нощ с Андрю Харлан?

— Вероятно? — повтори Коул глухо. — Не си ли спомняш катастрофата?

— Не. Ударих си сериозно главата и катастрофата ми се губи… Помня до момента, когато облякох сватбената си рокля. — „Помня как леля Огъста ме попита за последен път дали наистина съм сигурна, че желая да се омъжа за Андрю и няма ли повече да те чакам.“ — След това два дни съм била в безсъзнание.

„Нямаш спомен от сватбата си? От дантелите, романтичната атмосфера?“

— Сигурна ли си, че ти си шофирала?

Поколеба се, преди да признае:

— Не, не съм сигурна. Но няма значение. Андрю кроеше планове да се кандидатира за обществен пост.

„А какви са твоите планове, Клер? Твоите мечти.“ — Въпросите се появиха неканени в сърцето му; крещяха в мълчанието на… нейната тъмнина.

Тя не чуваше мислите му. Но долови тяхната сила, гняв и отново я заболя от собствената й безпомощност.

— Лекарите се чудеха дали да ме оперират — продължи, тъй като изпитваше потребност да завърши разказа си, изпитваше нужда той да си отиде. — Да се опитат да премахнат слепотата ми. Съществуваше минимален шанс операцията да успее, а беше доста рискована поради другите ми наранявания.

— И Андрю не им е позволил да те оперират?

Клер се изненада колко убедено прозвуча твърдението му и изпита странно объркване.

— Не — отвърна най-накрая. — Сама взех решението. Евентуални допълнителни усложнения щяха да довършат леля Огъста.

„Направо щели да я убият.“ — Думите останаха неизречени, но Коул знаеше, че това е истината. Клер бе взела решението си, ръководена от любов към леля Огъста. А ако тя не съществуваше, дали би направила същия избор заради себе си, като предпочете слепотата пред смъртта? Тя беше булка в края на краищата и започваше живота си с мъж, когото обичаше.

Сините й очи засияха, щом спомена името на леля Огъста, но сега блясъкът потъмняваше и дори златните прашинки ставаха по-мътни. Прекрасното й бледо лице сякаш бе засрамено.

— Клер?

 

 

— Клер?

Чу името си да долита от облаче високо над главата й. Леля Огъста седеше на облачето, зовеше я; както и Андрю. Клер искаше да отвърне, но не успяваше. Крайниците й тежаха, дори клепачите й бяха прекалено тежки, за да ги вдигне.

„Спя. Но скоро ще се събудя. Не ме изоставяй, лельо Огъста! Андрю? Моля ви. Ще се събудя. Ето, клепачите ми вече не са така натежали и започват да се повдигат, в следващия миг ще ви видя и вие ще се убедите, че нищо ми няма, тревогата в гласовете ви — о, лельо Огъста, особено в твоя — ще изчезне и… Защо не ви виждам? Очите ми са отворени, знам го, и съм будна. Защо всичко е толкова тъмно? Това е сън. Но скоро, съвсем скоро, ще се събудя.“

Но Клер никога нямаше да се измъкне от плътната черна пелена. През дните, които последваха, имаше моменти на събуждане, на осъзнаване. Някои бяха ужасни като слепотата й. Защото именно през онези дни тя опозна Андрю. Попаднала във вечната тъмнина, най-после видя човека, за когото се бе омъжила.

В продължение на шест години той я преследваше; ухажването му започна скоро след като Коул изчезна от Харланвил. За нея бе прекалено рано точно тогава, впрочем и през следващите години й се струваше така. Но Андрю я разбираше и проявяваше безкрайно търпение. Най-сетне Клер се предаде на неотразимия му чар и на настойчивите му ухажвания. Никога нямаше да го обича като Коул. Но онова бе опасна, разрушителна страст. С Андрю сърцето й нямаше да бъде разбито.

Клер бе съвсем честна с Андрю — призна му колко много е държала на Коул и колко е изненадана, че най-личният градския младеж желае точно нея за съпруга. Тя самата бе известна знаменитост, разбира се, но само като племенничка на леля Огъста, ала…

„Искам те, Клер. И ти обещавам, че през годините с мен ще забравиш напълно Коул Тейлър.“ — Андрю Харлан искаше Клер Чембърлейн за съпруга, за майка на децата си, за жена, която ще стои до него по време на кампаниите за политически пост, които ще го отведат в резиденцията на губернатора, а може би и по-далеч.

Той бе свикнал винаги да получава това, което иска… Винаги. И от тъмнината, в която попадна, с болезнено изострените си сетива Клер дочу за какво мечтае Андрю Харлан сега: съпруга, която е в състояние да вижда. На всяка цена.

Защо? Дали защото гласовете, които щеше да получи заради съчувствието, нямаше да му помогнат да преодолее досадата от нейния недъг? Или защото Андрю, живял открай време в идеален свят, щеше да се чувства безкрайно неловко с нейното несъвършенство? Или заради нещо друго, още по-лично?

„Един ден, Клер, ще ме гледаш както някога гледаше Коул.“ — Не знаеше и никога нямаше да узнае какво накара Андрю да прояви такава настойчивост тя да се подложи на рискова операция. Човекът, за когото се омъжи и опозна истински едва след като ослепя, не го сподели с нея. Знаеше единствено, че горещото му желание тя да си възвърне зрението е за него, не за нея. Нито веднъж през онези дни на тъмнина, когато прекарваха меден месец на борда на кораба „Кралица Елизабет II“, Андрю Харлан не каза на съпругата си: „Искам отново да виждаш луната, Клер, и обраслите с мъх гористи поляни, които така обичаш, да виждаш нашите деца, Клер, нашите бебета. Искам да съзерцаваш всичките тези радости.“

 

 

— Клер?

Гласът, който сега изричаше името й с такава невероятна яснота и секваща дъха загриженост, принадлежеше на Коул. Той предполагаше, че Андрю не е разрешил на лекарите да я оперират, а и тя вече призна, че решението е било нейно. Но очевидно се досещаше, че има още нещо; искаше да чуе цялата истина, а тя бе готова да я сподели с него. За един изненадващ миг Клер изпита истинска радост от слепотата си.

— Андрю настоя да се подложа на операцията.

Тихото й признание обясни всичко: нейната женитба не издържа дори на първото изпитание. Андрю, разбира се, не желаеше тя да умре. Дори бе готов да вложи огромна част от невероятното си богатство, за да й осигури най-добрите хирурзи, които можеха да се купят с пари.

Но оставаше и другият факт. Нейният съпруг, мъжът, който най-вероятно бе виновен за катастрофата, предпочиташе мъртва пред сляпа съпруга.

Коул усети, че го обзема гняв, опасно познат гняв. Гневът на човек, готов да убива. Именно в пристъп на такъв гняв веднъж вече уби… и това го съсипваше.

Клер усети възбудата му — яростта сякаш лумна като огън в тъмнината помежду им, усети как стиснатите й в юмруци длани се отпускат и всеки момент ще посегне да го докосне, да засвидетелства своята обич, както направи на този ден преди дванадесет години.

Но в онзи далечен ден тя сякаш му се бе натрапила. Нейната обич очевидно не стигаше. Тя не му бе достатъчна.

Ръцете й останаха неподвижни.

— Няма значение, Коул. — „Всъщност нищо няма значение от деня, в който ти напусна града.“

До сега. Сега най-важното за Клер бе той да си тръгне. Чувстваше се в безопасност в Харланвил. И отново щеше да се чувства така, щом Коул си отидеше. Сърцето й щеше да престане да бие така лудо и някак ще забрани на мисълта си да се връща към това, което се случва в момента. Няма да се тормози с въпроси без отговор. Защо се е върнал след шест години, и то точно днес? Какви истини щеше да види, ако не бе сляпа? Какви думи щеше да изрече, ако разполагаше със способността да види въздействието им? „Обичах те, а после те мразех.“

— Толкова мило от твоя страна да наминеш, Коул.

Клер искаше той да я остави. Младият мъж го долови зад любезните, нищо незначещи думи, по напрегнатата поза на стройното й тяло. Стоеше пред него като войник, който усеща врага, но не успява да го види.

Той представляваше този невидим враг, този натрапник, така безмилостно разбил сърцето и мечтите й. Трябваше да я остави заради самата нея й заради своето сърце.

Но същото това сърце го накара да заговори:

— Искам да пея на тържеството.

— О! Това е чудесно. Всички ще бъдат възхитени.

— Искам и ти да пееш заедно с мен, Клер.

Точно както преди дванадесет години, през онази изпълнена с вълшебство нощ, в навечерието на трагедията. Идеята принадлежеше на леля Огъста. Хрумна й в последния момент и го предложи на Коул по време на почивката. Той стоеше сам в един ъгъл на залата. Но тя го откри. „Само една песен, Коул. Финалната… «Тиха нощ, свята нощ»… заедно с Клер.“

— О, не бих могла — възрази Клер. — Не мога. Хората ще искат да чуят теб, а не нас двамата.

Коул чу тези думи, както и неизречената й молба: „Не прави това! Не ме карай да се връщам в миналото.“

Той почти прие безмълвната молба, но отново видя момичето ангел, което безстрашно мечтаеше. „Ще стана звезда! — бе заявила тя. — Ще обиколя целия свят, ще запиша купища албуми, а ти можеш да дойдеш с мен, Коул. Ще бъдеш мой поддържащ певец.“ За миг остана сериозна, после усмивката й засия, докато щедро предложи на отчаяното, сърдито, самотно момче да сподели възхитителната й мечта: „Не. Някой друг ще бъде поддържащ певец. Ние двамата с теб ще пеем дуети.“ Започна да го умолява: „Хайде да си обещаем, Коул. Хайде да си дадем дума, че никога няма да пеем в дует с друг. Обещаваш ли?“

Единадесетгодишният Коул пое този обет пред осемгодишната Клер.

И го спази.

— Няма да пея без теб, Клер — заяви Коул на жената, която като момиче притежаваше куража да настоява за подобно обещание. „Превърни се отново в онова момиче, Клер. Стани възхитителната, уверена нимфа-ангел.“

Клер се страхуваше, че сърцето й отново ще бъде изтръгнато от гърдите й и наранено. Отново ще стене, мъчително ще крещи.

Как да пее отново с него?

А как да не пее?