Катрин Стоун
Черно сърце (37)

Тридесет и шеста глава

Четвъртък премина като пухкав облак от любов и сбогувания. Любов към Джак, раздяла с Клер и сбогуване с убиеца с черното сърце.

Сега, петък, Сара седеше в кабинета си в телевизионната компания. Прекият телефон вече звънеше. Вероятно Тимоти щеше да настоява да си почине поне ден, преди да се върне на работа. Или Джак. Джак, който я обича, независимо от неговите грижи. Джак, на когото липсва, както той й липсва, защото дори и час раздяла й се струва цяла вечност.

— Не бях сигурен дали ще бъдеш на работа днес.

— Лукас?

— Сега разбирам защо настоя да изчакаме до деня на Свети Валентин.

— Какво разбираш?

— Не си ли видяла сутрешните вестници?

Не. Не бе изненадващо, че през деня, който тя прекара в любов и сбогувания, журналистите се бяха потрудили да разкрият зловещите подробности около престъпленията на Сидни Куин.

— Джеси винаги е била в безопасност, Лукас. Никой не ни проследи с Джак до Корнуол. Погрижихме се.

— Знам, Сара. И Ема го знае. Но сега всичко приключи, а Джеси е още във ваканция. Чудим се дали да не й кажем.

— Днес?

Да, днес. Още сутринта. Съвсем скоро. Ръката на Сара остана върху слушалката дълго след като свърши разговора с Лукас; не желаеше да прекъсне връзката с Корнуол, с Джесика, с любовта. Невидимата връзка ще стане още по-здрава, когато чрез същата тази слушалка се обади на Джак, за да му съобщи думите на Лукас. Съвсем скоро ще го направи.

Дали наистина ще го стори? Готова ли е да сподели с Джак надеждите си, грижите си, и то в деня, когато и неговите са така големи? Днес поне има надежда. Вчера, през пълния с любов ден, имаше и мъчителна тревога.

 

 

Само минути след като Клер нашепна на Коул „довиждане“, Джак застана до леглото на брат си. Искаше да се увери дали е безопасно да го остави сам, докато откара Клер до „Хийтроу“. Коул лежеше със затворени очи, а въздухът се процеждаше в гърдите му през пластмасовата тръбичка — бавните, но ритмични сигнали на апарата свидетелстваха, че сърцето му не престава да бие.

Продължаваше да е в същото състояние и когато се върнаха от летището. Но дали Коул беше спокоен? Или само създаваше това впечатление — като опитомена пантера — готов да се подчини не на медикаментите, а на… смъртта?

Дори да е смятал доброволно да се предаде в ръцете на смъртта, безропотно приемайки съдбата си, то до пладне пантерата промени решението си. Сега вече водеше яростна битка, независимо от постоянно увеличаваните дози лекарства и опиати. Джак и Сара стояха там, до леглото му, безпомощни свидетели на разрушителните терзания.

Коул беше като див звяр, при това сляп. Сивите му очи, потъмнели от гняв, макар и широко отворени, не виждаха. Оставаше сляп за напрегнатите им лица и глух за настойчивите им молби.

Най-сетне нощта се спусна над Лондон и очите на Коул се спряха на Джак с търсещ и същевременно умоляващ поглед. Точно както при срещата във фоайето на хотел „Дрейк“ мълчаливо принуди брат си да погледне към ръката му. През онази нощ искаше Джак да види дясната му ръка. Тази вечер се отнасяше за лявата — онази, която с такива мъки приучи да прави всичко, включително и да пише.

Именно това искаше той сега, а желанието изискваше поне частично освобождаване от оковите, приковали пантерата. Лекарите се съгласиха — трябваше да открият начин за контакт с пациента си, който се самоубиваше.

„Помогни ми, Джак — написа Коул. — Мога да дишам без тръбичката. Ще успея. Кажи им да ме оставят да опитам. Моля те.“

В името на съгласието, само и само да покажат на пациента си колко е немощен още, колко е далеч от възможността да диша сам, лекарите се съгласиха да опитат. Тръбичката остана в гърлото му, но бе временно отделена от аспиратора. Коул се справи.

С посредничеството на Джак обаче най-после постигнаха компромис. Няма да му дават повече опиати, а на сутринта, вече без тяхното въздействие, ще опита да диша самостоятелно отново. Именно тогава ще се убеди какво е това течен огън; лекарите ще преценят силата на мускулите и на волята му. Ако се окаже безопасно и Коул продължава да настоява, през деня ще махнат тръбичката.

Джак и Сара напуснаха болницата в полунощ — оставиха Коул видимо успокоен.

Това не бе нощ, в която Джак да прави любов, да се чувства свободен, след като брат му е така окован. А дали бе нощ за сън, за споделяне на това тъй интимно действие? Джак го искаше за нея.

Но Сара не заспа. „Обичам този мъж — повтаряше си тя, преживявайки тревогата му. — Този прекрасен мъж. И имам какво да му дам.“

Пресегна се и хвана ръката му — прекараха нощта, разговаряйки в тъмнината.

Две нощи без сън, но пълни с безкрайно доверие, с любов.

Сега Джак се намираше в болницата — щеше да наблюдава „експеримента“, изваждането на тръбичката. Изпитваше несравнимо по-голяма увереност от лекарите на Коул, че той ще се справи. А после, ако моментът е подходящ, Джак ще покаже на Коул колета от Денвър и…

Сара се колебаеше дали да се свърже с Джак сега и да му довери, че и за нея денят е изпълнен с рискове и разкрития. Днес, когато той е обзет от тревоги, но е изпълнен и с надежди, редно ли е тя да го занимава със своите?

Да. Защото помежду им се възцари огромно доверие и… любов.

 

 

— Не! — викът й отекна отчаяно, като вика на майка й преди единадесет и години половина, когато съобщиха на Сара, че безценното й бебе е мъртво. — Ти си моята майка! Нали? Не желая тя да ми е майка. Значи вие не ме искате. Татко знае истината откакто съм се родила, а сега, когато и ти си научила…

— О, скъпа моя! — прошепна отчаяно Ема. — Ти си моя дъщеря, Джеси. Моето бебе, моето чудо. Обичам те от цялото си сърце. Знаеш го.

— Не, не го знам! Ако ме обичаше, нямаше да ми го кажеш. Татко не е искал да го знам. Затова са се карали със Сара на скалата. Той не желае да си отида. Но ти искаш!

— Престани, Джесика. — За пръв път момичето чуваше баща си да му говори с толкова остър тон. — Извинявай, ако ти изглеждам груб, Джеси, но, моля те, не се дръж така с мама. Знаеш ли колко те обича? И колко е храбра? Рискува да загуби най-обичаното нещо на този свят — теб, Джеси — само защото прецени, че да знаеш е честно, правилно и справедливо.

— Да ме загубите? — Премести поглед от бащата, в чиято обич не се съмняваше, към майката, към която прояви недоверие. И видя толкова болка. — О, мамо! Никога няма да те напусна.

В следващия миг се хвърли в обятията на Ема.

— Толкова съжалявам, моя Джеси, моя безценна любов. Сгреших.

Джеси се отдръпна, колкото да види насълзените очи на майка си.

— Не, мамо, не си сгрешила. Честно, правилно и справедливо е да знам. Но…

— Но какво? — попита тя, загледана в прекрасното лице на дъщеря си. — Какво, скъпа моя?

— Защо не си представим, че това никога не се е случило? Не може ли всичко да е както досега?

— Разбира се — увери я Ема, въпреки че знаеше колко е безсмислена тази надежда. — Само ти, аз и татко. Завинаги.

Тогава Джеси погледна към баща си. Прочете същото обещание в тъмнозелените му очи и попита:

— Ще съобщим ли на Сара, татко? Сега? Просто ще й кажем… — Образът на Сара изплува в съзнанието й, но тя бързо го прогони. — Просто ще й кажем, че се чувстваме прекрасно както сме си. Моля ви.

 

 

Откри я на покрива, нейното тайно убежище в сградата на телевизионната компания. Не стоеше там, откъдето обичаше да наблюдава Темза и Уестминстърското абатство. Беше се изправила близо до ръба, с лице към вятъра и… Корнуол.

Косите й се изплъзваха от шала; черната коприна се стелеше около лицето й. Приближавайки се към нея, му се стори, че тялото й се отмества по-далеч от него, към брулените от ветровете брегове на Корнуол. И ако тя реши, още преди да стигне до нея, Сара може да направи онази една-единствена крачка към дъщеря си — и към вечността, която примамва четиридесет етажа по-надолу.

— Сара!

— Джак? — Тя долови страх, който спря ударите на сърцето й, и се втурна да го посрещне; вятърът пресуши сълзите й. — О, Джак, да не се е случило нещо с Коул.

— Не, не. Коул е добре.

— Тогава какво има, Джак? Изглеждаш така разтревожен.

— Тревожа се за теб.

За нас. Сара прозря истината, изписана в тъмносините му очи. Джак очевидно е разбрал за разговора й с Лукас и е решил, че не е готова да сподели мъката си с него. Ала това не отговаряше на истината.

— Позвъних ти — прошепна тя. — Телефонистката каза, че си в стаята на Коул заедно с лекарите. Помолих я да не те безпокои. Не исках да ти съобщава, че съм се обаждала!

— Но тя все пак ми съобщи.

— Така ли?

— Да. Позвъних в кабинета ти, а Франсис ми каза колко си разстроена. Пак си говорила с Лукас, нали? След като е казал на Джеси за теб?

— Да.

— Не е губил време. — Гласът му прозвуча сърдито; сърдеше се и на Лукас, и на себе си. Той трябваше да позвъни на Лукас и да разбере какво става: ако новините от пансиона „Хайъсинт“ са, че дъщеря й я отхвърля, искаше първо той да го научи от Лукас, за да е при Сара, а не тя да се втурне сама тук, на това тъй опасно място.

— Този разговор не беше никак приятен за Лукас. Той не споделяше, дори се съпротивляваше на идеята Джеси да научи. Но след като го решихме така, искаше всичко да протече добре — за Джеси, за Ема и дори за мен. Очевидно не е протекло добре. Но Лукас не спомена никакви подробности. Тонът му бе извинителен и внимателен, даже предположи, че след време…

— Готова ли си да изчакаш това време, Сара?

— Не. Искам да кажа, това е едно бъдеще, което може никога да не настъпи… — Тя млъкна неочаквано.

Очите му изглеждаха така тъжни, безжизнени, сякаш го преследваше призрак от миналото. Дори не гледаха към нея, а към мястото, където стоеше преди малко, близо до ръба на сградата. И най-после проумя.

Вчера, докато се любеха, Джак Далтон умъртви злорадите духове на родителите й и на Саймън Бекуит-Джоунс. Но продължаваше да съществува другият призрак и само от нея зависеше да го умъртви. Призракът на нейната лудост, подтикнал я да среже вените си, когато реши, че детето й е изгубено завинаги.

Наистина ли бе умъртвен този дявол на отчаянието?

Да. Сара го знаеше със сигурност. И сега докосна ледената буза на обичания мъж, обгърна лицето му с длани, които носеха белезите за някогашната й отчаяна лудост пред гроба.

— О, Джак — прошепна тя. — Това, което се случи, ме натъжи ужасно. Знаеш какви надежди таях. Но не се готвех да скоча. Дори не ми е хрумвала подобна мисъл. Никога повече не би ми хрумнала.

Призракът на нейната лудост бе мъртъв.

 

 

Ценното гърло на световноизвестния певец на любовни песни не направи спазъм, когато изтеглиха пластмасовата тръбичка. Коул дори не се изкашля.

Проговори, както поискаха лекарите, а щом си тръгнаха, продължи да говори на Джак с дрезгав шепот, изпълнен със страх.

— Да не се е случило нещо с Клер?

— Не. Добре е. Обади се снощи от Ню Орлийнс.

— От Ню Орлийнс, а не от Харланвил?

— Решила да пренощува в Ню Орлийнс. При някаква приятелка, с Милисънт. Днес ще се върнат в Харланвил.

Вероятно мислите на Коул щяха да се върнат към Клер — доволен, че тя е в безопасност, и безкрайно тъжен, че си замина. Коул добре познаваше тази тъга. Но Джак Далтон седеше до леглото му, както впрочем и през по-голямата част на вчерашния ден; изразът на лицето му не беше непознат за Коул. Джак сякаш изпитваше нужда да получи нещо от него; този мъж го гледаше съсредоточено и очевидно абсолютно вярваше, че той има някакви отговори за него.

Отговори? На какво?

— Защо си тук, Джак?

— Заради това — отвърна той тихо и му подаде пакета, който родителите му така спешно изпратиха от Денвър.

Ръцете на Коул докоснаха старото юрганче. Видя му се по-малко, отколкото го помнеше — колкото да обвие едно пребито момченце, едно любимо братче, за да го предпази от ледената декемврийска нощ и да скрие насиненото личице от любопитни погледи.

Коул учудено погледна силния мъж пред себе си.

— Ти си…

— Твоят брат, Коул. Момченцето, което спаси.

Огромно щастие, обеща Клер. Обещание, което изглеждаше така невъзможно, както и тяхната любов. Но Клер, която вярваше във всички мечти, се оказа права.

— Ти ме спаси, Коул — обади се Джак нежно. Изгаряше от нетърпение да изрече думите, които искаше да сподели от години. — Имах щастливо детство, пълно с любов.

Коул кимна. Не можеше да отрони дори звук. Още не.

— Говорехме си на френски, нали?

— Да — намери сили да изрече Коул. Гласът му бе пълен с горчивина. — Учех те да говориш на френски. Това беше нашият таен език. Ти беше страшно умен. Знаеше, че в никакъв случай не бива да говориш на френски пред баща ни. Но онази вечер не знаеше, че си е вкъщи. И аз не знаех. Затова те удари, Джак. Аз съм виновен. Предизвиках го, защото те учех на френски против волята му, но той се нахвърли върху теб. За да накаже мен.

— Нямаш никаква вина — възрази Джак. — Ти ме спаси.

Той не помнеше онази декемврийска нощ, нямаше спомен за кошмара, когато юмрукът на баща му се е стоварил върху главата му. Смяташе, че през периода, когато е отказвал да говори, весело си е повтарял единствената дума: „Жак, Жак, Жак“.

Ала не отговаряше на истината. Той всъщност е нашепвал забранената дума — помнел я е със страх, но същевременно му е било необходимо да я произнася на глас като тъничка нишка, свързваща го с тайната приспивна песен, пята от любимия брат.

През целия му живот френският бе за него език на любовта. И сега той докосна брата, който го научи на този език, даде му този дар. А и толкова още.

Докосна недъгавата ръка на Коул. Ръката, наранена от баща им, но някога така силна; ръката, която водеше малкото братче на вълшебни пътешествия през гората край реката и така нежно го събуди през нощта на тяхното сбогуване… ръката, докоснала бузата на малкия брат, когато бе изпитал непреодолима потребност да го стори за сетен път, за да получи кураж и сила.

И сега, чрез ръката на брат си, Коул отново усети сила. Сила, че безнадеждно наранената му ръка сякаш зараства, че раните в душата му зарастват.

Сега Джак произнесе онези същите думи, последните думи, които Коул му прошепна през лунната декемврийска нощ — Je t’aime, Je t’aime. И Коул Тейлър почувства, че почти е стигнал у дома.