Катрин Стоун
Черно сърце (36)

Тридесет и пета глава

— Свърши се, Сара.

„Да — съгласи се мислено тя. — Загадката със смъртта е разрешена; убийцата с черното сърце вече не съществува; Клер е на път към Харланвил; жестоките рани на Коул ще зараснат и макар да е още рано сутринта, в днешния студен и мрачен четвъртък в Лондон за нас всичко свърши.“

— Свърши — повтори тя. — Да. Благодаря…

— Значи можем да започнем — прекъсна я Джак. — Нали, Сара? Няма ли вече да започнем да си казваме истината един на друг? — Излъгах те, Сара. Обещах ти, че няма да те поставям под наблюдение, но го сторих. Налагаше се.

— Знам. Просто си вършеше работата, Джак. Пристигна тук, за да заловиш един убиец.

Ето, отново го обзе дивата ярост, която единствено Сара Пемброук предизвикваше у него. Джак допусна само шепот от този гняв да се прокрадне в тона му:

— Действително ли вярваш, че освен залавянето на убиеца не ме интересува нищо друго, Сара?

— Не — призна тя. — Но има и други истини, които ти не знаеш за мен.

— Сподели ги, Сара. Довери ми се.

Той трябва да ги научи, преди тази фантазия за любов да се задълбочи; преди сам да открие каква развалина е, колко разочарования предизвиква. Ако му каже, всичко ще свърши.

— Искам да прочетеш нещо. Написах писмо на Клер, но така и не го изпратих. В него всичко е обяснено. Ще ти го дам, не се притеснявам да го прочетеш… — В спалнята е. Отивам да го взема.

— Не. — Джак я хвана за ръцете и нежно я възпря. — Нека да ти кажа какво пише.

— Вече си го чел?

Всъщност питаше дали е извършил по-голямо предателство, отколкото призна; дали е влизал в апартамента й, в спалнята й, дали е чел писмото. Същевременно във въпроса й прозвуча надежда, а не обвинение; искаше й се предателството да е пълно, да е узнал всичките й срамни тайни и въпреки това да продължава да я желае.

За миг Джак се изкуши да сключи сделка със съдбата: „Позволи ми да излъжа само този последен път. Позволи ми да й кажа, че съм прочел писмото и знам всичко — всичко — и вече можем да започнем нашата любов.“

Не! В любовта на Сара и Джак нямаше да има повече никакви лъжи.

— Не, Сара. Не съм го чел. Ще го прочета по-късно, щом искаш. Но сега ми позволи да ти кажа какво мисля, че съдържа. Ще ме поправиш, ако греша.

— Да, Джак, ще ти кажа.

— Добре. — Като вдигна нежно ръцете й, той допря устни до белезите и между две целувки прошепна: — Правила си опит за самоубийство.

— Да.

— И почти си успяла. Искала си да успееш.

— Да — потвърди го решително. Това признание трябваше да прогони и най-дръзките спомени, всякакво свидетелство за любов.

Но нито спомените, нито любовта изчезнаха.

— Кога, Сара?

— Преди единадесет години, на двадесет и трети декември, четири месеца след като ми казаха, че бебето ми е умряло.

— На двадесет и трети декември?

Сара видя как на привлекателното му лице се изписва израз на мъчителна тревога. Защо? Защото в този ден, когато направи опит за самоубийство, се навършваше една година от смъртта на Джед Тейлър ли? Защото дори при мисълта за тази дата и споменаването на лошия му баща изпитва противоречиви чувства?

— Джак? За Джед ли мислиш?

— Не! — Дори във вихъра на урагана се долавяше нежност — нежност към нея. — Мислех за теб, Сара. Така и не повярвах, че Джеси е зачената в зимен курорт. Смятах, че Саймън е бащата и че те е изнасилил. Но и тук очевидно греша. Забременяла си на двадесет и трети декември, нали? Докато похитителите са те държали като заложница.

Това е годишнината, която го изпълва с такава ярост. Годишнината от нейното пропадане в лудостта. Пръстите на Сара отново се свиха и ноктите безмилостно се забиха в дланите й. Поиска да освободи ръцете си и той й позволи.

— Знаел си за отвличането?

— Поисках от Скотланд Ярд всички материали за детството ти. Трябваше да открия и най-далечната връзка с Ашли или Паулина, Сара. Краткият доклад за отвличането бе окуражителен — ти и родителите ти сте преживели премеждие, но без да ви наранят. — Джак се загледа в жената пред него: все още близо, но и толкова далеч. — Само че теб са те наранили, нали? Ужасно, кошмарно са те наранили.

„Никакви лъжи, Сара. Разкажи му колко недостойна си била да те обичат, как вечно те захвърляха. Сподели как твоите родителите не изпитаха никакви угризения да те пожертват.“

— Похитителите ме искаха, а родителите ми… Въобще не се противопоставиха… Нито с жест, нито с дума.

Сега отново беше воин. Обърна лице към наказателния взвод с достойнство, готова да посрещне куршумите.

— Сара — прошепна той. Протегнатата му ръка искаше да закриля, не да убие; да изрази обич, не да отблъсне.

Умоляваше я да преплете пръсти с неговите, да го избере — да избере него, както той я бе избрал. Но Сара стоеше със стиснати в юмруци ръце, плътно прилепени към тялото, а ноктите й се забиха още по-дълбоко. „Има още, Джак. Много. Прекалено много.“

— В Скотланд Ярд разполагат ли с информация за престоя ми в психиатричната клиника?

— Не. — След миг Джак отпусна ръка. — Там ли прекара бременността си?

— Да. Но не защото бях бременна ме изпратиха там. Никой, освен мен не подозираше за състоянието ми. Държаха ме в клиниката и ме третираха като най-лудата си пациентка.

— О, Сара — тихо пророни той. — Ти не си луда. Никога не си била. Ужасно са те наранили, чувствала си се предадена. А предателството на двадесет и трети декември е само началото, нали? Осем месеца по-късно са те уверявали, че бебето ти е мъртво, след още шест си се омъжила за човека, който е дал Джеси на други. Защо, Сара? Защо изобщо се омъжи за него?

— Бях луда, Джак. Определено. Когато повярвах, че синът ми е умрял, състоянието ми се влоши. Тогава започнах да пия; спирах само когато бях с него, на гроба му. Изпитвах нужда да съм там, да говоря с него и постепенно стигнах до решението да отида при него. Завинаги. Ала Саймън пристигна навреме, после ми предложи да се оженим; приех, защото ми обеща още деца. Но Саймън Бекуит-Джоунс не можеше да има деца. Знаел го е, сам си го е осигурил. Той не е искал дете от откачена. Искал е единствено тялото й.

— Как ми се ще да бяха още живи.

Сара не гледаше към него. Стоеше вторачена в черната порцеланова лампа, без да я вижда, без почти да чува собствените си признания, които правеше в момент на лудост. Ала долови думите на Джак. Тихи, но изпълнени с ярост.

Извърна се към него.

— Какво каза, Джак?

— Че ми се ще да са още живи. Не похитителите. Родителите ти, Сара, както и Саймън. Знаеш ли защо?

Тя не разбираше странното му желание. Ала изпита страх. За себе си ли? Страх, породен от гнева му, от яростта в тъмносините очи? Не. Сара не се страхуваше за себе си, а за него.

— Не, Джак. Защо?

Устните му се свиха в болезнена усмивка. И когато заговори, тя долови скритото страдание.

— Защото с огромна наслада бих ги убил. Един по един. С голи ръце. Изглежда, наистина съм син на Джед Тейлър. Сега изпитвам същата жажда за насилие, от която Коул се страхува така дълбоко. И знаеш ли кое е най-интересното? Щях с радост да го сторя, ако бяха живи.

— О, Джак, ти не си жесток човек!

— Мисля, че съм.

— Не. Не си жесток, Джак Далтон. Просто си великолепен.

Сара се приближи към него и му подаде ръка.

Чрез постъпката си откри невероятна истина: тя има какво да даде на този великолепен мъж. Разполага със своята любов — едно нищо неструващо, безполезно, налудничаво чувство? Да, защото съвсем не е безполезна, а могъща. Защото сега, докосвайки го с любовта си, тя видя как терзанията му изчезват. Нещо още по-голямо измести силния му гняв. Неговата любов към нея.

Сега жената сянка изпитваше потребност да изрече на френски най-важното признание. Дали Сара успя да прогони този призрак, просъществувал тъй дълго с великолепните, но налудничави фантазии за любов?

Не. Тя просто прегърна образа.

Предпазливо, но смело — на английски — Сара попита Джак:

— Ще танцуваш ли с мен?

 

 

Танцуваха в голата и обширна дневна на апартамента й. Ала стаята сега не беше гола — изпълваше я любов, искряха цветове там, където до скоро липсваха. Върху лакираната черна масичка като прекрасен букет от пастелни рози лежаха албумите, оставени от Сара, когато хукна към студиото.

Звучеше и музика. Сърцата им пееха радостна любовна песен. Проблясваха фигурки от кристал, сребро и злато, наобиколили в кръг бял крилат кон, сякаш събирани там, за да станат свидетели на това тържество на съдбата и на… любовта.

„Омъжи се за мен, Сара“ — щеше да произнесе Джак, щом възвърнеше способността си да говори. Щяха да последват и други: обещание да обича тази изнасилена, но никога нелюбена жена; тази жена, която до скоро се нуждаеше от шампанско, за да приеме близостта му.

— Люби ме Джак.

Зелените й очи сияеха: ясни, бистри, без следа от страх. И все пак…

— Няма защо да бързаме, Сара. Целият живот е пред нас.

— Не искаш ли да се любим?

Джак се усмихна:

— Знаеш колко го желая. Но, любов моя, доскоро изпитваше потребност да пиеш, за да ми позволиш да те докосна. Толкова много се страхуваше.

— Това не беше пробудил се стар страх, Джак. Боях се от друго. Когато ме докосна в Париж… Никога не бях изпитвала подобно чувство, такъв копнеж, такава потребност. Не допусках за възможно прекрасните усещания да са истински, поне за мен. И най-вече се страхувах от лудостта си. Но сега…

— Но сега, Сара Пемброук, теб те обичат, желаят и искат. Завинаги. И единствената лудост в момента е да не те любят, след като го искаш.

Тя нямаше от какво да се страхува, тази жена воин. Той я люби нежно, бавно, сякаш танцуваха любовен танц.

Останаха в прегръдките си — не преставаха да танцуват — и мислите на Сара за последен път се насочиха към жената сянка. Сега Сара и нейната сянка наистина бяха свободни. Напълно. Изцяло. Свободни и…

— Джак?

Помръдна се да вижда лицето му.

— Какво има, Сара?

— Искам да ти кажа нещо. Ти не си жесток човек, Джак Далтон. Но ти си убиец. Ти ги уби. Родителите ми и Саймън Бекуит-Джоунс. Те още живееха, сега обаче моите призраци изчезнаха.