Катрин Стоун
Черно сърце (35)

Тридесет и четвърта глава

Пурпурно. Яркочервено. Алено. Рубинено.

Докато стоеше под душа, думите се въртяха в главата на Клер; думите, които двамата с Коул бяха изричали един на друг: екзотични и вълшебни названия за великолепните цветове на Лондон, видени през призмата на техните спомени от живота им край речния ръкав.

Червено.

Кървавочервено.

Тези две думи, този цвят й причиняваше остра болка. Защо? Дали защото току-що започна месечният й цикъл? Защото нямаше да има бебе?

Имаше и още нещо, също кървавочервено, ала неизразимо по-лошо — източник на несравнимо по-голяма болка. Какво бе то?

Споменът й се изплъзваше, отдалечаваше се и тя не успяваше да го достигне. Изплува нов спомен: близък, толкова близък, че почти може да го докосне, да го чуе, да го види.

Отначало чу този спомен. Дует под лунната светлина, изпълнен с любов; дует, който тя пееше заедно с Коул. После изплува сребърна луна. Искаше й се нещата да спрат дотам. Завинаги. Съзнанието й обаче си пробиваше път през наркотичното опиянение. И настъпи известна яснота. Тогава се появи споменът от невероятен ужас; ритмичен и повтарящ се. Пред очите й — нейните очи? — сребристата луна промени формата си, позова я да тръгне натам. Тя се подчини и дори щеше да докосне проблесналата като светкавица светлина. Но последва тътен, а после гласът на Коул… и й се стори, че зърва сребристите му очи, усеща здравото му тяло и топлината на кръвта му…

— Сара!

— Тук съм, Клер.

Сара обикаляше из спалнята; слушаше шума на водата, която обливаше окървавеното тяло на приятелката й, и очакваше момента да подаде пухкавата хавлия. Клер пое хавлията със снежнобялата си ръка.

— Какво има, Клер?

— Какво се е случило с Коул? Да не би да е ранен с нож?

— Да. Раниха го. В момента е в болницата. Преди малко позвъних там. Вече е в операционната.

— Трябва да отида при него!

— Ще отидем до болницата, Клер.

— Той ще оживее, нали, Сара? Ще бъде добре?

Въздействието на наркотиците отслабваше и съзнанието на Клер се проясняваше. Но Сара си даваше сметка, че влиянието им не е отшумяло напълно. Ако не беше под въздействието им, ако помнеше всичко, приятелката й щеше да знае, че прогнозите за Коул съвсем не са добри, и тогава щеше да й се наложи да се справя със суровата действителност.

Но за момента тя я увери:

— Да. Всичко е наред.

— О, слава богу!

Сара знаеше, пред Клер скоро ще възникнат нови въпроси, нови тревоги и нови съмнения. Но поне в момента приятелката й бе спокойна.

— Клер, видях куфарите ти в спалнята. Стегнала си ги.

Клер сви вежди от изненада. Все пак успяваше да превъзмогне действието на наркотиците и да се съсредоточи върху повдигнатата тема.

— О, да, Сара. Вярно… Резервирах място за Харланвил с полета в седем сутринта. Исках да ми остане време да се видя със Сидни, да ти се обадя и… — Някакъв спомен изплува в мъглата. — Сидни. Тя е убийцата, нали?

— Да, и вече не е жива, Клер.

— А Коул добре ли е?

— Да. Но, Клер, не разбирам защо се връщаш в Харланвил?

— Трябва, Сара. Коул го иска.

— Не мога да повярвам!

— О, но е истина.

„Слепотата й ме дразни. Съжалявам я. Не я желая. Не мога да я пожелая.“

Тези думи на Коул си спомняше ясно. Причиняваха й само болка.

— Трябва да си вървя, Сара. Но…

— Но какво, Клер?

— Какво стана с брата на Коул? Смятах да помоля Сидни да направи съобщението вместо мен. Дали сега да не го направи Майк или Дейвид, или Тимоти. Или дори ти, Сара?

— С удоволствие, Клер. Но вече не е необходимо. Братът на Коул се намери. Аз се готвех да ти го кажа веднага щом Коул узнае; веднага щом Джак му го съобщи. Джак е братът на Коул, Клер. Той е неговият брат, когото е дал през онази декемврийска нощ.

През последните няколко минути Клер изглеждаше в пълно съзнание. Измамно впечатление, даде си сметка Сара — ненадейното й разкритие бе посрещнато с такова безразличие, че тя се зачуди дали приятелката й изобщо е чула думите й.

Очевидно да, защото сега на устните й се появи прекрасна усмивка, а сините й очи бяха кристално ясни. Ала наркотиците несъмнено все още държаха в плен мислите й, защото думите й прозвучаха някак смущаващо.

— Джак… Да, разбира се.

— Разбира ли се, Клер?

— Да. Трябваше да се досетя от начина, по който вървят.

„Но ти никога не си виждала как вървят, Клер — помисли си Сара. — Не и двамата едновременно. Никога не си виждала и лицето на Джак.“

Приликата между братята Тейлър беше забележителна, макар и невидима на практика. И двамата по принцип притежаваха сила, характер, благородство и великодушие, без да си приличат външно. А колкото до начина, по който двамата бродеха по света?

— Трябваше да се досетя — повтори Клер все още усмихната. — На новогодишния прием на Тимоти ми се стори, че чувам Коул да се приближава; бях напълно убедена, че е той! А се оказа Джак — звукът беше съвсем същият. — Стъпки на пантера, която се разхожда край реката. Но дали тези двама братя, тези пантери още бродят и дирят? Или неспокойството им най-после се е уталожило? — Коул трябва да е страшно доволен. Така ли е, Сара?

— Не знам дали Джак вече му е казал.

„Или дали Коул няма да умре, преди Джак изобщо да има тази възможност.“

— Тогава няма да го споменавам, когато поговоря с него.

— С кого, Клер?

— С Коул. Бих желала да се сбогуваме, преди да тръгна за Харланвил. Имам време, нали? Още сме сряда вечер нали.

— Да. Сега е около полунощ.

— Значи наистина имам време. Сигурно е редно да освободя стаята и… — Клер се намръщи. — Изглежда говоря несвързано. Вероятно е от наркотиците. Сидни ми е дала наркотици, нали? Още не съм съвсем на себе си, а?

„Още не съвсем на себе си и така блажено не си даваш сметка…“ — Така поне си мислеше Сара. Ала непосредствено преди да тръгнат към болницата, Клер опакова една последна вещ — сгъна прилежно подгизналата от кръв рокля, пъхна я в торба за пране и я постави най-отгоре в багажа.

 

 

Сърцето на Коул Тейлър не беше нито черно, нито от камък. Напротив, то щеше да спре завинаги, ако в него бе попаднало острието на ножа. Но тъй като Джак пристигна навреме, а убийцата насочи цялата си ярост към Клер, фаталният удар така и не бе нанесен. Което означаваше, че сега сърцето на Коул бе съучастник в битката на хирурзите.

В пет сутринта хирургът — изтощен, но радостно възбуден — се появи в чакалнята.

— Успя!

— Ще оцелее, така ли?

— Да. Вече преодоля най-голямата опасност. — Лекарят си позволи да се усмихне сдържано. — Самият Коул едва ли е на същото мнение, защото за него най-трудната част тепърва предстои. Известно време всяко вдишване ще му причинява ужасни болки, а още по-лошото е, че няма да му позволим да диша дълбоко, както му се иска. Ще поема малки глътки въздух. Всъщност аспираторът ще му помага да диша. — Забелязал тревогата в незрящите очи на Клер, тонът му стана по-мек. — Но е необходимо. Без него има опасност да настъпят сериозни усложнения; затова пък временното неудобство ще помогне за по-сигурното и бързо възстановяване.

— Но ще му дадете нещо против болката, нали?

— Да. Дори вече започнахме. Изненадващо бързо излезе от упойката. Щом осъзна, че има тръбичка в гърлото, искаше да я изтръгне. Беше в съзнание, нащрек и несъмнено разбираше всичките ни обяснения. И въпреки това се опита да я махне. Упоихме го, и то дълбоко. Нямахме друг избор. Дори се наложи да вържем ръцете му. Съжалявам, но това ще продължи поне няколко дни. Повярвайте ми, абсолютно е наложително.

— Ще ни чуе ли, ако му говорим? Ще разбира ли?

— За чуване — да. За разбиране — може би. Но след няколко дни…

— Заминавам за Щатите днес. Исках просто да се сбогувам.

— Добре. Само изчакайте няколко минути сестрите да го настанят.

— Не е необходимо да тръгваш точно днес, Клер.

— Напротив, Сара. Трябва. Преди ти се тревожеше за мен и знам защо. В хотела, а и малко след като пристигнахме тук, бях все още под влиянието на наркотиците, но въздействието им вече напълно отмина.

Сара бе наблюдавала как, докато властта на опиатите отслабва и освобождава приятелката й, страхът й за живота на Коул нараства главоломно. Сега тя отново бе предишната Клер — решителна, с бистър ум.

— Ясно е, че вече не си упоена. Но все пак, Клер, това не е причина да си тръгнеш.

— Не, Сара. Трябва, Наистина. Ще кажа няколко думи на Коул и ще взема такси.

— Няма просто ей така да те качим в такси за летището, Клер!

— Не, Джак, наистина…

— Изключено. Или Сара, или аз ще дойдем с теб до Харланвил.

— Трябва да останеш при Коул, Джак. Знам, че докато не дойде напълно в съзнание, няма да му кажеш нищо, но се налага да си при него. Сара пък има нужда да е при теб, а за мен е важно, действително е важно, да предприема това пътуване сама.

И може да го направи сама. Само трябва да следва дирята от снежинки, която ще я отведе при нейния стъклен глобус, пълен с любов.

— Коул, аз съм Клер, ти си в болница, но ще оздравееш. Ще се оправиш напълно. Аспираторът ти е необходим, Коул. Само за няколко дни. Знам колко ти е неприятно, но лекарите ти дават обезболяващи, за да направят нещата по-поносими. — „Точно както Сидни ми даде опиати, за да потисне болката ми. Ала тя не намаля. Чух те да казваш, че не понасяш слепотата ми. Винаги ще чувам тези думи. Надявам се обаче в Харланвил да успея да ги позаглуша, да ги обградя с други спомени.“ — Днес си отивам вкъщи, Коул. В Харланвил. Дойдох в Лондон при теб. Имах цел и още преди да приложа плана си, я постигнах. Случи се нещо чудесно, Коул. Наистина чудесно. Не мога да ти кажа какво е, защото обещах. Дори не знам дали чуваш думите ми, дали ще ги запомниш.

„Ще ги запомниш, Коул, точно както аз ще запомня твоите, макар да бях упоена, когато ги изрече: «Съжалявам я. Но не я желая. Не мога да я пожелая.» Въздействието на наркотика изчезва, но спомените — не.“

— Всичко ще е чудесно, Коул. Ще се убедиш. Моля те, мисли си за това през следващите няколко дни, когато заради болката в гърдите няма да можеш да говориш. Но тези дни ще отминат и те чака огромно щастие. Е, трябва да вървя вече… Довиждане, Коул.

Бяха вързали ръцете му, бяха вързали краката му — намираше се в капан; не можеше да говори; дадоха му нещо, което така отпусна мускулите му, че едва помръдваше.

Но той я чу и я видя. И очите му — сивите сенки, които тя не виждаше — говореха: „Онова, което казах на Сидни, трябваше да го изрека, Клер. За да те спася. Нещо чудесно ли! Не. Особено ако си тръгнеш. Не ме оставяй, Клер. Моля те. Обичам…“

С широко отворени очи, пълни с болка, Коул я видя как си тръгва. Очите му останаха отворени дори след като тя изчезна от погледа му. И тогава целият свят на Коул Тейлър стана черен.