Катрин Стоун
Черно сърце (33)

Тридесет и втора глава

Звукозаписно студио „Джемстоун“

Уавертън Стрийт

Една-единствена светлина, насочен лъч от прожектор, осветяваше двете жени. Беше като малка луна и сякаш ги обгръщаше в злато. Седяха по средата на студиото, на столове с високи облегалки, една срещу друга, а помежду им върху малка дървена маса имаше кристални чаши за шампанско, кървавочервени рози и нефрит с издялано на него сърце. Една романтична, една убийствена сцена — върху масата лежеше и остър ловджийски нож, чието сребърно острие блестеше зловещо на златистата светлина.

Под малката луна се виждаха и разхвърляни инструменти. В края на краищата какво по-естествено за звукозаписно студио — всевъзможни музикални инструменти, включително и барабаните на изключителната Ел Сид, лежаха наоколо, а подът представляваше плетеница от електрически кабели, плъзнали като змии към микрофони, усилватели, йоники и китари. Сред зловещите черни кабели обаче имаше нещо несвойствено: убийцата бе запокитила тънкото бяло бастунче сред змийското гнездо, далеч от изящните, деликатни, снежнобели ръце на Клер.

— Коул! — поздрави го Сидни весело, като образцова домакиня на романтичния прием на смъртта. — Толкова се радвам да те видя тук. Разговорът ни с Клер нещо позамря. Пием сок от ябълки, понеже и тя като теб е въздържателка. Но сокът е уникален, защото съм прибавила няколко капки — опасявам се, че са доста — от любимите ми упойващи наркотици. Предизвикват главно халюцинации. Ти самият някога си взимал наркотици, Коул, та как смяташ? Какви халюцинации има сляп човек? Клер определено е отнесена нанякъде, но дали вижда нещо?

— Какво правиш, Сидни?

— Мислех, че знаеш. Като се изключи очевидната ти и отблъскваща загриженост за госпожицата, полетяла в Космоса, не изглеждаш особено изненадан. Интересно. Това, предполагам, означава, че Сара е показала сърцето на някого. Може би на прелестния Джак? Така и не повярвах, че е такъв, за какъвто се представя. Истински биограф щеше да се насочи към нас. Нас. Коул Тейлър и „Аметист“.

— Свърши се, Сид.

— Свърши ли? О, не, Коул. Едва сега започва. Впрочем искаш ли да чуеш гениалния ми план от самото начало?

— Разбира се.

— Ти трябваше да бъдеш набеден, разбира се. Черното сърце, убиецът, който не пие шампанско. Дреболии — нямаше да те арестуват заради тях, но щяха да насочат полицията в нужната ми посока, за да намерят две твои ризи, напоени с кръвта на жертвите. Не забелязваш ли, че дори и сега съм облечена с твоя риза. И, естествено, там щеше да бъде и оръжието, с което е извършено убийството. Щях да скрия дискретно в къщата ти изобличаващите подробности и с теб беше свършено. Тогава щеше да си само мой, Коул, щеше да разбереш колко съм предана, колко те обичам. А през времето, когато двамата нямаше да пеем любовни дуети зад решетките, щях да ходя при губернатора на щата и да го моля да те помилва. Но не поставих уликите в дома ти. Знаеш ли защо? Защото онази нощ, веднага след като позвъни на Тимоти, ти ми се обади. Обърна се към мен, Коул. И известно време всичко вървеше добре. Почти идеално. Не спеше с мен, а се предполагаше, че ще го правиш, но поне нямаше друга жена в живота ти. Наистина вярвах, че стига да ти се даде време, ще видиш светлината. Но ти си сляп колкото Клер, копеле такова! След това дойде онзи съдбовен ден в Денвър. Бяхме зад кулисите пред включения телевизор. На екрана се появи Сара Пемброук и ни разказа какви ужаси стават в Горажде. Как само я гледаше, Коул. Мен трябваше да гледаш така — с копнеж, с любов. А погледът ти всъщност не е бил предназначен за Сара, нали? Бил е за нейната приятелка Клер.

Коул не откъсваше от Сидни сериозните си сиви очи. Докато тя продължава да говори, изцяло съсредоточена върху него, Клер бе в безопасност.

В момента Клер беше в безопасност. Но и буквално, и преносно се намираше ужасно далеч. Замислена, леко свела глава, тя действително изглеждаше не на себе си — незрящите й сини очи май наистина виждаха призраци, предизвикани от съвършено чуждите й химикали. Дори бе възможно в оня далечен свят да чува и думи. Но тя определено не чуваше техните гласове, в това той не се съмняваше. Клер бе глуха за признанията на Сидни за убийства, както нямаше да чуе неговите думи за любов и обещанието му да я спаси, които искаше да изговори.

Коул все още стоеше прекалено далеч от Сидни, за да предприеме каквото и да било. Тя имаше възможност да стигне до ножа и Клер, преди да успее да я спре. Ала той се приближаваше бавно, предпазливо; прокрадваше се.

Ако Клер не беше упоена, би се превърнала в най-добрия му помощник. Хвърляйки се към Сидни, Коул щеше да извика: „Бягай, Клер“, и тя щеше да хукне по осеяния с черни змии под така безстрашно и решително, както някога препускаше по зеления тревен килим в приказната им гора.

Но сега бързоногата нимфа нямаше да чуе повелята му. Следователно се налагаше Коул да се приближи още към Сидни, за да е съвсем сигурен в успеха си, преди да пристъпи към действие. В момента не бе необходимо да бърза, Клер бе далеч и от истината, и от ужаса. А Сидни изглеждаше предоволна да му разказва — с нескрито удоволствие и поразяваща налудничавост — за злите си деяния.

— Ти виждаше Клер, нали, Коул? Желаната Клер, или поне си въобразяваше, че я желаеш. Но тогава още не знаеше какво се е случило със скъпоценната ти малка Клер, нали? Представа нямаше за сполетялото я нещастие? Твоето сърце наистина е черно, Коул. Всъщност ти си истинският злодей, истинският убиец. Аз просто спасявах жертвите ти от страданията, които им причиняваше. И Паулина, и Ашли определено се измъчваха. Е, специално за Ашли малко късно разбрах, че не ти си причина за страданията й. Тайните й копнежи не били за теб.

Сидни се намръщи, но очевидно реши, че хрумването й не е от голямо значение и продължи:

— Всъщност нито Паулина, нито Аш са представлявали за мен заплаха, както си въобразявах. Но и това мое прозрение не би помогнало на Паулина, разбира се. Резултатът щеше да е същият. Ти не я обичаше, но спеше с нея — достатъчна причина, за да умре. А колкото до Ашли — бяхте приятели. Кое би ви спряло да станете любовници след нещастната смърт на Паулина? Както и да е. Всъщност направих услуга на Ашли, като я убих. Онази вечер тя се чувстваше наранена и ужасно страдаше заради някакъв Лукас. Бедната Ашли! Беше смешна дори в страданието си. Трябва да призная, че от думите й Лукас ми се стори истинско копеле, но той е дребосък в сравнение с теб, Коул. Ти живееш, за да правиш жените нещастни, нали? Ето — мен, Паулина, хиляди други. Дори малката сладка Клер.

Дори малката сладка Клер? Коул не каза нищо — беше прекалено опасно, даже предпазливото му прокрадване напред замря. Сидни го гледаше вторачено, търсеше по лицето му истината — която не биваше да види — колко много всъщност обича Клер, как страда, че й е причинявал болка. Дори изненадата му, че тя е споделила със Сидни жестоките му постъпки в миналото, трябваше да остане скрита.

Не за минали жестокости говореше Сидни:

— Преди да се унесе, Клер ми призна някои работи. За някакви дълбоки тъмни тайни, свързани с теб, и нещо, за което търсеше помощта ми. Така и не стигна дотам. Дали пък ти няма да ми кажеш тези тайни, Коул? Надявам се. Но първо искам да споделя признанията, които Клер все пак направи, за да знаеш колко е страдала и каква щастливка е, че попадна на такъв ангел на милостта като мен. Темата е за ангели, Коул, или по-точно Анджелика Габриел. Клер знае, че си във връзка с добрата докторка, че не се примиряваш със слепотата й и искаш да поправиш това. Дори ако подобна операция може да я убие. Искал си Клер да умре за теб, нали, да е готова да умре? И тя ще умре, Коул, благодарение на острието на моя нож, а не на острието на доктор Габриел. Много е късно за операция, вече го разбра, нали? Клер е сляпа завинаги и това не ти харесва. Нали е така, копеле такова?

Свърза се с доктор Анджелика Габриел по една-единствена причина: да предложи своите очи, своята тъмнина, в замяна на тъмнината на Клер. Той с готовност щеше да живее във вечен мрак заради Клер. И ако тя го приеме… с Клер до него тъмата няма да е толкова ужасяваща.

А ако Клер не го приеме? Ще живее в тъмнина, сам. Но Клер ще вижда.

Коул се надяваше през последните шест години медицината да е напреднала. В действителност прекара цялото пътуване обратно от Монте Карло, изцяло погълнат от желанието си, молейки се да е така, което бе причина за мълчанието му. Да, напредък имаше, но поражението — тази дума използва доктор Габриел — е доста по-дълбоко, засяга притиснат очен нерв, увреден от съсирека, който Клер е отказала да премахнат.

Такава бе истината. Коул Тейлър беше готов да, изживее остатъка от живота си в тъмнина заради Клер. Но сега пред Сидни той изрече една необходима лъжа:

— Точно така, Сид. Нейната слепота ме дразни. Жал ми е за нея. Съжалявам я. Но не я желая, не мога да я пожелая.

Зрящите очи на Сидни го стрелнаха гневно.

— Но ти спа с нея, нали, Коул? В Монте Карло. Тя не го призна. Попитах я преди магическото въздействие на опиатите и тя се изчерви. Знам, че си го направил, Коул.

— Оказа се грешка, Сид. Разочарование.

„Най-приказният уикенд през живота ми, Клер. Истинска мечта. Нашата мечта. Ще ти кажа тази истина — всички истини. Почти стигнах, Клер. Почти стигнах достатъчно близо, за да заловя Сидни, преди полицията да дойде. Те ще дойдат, знам. Джак вече трябва да се е досетил…“

— Не се приближавай повече, Коул! — извика Сидни и с котешка ловкост грабна ножа, пристъпи зад Клер и допря острието до шията й. Веждите на Клер леко се свиха при внезапния натиск, но нямаше и следа от ужаса, който Коул видя през онази далечна нощ, когато Джед Тейлър допря ножа до шията на Анабел Прентис. — Охо… Трябва да го направя с лявата ръка, нали? Не съм готова още да го сторя, Коул. И няма да й прережа гърлото, освен ако не ме принудиш. Ще ме принудиш ли, Коул?

— Не.

— Браво. — Тя го възнагради с широка усмивка на сияйно калифорнийско момиче, милвано от слънцето… и напълно лудо. Все още усмихната и с нож, допрян до шията на Клер, тя сграбчи черния шнур на прожектора и го издърпа от контакта. — Сега сме при равни условия, не си ли съгласен? Сега всичките сме слепи. Просто ще се наложи да си представяме лунната светлина, а, Коул? Написа песента за нея, нали? За нашата сладка, малка, сляпа Клер. Тогава май не си знаел, че е сляпа? Както не осъзнаваш още истината за песента. Написал си я да се изпълнява в дует, копеле! Дует, който да изпееш с Клер. Защо не попеем сега, Коул? Ти и аз. О, знам, че никога не пееш в дует. Прекрасно го знам. Като се изключи, разбира се, Клер. Но не намираш ли сега, че обстоятелствата са малко по-особени? Споменах ли ти, че записвам нашия разговор? Правя албум от моите любими хитове. Паулина, Ашли, Клер. И на нас, Коул. Хайде, първата строфа от „Представи си лунната светлина“ е твоя.

„Толкова е тъмно, Клер, и усещам змиите в краката си. Продължавам обаче да се приближавам, да напредвам към гласа на Сидни… всъщност към теб, моя любов.“

— Пей, Коул!

Подчинявайки се на прищявката й, той си даде сметка, че думите й отговарят на истината. Създаде „Представи си лунната светлина“, за да бъде изпята от него и от Клер като дует. Когато я изпълняваше сам, това бе песен за загубата, за сбогуването, за мъчителната раздяла. Но изпята от двамата представляваше тържество на вечната любов.

Коул свърши своя куплет. Сега Сидни трябваше да изпее отговора, но неочаквано се чуха два гласа. На Сидни и на Клер! Изпаднала досега в транс, тя се събуди от любовната му песен — за нея.

— Клер! Спри да пееш.

Тя не обърна внимание на настойчивата му заповед. Най-после неговото дръзко момиче пееше — сопрано, изпълнено с радост.

— Всичко е наред, Коул — обади се Сидни от тъмнината. — Защо не изпееш „Представи си лунната светлина“ първо с Клер, а после с мен? Ще видиш — освен ако не си сляп като Клер — предопределението двамата да пеем заедно, да бъдем заедно. Признавам, това прозрение идва малко късно. Хайде… твой ред е, Коул, после ще пеете заедно.

Докато Коул и Клер пееха в тъмнината най-възторжената песен за любовта, той продължаваше да се придвижва. Прокрадваше се като пантера, воден от гласа на своя ангел.

Коул се носеше към Клер — представяше си шията й, ножа, ръката на убийцата. Знаеше, че трябва да победи Сидни, преди да свърши песента, защото с неизразимо по-голям ужас, предизвикван от тъмнината, съзнаваше, че свършат ли двамата с Клер любовния си дует, любимата му ще умре.

Но все още имаше думи, които да пеят, имаше още любов, още радост. Сега в студиото се появи нов звук; не музика, а просто ритмични удари, като от метроном. И Коул усети ново чувство в гърдите си — горещо и остро, но не болезнено. Никоя болка не бе по-голяма от ужаса да изгуби Клер и нищо нямаше по-голямо значение от необходимостта да прекоси осеяния със змии под и да стигне до нея.

Ала нещо препречи пътя му; препятствие, причиняващо не само ритмичните звуци, но и горещото, остро усещане в гърдите му.

Прозрението дойде бавно — вече бе загубил доста кръв и мисълта му бе съсредоточена единствено върху Клер. Някак смътно схващаше, че препятствието е Сидни. Тя методично му нанасяше удари и щеше да спре, когато острият нож проникнеше в сърцето му.

Точно в този момент вратата на студиото рязко се отвори. Лъч сребриста светлина се плъзна вътре, въздухът се изпълни с нов звук — съвсем наблизо виеха сирени.

И още по-наблизо отекна глас; отчаяният вик на брат към брат — по-малкият ясно видя окървавеният нож да се вдига високо над главата на обезумялата жена. Стиснала го с две ръце, тя се готвеше да нанесе смъртоносен удар на брат му, който бе пребледнял до смърт, с гърди, облени в кръв… И в този миг умиращият брат се усмихна, защото разбра, че с пристигането на Джак Клер е в безопасност.

— Коул!