Катрин Стоун
Черно сърце (3)

Втора глава

Воден от неизбледняващ кошмар, Коул се върна в Харланвил, за да се увери, че Клер е добре, щастлива е и е осъществила мечтата си. Нито за миг не се съмняваше, че ще открие точно това, а когато си отиде този път, ще бъде завинаги.

„Adieu, а не au revoir — сбогом, а не довиждане“ — помисли си.

А сега? Нищо не се бе променило, освен мястото, където щеше да я види отново. Образът й като господарка на имението винаги си оставаше някак неясен за него. И докато се отправяше към училището, си даде сметка, че винаги ясно си е представял как Клер преподава там.

Видя изящните й ръце да водят учениците в песента. Ръцете на Клер са без бижута, на пръста й стои само златна халка — символ на брачните обещания, която блести несравнимо по-ярко от всякакви диаманти. От време на време ръцете й спират, за да се отпуснат върху корема й — зад едва забележимата издутина се крие будещото смайване чудо.

Коул трябваше да прогони този образ. Оказа се прекалено ясен, болезнен и напомнящ за изпълнения с любов живот, за който двамата мечтаеха. За съжаление тази представа бързо бе заменена от болезнени спомени и той, безсилен да се съпротивлява, им се отдаде.

„Е, добре — рече си. — Ще си припомня миналото, ще допусна всички спомени да танцуват за последен път.“

Преди да успее да каже последно „сбогом“, трябва още веднъж да изживее тяхното „здравей“…

 

 

Беше към края на юни. Двамата с баща му се бяха преместили в Харланвил преди две седмици; две седмици, изпълнени с невероятен тормоз за Коул. Градчето се намираше съвсем близо до блатистия речен ръкав. Дори от малката им къщурка, на около три километра, той усещаше как мястото го зове и пробужда едновременно мъчителни и пълни с наслада чувства.

„Ела при мен — нашепваше брегът на реката, а лекият ветрец, пълен с дъхави и опияняващи аромати, сякаш бе симфония от звуци, подемаше примамливата покана. Коул ясно долавяше повея от крилата на жеравите, птичите песни и дори от това разстояние му се струваше, че чува ритмичното пляскане на плъзгащите се по водите лодки. — Ела, Коул. Ела!“

В продължение на две седмици се съпротивляваше на страстния повик, на почти болезненото вълшебство и кръстосваше по нагорещените тротоари на градчето. Тук сега бе новият му дом и момчето отвръщаше с присвити очи на неодобрителните погледи, които срещаше.

„Този ще ни навлече неприятности — твърдяха жителите на градчето. — Този висок момък със стройно тяло, този сърдит непознат с дълги черни коси и враждебни сиви очи, който безстрашно, предизвикателно и гордо кръстосва наоколо.“ Но върху младите му рамене сякаш тежеше огромен товар, срещу чиято тежест той бе обречен вечно да се бори сам.

През февруари Коул Тейлър навърши единадесет. Ала съседите му даваха най-малко тринадесет, ако не и повече; несъмнено имаше опит в неща, за които децата на Харланвил дори не подозираха, че съществуват. Беше в началото на седемдесетте — годините, когато още отекваше шокът от ерата на секса, наркотиците и рокендрола.

В Харланвил обаче не познаваха ЛСД, марихуаната и свободната любов. Може би продължаваха да се срещат в други части на страната, но не и в това заспало градче, близо до речния ръкав в околия Терабон.

А сега този нехранимайко нахлу в спокойното им пристанище и дори възрастните забелязваха, че около Коул Тейлър витае някакъв особен магнетизъм. Докато минаваше край градското кафене — неофициалното място за срещи в градчето — забелязваха походката му: грациозна, но и някак хищна. Сякаш пантера е тръгнала да търси плячка. Той определено щеше да продава наркотици на техните синове, да опетнява непорочността на дъщерите им, да…

„Не, няма да посмее — опитваха се да се утешат те. — Особено като се има предвид професията на баща му. Не би го направил, няма да го направи… Ами ако все пак?“

През онзи юнски ден, докато го наблюдаваха как неспокойно крачи към реката, добрите хорица от градчето Харланвил си мислеха едно и също: като се озове прекалено навътре в гъстите гори около завоя на реката, защо да не се загуби там завинаги? Възможно е да се случи.

Дори на една пантера.

 

 

Коул знаеше, че един ден ще откликне на повика на реката и на примамливото обещание за вълшебство, въпреки че му причиняваха и болка; понеже му напомняха за друга река, която много отдавна стана свидетел на толкова обич, но и на огромна загуба.

Избра деня, когато небето бе тюркоазно, а жаркото слънце се сипеше като наказание върху човешката плът. Но всичко се промени, когато навлезе в гъстите гори около спокойните сини води. Попадна в съвсем друг свят: по-хладен, по-мек, по-сенчест. Тук мъхът приглушаваше ярките слънчеви лъчи и ги превръщаше в успокояващи пламъчета на свещи.

Реката отново му запя горчиво-сладка серенада, докосна сърцето му, разтвори раните му, които сякаш го лишаваха от живот. Именно тогава, когато сърцето му бе изпълнено с мъка, той чу звук. Нов. Непознат. Чудесен.

Човешки глас. Дали наистина беше на човешко същество? Звучеше невероятно ясен, чист, а думите идваха направо от друг свят.

„Опияняващ, висш, о, как невероятно името ти днес звучи…“

Коул Тейлър не вярваше в рая, независимо от твърдото си убеждение, че злият му близнак съществува, който той познаваше добре, като стар приятел, като постоянен спътник. Но рай? Въображението му беше бедно да си представи, че е възможно да съществува такова място — дори след смъртта на човек.

„Спаси ти окаяница като мен…“

Ала сега, когато благоуханният въздух започна да се изпълва с песента, с тази радост, той повярва. Определено смяташе, че е в рая и след още няколко крачки, само да заобиколи онова евкалиптово дърво, ще срещне ангел. В този момент разбра какво се е случило: от душата му струеше неописуема тъга, той се бе удавил в сълзите си и сега е мъртъв, а ангелът идва да го прибере.

А ако греши? Ако ангелът е тук от състрадание и само да го утеши? Тогава той ще помоли да го оставят да умре и да го отведат със себе си.

„И някога не знаех пътя, но сега го знам…“

Всеки миг ще зърне ангела. Косите му ще са златисти, както и сиянието около тялото му. Светлината ще е като истинското лъчение на небесно тяло. Робата ще е от развяваща се бяла коприна и ще има криле…

… Коул беше прав по отношение на едно: тя беше обкръжена от неземна светлина. Иначе косите на ангела имаха канелен цвят и носеше евтина памучна блуза на райета и сини джинси. И определено нямаше криле.

Все още стоеше с гръб към него и пееше, но Коул си помисли, че тя вече е доловила присъствието му. Оказа се прав, защото точно преди последния куплет се извърна, за да изпее думите, загледана в каменисто сивите му очи.

„Бях сляпа, но сега прозрях.“

И в този момент ангелът на Коул, който всъщност беше едно осемгодишно момиченце, му се усмихна. Усмихна се на непознатия, от когото дори възрастните в Харланвил малко се страхуваха, а това невинно същество, срещнало го самичко насред гората, не показваше никаква уплаха. Обсипаното му с лунички лице грееше, а ясните сини очи блестяха. Заговори го с мелодичен глас:

— Здравей. — Поздравът изпълни въздуха с радост. Усмихна му се с ангелска усмивка и той забеляза, че й липсва един зъб — още едно доказателство за крехката й възраст… и че е човек. — Кой си ти?

— Коул.

— Аз съм Клер.

 

 

От този ден започна приятелството на окаяното момче и невинното момиченце. Тогава бяха още деца, свързани от чудото на своята еднаквост, и не си даваха сметка за разликите, които прекалено скоро щяха да ги разделят.

Малката приятелка на Коул желаеше да узнае всичко за него. Той сподели с нея всичко, а то не беше много. Дори не успя да й каже в кой клас ще е през есента. Учеше от време на време, никой не го караше насила да ходи на училището, никой не се интересуваше от това.

До този момент.

— Кой си мислиш, че си? Питър Пан? — попита Клер, когато й съобщи, че сигурно изобщо няма да се запише през тази учебна година. Тя размаха пръстче към него и започна да го убеждава: — Трябва да ходиш на училище, Коул. Много е важно. Цялото ти бъдеще зависи от това.

„Аз нямам бъдеще“ — мълчаливо, но убедено възразяваше той и изпитваше същото дори когато Клер го заведе да види леля й Огъста.

Огъста Чембърлейн преподаваше на пети клас в единственото училище на Харланвил от близо четиридесет години. Обичаната и уважавана учителка беше нещо като легенда… и загадка. Отказала се от семейството си в Лафайет, както и от оставеното й наследство, и се преместила в Харланвил. Това само по себе си беше твърде любопитно. Но защо тази елегантна жена, чиято хубост ставаше все по-царствена с възрастта, остана вечно сама? Защо именно тя остана неомъжена? Защо никога не поиска някого, не пожела, не се влюби?

Истината беше друга: Огъста Чембърлейн беше обичала отчаяно, страстно и завинаги; една тайна любов между южняшка красавица и бедно момче. Тя бе образована, а той не. Нейното семейство преуспяваше, а неговото едва оцеляваше. Ала неговото благородство и чувство за чест не знаеха граници. Записа се доброволец във войната и загина за родината.

Огъста беше доволна, че му се отдаде, противопоставяйки се на най-строгите норми на обществото. Съжаляваше само, че тайната им любов не я дари с дете.

Току-що бе навършила четиридесет и четири години, когато родителите на двегодишната Клер загинаха в пожара, избухнал в дома им близо до Батън Руж. Стана официален настойник на малката. Всъщност бащата на Клер беше далечен роднина на Огъста. Още преди смъртта на родителите си Клер я наричаше „леля Огъста“ и само година след пристигането на Клер в Харланвил всички — с изключение на учениците от класа й в момента — изоставиха официалното „госпожица Чембърлейн“ и го замениха с милото „леля Огъста“.

Клер и лелята силно се обичаха и се грижеха една за друга. Те всъщност възпитаваха Харланвил, като показаха на градчето нов вид привързаност, една семейственост.

Момичето постоянно водеше вкъщи някой, който се нуждаеше от обич, от внимание, и леля Огъста винаги го посрещаше с любов. Именно така посрещна и Коул Тейлър.

Огъста наблюдаваше бръчките по младото лице, предизвикани от скрита тъга, и се питаше дали ще успее да му помогне, или вече е прекалено късно.

Коул очевидно беше доста интелигентен, можеше да чете и въпреки сериозните пропуски в знанията му Огъста реши през есента да го включи в своя пети клас. Така щеше да има възможност да му помага, а и изглеждаше несправедливо да го запише в по-долен клас. Единадесетгодишното момче и без това щеше да е най-големият й ученик.

— Мога — ентусиазирано предложи Клер — да го науча на всичко, което учим във втори клас, и дори…

— В никакъв случай — прекъсна я леля й, защото добре знаеше какви предложения ще последват. — Съгласна съм да му помогнеш за материала от втори клас, но нито един урок по-нататък. Няма да допусна да изучиш материала за следващите две години и после да скучаеш в час. Коул, ще ми обещаеш, че няма да позволиш Клер да ти помага при задачите, които ти давам за трети и четвърти клас.

— Обещавам — изрече тържествено той, направо зашеметен от мисълта, че момичето ангел и нейната леля го смятат за достоен да му посветят лятото си, та да навакса пропуснатите уроци. „Не го заслужавам. Няма бъдеще. Не виждате ли?“

Но те определено не виждаха. Нито се отегчиха, нито проявиха нетърпение. Всеки понеделник сутрин леля Огъста му даваше уроците за седмицата и след час той и Клер седяха в гората, в тяхната катедрала от гладък мъх и нашепващи листа, захванали се здраво за работа.

Тя прие ролята си сериозно; съвсем искрено се захвана да образова този Питър Пан. Постоянно го препитваше и страшно се гордееше с него при всеки верен отговор; колкото и да е странно, сякаш му се възхищаваше дори и ако понякога той не знаеше отговора. Всъщност луничавата му учителка въздишаше дълбоко и тъжно единствено когато той учеше забранените за нея предмети.

Тогава Клер четеше книги, за които леля Огъста бе дала разрешение, или се разхождаше наоколо, но никога не се отдалечаваше много. Танцуваше над повалените дървета и очакваше следващата му почивка; понякога си тананикаше, понякога пееше с цяло гърло на своята публика от снежнобели чапли.

— Още не съм те чула да пееш, Коул — каза му тя един ден.

— И никога няма да ме чуеш.

— Защо?

— Защото не мога.

— Всеки може да пее.

— Всеки може да изкара една мелодия, това ли имаш предвид?

— Не, но същността на пеенето не е в това, нали?

— Не е ли?

Погледна го сърдито и ръцете, опрени до момента върху тесните й бедра, се раздвижиха.

— Разбира се, че не! На хората им е нужно да пеят. На всички хора. То е като спането, яденето или дишането. — В този момент раздразнението й се замени от сериозно и мъдро изражение, неприсъщо за годините й. — Ще се почувстваш по-добре, ако запееш, Коул. Сигурна съм.

Думите й го поразиха. Какво още знаеше тази малка мъдра нимфа? Че душата му отдавна е мъртва? Но че някога, много отдавна, е била жива и изпълнена с щастие… и песни?

— Освен това ще ти се наложи да пееш в училище. Освен че преподава на пети клас, леля Огъста е учителката по музика на цялото училище. През годината на няколко пъти изнасяме представления с живи картини. От цялата околия, а понякога дори от Ню Орлийнс, идват хора да ни чуят. Всички в Харланвил пеят, Коул. Аз ще те науча. Много е просто. Защо не опиташ? — Той не разбра дали не е доловила някакъв сигнал в очите му, или просто взе решение. Но видя упоритостта, изписана на прекрасното й лице. Тя хвана ръцете му, отпуснати върху учебника, задържа ги в своите и рече: — Сега внимавай, Коул, и пей с мен.

 

 

Пей с мен. И само как пяха, изпълвайки гората със звуци като птичи трели, ясни като летен ден. Притежаваха високите сладки гласове на деца: момичето, което не се страхуваше от нищо и вярваше в мечтите си, и момчето, също безстрашно, което не вярваше в нищо — освен в онези моменти на блаженство с него.

Пееха в зелената си катедрала. Нямаха нужда от никакви инструменти, освен от своите гласове, нито от подкрепата на оркестър, освен от ромона на водата. Един ден Клер донесе китара. Беше нейна, подарък от леля Огъста, а сега тя я подаряваше на него.

— Много е голяма за мен — обясни Клер. — А и пръстите ме заболяват, когато свиря, защото трябва да натискам силно струните. С времето кожата позагрубявала, така казват, но аз реших да продължа с пианото. Затова е твоя, ако я искаш.

Коул искаше китарата — подарък от неговата щедра, радостна малка приятелка. Нямаше нищо против болките в пръстите и свиреше, без да им обръща внимание. Изпълняваше познати мелодии, опитваше и нови, които сам съчиняваше, а към тях двамата заедно често прибавяха думи.

Вълшебната и невинна дружба между Коул и Клер продължи близо две години. Но когато навърши тринадесет, той престана да идва в омагьосаната им гора. Променяше се, момчето се превръщаше в юноша, докато тя все още беше момиченце. Дори преди да избере да не е повече с нея, мутиращият му глас предупреди за предстоящата раздяла. Ясната, чиста, славна хармония, постигана като деца, изчезна — гласът му започна да спада към дълбоките емоционално богати тонове, които един ден щяха да омайват света.

През следващите шест години те се разминаваха почти всеки ден из училищните коридори; погледите им се срещаха, но сякаш не се виждаха, и всъщност се поглеждаха само когато беше безопасно. И какво виждаха в тези моменти? Настъпилите промени, които караха и двамата да страдат за изгубената невинност. И така до деня, когато Клер също започна своето пътуване към съзряването.

Именно тогава Коул си наложи да престане да я гледа. Изпитваше прекалено опасен… и прекалено егоистичен копнеж по нея.

Малкото момиче, някогашната му приятелка, разцъфваше пред очите му в млада жена; едно смело цвете, което радостно се разтваря на слънцето. Заради самата нея Клер трябваше да остане непозната за него.

 

 

Но тя не остана непозната, помисли си Коул, докато спираше пред училището с взетата под наем кола. Още навремето трябваше да стои далеч от нея и не биваше да пеят пак заедно.

Но преди дванадесет години, когато тя бе на шестнадесет, а той — на деветнадесет, гласовете им отново се сляха, този път в хармония далеч по-съвършена от детската; възхитителен дует на мъж и жена, на песен, изпята от два гласа, но бликаща от едно сърце.

Коул и Клер пяха заедно през онази декемврийска вечер. Тогава те вече не бяха непознати, а по-късно през лунната нощ имаше още по-големи вълшебства… и прекрасни мечти.

Но на следващия ден насилието разби вълшебството… а кръвта удави всички мечти.