Катрин Стоун
Черно сърце (29)

Двадесет и осма глава

Пансионът „Хайъсинт“

събота, 7 януари

Пътуването с кола до Корнуол им отне около шест часа. Часове, изминали в мълчание, през които Сара, витаеше някъде далеч. Припомня си миналото, прецени Джак, и си представя бъдещето.

От време на време обаче тя се връщаше в настоящето.

— Все така ли не виждаш никого?

— Никого, Сара. Никой не ни следи — увери я той.

Не отвеждаха убиеца при дъщеря й. Джак знаеше, че е истина. По време на пътуването постоянно хвърляше поглед към панорамното огледало. Никой не ги следеше.

Защото Коул Тейлър е в Монте Карло ли? Може би. А може би — не. Независимо от изненадващото си силно желание този заподозрян да е невинен, засега Джак не зачеркваше името му от списъка на възможните убийци.

Но в списъка на специалиста по разрешаване на загадки фигурираха и други имена на предполагаеми извършители. Никой, от които, слава богу, не пътуваше към Корнуол днес.

 

 

При пристигането в Сейнт Айвс, само на няколко минути път до пансиона „Хайъсинт“, Сара се отърси от унеса си. Цялото й същество застана нащрек, по лицето й се четеше нетърпение и очакване, ноктите й се забиваха дълбоко в дланите на ръцете.

— Добре ли си?

— Не — прошепна тя, макар че направи опит да кимне смело. — Но и да.

Джак се усмихна:

— Няма начин да се чувстваш добре, Сара.

— Да, прав си, предполагам.

— За сведение трябва да призная, че изглеждаш добре. Всъщност направо си красива. Така косата ти ми харесва.

Днес черните коси бяха вързани на тила с ярко оцветен шал, а не с панделките, каквито носеше по време на бременността, макар прическата да беше същата. Точно така носеше косите си за своята неродена дъщеричка.

„Въобразяваш си, че ще те разпознае ли? Бебето, което те познава само от утробата ти? Това е налудничаво, Сара. Ти си луда. Продължаваш да си побъркана, смахната.“

— Сара?

— Просто съм изплашена, Джак.

— Кое те плаши най-много?

— Ами ако се наложи да я докосна, да я прегърна? Какво ще стане, ако откача и я сграбча, и не желая да я пусна?

— Това няма да се случи, Сара.

— Смяташ, че ще успея да се контролирам ли? — „Разбира се, че няма да успееш — присмяха й се призраците злорадо. — Ако можеше поне мъничко да се контролираш, не би загатнала, и то точно пред Джак, възможността да си малко откачена. Това си е чиста лудост.“

— Убеден съм, че ще успееш — отвърна Джак. — „Поставянето на подобен въпрос само доказва колко е наред разумът ти. Това е нормално, Сара Пемброук. Абсолютно естествено е да си ужасена от евентуалните си реакции.“

— Но не е нормално да го извърша докрай, нали?

— Което ти няма да сториш. Ще обуздаеш чувствата си, независимо колко са силни.

— Говориш толкова уверено.

— Уверен съм. Ако ще те утеши — и съвсем егоистично се надявам да е така — възнамерявам да съм до теб през цялото време.

Тя потрепери, но се усмихна.

— Утешава ме. Аз… — „Имам нужда от теб, Джак.“ — … се чувствам по-добре.

 

 

О, само каква нужда имаше тя от Джак Далтон, защото, след като направи няколко крачки по лъкатушещата алея към предната веранда на елегантната сграда, всичко пропадна.

Затворено. Така гласеше надписът на вратата. Беше изписан с изящни букви, но това не смекчи удара.

Пансионът „Хайъсинт“ бе затворен до април.

— И все пак ще почукаме — обади се Джак.

— И какво ще кажем? — попита Сара отчаяно. — Че не умеем да четем? Или че искаме да видим дъщеря ми?

Преди да успее да й отговори, приближаваща по чакъла кола привлече вниманието им.

— О… — прошепна тя, щом се появи един от пристигналите, всъщност — единственият, който имаше някакво значение — нейното момиченце. — О, Джак…

Той я прихвана с ръка през кръста и остана така, докато Джесика се приближаваше. Крачеше енергично и весело, облечена в джинси и риза. А колкото до приликата между майка и дъщеря, за която Енид Дъкуърд-Паркър твърдеше, определено бе налице?

Вероятно се долавяше в деликатните скули на Джесика, във финия прав нос и във формата на устата. И определено личеше, натрапваше се и изумяваше в буйната конска опашка, както бяха прибрани косите й: също черни, лъскави, копринени и също като на Сара прихванати с дълъг пъстър шал.

„Но аз никога не съм изглеждала така — помисли си Сара. — Никога не съм била така изящна като това момиче, нито съм се чувствала толкова щастлива, в безопасност, така обичана. Никога.“

Дори шофьорката на колата се грижеше за безопасността на Джесика Кейн. Изчакваше Джеси да подмине двамата непознати на верандата и да влезе безпрепятствено у дома си, за да подкара пълната с момичета кола.

Момичетата са ходили да се пързалят с кънки, съобрази Сара, докато дъщеря й приближаваше.

„Скъпи мамо и татко, уча се да карам кънки. Има пързалка близо до училището. Когато се върна през ваканцията, ще ви покажа какво мога. Надявам се да се гордеете с мен.“

— Аз ви познавам! — възкликна Джесика, озовала се на верандата. Гласът й звучеше като истинска музика, както в деня на раждането й. Сега Сара ясно видя цвета на очите: удивителна смесица от зелено и синьо. Това ли е невероятният и същевременно великолепен дар от едно предадено младо момиче и безименния изнасилвач? Или забележителното съчетание от окраски идва от съвършено друг източник, от самия Корнуол — това мистично място, където небето е като сапфир, а морето — като изумруд.

— Познаваш ме?

— Вие сте лейди Сара Пемброук, нали?

— Да, но… — „Аз съм твоята майка. Майка!“ — Да. Моля те, наричай ме Сара.

— А аз съм Джак. А ти коя си?

— Джеси.

— Здравей, Джеси.

— Здравейте. — Тя дари и двамата с лъчезарна усмивка, но веднага си даде сметка, че колата, която я докара, е още там и шофьорката изчаква — искаше да се убеди, че не я грози никаква опасност — и затова махна с ръка: няма нищо страшно при тези непознати, означаваше жестът й. В пълна безопасност съм. Колата потегли и тя се обърна отново към Сара. — Дошли сте да отседнете при нас ли?

„Да, искам да остана тук завинаги.“

— Така мислехме — обади се Джак. — Но явно нещата не се развиват по план. Пансионът е затворен.

— Но не и за вас! — възкликна Джеси, все още вперила поглед в Сара. — Мама има помощници от селото и може да им се обади. Вероятно ще ви даде ъгловия апартамент, откъдето се вижда и морето, и…

— Джеси?

Джесика се извърна от майката, която не познаваше, към онази, която знаеше.

— Виж кой е дошъл, мамо! Лейди… Искам да кажа — Сара.

— Искаш да кажеш лейди Пемброук — укори я Ема внимателно, усмихвайки се първо на дъщеря си, а после на жената, от която отдавна се възхищаваше.

— Предложих на Джеси да ме нарича Сара, ако не възразявате. А това е Джак Далтон.

— А аз съм Ема Кейн и, изглежда, и аз се чувствам като Джеси: сякаш ви познавам отдавна, сякаш сте от семейството. Присъствахте в дома ни така често, а сега вече всяка вечер. От самото начало на кариерата ви Джеси е една от най-страстните ви почитателки.

— Мамо!

— Истина е, скъпа, и съм сигурна, че лейди… че Сара няма нищо против да го чуе. Преди Джеси дори да започне да разбира какво означават думите, бе запленена от гласа ви. Седеше захласната и само слушаше дори когато образът ви не се виждаше на екрана.

Защото разпознаваше гласа й! През осемте месеца, когато бяха заедно — когато тя бе пламъче надежда вътре в нея — тя й говореше непрекъснато. А сега имаше нужда да я прегърне, да я обича и никога да не я пуска. „Помогни ми, Джак! Луда съм. Напълно откачила и всеки момент…“

— Май си фигуристка, а, Джеси? — обади се Джак и посочи към лъскавите кънки — несъмнено коледен подарък.

Джеси кимна, а Ема гордо добави:

— И то само каква!

— Не те ли заболяват глезените — стиснала здраво ръце, Сара зададе предпазливо въпроса, припомняйки си своите занимания, когато глезените постоянно я боляха.

Изразът на Джеси стана замислен.

— Може да се правят, трябва да се правят, някои упражнения, за да заякнат глезените. — Сега вече се усмихна. — След това изобщо не те болят.

— Добре ли мина днес, скъпа?

— Много добре. — После, за да обясни на Сара и Джак, добави: — Мама не успя да дойде, защото се наложи да приготвя сватбена торта.

— Освен това — допълни Ема — с баща й не сме много желани да я наблюдаваме, докато се упражнява.

— Защо? — попита Сара.

Защото се ядосват, когато тя падне? Когато не успее? Защото изискват прекалено много от нея? „Само ни губиш времето, Сара! — чу гласовете на родителите си. — Каза, че си се научила да караш кънки, а само се виж… Ужасна си.“

— Защото прекалено много се тревожат! Всеки път, щом падна, искат да спра изобщо да карам кънки.

Ема прокара нежно ръка по лъскавите черни коси на Джесика.

— Правим го, защото ледът е толкова твърд и студен. Почти толкова студен, колкото вятърът, който се задава. Моля, заповядайте вътре. Ще се радваме, ако останете през нощта. Всъщност — колкото пожелаете. Както каза Джеси, няма никакъв проблем.

— Ще останем само за тази вечер — съобщи Сара решението си.

Отначало се чудеше дали ще има сили да отседне в пансиона „Хайъсинт“, да спи под един покрив с дъщеря си. Но тя ще държи ръцете си плътно прилепнали към тялото, няма да прегръща Джеси, няма да я докосва, да милва гладките копринени черни коси и няма да закрещи на глас желанията на сърцето си. В момента най-много се страхуваше от утрешния ден, когато ще трябва да се сбогува.

— А за вечеря… — Ема леко се намръщи.

— Не се притеснявайте за това. Сигурно има ресторант в селцето.

— По-скоро ще се наложи да отидете до Сейнт Айвс.

— Може да дойдете с нас. Нали, мамо? Ние имаме среща с баба и дядо.

— Тримата ще вечеряме с родителите ми в Сейнт Айвс — поясни Ема. — Естествено, че сте добре дошли.

— Не бихме желали да се натрапваме… Е, поне не повече…

— Не е никакво натрапване. Както ви споменах — за нас вие сте част от семейството. Родителите ми ще са очаровани да се запознаят с вас.

 

 

— Татко няма да дойде да вечеря с нас — каза Джесика, докато ги развеждаше из къщата, а Ема звънеше на помощниците си от селцето. Зает е… Сигурно ще работи цяла нощ. Но ще иска да се запознаете.

— И ние с удоволствие ще се запознаем с него.

— Да го направим сега — предложи момичето. — Той е ей там, в къщурката на градинаря, а е и почти четири, време за чай. Или, в случая с татко, за горещ шоколад.

— Чудесно би било — отвърна Сара.

Щом Джесика ще отнесе горещ шоколад на баща си в къщурката, тогава там ще отиде и Сара. С Джеси.

Всякакви следи от Сара Пемброук, от жената воин, бяха изчезнали заради дъщеря й. Военната кореспондентка, известна с невероятната си способност да вижда всичко, изчезна напълно. Сега Сара бе майка, заслепена от детето си, не виждаше и не чуваше нищо друго — включително и малките, но излъчващи някакво мрачно предзнаменование предмети на изкуството, подредени по поставки в гостната и коридорите на пансиона „Хайъсинт“.

Джак се нуждаеше от време да я подготви, да я предупреди. Следователно се налагаше да се отделят за няколко мига от очарователната им малка домакиня, обичаното дете на Сара.

Именно безценната дъщеря им осигури тези нужни секунди. Щом Джеси отиде в кухнята да вземе термоса с горещия шоколад, Джак улови Сара за ръката, за да й попречи да я последва.

Тя се извърна към него озадачена.

— Трябва да си много предпазлива, Сара.

— Какво? О, Джак, прекалено ли се издавам? Дали Ема ще заподозре истината, как смяташ?

— Не, Сара. Справяш се чудесно и съм напълно убеден, че Ема няма представа коя си — отвърна, а наум отбеляза: — „Вие и двете сте майки, съсредоточени сте върху дъщеря си и не виждате нищо друго.“ — А ти може да се окажеш пред сериозно изпитание.

— Тя е прекрасна, Джак.

— Като теб, Сара. Точно като теб. Но когато се срещнем с… него, трябва да си много предпазлива.

— Защо?

Секундите свършиха. Джесика се бе върнала.

И скоро, съвсем скоро, Сара сама щеше да намери отговор на въпроса си.

 

 

— С мама и татко живеехме тук, когато бях малка — обясняваше Джесика на път към къщурката. Малката постройка излъчваше романтичен чар, лъхаше на уют и се гушеше под сенките на висока върба. — После баба и дядо се преместиха в Сейнт Айвс и ние се прехвърлихме в голямата къща. Сега това тук е ателието на татко.

Пътечка водеше до входната врата. Но точно преди да стигне дотам, Джесика зави и ги поведе покрай стената към не толкова очарователна пристройка, засенчена досега от надвисналите клони на голямото дърво.

Очевидно временна, пристройката — изградена основно от шперплат — се издигаше по-високо от къщурката; нямаше прозорци, а само единична широка врата.

— Това е заради Пеги — съобщи Джесика без повече обяснения, но очите й светеха в очакване да разкрие пред гостите си нещо чудесно. — Ще го видите след секунда. Когато настане време да излезе, всичко това ще бъде срутено. — До вратата тя зашепна, а очите й станаха още по-сияйни. — Винаги първо чукам, да не би да изработва някой детайл, който изисква особено внимание. Не че ръката му някога трепва!

„Нито те отпраща да си идеш“ — помисли си Сара, припомняйки си своето детство и опитите да зарадва баща си. „Не ме занимавай сега, Сара. Зает съм. Остави чая на масата и си върви.“

Но в плътния мъжки глас, откликнал на Джесиното потропване, имаше единствено любов.

— Ти ли си, Джеси?

— Здравей, татко — поздрави тя и се усмихна на Сара и Джак, докато отваряше шперплатовата врата. — Никога няма да познаеш кой е с мен! Лейди Сара Пемброук и нейният приятел Джак.

Гостите нямаха възможност да забележат реакцията на Лукас Кейн, предизвикана от новината. Пеги — огромна скулптура на Пегас от чисто бял мрамор — го скриваше изцяло от погледите им.

По всяко друго време — ако нямаше издялани черни сърца и кървави прорези в алабастрова кожа — Джак щеше да се възхити от великолепния крилат кон и да се удиви от забележителното съвпадение.

Пегас. Прекрасното митологично създание, сътворено за Джак от баща му като главоблъсканица, като предизвикателство. Но преди всичко като дар от любов. На крилете на това благородно същество семейство Далтон се издигна до огромно състояние.

А сега митологичният кон, символ на толкова неща от живота на Джак, стоеше тук, в тази очарователна къщурка в Корнуол. Пегас стоеше тук, и то съвсем като жив. Под опънатата мраморна кожа мускулите почти осезаемо потрепваха, а разперените криле бяха готови всеки момент да замахнат и да го издигнат във въздуха. Това митологично същество можеше да литне, щеше да литне всеки момент.

Но в този зимен ден с черни сърца и прерязани гърла Джак видя само ателието на скулптура и инструментите на твореца: острите длета, разхвърляни сред мраморните отломки по пода.

Джак знаеше какво ще заварят в къщурката. По време на обиколката из пансиона очите на Сара не се откъсваха от дъщеря й, ала той забеляза статуетките, изложени така гордо на показ. Всичките бяха малки, едва ли по-големи от главоблъсканиците, които продаваше неговото семейство. Но издяланият от Лукас Кейн камък не криеше никаква загадка. Той представляваше само издайническа улика, която караше сърцето да застине.

 

 

Независимо от предупреждението на Джак Сара се оказа неподготвена. И със сърце, и с душа тя очакваше да види приликата между Джесика и осиновителя й — толкова явна, че никой никога да не допусне възможността тя да не е негова дъщеря.

Сара го видя — сянка, която се измъква изпод снежнобялото крило: косите му — тъмни като нейните; очите — също като нейните, тъмнозелени. Ръцете му бяха празни, не държаха никакво оръжие, но в тях се долавяше сила, а върху лицето му имаше изписана каменна безизразност и някаква свирепост.

— Здравейте. — Усмихна се бегло, възпитано, но хладно. — Аз съм Лукас Кейн.

— Аз съм Джак Далтон, а това е Сара Пемброук. Пристигнахме, без да направим предварително резервация; не допускахме, че ще е затворено, но съпругата ви прояви изключително гостоприемство и ни предложи да останем да нощуваме.

— И ще дойдат да вечерят с нас!

— О! Много хубаво — отбеляза Лукас и този път се усмихна сърдечно на Джесика.

Но свирепият израз не изчезна.

— Това е Пеги. — Момичето потупа бялата муцуна на крилатия кон, сякаш бе топло кадифе, сякаш великолепното същество бе обичан домашен любимец. С тъжна въздишка, която само потвърди колко е привързана към статуята, добави: — Веднага щом бъде готов, ще ни напусне.

— И къде ще отиде? — попита Джак.

— Във фоайето на телевизионната компания на Тимоти Аскуит.

„Където ще го виждам всеки ден“ — помисли си Сара.

— Значи познавате Тимоти? — изрече тя на глас.

— Той плати за изработването на тази скулптура.

— В кабинета на Тимоти има един Купидон от черен мрамор — продължи Сара. Ала долови предупрежденията на Джак да бъде предпазлива и си наложи по-весел тон: — Впечатляващ е. И той ли е ваш?

— Да.

— А другите статуетки? — обади се Джак, посочвайки към подредените по лавиците скулптури.

— Тимоти има приятели. Беше достатъчно мил да им покаже мои работи и поръчките заваляха.

— Татко е страшно зает! Всеки иска да има негова скулптура. Затова няма да вечеря с нас. — Гордата усмивка на Джесика се смени с угрижено изражение: — Така ми се щеше да дойдеш, татко. Прекалено усилено работиш.

— Знаеш ли, Джеси — обади се Лукас тихо. — Мисля, че си права. Желанието ти току-що се сбъдна.

— Наистина ли?

— Наистина.