Катрин Стоун
Черно сърце (26)

Двадесет и пета глава

Искам да танцувам с теб.

„Искаш да видиш кой ще ме заговори? Да видиш дали няма убиец с черно сърце сред поканените от Тимоти на официалния прием?“

„Не, Сара. Искам да танцувам с теб.“

Двамата с Джак още не бяха танцували. Но и това щеше да стане. Кобалтовите му очи излъчваха тази заплаха от началото на вечерта.

Затова сега тя щеше да пие. Имаше нужда от алкохол.

 

 

Джак се спря на известно разстояние, тя не усети присъствието му, а само вторачения му взор. Сара носеше елегантна черна вечерна рокля от атлаз и коприна — с дълги ръкави, разбира се, прозрачната коприна загатваше и същевременно прикриваше снежната белота на изящните й ръце, но около китките отново се появяваше черен атлаз, който не позволяваше да се видят белезите. Косите й, вдигнати като корона от абанос, откриваха шията и ушите — лейди Сара Пемброук ги бе украсила с диаманти.

Извадила вечерната рокля от нафталина — обясни тя, а диамантите от банковия сейф. От години не бе присъствала на подобен официален прием. Но тази вечер дойде заради Клер — прекрасната жена, с чието име си услужи през онази мъглива парижка вечер, пълна с любов.

В този момент, докато Джак си припомняше предколедната вечер в Града на светлините, Сара се извърна с изящен пирует от сребристия фонтан със златисто шампанско към него — Жак.

Отново се превърна в Жак, а тя бе Клер. Сега беше облечена в черно, а на брега на Сена бе като дъга. Но той и сега виждаше цветовете на дъгата и в роклята й, и в проблясващите й коси. Тогава капчиците влага проблясваха като диаманти, сега камъните бяха истински; и сега както тогава очите, които откликнаха на мълчаливия повик на сърцето му, сияеха, макар и пълни с почуда.

— Bonsoir, Сара.

— Bonsoir… Джак.

Те не биваше да говорят на френски — вълшебният език на любовта принадлежеше на Жак и Клер; онези илюзорни сенки.

„Но те съществуват — помисли си Джак. — Ние съществуваме, независимо къде се намираме или на какъв език разговаряме.“

Тихо, на френски, той попита:

— Сара, какво правиш тук при шампанското?

Погледът й се сведе към кристалната чаша с деликатно столче в ръката й. Чашата бе пълна с пенливата течност.

— Подготвям се… за деня на Свети Валентин.

На английски думите щяха да прозвучат пронизващи и остри като острието на ножа на убиеца. Щяха да напомнят как храбрият воин продължава да вярва, че сама ще се изправи пред убиеца, защото няма кому да се довери, освен на себе си, за да се спаси. Но произнесени на френски, те прозвучаха удивително меко.

И Джак осъзна колко фалшиви са те.

— Има и друга причина, за да пиеш, нали? — попита той все така нежно, но тонът му подсказваше, че държи да чуе истината.

— Да — призна Сара, загледана в мехурчетата, преди да обърне поглед към него. — Подготвям се да танцувам с теб.

— Толкова ли те плаши?

— И да, и не.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

— Не, не мога, Джак. Още не.

— Но един ден ще го направиш?

— Може би. — Нейното „може би“ съвсем не бе просто закачка, а по-скоро опияняваща покана към него да я съблазни, за да му разкаже несподелените си тайни. По-скоро приличаше на пълно с надежда желание на една жена: „Може би ще ти разкажа, Жак, в някой далечен ден. И има вероятност, когато узнаеш истината от мен, да не избягаш отвратен.“ — Може би.

— Добре — отвърна той, поемайки кристалната чаша от ръката й. — Не ти е нужно да се подготвяш за деня на Свети Валентин, като пиеш шампанско, Сара. Убиецът никога няма да се приближи толкова близо до теб. Аз няма да му позволя. И не ти е нужно да пиеш шампанско, за да танцуваш с мен.

— Аз…

— Наистина, Сара. — „Аз ще те пазя от самия себе си, от безкрайната си любов, докато не се окажеш готова да я приемеш.“ — Хайде да танцуваме.

 

 

Лукас Кейн танцуваше така, както бродеше по земното кълбо: чувствено, грациозно, мощно. Ема усещаше тялото му и настъпилата внезапна промяна: долови нов вид сила, желязна, на воин, а не на любовник.

Погледна го с тревога. Но той изобщо не я забеляза. На лицето му се появи онова изражение, което понякога зърваше, когато съпругът й не знаеше, че някой го наблюдава: силна страст, наистина будеща ужас, смесица от копнеж и гняв.

Дали се мръщи на фантома, който само неговите очи виждат?

Не, даде си сметка Ема, като проследи погледа му. Очевидно той гледаше към една зашеметяваща жена, а не към призрак. Едно пленително същество с алабастрова кожа, облечено в черен атлаз, накичено с диаманти, които проблясваха като звезди.

Не очакваха лейди Сара Пемброук да е тук. Това дори бе нещо, което те обсъдиха. Щеше ли принцесата на Тимоти да е на приема, се питаше Ема с надежда, че ще я види. Щеше да й е приятно да се запознае с прочутата военна кореспондентка и Ема Кейн дори щеше да събере кураж да каже няколко думи на Сара Пемброук. Сърдечни думи на уважение, възхищение и благодарност.

Но Лукас я увери, сякаш бе го проверил при самия Тимоти, че Сара няма да присъства на новогодишния прием в „Дрейк“. Да, тя ще бъде в Лондон, защото само след дни й предстои да поеме ролята си на водеща, но очевидно лейди Сара Пемброук не обича да се появява на приеми.

Но ето че сега тя е тук, танцува наблизо и изобщо не забелязва втренчения взор на Лукас, независимо от изпепеляващата му сила. Сара е потопена в свой танц на любовта — изпаднала в такава забрава, в каквато беше и Ема, преди да усети силните мускули да се превръщат в желязо и цялото тяло на съпруга й да се сковава.

— Тя е изключително красива, нали?

Шумът и музиката вероятно щяха да заглушат тихите думи на Ема. Всъщност щяха да ги заглушат, ако бе успяла да ги изрече така непринудено, както възнамеряваше. Ала независимо от положените усилия в тона й се прокрадна отчаяние, именно него долови Лукас.

— Кой, Ема?

— Лейди Сара Пемброук. Нали нея гледаш?

— Не.

Лъжеше. Истината прониза сърцето й. Лукас я мамеше. Лукас. Човекът, който никога не лъжеше. Човекът, който един ден честно щеше да й каже: „Е, успяхме, Ем. Сторихме всичко, което обещахме, че ще направим за скъпоценната ни дъщеря. А сега, Ема, е време да си вървя.“

— Стори ми се… Познаваш ли я, Лукас?

Защо го прави?

— Не. Не я познавам.

Ема сведе глава. Трябваше. Наистина ли го правеше той? Как бе възможно да я прегръща така нежно и да я лъже? Дали и преди това я бе лъгал? Ема нямаше представа. Откъде да знае, след като дори в момента погледът му бе толкова искрен?

Той хвана брадичката й и я повдигна.

— Изключително красива си, Ем.

— Лукас…

— Още не си се запознала с Коул Тейлър. Искаш ли?

Разбира се, че не иска. Та тя си има свой чернокос изпълнител на любовни песни. Не е ли така? Докато са заедно, трябва да му вярва. Да му вярва, както винаги го е правила.

— Не. Не държа.

— Тогава хайде да си вървим. Искам да останем сами, Ема. Искам да се любим.

 

 

Беше и любов, и похот.

Тя бе едновременно и съпруга, и любовница.

А той бе рицар, магьосник. Съпруг и… покорител.

Никога не се бяха любили така. Дръзката страст и неприкритата похот бяха почти тихи; приглушена симфония от нашепвания и въздишки. Можеха да се любят така и в спалнята си в пансиона „Хайъсинт“, но не го бяха правили.

И докато тя лежеше в прегръдките му след върховния момент, а ръцете му продължаваха да я докосват, да я галят настойчиво, Ема усети прилив на радост, чувство за пълно удовлетворение.

Тя бе завършена жена, неговата жена. Напълно способна да задоволява всичките потребности, желания, страстни хрумвания на този великолепен мъж. А що се отнася до нейните потребности? Нейните желания? О, той ги задоволяваше с поразяващо внимание. Секващо дъха внимание.

Но най-важното, най-същественото бе какво представлява тя за него.

Не е твърде съвременно мислене, даде си сметка Ема, докато той продължаваше да обсипва шията й с целувки и да я докосва с така надарените си ръце. „Аз съм негова“ — мислеше си тя, сякаш това бе най-важното постижение в живота й.

Нямаше значение, че през краткото си следване в Кембридж бе получавала най-високите оценки; или че от господин и госпожа Кейн тя се научи да борави с компютър; или че всички родители из Корнуол я смятаха за гений в математиката. И нямаше значение, че нейните ръце, както тези на Лукас, притежават талант и нейните сватбени торти, украсени със захарни букетчета рози и люляк, са истински произведения на изкуството.

— Ема? Добре ли си?

— Добре ли? — повтори тя с глас, изпълнен със съвършено непознато звучене — долавяше се нова увереност и древна мъдрост. „Той е магьосник, а аз съм неговата фея. И имам какво да му дам, той се нуждае да го получи от мен.“ — Да, добре съм. А ти?

— Чувствам се отлично, Ем.

Тя се извърна и потърси устните му със своите.

— Наистина ли?

Той се засмя в отговор; дълбок, изненадан и пълен с копнеж смях.

— Пак ли, Ем? Вече?

— Пак — прошепна феята между две целувки. — Вече.

И отново се впуснаха в необичайната си страст.

Тя бе негова… И той бе неин.

 

 

— За какво мислиш, Сара? — попита Джак на френски.

За какво всъщност мислеше? Смели и опасни мисли. Само да можеше завинаги да продължи да танцува така — с него; защо единствената истина, която има значение, не бе истината от този момент; да няма никакво минало; никакво бъдеще. Само настоящето.

Сподели това с него. В края на краищата не бе чак такова рисковано признание. Какво по-лошо може да се случи? „Хубаво би било завинаги да танцуваме така, Сара — би могъл да отвърне той, — но за жалост ни предстои да предотвратим убийство.“ Или пък: „Подобни интимности не ми допадат особено, Сара. Желая много повече и ако ти, cherie, не си склонна…“

— Сара? — повтори Джак загрижено, уловил как изразът на надежда, който го насърчи да зададе въпроса, се измества от пълно отчаяние.

— Онази чаша шампанско, която взе от ръцете ми, беше последната ми чаша. Завинаги.

Изрече думите, истината, на английски — сурово напомняне, наказание за смелата и дръзка жена за глупавите й фантазии. „Трябва да спра да пия, Джак. Станала съм прекалено зависима от алкохола. Това е моето течно лекарство, когато не успявам да избягам в Париж, да потъна в някоя война по света и когато до получаването на следващата главоблъсканица от компанията «Пегас» има още цяла година.“ — Всички тези мисли минаха през ума й, но Джак Далтон сякаш ги прочете. Сякаш го бе грижа какво става с нея.

— Трудно ли ще ти бъде да спреш да пиеш, Сара?

Той, разбира се, знаеше отговора. За нея алкохолът е лекарство, не удоволствие. Без него раните отново ще се отворят. Щеше да й бъде трудно да се въздържа. И самотно. Ала неговата храбра прекрасна жена воин щеше да проведе сама тази битка.

„Кажи му, че ще е лесно — нашепваше й другата жена. — Кажи му, че алкохолът никога не е означавал нищо за теб. Излъжи го, Сара! Само така можеш да се надяваш да танцуваш — е, не завинаги, това са глупости, но поне още малко, поне докато настъпи Новата година.“

— Да — пророни тя. — Ще ми бъде трудно. Но е необходимо.

„Идиотка! Даваш ли си сметка какво му призна току-що? Танцът свърши, Сара. Побягваш от леглото му в Париж, защото се страхуваш, независимо че копнееш за неговия досег; показваш му дома си — онова лишено от живот място; той разкрива срамната тайна, че сама си изпращаш рози. А сега и това. Adieu, Жак. Сбогом, скъпи мой.“

— Това плаши ли те? — попита той нежно, като продължаваше да танцува с нея; все още беше загрижен, все още държеше на нея.

— Да.

Тогава Джак се усмихна и макар и без думи, й обеща да бъде до нея, да й помогне, ако тя му позволи.

— Толкова ли те ужасява, колкото да танцуваш с мен?

Сара също се усмихна в отговор, решително обещание от парижанката фантом.

— Не — отвърна тя.

Нищо не бе така ужасяващо, но и така прекрасно, като това.

„Много си умна, лейди Кучко! О, да, видях те тази вечер; как се преструваше, че не ти пука. Хареса ми роклята ти. Черното ти подхожда, Сара Пемброук. Точно както и смъртта ще ти подхожда. Чудя се какъв ли цвят е кръвта ти. Би могла спокойно да е черна като на вещица. Изобщо няма да се изненадам. Е, ще разберем, нали?“