Катрин Стоун
Черно сърце (25)

Двадесет и четвърта глава

— Чувствам се като втората госпожа де Уинтър. Нали се сещаш, Сара, от „Ребека“?

— Чела съм романа. Но какво те кара да се чувстваш като нея, Клер?

— Спомняш ли си маскарада, когато тя облича роклята на Ребека? И колко това ядоса Макс?

— Помня. Но Коул не беше сърдит, че не пя с него тази вечер, Клер.

— Така е. Сравнението ми е по-скоро колко нелепо се почувствах. Паникьосах се, Сара. Загубих способност да говоря, да дишам, да си припомня дори един куплет.

— Кой не би се притеснил да пее с най-продавания в света певец, и то пред претъпкана зала? А и не забравяй какво направи втората госпожа де Уинтър, Клер. Тя просто се преоблече и отиде на бала.

Продължи да я окуражава, независимо от мрачните си мисли. Човек лесно можеше да открие прилика между Клер и госпожа де Уинтър през онази нощ на бала, завършила с трагедия — откриването на мъртвото тяло на Ребека.

Не, не биваше. Абсолютно безсмислено е да прави сравнения между двете героини и още по-малко — между двамата мъже. Максим де Уинтър може и да е убил невярната си съпруга, но Коул Тейлър определено не е посегнал на актрисата Паулина Блис — негова любовница.

Не го е направил.

Сара прогони тези мисли и си представи Коул след концерта. Стоеше сред тълпа почитатели и журналисти, но щом тя се появи, той ги изостави. Сякаш я бе чакал, защото изписаната върху лицето му загриженост отстъпи място на облекчението.

Ще се съгласи ли да се отбие в стаята на Клер на път за приема на Тимоти, попита той. Може да е заспала, имаше нужда от сън. Но очевидно и Коул се нуждаеше от нещо: от сигурността, че Клер е добре.

При пристигането на Сара тя не спеше. Все още облечена в пухкавата хавлия след банята разсъждаваше над дилемата: да легне да се наспи или да отиде на новогодишното тържество.

Колебанието ни най-малко не се свеждаше до избор между бодърстване и сън. Сънят обещаваше безопасност, уюта на атлазените чаршафи и пухените възглавници, потапянето в сладки сънища; официалният прием заплашваше с ново разтуптяване на сърцето и секване на дъха.

Ала насърчена от Сара и дръзкото осемгодишно момиче, Клер облече роклята с цвят на слонова кост.

— Определено не изглеждаш нелепо, Клер Чембърлейн — увери я приятелката й с усмивка. — Прекрасна си. — „Наистина е така, помисли си отново Сара, докато я гледаше, същински ангел с меднозлатисти коси.“ — Тръгваме ли? Коул и Джак ни чакат.

Клер си пое дълбоко дъх, не долови никаква паника и отвърна:

— Да.

Трябва да отиде на приема. Как иначе ще успее да открие изгубения брат, ако не съумява дори да стои до Коул?

 

 

Първото впечатление на Клер от Тимоти Аскуит не бе съвсем точно. Според нейните представи безупречната елегантност и изящните маниери на аристократа се съчетаваха със спокойствие, почиващо на огромната власт и постигнатите успехи. Обаче, ако можеше да го види, би се усъмнила доколко е права относно спокойствието. Привидно изглеждаше такъв, но ако проницателните й сини очи бяха зрящи, щяха да забележат какво се крие зад уравновесената фасада: дълбок глад, безкраен тормоз, несекваща тревога.

Клер долови единствено изящния чар на Тимоти Аскуит — щом я видя, той й отправи сърдечна покана, с която включваше и нея към избраниците, очакващи срещата със самата принцеса, присъствала на концерта на прочутия певец.

— Благодаря, Тимоти — отвърна тя. — Но предпочитам да изчакам тук.

Клер хареса мястото, където стояха допреди малко с Коул, далеч от шумните тълпи и близо до прозорците, през които влизаше така необходимият й ободряващ хладен въздух.

От Коул научи, че прозорците са високи повече от три метра, дръжките им са като че ли направени от злато, а тежките кадифени завеси са в някакъв нюанс на розовото.

— Какъв точно нюанс на розовото? — полюбопитства тя.

— Тъмнорозови — поясни той. После, след моментно колебание, попита: — Помниш ли залезите в края на лятото? Розовото небе, преди да стане тъмнолилаво? Завесите са такова розово, Клер… Точно такова.

— Бледоморави — прошепна тя.

— Бледоморави — повтори той тихо.

Сега Клер стоеше в балната зала на хотел „Дрейк“, близо до прозорците, очертани с бледоморави като при залез над реката кадифени завеси, и изчакваше Коул да се срещне с принцесата. Клер бе тук… и същевременно се намираше в сенчестата им гора до реката, отнесена там по някакъв магически начин от лекото учудване, което се долавяше в гласа на Коул. А как се чувстваше? Спокойна. Уверена. Осемгодишна и изключително смела.

„Такава трябва да бъда — повтори си тя. — Зрящо момиче, което не се страхува от нищо, което не знае какво е това паника. Трябва да съм онова момиче. Ще го направя. Аз съм онова момиче.“

Нощният въздух се изпълни с аромати. Клер чу как вятърът се втурва сред кипарисовите дървета, различи как греблата на лодката порят сините води, долови мелодична птича песен над главата си.

Изведнъж дочу звук, определено несъвместим с картината, която си представяше. Груб и застрашителен, той я върна в Лондон, където въздухът не бе изпълнен с аромати; не втурване на вятъра, а шумолене от вечерни копринени рокли чуваше тя; не шума на гребла, а на леещото се шампанско; долови не радостна птича песен, а изпълнение на цигулка.

А този застрашителен шум, така несъвместим с нейното видение? Чисто и просто човешки смях, смехът на Адриан Гилби.

И всъщност не е чак застрашителен, реши Клер, а просто пронизващ. Цялостното й впечатление от продуцента на предаването „Час международни новини“, представени от Сара Пемброук, бе определено неприятно. Заради Сара, даде си сметка тя. Защото сякаш долавяше презрение в гласа на Адриан, когато произнасяше името на приятелката й.

Пронизителният смях затихна. Клер прогони неприятния спомен и отново се заслуша в звуците на балната зала — на залата, а не на речния бряг; сега чу съвършено друга музика: коприна и шампанско пееха дует във възхвала на блясъка; серенада за космополитния свят, където за малко щеше да се намира и момичето, отрасло край реката.

А как се справяше това момиче, израсло край реката? Чудесно. Продължава спокойно да се наслаждава на симфоничната музика.

Долови познат звук: обичан и величав, като секваща дъха хармония от мощ и грация. Този звук караше сърцето й да се разтуптява и тогава, преди десет години. Както туптеше и сега.

„Но сега аз съм безстрашна — напомни си тя. — Точно както бях безстрашна и тогава.“

Клер се извърна от милувките на хладния нощния въздух и се обърна по посока на познатите стъпки на нейната пантера.

— Не се забави много.

— Клер, аз съм Джак.

— О! Джак. — Тя леко свъси вежди. Очевидно в този нов за нея свят дори запечатаните в съзнанието й звуци от времето, прекарано край реката, се променят. — Сбърках те с Коул.

— Той и Тимоти продължават обиколката си. Тимоти отведе току-що и Сара.

— Такава е цената на славата.

— Така е.

— Но не е цена, която особено им се харесва, не смяташ ли?

— Права си — съгласи се Джак. „Долавя толкова много — помисли си той за тази незряща жена. Но дали невиждащите й очи са в състояние да различат чудовище? Ето, в момента очевидно виждат нещо. Нещо обезпокояващо.“ — Какво има, Клер?

— Те ли те изпратиха да дойдеш при мен?

— Тук съм, защото сам пожелах. Освен ако предпочиташ да си тръгна.

— Не. Разбира се, не. — Клер поклати глава. — Каква вечер! Първо, сценична треска. Сега — параноя.

— Сценичната треска е напълно разбираема. А колкото до параноята… Каква точно параноя?

Тя се усмихна.

— Много си внимателен, Джак. Благодаря.

Никаква паника, никакъв страх няма да изпита израслото край реката момиче.

— Всичко това са твърде големи промени за теб, Клер.

— Определено. И очевидно трябва да се овладея, да опозная този нов за мен град, колкото е възможно по-скоро.

— Сара ще ти помогне.

— Вече го прави. Утре ще прекараме деня заедно. А вдругиден, когато официално започне да води новините, ще предприема изучаването сама. Уверена съм, че има какво да видя — чуя — в Лондон. Не смяташ ли?

— Разбира се.

— Знам, че ще науча всякакви неща по този начин — уточни тя.

— Всякакви — съгласи се Джак.

Далеч повече, реши той, отколкото който и да било зрящ турист, защото Клер щеше да слуша напрегнато всеки звук. Клер Чембърлейн бе възхитителна. Тя и Сара. Забележителни приятелки, запознали се чрез писма.

Разговаряха за забележителностите, които Клер възнамеряваше да чуе — от смяната на караула пред Бъкингамския дворец до ударите на часовника на Биг Бен. Говореха оживено, смееха се, ала всичко това внезапно секна, щом Джак я предупреди за приближаването на Коул към тях.

Клер цялата се стегна. После, сякаш мислено се отърси от нещо, се поотпусна и сините й очи засияха още по-ярко.

 

 

— Джак ми харесва — сподели Клер, останала насаме с Коул, понеже Джак тръгна да търси Сара. — А на теб?

Дали го харесва? Коул обикновено не преценяваше хората така. И въпреки това реакцията му към Джак Далтон определено се различаваше от обичайното му безразличие към повечето хора. У Джак имаше нещо — целенасочено, уверено, цялостно — и въпросът на Клер го накара да се замисли какво точно е то. Отговорът дойде изненадващо ясен: Джак Далтон напълно владее своите страсти… и своите стремежи. При никакви обстоятелства не би допуснал Джед Тейлър да умре, дори при нещастен случай, ако подобна смърт би означавала и смърт за всички мечти.

— Коул? Нещо безпокои ли те относно Джак?

— Не. Нищо. За какво разговаряхте?

— За мен и за намеренията ми да опозная Лондон. След като ще репетираме нощем със състава, през деня ще бъда свободна, нали?

— Смятах да променя графика на репетициите за през деня.

— Заради мен ли? Не е необходимо, Коул. А може да се окаже и пагубно. Сидни твърди, че винаги е била нощна птица, а Майк не бил в настроение преди десет вечерта. — „Дали е ден, или нощ няма никакво значение за мен, Коул. А тук, на това място, където звучи дуетът на шумолящата коприна и леещите се фонтани шампанско, аз вече не съм гимназиална учителка.“ — Моля те не променяй графика на репетициите заради мен. Лесно ще се приспособя. А и наистина чакам с нетърпение дните, през които ще поопозная града.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре тогава.

Настъпи неловко мълчание, дори шумът около тях сякаш престана. И Клер дочу единствено ледения вятър отвън.

В този миг Коул заговори:

— Мислех, че заедно можем да опознаем Лондон.

И целият й свят отново се промени. Нощният въздух се стопли, в него се долавяха радостни птичи песни — те отново бяха край реката. Самотното момче и жизнерадостното момиче.