Катрин Стоун
Черно сърце (23)

Двадесет и втора глава

— Спала си с него, нали? — Ема се вторачи в съквартирантката си, американка — поразяващо красивата Ашли Александра. — Правили сте любов с Лукас, нали, Ема? — не се предаваше Ашли Александра. Раздразнена от мълчанието й, попита: — Не ме ли разбираш какво те питам, или трябва да съм по-красноречива, по-вулгарна, ако предпочиташ? Ти и Лукас…

— Да. Да!

Ашли въздъхна и недоволството й се замени от съчувствие.

— О, господи! И то означава нещо за теб, предполагам? Не е нужно да ми отговаряш. Досещам се само като те погледна. — Отново въздъхна. — Но, Ема, то не означава нищо за него.

Означава! Как може да не означава?

— Седни — повелително рече Ашли. — Време е… крайно време е да научиш истината за Лукас Кейн.

Но тя знаеше за Лукас Кейн колко е великолепен, любещ…

— Познавам Лукас от първи курс. Дори бяхме гаджета. Да, Ема, спала съм с него. Всички са спали. Той е страхотен любовник. Но ти едва ли си разбрала, нали? Той ти е първият. — Ема плахо кимна, а тонът на Ашли стана безстрастен: — Аз съм виновна. Трябваше да те предупредя какъв е. Не че нещо не му е наред, естествено. Но той просто не е подходящ за момиче като теб; за момиче, което очаква от него нещо повече от секс. За Лукас сексът е удоволствие, само толкова. Предполагам, ти също си го открила — нищо повече. Галантен е, признавам. За разлика от други мъже, които познавам, Лукас не разказва за любовните си похождения; не гледа на секса като на завоевание. И защо да го прави, когато жените сами го търсят? Спал е с почти всички момичета от нашата група, Ема. Е, наистина, знаем го само Лукас и аз.

— Той го е споделил с теб?

— Не, нали току-що ти казах, че е изключително дискретен. Той не говори за секса, той просто го прави. Просто се досещам за другите, защото познавам Лукас. Както се досетих за вас двамата. А и една от основните причини той да прекара тази година извън страната е желанието му да бъде с колкото може повече жени.

— Не е вярно!

— О?

— Тук е заради изкуството, заради художниците, заради ренесансовите скулптори.

Очите на Ашли се разшириха от удивление.

— Боже, колко съм впечатлена! Значи ти е разказал за намерението си да стане скулптор? Значи е пуснал в действие целия арсенал! Силният, затвореният, сексапилният Лукас Кейн е изпитал потребност да поговори малко, да ти признае нещо, преди да те вкара в леглото. Трябва да си поласкана, Ема. Обикновено не си дава толкова труд, понеже не му се налага.

— Значи не възнамерява да става скулптор?

— О, напротив. Виждала съм негови работи. Той притежава талант, Ема, истински талант. — Красивата млада жена, бъдещата актриса, която един ден щеше да спечели „Оскар“, направи пауза. Кратка, но многозначителна — подготовка за предстоящото драматично разкритие. — Докато Лукас те е съблазнявал, не е споменал Дафни, предполагам?

— Дафни?

— Нали ти казах! Тя обаче му е годеница и моя най-добра приятелка. Обича Лукас и той я обича — доколкото изобщо е способен да обича нещо, което не е от камък. И благодарение на нея ще има възможност да се посвети на своята страст. Бащата на Дафни прави филми. Представяш ли си колко е богата? Така Лукас, необременяван от грижи за пари, ще си прави скулпторите и ще се люби с Дафни, разбира се, но само с Дафни. Ще се оженят през юни; обещал е след сватбата да й бъде верен. Та разбираш ли защо сегашното му европейско приключение е последният му шанс, последната му забежка и той напълно се възползва от това? Дафни знае какви ги върши, макар и да не е запозната с подробностите. В писмата си до нея постоянно й повтарям как Лукас изглежда малко самотен и съм сигурна, че в своите той й говори само за любовта си към нея и за Микеланджело — нищо друго. Каквато е истината, Ема. На Лукас Кейн трябва да му се признае, че може да пропуска да споделя това-онова — например годежа си с Дафни, но той не лъже. Не ти е казал, че те обича, нали?

Не… Но начина, по който я държеше, докосваше…

— Не — призна Ема. — Не ми каза.

— О, Ема, съжалявам. Но все пак трябваше да го научиш, не смяташ ли? И колкото по-рано, толкова по-добре. Не бива да се разкайваш, че си прекарала една нощ, един уикенд, с Лукас. Вече знаеш колко страхотен може да е сексът и няма да се задоволяваш с нищо по-малко. А и ще внимаваш отсега нататък да не объркваш страхотния секс с обещания за любов.

 

 

— Ема?

Не допускаше, че е възможно да има по-силна болка от тази, която вече изпитваше. Ала гласът му, усмивката и загрижените зелени очи забиха още по-дълбоко ножа в сърцето й.

Защо Лукас изобщо разговаря с нея тук, във вилата? Та нали приключи, нали я пробва, ред е да се насочи към следващото си завоевание?

— Лукас?

— Здравей. Напоследък ме отбягваш.

— Уча за изпитите.

— Ще дойдеш ли с мен до Асизи този уикенд? По пътя ще си накупим шоколади, за да има с какво да се подхранваме по време на цялото катерене в Асизи. А знаеш ли, не е зле да се изкачим и на връх Субасио. Какво ще кажеш?

„Да — подкани я разкъсаното от болка сърце. — Приеми. Защо не? Какво ще загубиш? Няма да те заболи повече, отколкото вече те боли. Студентските години са за това, Ема! Да преживееш нови неща, да се срещнеш с нови хора, да се влюбваш. Бъди весела! Както предрече Ашли, след Лукас няма да се задоволиш с нищо по-малко.“

Но Ема не бе съгласна да приеме да прави само секс с Лукас… Не можеше да се задоволи с нищо по-малко от любовта.

— Не, благодаря. Предпочитам да остана тук този уикенд.

— И аз ще остана с теб. Ще учим заедно.

— Не, благодаря.

— Кажи ми какво не е наред, Ема. — Гледаше я нежно, както във Венеция. Сякаш наистина държеше на нея, сякаш имаше още магии, които магьосникът иска да й покаже. — Съжаляваш ли за миналия уикенд? Нараних ли те?

— Не, не ме нарани. Трябва да вървя, Лукас. Имам среща с Ашли.

„Помниш Ашли, нали, Лукас? Една от многобройните ти любовници… Да не говорим, че е най-добрата приятелка на Дафни.“

Лукас настоя. Ема обаче отказа да разговарят. И колкото повече настояваше, толкова по-крехка изглеждаше — всъщност допринасяше и вирусът, повалил повече от половината студенти през последните дни преди коледните празници — тяхната последна седмица във Флоренция.

Лукас й пожела „Весела Коледа“, Ема едва-едва му прошепна „Щастлива Коледа“. Той си обеща, че ще разговарят през януари, щом се срещнат отново вече в Кембридж.

 

 

Ала Ема не се появи в Кембридж. От канцеларията отговориха, че официално е известила намерението си да не довършва академичната година. Лукас нямаше домашния й адрес, но знаеше къде живее — в пансиона на родителите си „Хайъсинт“ някъде из Корнуол, на юг от Сейнт Айвс.

Той вече имаше ясна представа за пансиона „Хайъсинт“, изградена благодарение на описанията за дома й край морето. Очакваше да види красива величествена сграда, която с царствено достойнство може да устои и на силните ветрове, и на бушуващите морски води, обичайни за крайбрежието на Корнуол.

Представи си някогашното великолепие на пансиона „Хайъсинт“. Но сега беше неподдържан, неугледен… и все пак гостоприемен.

Впечатлението на Лукас за гостоприемство щеше да бъде премахнато начаса, ако бе изкачил стъпалата на старата веранда и бе позвънил на звънеца. Тогава щяха да го посрещнат Елеонор и Джонатан Лойд — посрещане, което определено щеше да е ледено.

Но се случи така, че преди да стигне до сградата, той зърна Ема. Въпреки студения януарски ден тя стоеше на една скала над морето, а бледата светлина на зимното слънце превръщаше косите й в злато.

Не го чу да се приближава. Грохотът на вълните и воят на студения вятър заглушаваха стъпките му. Когато я заговори, стоеше съвсем наблизо.

— Ема?

Тя се извърна прекалено бързо. Зави й се свят, но това бе постоянното й състояние от шест седмици насам.

Залитна и той я прихвана — задържа я, докато се взираше в уморените й сини очи.

— Бременна си, нали?

Ема се отскубна от прегръдката му.

— Не те засяга.

— Засяга ме, ако детето е мое. А то е мое, нали?

Вятърът разпиля златисти копринени кичури пред очите й, ала тя не примигна.

— Да, обаче отговорността е единствено и само моя. Казах ти, че е безопасно да… да се любим. Наистина вярвах, че е безопасно, Лукас. Месечният ми цикъл току-що беше приключил. Искам да го знаеш.

Лукас пристигна тук, убеден, че е готов да чуе истината — нейното обяснение за болестта й във Флоренция, отсъствието й от Кембридж му я подсказваха. Дори знаеше как ще постъпи, как трябва да постъпи, ако подозренията му се потвърдят.

Сега, когато Лукас си пое дъх, защото изпитваше нужда да диша дълбоко, той усети само леденостуден въздух! Всичко в този момент сякаш замръзна. Усети го как става, усети как мечтата му се покрива с лед, който никога няма да се стопи.

Мечтата му замръзна и всеки миг кръвта във вените му щеше да спре да тече, дори сърцето му щеше да престане да тупти. Но докато се взираше в прекрасното й измъчено лице, той усети топлина сред студа и после чу думите си — своите думи — изречени така нежно, че едва разпозна гласа си:

— Наистина си смятала така, Ема, не се съмнявам. Аз обаче знам, че една жена може да забременее буквално по всяко време. Въпреки това се реших да рискувам и съм отговорен дори може би повече от теб. Приемам тази отговорност.

— Ще родя детето! — С непоколебимо изражение Ема се отдръпна от него и ръцете й се насочиха към долната част на корема, сякаш да защити от него неродения живот. — Ще го родя, ще го отгледам и ще го обичам.

— Не те карам да прекъсваш бременността си, Ема. Никога не бих го направил. Говориш за него като за момче…

Тя повдигна рамене, но ръцете й останаха върху корема.

— Глупаво е, предполагам, но имам чувството — почти съм убедена — че е момче. Твоят син.

Лукас извърна поглед от лицето й и се загледа в морето, над което бушуваха ветровете. Виждаше профила му, силни черти на фона на бледото зимно небе. Стиснал челюсти, оставяше зимният вятър да брули лицето му. Дали е стиснал така зъби, за да не й изрече гневните думи, зачуди се тя.

— Лукас — прошепна. — Не е нужно…

— Нужно е, Ема. Искам. — Гласът му прозвуча дрезгав, суров, а острият вятър го поде. — Веднъж баща ми поел същия риск. През нощта, когато съм заченат. Но не се чувствал отговорен. Изчезнал, преди да се родя, и оставил майка ми с дете, което тя не желаела. Особено след като детето й напомняло толкова много за него.

— Съжалявам, Лукас. Вероятно ти е било доста тежко.

Той продължаваше да стои с лице към морето. Ала Ема зърна и беглата сексапилна усмивка, появила се на устните му.

— Не беше чак толкова лошо. Нямах нищо против да съм сам. Дори го предпочитах. Според майка ми и това съм наследил от него. Непрекъснато ми повтаряше: „Той беше самотник, Лукас. Себичен, арогантен, напълно неспособен да обича. И ти си точно като него“. — Ема забеляза как усмивката изчезна и устните, докосвали я с толкова нежност, станаха тъжни. — Но научих нещо от детството си, Ема. Един син има нужда от баща си. — Лукас се извърна към нея. Беше точно като водната стихия: разгневен, студен и напрегнат. — Поне моят син има нужда от своя баща.

Но той е и неин син! Как ще живее без него? Сърцето на Ема светкавично й отговори: „Щом обичаш толкова много Лукас, ще живееш“.

— Тогава го вземи — пророни тя така тихо, че вятърът почти отвя думите й.

— Какво каза?

— Вземи го. Ти и Дафни ще бъдете женени, когато той се роди…

— Коя, по дяволите, е Дафни?

— Знам за нея, Лукас. Годеницата ти.

— Не познавам никаква Дафни, Ема. Но знам, че не съществува никаква годеница. Чакай да отгатна — продължи с ледено спокойствие. — Зад цялата тази история стои Ашли, нали? Тя ти е разказала за въображаемата Дафни.

— Да.

— Тя е Дафни, Ема, или поне би желала да бъде. Преди няколко години бяхме близки. Но не се получи. Поне не за мен. Ашли искаше повече, отколкото бях готов да й дам. Но останахме приятели или поне така си мислех. Какво друго ти е наприказвала?

Тя само сви рамене. Но магьосникът искаше да узнае цялата истина.

— Какво още, Ема?

— Ами каза, че единствената ти любов, единствената ти истинска страст е насочена към изкуството, към статуите, които искаш да изваеш.

— Така е. — В тихо изреченото му признание се долавяше извинение. — Такъв съм. Но в същото време съм и друг. Особено сега. Аз съм баща. И искам да съм добър баща, Ема. Искам да осигуря на сина си дом, където да се чувства в безопасност, да знае, че родителите му го обичат. — Погледът му се спусна към бледите ръце, все още отпуснати върху корема, после се върна към лицето й: — Ти желаеш това дете, нали?

Тя кимна.

— Тогава се омъжи за мен. Помогни ми да го обичаме. Нужна ми е твоята помощ.

„Но ти си познавач на сексуалните страсти, вълшебник на удоволствията, магьосник, който прави магии, а аз съм просто Ема“ — казваше си тя.

— Какво има, Ема? Кажи ми какво мислиш.

— Че ще искаш други жени, а това ще бъде мъчително за мен.

— Други жени ли? О, ясно. Още полезна информация от Ашли, нали? Имал съм любовници, Ема. Не отричам. Случило се е, насладил съм се. И никога не е имало причини да се отказвам.

— Ти… си спал с почти… всички момичета от вашата група.

Лукас изруга и гневът му пламна като огън в зелените му очи. Но преди Ема да се опомни от хипнотизиралото я изригване на яростта му, то се смекчи от леката му сексуална, жестока усмивка:

— Май най-добре да убия госпожица Ашли Александра.

— Но, Лукас, тя очевидно държи толкова много на теб…

— Не, Ема. Ашли държи единствено на себе си. Постига всичко каквото иска, независимо кой или какво се изпречва на пътя й.

„Точно като Лукас Кейн“ — помисли си той. Точно като мъжа, който няма да позволи нищо — още по-малко някой — да се изпречи на пътя му към неговата мечта. Винаги толкова бе внимавал. До Венеция. А сега? Сега мечтата му е унищожена, разбита от собственото му желание.

Лукас се извърна и се загледа към хоризонта, където слънцето — идеална златна сфера — се потапяше в студеното тъмно море. Огнената звезда щеше да се удави във водния гроб точно както и неговата златна мечта… и всички великолепни думи, които някога определяха живота му.

Мрамор. Длето. Скулптура. Камък. Колко обичаше Лукас тези думи, звука им, когато се отронваха от устните му, думи, дошли от сърцето! Ала сега те изчезваха, потъваха в зимното море, където щяха да се задушат, да се удавят. И докато слънцето се сбогуваше, нови думи започнаха да пълнят здрача.

Отговорност. Обричане. Баща. Син. Те нямаха нищо общо с Лукас Кейн и неговата страст, с душата му. Бяха омразни думи, изпълваха го с ужас и отново смразиха кръвта му. Как да го стори? Как да прекара остатъка от живота си без единственото нещо, което има значение за него?

Не можеше. И все пак трябваше да го направи.

Отговорност. Обричане. Баща.

Син.

Сега златистата звезда остана само един спомен. Неговата мечта беше спомен. И безкрайните обещания на хоризонта вече не са негови. Сега той разполага само със сивия здрач, със суровия зимен вятър и с нея.

Нея. Жената, която носеше неговото дете, и която така желаеше това бебе, но бе готова да го даде на Лукас заради Лукас.

Тогава той се извърна от изплъзналите му се хоризонти към нея и в здрача съзря нейния страх. И тя бе не по-малко ужасена от него. И нейният живот бе променен непоправимо.

В тази история те бяха заедно. Като баща и майка, като съпруг и съпруга.

Ледът, който усещаше във вените си, отново започна да се разтопява, сякаш тя бе като сияйно слънце и го топлеше, умоляваше го да последва светлината й към съвършено различен — и вълшебен — хоризонт.

— От миналото лято не съм се любил с никоя друга, освен с теб, Ема. Отпреди Флоренция. Дойдох в Европа да видя произведенията на майсторите. Това е лично изживяване и изобщо не си представях как бих го споделял с когото и да било. Но поисках да го сторя с теб и от това запознаването с шедьоврите сякаш стана още по-хубаво. А колкото до случката във Венеция: желаех я. Исках да те любя, Ема, и мисля, че се убеди колко силно се стремях.

— Лукас…

— Ако се съгласиш да се омъжиш за мен, винаги ще ти бъда верен. Обещавам. Лесно ми е да дам такова обещание, Ема, и да го спазя. — Толкова лесно, помисли си той, докато се взираше в нея. Изненада се, но ясно съзнаваше, че не лъже. — Трябва да сме честни един към друг. Винаги. Искам да се оженя за теб, заедно да отгледаме сина си. Говоря откровено. Но ми е нужно да знам ти какво искаш.

Мечтаеше да се омъжи за него, за мъжа, когото обича… За мъжа, който никога няма да обича нещо така силно, както обича да докосва камъка със силните си, талантливи ръце.

— Но какво ще стане с твоето изкуство, Лукас? С всичките великолепни статуи, които се готвиш да изваеш?

— Бебето е на първо място, Ема. Нашият син е на първо място. Ще си намеря работа, постоянни доходи. — Усмивката му бе присмехулна, тонът — шеговит. — Не се притеснявай. Почти съм завършил колежа. Все ще се намери нещо, което да мога да правя.

— Не се безпокоя за това. — И тогава, също усмихната, но без шеговитост, продължи: — След като бебето поотрасне, ще си намеря работа и ти ще можеш да ваеш…

— Няма да мислим за това, Ема. Ще решаваме проблемите по реда им, съгласна ли си? В момента най-важният въпрос е ще се омъжиш ли за мен?

Лукас не я обичаше. Ема го знаеше. Но му бе приятно да е с нея, да споделя с нея, да я люби. Ще е честен и ще й бъде верен. А тя е изпълнена с любов, достатъчна и за двамата.

— Да — прошепна тя. — Ще се омъжа за теб.

 

 

Елеонор и Джонатан Лойд не посрещнаха с радост новината за внезапната женитба на дъщеря си. Още преди да се запознаят с Лукас Кейн, те категорично не одобряваха мъжа, така коравосърдечно злоупотребил с невинното им момиченце. И когато той се изправи пред тях в главния салон на пансиона „Хайъсинт“, Елеонор и Джонатан изпитаха истинска тревога.

Този мъж определено не подхождаше за скъпоценната им дъщеря. За своите родители Ема представляваше деликатно цвете с изключителна, макар и ненатраплива хубост, не ослепителна или зашеметяваща красавица. Просто беше прекрасна. И прекалено тиха, сериозна за този заплашително красив и сексапилен американец.

Лукас не бе подходящ за никоя жена, която се надява на любещ баща за своето дете или на предан съпруг за себе си.

Нищо нямаше да излезе от тази история.

Елеонор и Джонатан искаха щастие за любимата си дъщеря. И тъй като бе очевидно, че никога няма да бъде щастлива с Лукас Кейн, се заклеха, когато бракът се разпадне, чрез своята любов да смекчат удара. Заради това предложиха младоженците да живеят при тях в пансиона „Хайъсинт“ — дори тайничко се надяваха предложението им да накара Лукас бързо-бързо да побегне. Той бе толкова неподходящ за пасторалното спокойствие на Корнуол, колкото и за Ема. Неговото място бе в по-различен свят — далечен, изтънчен и наситен със секс.

Но бъдещият им зет прие да живее в „Хайъсинт“ дори след като разбра, че младото семейство ще трябва да се установи в къщурката на градинаря, а мизерните доходи от западналия пансион едва ще покриват най-насъщните нужди на всички.

Лукас не избяга. Напротив, изненада ги с предложението си да обнови къщата. Каза им, че имал опит, тъй като няколко лета работил при строителен предприемач в Калифорния. Щял да построи няколко спални, да пребоядиса къщата, да направи малко поправки. Така биха могли да приемат повече гости.

Направи предложението спокойно и меко, а не с откровената арогантност, която семейство Лойд очакваше от него. Да, за тях този мъж бе една загадка. Представяха си го като прелъстител, изкусен артист, майстор сваляч, който дава обещания, но не възнамерява да ги спази.

Засега той бе съвсем сериозен. Дали бе искрен? Елеонор и Джонатан не знаеха. Но щяха да разберат, като настоят Лукас да завърши академичната година в Кембридж. До юни ще получи дипломата си — важен документ, ако той и Ема решат да напуснат Корнуол и се преместят в Лондон или дори в Щатите.

Според предвижданията им Лукас щеше да изчезне някъде през пролетта, независимо че ще се ожени за Ема. Той обаче си състави учебна програма, която да не пречи на работата му в Корнуол и прекарваше поне три дни от седмицата в пансиона — непрекъснато ковеше, боядисваше, режеше, градеше и превръщаше малките помещения в просторни спални. А щом завърши преустройството на сградата, се захвана да им помага да стопанисват и разработват отново популярния — и сега вече наистина величествен — пансион край морето.

Вярваха ли му? Не. Смятаха, че ще изчезне, преди бебето да се роди.

Но предсказанията им не се основаваха на истината, която Елеонор и Джонатан не подозираха, която дори и самият Лукас не подозираше, докато почти не стана прекалено късно… до нощта, когато Ема роди детето… до нощта, когато самата тя едва не умря.

 

 

Истината. Лукас Кейн, който не възнамеряваше никога да се влюбва, се влюби в младата си бременна съпруга. Изглеждаше невероятно, че изобщо е възможно да се случи, особено през онези месеци, когато Ема непрестанно не се чувстваше добре. Прикована към леглото, тя почти през цялото време лежеше замаяна, унесена от лекарствата, предписвани да намалят кръвното й налягане до по-безопасни граници. А тялото й — някога стройно и елегантно, наедря и се обезформи.

Ема се срамуваше от външния си вид. Ала за Лукас тя изглеждаше прелестна, дъхът му секваше, когато я съзерцаваше; нейната сияйност изпъкваше още повече, защото идваше от душата й, от любовта й, изцяло насочена към бебето.

Лукас беше художник. Той различаваше истинската красота.

А като мъж Лукас откри истинската любов през августовската вечер, когато тя се събуди ужасена в леглото им — цялото в кръв…

 

 

— Честит юбилей, Ема.

— Юбилей, Лу?

— Не се ли сещаш?

Разбира се, че се сещаше. Преди една година в дъждовния, но вълшебен Град на каналите двамата с Лукас се любиха за пръв път.

— Да, сещам се.

— Мисля си дали не е по-правилно да смятаме за наш юбилей именно онази дата, а не четиринадесети февруари. Заради Джеси.

— И аз смятам така.

— Добре. Тогава ще надпиша пръстените ни с тази дата.

— Пръстените ни?

— Време е, не мислиш ли? Пръстите ти вече не са така подути и като се имат предвид приходите, които изкарахме миналото лято, определено можем да си позволим да купим халки. Родителите ти вече се съгласиха.

Родителите й. Как коренно промениха те мнението си за Лукас! Ема подозираше първоначалното им недоверие към него. Колкото и прикрито да си въобразяваха, че е, загрижеността им за нея бе очевидна. Но още преди да видят как младият мъж държи в ръцете си внучката им — гальовна прегръдка, която накара очите им да се насълзят — Елеонор и Джонатан бяха променили своето мнение за зет си.

А що се отнася до самата Ема? Обичаше Лукас повече от всякога — и проявяваше още по-голяма бдителност. Бременността й протече тежко и ужасяващо. Боеше се да не загуби и бебето, и него. Не можеше да се люби с Лукас. Лекарите не го препоръчваха. А сигурно и той не го желаеше.

Съпругът й обаче не я отбягваше през онези безкрайни месеци, когато беше толкова наедряла и тромава. Устните му полагаха нежни целувки по страните й, прегръщаше я внимателно. И ръцете му, тези талантливи ръце, галеха изключително внимателно наедрелия й корем и тъмнозелените му очи сияеха всеки път, когато усещаше случайно подритване — знак за живота на сина им, който впоследствие се оказа дъщеря.

Ема нямаше спомени от раждането на Джеси. Помнеше само ужаса преди това — горещите вълни на изтичащата й кръв, мисълта, че ще умре; и страха на Лукас, който така се стараеше да го прикрие. Ема помнеше също изпитаната след това радост, когато тя и новородената й дъщеря бяха в прегръдките му и той тихо и дрезгаво прошепна: „Обичам те“.

Не се съмняваше в думите му. Тя бе майката на най-скъпоценното му съкровище. Лукас винаги щеше да я обича заради това.

Беше ноември, четири месеца след раждането на Джеси, четири месеца, изпълнени с обич към малкото й момиченце. Редуваха се да я взимат на ръце, да я успокояват, да целуват копринените черни косици и кадифените пълни розови бузки. А когато наставаше време за кърменето на Джесика Кейн, Лукас правеше всичко, което се очаква от един баща: ставаше от леглото през нощта, поднасяше я до гръдта на Ема, наблюдаваше чудото на природата, а приключеше ли храненето, отнасяше Джеси обратно в кошчето.

Ема и Лукас се ожениха заради дъщеря си. А колкото до другите съпътстващи брака фактори, интимните моменти между съпруг и съпруга? Такива моменти не съществуваха. Не бяха се любили от Венеция. От година.

Лукас обеща да й е верен и сега, една година след като се бяха слели в едно, тъмнозелените му очи сияеха от желание.

— Как да го отпразнуваме, Ема?

Тя долови желанието му и това й даде кураж.

— Като се любим.

— Сигурна ли си, Ем? Възможно ли е вече? Оздравяла ли си напълно?

— Да.

Да. Не бе се възстановила напълно, истински, преди да се любят. Но Лукас я изцери… със своята нежност, страст и грижовна обич.

 

 

— Върни се на земята, Ема.

В гласа му долови шеговити нотки. Говореше й шепнешком, сякаш се намираха в спалнята си, а не в една от залите на Британския музей. Ема се извърна от мраморната статуя, която съзерцаваше от известно време, и го погледна.

— Buon giorno — поздрави я Лукас, сякаш знаеше къде е била. След това, както правеше винаги, откакто се запозна с деветнадесетгодишното стеснително момиче, премина на английски: — Здравей, Ема. За какво мислеше?

— За хиляди неща.

— Очевидно все хубави. Не исках да те прекъсвам, но ако ще ходим на концерта на Коул Тейлър, и то подходящо облечени, е най-добре да вървим.

— Добре.

— Склонна ли си все пак да споделиш поне една от тези хиляди хубави мисли, преди да тръгнем?

Хиляди мисли. Но всъщност една-единствена: колко много го обича. И тогава, и сега. Завинаги. И с всеки изминат ден все повече.

— О, всъщност мислех за най-различни неща.

Лукас се усмихна, притегли я в прегръдките си, леко докосна с устни златистите й копринени коси и прошепна:

— Тогава се радвам, че всичко е толкова щастливо.