Катрин Стоун
Черно сърце (20)

Деветнадесета глава

Ню Орлийнс

петък, 30 декември

Клер Чембърлейн никога не бе летяла със самолет. Докато резервираше място за Лондон, без да уточнява дата за връщането си, спомена за своя недъг, ако това има значение. Имало значение, потвърди служителят. Ще й бъде отредено специално място в случай на авария и стюардесите ще бъдат предупредени.

Всъщност младата жена никога не бе пътувала. Беше приготвяла багажа си един-единствен път в живота си — за сватбеното си пътешествие с Андрю. Сега напълни отново същите куфари, и то с някои никога необличани дрехи, които опакова и преди шест години — те напомняха за една женитба, приключила преди същински да е започнала. Впечатляващите остатъци най-после щяха да бъдат пуснати в употреба. За сцената на Албърт Хол ще облече атлаз и коприна в изумруден цвят, а за гала приема на Тимоти Аскуит след това ще бъде с дълга вечерна рокля с цвят на слонова кост.

Подреди и други дрехи — познати, носени и достатъчно меки и пухкави, за да предпазят снежния глобус. Но него тя остави в спалнята си в Харланвил, за да има към какво да се върне… Обвити в стъкло спомени за любов, която никога не може да бъде разбита.

 

 

Клер си запази място в туристическия салон. Но когато, придружена от Милисънт, пристигна на летището, узна, че ще пътува първа класа — промяна, извършена и заплатена от господин Коул Тейлър.

Мястото в първа класа бе просторно, предлагаха различни видове шампанско, стюардесите проявяваха изключителна любезност. Но нито луксът, нито доброто настроение на другите пътници бяха достатъчни, за да разсеят ужаса й.

Шумът от двигателите й се стори силен, после самолетът се устреми по пистата, носът му се насочи към небесата — стоманената грамада започна битка срещу земното притегляне, която нямаше начин спечели, в следващия миг огромното тяло, създадено от човека, се озова във въздуха, нежеланият гост в небесата бе наказан за нахалството си с вилнееща буря.

Клер възприемаше всяко потрепване и друсане за последно. Всеки момент самолетът ще се разпадне сред въздуха и отломките на сребристата машина ще се посипят по земята като падащи звезди. Или ще се сблъскат в планина, която ще изникне пред тях под формата на огромна гранитна маса, забелязана в последния момент, когато вече е прекалено късно.

Капитанът поздрави пътниците с делови глас, който дойде някъде отгоре. Описа полета като „малко раздрусващ“ и поиска да останат със затегнати колани. Заговори за предполагаемия час на пристигане и за времето там, закъдето се бяха отправили, сякаш бе сигурен, че ще оцелеят в това изпитание. Стюардесите проявяваха същото спокойствие и независимо от „раздрусванията“ поднасяха храна, която Клер отказа.

Младата жена имаше чувството, че единствено тя се досеща за истината. Очите й не виждаха, но тя долавяше онова, което другите не успяваха: скърцащата по ръбовете стомана, заплашващите да се разхлабят нитове, крилата, които всеки момент щяха да се откъснат от корпуса.

Чуваше всеки звук в грандиозната битка между крехкия самолет и разбушувалата се природа и водеше собствената си велика битка срещу страха.

„Ще бъда с Коул. Някой ден, някой друг ден, може и да загина в самолетна катастрофа — например при полета обратно от Лондон и тогава тази мечта ще свърши. Но не и сега.“

 

 

Клер усети спускането на самолета много преди пилотът да го обяви и реши, че всичко е загубено. Машината се насочваше към земята и макар сърцето й да не бе готово да умре, тялото й се подготви за сблъсъка, мускулите й се напрегнаха до краен предел, а ноктите й се впиха дълбоко в нежните длани.

Самолетът се приземи изключително плавно и за момент Клер изпита дълбоко облекчение. Мигът обаче бе краткотраен, защото, докато служител я отвеждаше към залата за пътници, нервите й се опънаха. Току-що бяха кацнали на международното летище „Джон Ф. Кенеди“. Дългото презокеанско пътешествие в тъмнината тепърва предстоеше.

Но Коул щеше да е от другата страна на това ужасяващо пътуване.

И именно тогава щеше да започне истински ужасяващото пътуване.

 

 

— Клер?

През годините на слепотата си, когато слушаше телевизия, често бе чувала този глас — познат, обработен, с британски акцент.

— Сара?

— Да, аз съм — потвърди тя, удивена и неподготвена, независимо от предупрежденията на Коул: „Няма да ти се стори сляпа. Очите й са ясни, искрящи, фокусирани и тя ще гледа право в теб“. Точно това се случваше сега. Имаше чувството, че Клер я вижда. Погледът й се насочи не към устните й — източник на звука, а по-нагоре, към очите на Сара. Точно както предрече Коул. Но имаше и нещо друго в незрящите сини очи, нещо, което той не спомена. Те сякаш се смееха. — Надявам се, нямаш нищо против, че съм тук.

— Да имам нещо против? Сара!

— Коул каза, че твърдо си решила сама да направиш пътуването, но…

— Коул? Той ли те праща?

— Не в истинския смисъл на думата. Аз пожелах да дойда, Клер, за да поговоря с теб, да ти обясня защо никога не отговорих на последното ти писмо. Съгласна ли си? Мястото ми за полета до Лондон е до твоето. Това устройва ли те?

В отговора на Клер пролича огромното й облекчение:

— О, Сара, не само че ме устройва, но е чудесно!

 

 

Сара узна, че писмата, на които не е отговорила, са били много.

— Най-накрая писах на майка ти, за да се уверя, че си добре. Тя веднага ми отговори и ме осведоми, че учиш в Швейцария, където се чувстваш щастлива, създала си нови приятелства; миналите — като нашето — очевидно са приключили.

— Знам само за едно писмо, Клер. Писаното вечерта, когато е умрял бащата на Коул. Вероятно е унищожила другите.

— Но ти все пак си прочела това писмо, нали, Сара?

Онова, в което признаваше всичко и може би така бе поставила приятелството им на изпитание.

— Прочетох го, Клер, но едва четири години по-късно. — Четири години. Сякаш бе минал цял живот. — Толкова неща се случиха. Прекалено много събития. Но независимо от това ти написах отговор.

— Така ли? Не съм ги получила.

— Защото не го изпратих. Макар че трябваше, за да разбереш защо престанах да пиша, за да те уверя, че няма нищо общо с теб или писмото, което си ми написала. Но писмото ми, а и отношението ми към живота по онова време, беше така отчаяно, така безнадеждно, че ми се стори най-добре да го запазя за себе си.

— Писмото ти не може да е по-отчаяно от онова, което аз ти изпратих.

— Може — увери я Сара. Сигурността й се основаваше на факти. Пазеше последните писма на двете приятелки, които си споделяха толкова много. И предишната вечер ги препрочете. — Независимо от всичко в твоето писмо се прокрадва искрица надежда. Имаш право да се надяваш, Клер, да вярваш, че с Коул отново ще сте заедно.

— Ние не сме заедно, Сара. Той просто се държи добре. Внимателен е.

— Много повече е, Клер. Чувала съм гласа му, когато говори за теб. Виждала съм…

— Очите му? — довърши тихо Клер. И се запита дали приятелката й ще може да се превърне в нейни очи. Дали ще разчете за нея съобщенията в тъмните сиви очи. Не, защото Сара вече е подведена от Коул. Вече е видяла съобщения за нещо повече от грижовност и доброта, които е изключено да са верни. — Много е трудно да бъде разбран Коул, Сара. Тази възможност ми се удаде веднъж и нищо не се получи.

— Но ето ни сега, Клер, на път за Лондон. Ти отново ще пееш с Коул. Той иска да е така.

— Да, но го прави от носталгия. От сантиментален спомен за момчето и момичето, които бяха толкова добри приятели, които мечтаеха да пеят в дует за целия свят. Коул ми предлага сбъдването на тази мечта сега, Сара, и в замяна на… Помниш ли, писах ти за брата на Коул? В онова същото писмо.

— Разбира се, че помня.

Снощи отново бе прочела за този продиктуван от любов жест.

Независимо от късния час Сара едва се сдържа да не позвъни на Джак: „Чуй следното, Джак. Чуй какъв е в действителност Коул Тейлър. На каква силна обич е способен, на какво геройство. Той не е убиец, Джак! Момчето, което е дало братчето си, защото го е обичало толкова много, не може да се е превърнало в убиец.“

Но тя не се обади. По две причини. Не, поради три. Първо, споделеното бе тайна, разменена между двама млади влюбени сред окъпаната в лунна светлина беседка. Тайна на Клер, тайна на Коул, и Сара няма право да я разгласява. Второ, и съвсем логично, Джак би обърнал внимание, че един жест на любов поставя Коул Тейлър в класическия модел на убиец: израснал сред насилие, бруталност, изоставен от майка си, за да търпи сам жестокостта и яростта на баща си.

И трета причина я възпираше да проведе среднощния разговор. Сара съзнаваше, че иска да разговаря с Джак, склонна е да си измисля всякакви извинения. Дори когато го вбесяваше, дори когато той се гневеше заради нейните измами, проявяваше и нежност. Колко всъщност се нуждае тя от Джак? Отчаяно, опасно, а може би и унищожително, за да не изпитва нужда да търси бягство в алкохола, сред военните действия или в смелите фантазии на жената призрак от Париж.

— Коул още не е открил брат си, така ли?

— Сигурна съм, че дори не го е търсил. Такова дирене щеше да стане обществено достояние. Щях да зная, ако е предприел нещо.

— Положително има причина да не го прави. Предполагам, че се плаши от евентуалните разкрития. Ами ако новият дом на брат му не се е оказал по-добър от този на семейство Тейлър? Или ако брат му го ненавижда за стореното?

— Да, а според мен има и още. Макар да беше нещастен случай, Коул обвинява себе си за смъртта на баща си, за пропадналите си усилия да го предотврати. Възприема го като доказателство, че жестокостта на Джед дреме у него, сякаш и той е убиец. Според мен Коул смята за по-добре брат му да не знае нищо за него. Но той греши, Сара. Вярвам го с цялото си сърце. Затова ще направя всичко по силите си двамата да се съберат отново.

— Като сама предприемеш издирването?

— Да. — Златните петънца в сините незрящи сини очи на Клер светнаха решително. — Вероятно песента „Представи си лунната светлина“ ще бъде номинирана за няколко награди „Грами“, както и за Академично отличие. Ако при едно от тези събития съм на сцената с Коул, сама ще направя съобщението. А ако не съм там, ако съм се върнала в Харланвил, ще уредя някой друг да го направи вместо мен.

— Но тези церемонии по раздаване на наградите са съвсем предстоящи, нали, Клер? Струва ми се през февруари или март. Нали не възнамеряваш дотогава да се връщаш в Харланвил?

— Не знам, Сара. — „Не знам колко дълго мога да издържа да съм с него, да го обичам, да се чудя колко ме съжалява, да се притеснявам, че иска да си вървя.“ — Ако дотогава открия някого, на когото мога да се доверя, че ще направи съобщението, ще съм си изпълнила мисията и ще се върна в Луизиана да преподавам музика. — Клер сви рамене, а после се усмихна. — И в двата случая планът ми да открия брата на Коул ще успее. На тези церемонии присъства многобройна публика, а медиите охотно ще подхванат тази история, не смяташ ли?

— Разбира се. Но същевременно съобщението положително ще привлече и много измамници. Доста безскрупулни мъже ще се изкушат да се представят за загубения брат на неимоверно богатата суперзвезда. Или смяташ да спестиш част от подробностите?

Клер кимна.

— Ще опиша събитията в най-общ вид: паркинга за камиони в Западен Тексас през онази декемврийска нощ преди двадесет и седем години. Трябва да е достатъчно, не намираш ли? Няма да спомена подробности като старата ръждясала каручка и вехтото юрганче. А и има една песен, любимата приспивна песен, която Коул е пял на брат си. Не знам коя е, но не е изключено брат му да я помни. Впрочем, едва ли, та той е бил само на две години.

— А ако никога не са казвали на брата му за онази нощ?

— Тогава мъжът, който е станал негов баща, ще си спомни. Коул го описа като сравнително млад по онова време, не по-възрастен от неговия, значи…

— … значи е още жив и ти наистина възнамеряваш да го направиш, така ли?

— Да. Трябва.

Когато се отказаха от този план, тя видя как в сърцето на Коул угасна пламъкът — едно малко пламъче, потънало сред другите шеметни мечти, които споделяха. Но тези мечти вече не съществуваха. Те бяха изпепелени, а мечтата да открият брат му бе единствената, която вероятно все още тлееше.

 

 

Полетът мина съвсем гладко. Дори ревът на двигателите бе сведен до монотонно жужене. Присъствието на Сара, разбира се, главно спокойният й глас, й действаше окуражаващо. А и бурята, развилняла се по Източното крайбрежие на Щатите, не ги последва през океана.

Не затихваше обаче една човешка буря. Именно нея Клер слушаше и усещаше, докато Сара описваше какъв ужас е преживяла по Коледа през кратките, но изпълнени с кошмари часове, като заложница заедно с родителите си. След това за известно време била „малко луда“, призна тя.

И в края на онази пълна с лудост година тя направила нещо дори още по-безумно. Омъжила се за Саймън Бекуит-Джоунс — връстник на баща й, когото не обичала и който умрял заедно с родителите й три години след сватбата.

— Има и още нещо, нали, Сара? — попита приятелката й, когато тя приключи с краткия си и лишен от чувства разказ. — Нещо ужасно болезнено, дори по-болезнено от това, което ми разказа дотук?

— Да, Клер, има още. — Изнасилване, предателства, загубата на любимо дете; после отново изнасилване и отново предателства. — Но не си заслужава да говорим за това. То е много, много стара история.

— Но каквото и да е било, те е накарало да ми напишеш писмо и понеже се е оказало прекалено песимистично, не си се решила да ми го изпратиш.

— Да. Е, моите писма винаги съдържаха повече тъжни новини от твоите. Но онова надминаваше всички. Както и да е, вече всичко това отдавна е минало.

— Радвам се. — „Надявам се да е така.“ — Има ли някой в живота ти, Сара?

— Не.

Изрече го прекалено бързо и рязко. Клер се усмихна.

— През изминалите шест години слухът ми доста се разви. Та отговорът ти ми прозвуча по-скоро като „да“, Сара, или поне „може би“.

— Слухът ти наистина е превъзходен — промърмори тя. — Той… се занимава с бизнес.

— Бизнес?

„Да, разбираш ли, някой иска да ме убие и той ще разреши загадката, преди да ми се случи. Подхожда към задачата си с необходимата логика. Хладнокръвно, безпристрастно, спокойно. Този мъж не прави прибързани заключения. Не постъпва така. И отгатни чие име спокойно и логично е поставил начело в списъка от заподозрени? Налага се да го направи, разбира се. Специалистът по решаване на загадки просто няма друг избор.“

Точно както сега, когато изрича тази необходима лъжа, самата тя няма избор.

— Пише книга за военните кореспонденти в наши дни и е включил и мен.

— Разбира се, че ще те включи, Сара! Как се казва?

— Джак Далтон.

— Ще се запозная ли с него?

— Да. Ще ме придружава на Нова година, на концерта ви в „Албърт Хол“ и на приема на Тимоти Аскуит след това.

— Струва ми се повече романтично, отколкото делово.

О, не, Клер. Всичко е само бизнес. Просто едно хладнокръвно издирване на хладнокръвен убиец. Нали това е всичко?