Катрин Стоун
Черно сърце (2)

Първа глава

Харланвил, околия Терабон, Луизиана

петък, 23 декември

В наши дни

Преди дванадесет години, на същата тази дата, той напусна Харланвил. Върна се само веднъж — шест години по-късно — единствено за да го напусне повторно. И днес отново беше дошъл.

И защо бе тук, на дванадесетата годишнина от събитието, което го раздели с мечтите му и с нея? Нима се върна, за да потърси отново онези чудесни мечти? Разбира се, не. Знаеше, че е невъзможно да ги върне, както е невъзможно да се каже истината за онези разтърсващи мигове на насилие.

Именно онези мигове я освободиха от него, дадоха й свободата да се влюби в човек, който щеше да й обещае всичко каквото той не можа да й даде. И тя наистина се влюби в такъв човек, и… се омъжи за него.

И сега, докато Коул наближаваше Бел Рев — дома на господин и госпожа Андрю Харлан — той се бореше с най-жестоката истина: именно на това място принадлежеше Клер. Тук. С Андрю. В едно имение, съвсем подходящо наречено „Красив сън“. Не с него. Никога.

Тогава защо, освен ако не иска да улови своя красив сън, пътува между кипарисовите дървета по покритата със сняг алея, която води към величествения вход на Бел Рев? Заради един кошмар, а не заради мечтан сън; заради постоянно преследващите го видения на канелено кафявите коси, на кървавочервените петна върху снега; Клер, пронизана, кървяща, викаща, умоляваща го да не тръгва.

Този кошмар го преследваше от дванадесет години. А през последната година сякаш стана по-жив от всякога и по-натраплив, преследваше го дори през деня.

Всеки час от живота на Коул, независимо дали спеше, или работеше, щеше да е мъчение. Ала това не го притесняваше. Заслужаваше да се измъчва точно както Клер заслужаваше да мечтае. Не за да се отърве от кошмара се върна в Харланвил, а заради нея — защото заедно с живите образи на кошмара му се появи и усещане за постоянна тревога, че тя е в беда, че има нужда от помощ, че й е нужен той.

Веднъж, преди шест години, пак се върна. Въобразяваше си, че откликва на мълчаливия повик на сърцето й. Но онзи ден се оказа сватбеният й. Тогава се подведе, както вероятно и сега щеше да се окаже, че е сбъркал.

Клер ще е добре, щастлива, вече съпруга, може би дори и майка. И дали още мечтаеше?

Спомняше си грейналите сини очи, искрящи от щастие, докато рисуваше общото им бъдеще. Несъмнено продължават да сияят, докато тя е обзета от нови смели мечти. Клер винаги е била убедена, че мечтите й за общото им бъдеще ще се сбъднат. И ако съдбите на Коул Тейлър и Клер Чембърлейн се свържат — както някога се надяваха — щеше да се окаже, че нейните прекрасни мечти наистина са се сбъднали.

Тя се омъжи и вероятно вече има дъщери и синове, а той стана прочут изпълнител на любовни песни. Точно каквито бяха мечтите на Клер. Но… нейните деца трябваше да са и негови. И… песните му трябваше да са техни, да ги пеят в дует.

Дали Клер ще си спомни, че някога си е представяла как ще завладеят света с любовните си песни? Дори да се случи, споменът няма да предизвика съжаление. Тя вече ще знае — както и той, както и двамата го знаеха дори тогава — че днешният й живот със семейство и любов е единствената мечта, която има значение.

В този момент пред него се появи къщата — внушителна и позната. Бел Рев някога принадлежеше на прадядото на Андрю Харлан — човекът, основал града и му дал името си. Джошуа Харлан натрупа богатството си от „бялото злато“ — захарта. А преди четиридесет години бащата на Андрю и съдружникът му Ламонт Прентис се впуснаха да извличат „черно злато“ — нефт, скрит под топлите води на залива. Докато настъпи моментът, когато цените на петрола започнаха да се колебаят. Двамата отдавна влагаха пари в най-различни предприятия и двете фамилии просперираха до ден-днешен.

Бел Рев беше построен след Гражданската война, но стилът му бе довоенен, заради архитектурното му изящество. Внушителната постройка изглеждаше точно както и преди дванадесет години: добре поддържана, грееше като перла под сивото декемврийско небе.

Коул изкачваше стъпалата към входната врата и се чудеше дали отзад пак ще види беседката, дали още я поддържат безупречно. Грижеше ли се стопанката на дома да я боядисват всяка година? Или госпожа Андрю Харлан бе пожелала да я съборят?

Най-вероятно нито едното, нито другото, реши той и докосна звънеца. Клер нито би пазила свято мястото на своите мечти, нито би го унищожила. И двете постъпки биха придали прекомерно значение на миналото. Забравила е. Трябва да е забравила.

„Точно това искам за нея — мислеше си. — Кошмарите са за мен.“

Предположи, че Клер ще има нужда от малко време да откликне на позвъняването. Къщата бе огромна и тя най-вероятно бе в музикалния салон с децата си.

Огромната врата се отвори почти веднага, но не от Клер, а от прислужничка в униформа.

— Дали е възможно да видя госпожа Харлан? Аз съм стар неин приятел. Казвам се…

— Знам кой сте! — прекъсна го момичето с широко отворени очи и плъзнала по страните руменина.

Коул почувства известно облекчение от внезапната промяна: скованата официалност на прислужничката бе сменена с възхищението на тийнейджърка. Клер, естествено, се нуждаеше от икономка — къщата бе доста голяма. Но прислужничка? Не беше типично за нея. Очевидно наетото от Клер младо момиче припечелвала да постъпи в колеж или да си купи „Спомен“ — най-новия компактдиск с любовни песни на Коул Тейлър.

Младото момиче не откъсваше поглед от него и сияеше от невинно младежко обожание. Подобни моменти непрекъснато удивляваха и тревожеха Коул. Той пееше любовни песни, изразяващи чувства и предизвикателства, но с изключение на наскоро написаната, другите не бяха негово творение. Пееше любовните думи на други хора, изпълняваше ги с глас, който обещаваше секваща дъха страст и вечна любов. Сякаш бе авторитет по въпроса, а не самозванец.

— Госпожа Харлан у дома ли е? — попита.

— О, да. Моля, последвайте ме.

Атмосферата в къщата беше празнична. Обзавеждането създаваше впечатление за веселие, по стените цъфтяха изрисувани цветя, но в този ден преди Коледа не липсваше и традиционната сезонна украса: гирлянди, борови клонки, венци и зимни рози, ароматизирани свещи в кристални свещници, блестящи сребърни камбанки висяха на златисти панделки.

Клер обичаше Коледа. А Коул? До срещата им за него тя бе свързана с тъга и чувство за загуба. Но храбро — о, тя наистина не се спираше пред нищо — безстрашният ангел беше твърдо решил да накара невярващия да приеме, че Коледа е време за вълшебство, чудеса и радост.

И най-накрая през онази изпълнена с лунна светлина нощ в беседката… а на следващия ден, преди дванадесет години на днешната дата, и двамата бяха наказани сурово за своята глупост.

 

 

Спряха при украсената с панделки арка към дневната, където грееше коледно дърво. Коул реши, че не му прилича на стая, в която Клер би прекарвала дълго време.

Дървото стоеше в далечния край на официалната дневна. Почти триметровият бор бе обкичен с кристални играчки, розови топки и сребърни светлинки. Беше чудесно, разбира се, но не можеше да се сравнява с коледните дръвчета в скромния момински дом на Клер.

— Госпожо Харлан? Имате посетител.

Гласът на момичето изненада Коул. Клер вече е тук? Дали е зад дървото или в някоя от нишите към студената тържествена стая?

Но госпожа Андрю Харлан определено бе в официалната гостна на Бел Рев. Вървеше към него облечена в модна червена коприна — панталоните и туниката, сътворени от парижки дизайнер, бяха допълнени със златен колан на тънката й талия. Лакът на ноктите бе в тон с коприната, а три впечатляващи диаманта проблясваха на лявата й ръка. По-малки скъпоценни камъни святкаха на ушите и около шията й, а косите й, черни като неговите, лъщяха сякаш от някаква вътрешна светлина. Най-прекрасни от всичко обаче бяха очите й. Те отразяваха изненадата и радостта й да го види.

Нямаше абсолютно никакво съмнение, че смайващо красивата госпожа Андрю Харлан е очарована да приеме в дома си ползващия се с добра — и недотам добра — слава прочут певец на любовни песни от Харланвил.

Но смайващо красивата госпожа Андрю Харлан не беше Клер.

— Анабел…

— Здравей, Коул — поздрави тя, пристъпвайки грациозно, без да откъсва очи от неговите дори когато властно изрече на прислужничката: — Благодаря, Сузана. Повече не си ми нужна.

Коул се усмихна на младата си придружителка с думите:

— Приятно ми беше да се запознаем, Сузана.

— О, господин Тейлър, за мен бе щастие да се запозная с вас!

В следващия миг момичето се оттегли и двамата останаха сами. Анабел докосна с лакираните си в яркочервено нокти бузата му и се надигна на пръсти, за да докосне устни до неговите.

— Моят герой — прошепна.

Той хвана със силните си тънки пръсти изящната й ръка, отмести я от лицето си и като я държеше на известно разстояние, отбеляза:

— Не съм ти никакъв герой.

— Напротив! Все съжалявам, че напусна града, преди да ти се отблагодаря. Но ето, че се завърна. И сега вече имам възможност да го направя.

— Дойдох да видя Клер. Смятах, че с Андрю са женени.

— Бяха. За кратко. — Смръщи вежди, сякаш обмисляше как да продължи. Очевидно реши за излишно да каже нещо повече по въпроса, защото навъсеното й изражение бе заменено от недоволно нацупване. — Пусни ме, Коул. Няма пак да те нападна, обещавам. Поне не и преди да си готов. Ела да изпием по чаша мартини. Току-що приготвих цяла кана.

— Не, благодаря — отвърна й.

— О, Коул! Хайде. Само едно питие, в името на старите времена.

Никога не бе имало стари времена заедно с Анабел; поне не от вида, който похотливият й израз загатваше. Вярно, наследницата Анабел Прентис и лошото момче Коул Тейлър бяха пили няколко пъти заедно. Но тя някога бе любовница на баща му, не негова.

С нея го свързваше само един-единствен ясен спомен от онзи декемврийски ден, когато кръвта — ярка, като червената коприна, с която сега бе облечена — се лееше, просмукваше се в дрехите му и удавяше всичките му мечти.

Анабел бе присъствала през онзи ден. Всъщност, ако не беше тя…

— Къде е Клер?

— Откъде да знам?

— Все още ли е в Харланвил?

— Да. Живее в къщата на леля Огъста и преподава музика в училището.

— А леля Огъста?

— О… Очевидно не знаеш. Почина преди шест месеца в съня си. Беше почти на осемдесет. Отиде си съвсем спокойно, но все пак загубата е огромна. Знаеш, че Огъста Чембърлейн винаги е била легенда за града. Също като теб. — Усмихна му се съблазнително, но хладният му поглед я предупреди да не предприема нищо. — О, добре, Коул! И все пак помня, че навремето беше доста по-забавен.

— Е, лошо си спомняш. Няма нужда да ме изпращаш до вратата.

— Ако ме изоставяш заради Клер, имам едно предложение. Опитай първо в училището. Най-вероятно е там и подготвя коледното тържество с живи картини.

— Тържеството е винаги на двадесет и втори — изрече го тихичко, но се долавяше негодуванието му. Традиционното коледно тържество с живи картини на Харланвил вече трябваше да се е състояло снощи. Именно затова избра да се появи днес, дванадесет години след най-ужасния ден в живота му, а не вчера — на един от най-прекрасните дни.

— Досега — уточни Анабел. — Всъщност промяната се наложи заради мен и Андрю. Правим дарение на училището, като осигуряваме средства за постоянно музикално образование, независимо какво ще решат властите за часовете по музика в обществените училища. И тъй като снощи му се налагаше да е в Ню Орлийнс, тържеството му е довечера. — Тя се усмихна широко. — А всъщност всичко се подрежда чудесно, не смяташ ли? Не е ли най-добре тук да присъства живото доказателство за това, колко ценно може да бъде музикалното образование?