Катрин Стоун
Черно сърце (19)

Осемнадесета глава

Хотел „Дрейк“

Хайд Парк

вторник, 27 декември

Още щом го зърна, Сара реши, че прилича на убиец. Вече седеше на запазената за тях маса в салона, когато Коул пристигна. Силното му тяло се движеше с грацията и заплашителността на хищник. Беше облечен в черно — цвят, който самата тя предпочиташе, неумолимия и сериозен цвят на смъртта.

Сара потисна обзелото я напрежение, като си напомни, че тук, в елегантната трапезария на хотела, е в пълна безопасност. Прие без никакви възражения предложението на Джак неуниформен полицай да се настани на съседна маса. И обеща да не приема никакво предложение на Коул да се усамотят някъде.

„И запомни — добави Джак, — че ще бъда горе, в стаята си. Позвъни ми, Сара, и незабавно ще се присъедини към вас. Съобщи му желанието си да го представиш на човека, който пише книга за теб, или просто, че като автор на книги за знаменитости искам да се запозная с него.“

Сара прие да я пазят, обеща да е предпазлива и доколкото бе възможно, се бе подготвила да вечеря с убиец.

Сега Коул Тейлър стоеше пред нея и на светлината на запалените свещи тя имаше възможност да разгледа лицето му, внезапно поетият дъх от страх се превърна в сепнато от изненада вдишване. Очите му не бяха очи на убиец. Сара бе виждала очи на убийци през дупките на маските на своите изнасилвачи, а и безброй пъти след това, когато отразяваше войната в една или друга точка на планетата. Познаваше различните погледи на подобни очи; понякога блестящи от похот, понякога безизразни, невиждащи и мъртви.

Но независимо дали сияеха, или бяха помътнели, очите на убийците си приличат. В тях няма съвест, няма душа.

Тъмносивите очи, които срещна сега, принадлежаха на мъж с душа, макар и измъчена, и въпреки че проблясваха неспокойно, в тях се мяркаше и нежност.

Нежност? В очите на мъж? Докато наблюдават нея? Преди Коледа подобна мисъл би й се сторила нелепа, оптическа измама, халюцинация на болния й мозък. Но в Париж един мъж на име Жак бе гледал с изключителна нежност една жена на име Клер… а в Лондон мъж на име Джак гледаше по същия начин жена на име Сара.

— Здравей, Сара.

И гласът му прозвуча нежно. Толкова нежно, че прогони образите на прерязани гърла.

— Здравей, Коул.

— Благодаря, че се съгласи да се видим.

— О, за мен е удоволствие.

Ако Коул Тейлър е убиецът с черното сърце, както тя се безпокоеше да не се окаже, той щеше да съсредоточи цялото си внимание върху нея, да настоява да узнае всичко за нея, преструвайки се, че е най-зашеметяващата жена на света. Изпълнителят на любовни песни щеше да се впусне да я прелъстява още тази вечер — сцената щеше да започне днес и да приключи със смъртта й на четиринадесети февруари.

Но веднага след като си избраха вечеря, Коул обяви сериозно и тихо:

— Искам да поговоря с теб за Клер. Знам, че двете престанахте да си пишете. Доколкото разбрах от нея, е станало по твой избор. Моля те, разбери ме правилно, не възнамерявам да оспорвам решението ти, но Клер пристига в Лондон. Ще присъства на новогодишния концерт и на приема след това. Тимоти ми съобщи, че имаш покана и за едното, и за другото, и ако дойдеш, вероятно ще се срещнете с Клер. Исках да знаеш, защото ми се ще да й спестя всякакви неловки ситуации.

„Той не се опитва да ме прелъсти и въобще не ми създава илюзията, че съм най-зашеметяващата жена. Той е тук, за да ме моли да не нараня отново Клер.“

— Решението да прекъсна кореспонденцията с Клер беше и същевременно не беше избор, Коул. Просто се оказа невъзможно да продължава. Свързано е с мен, не с Клер. Тя наистина ли смята, че съм искала да прекратим писмата?

— Според мен, да. Не е споделяла подробности, но останах с такова впечатление.

Подробности. Сара добре ги знаеше. И сега за пръв път осъзна какво са означавали те за Клер. Приятелката й бе написала дълбоко емоционално писмо и понеже отговор не последва, е допуснала, че Сара е отвратена от трагедията и бруталността, които така чистосърдечно бе споделила.

Трябваше да й пише, дори след четири години. Трябваше да се досети какво ще си помисли и да й вдъхне увереност.

— Недоразумение е, Коул. И страшно ми се иска да го изясня. Дали ще приеме да се видим?

Сара очакваше той да се усмихне, защото познаваше добре Клер, нейната подкупваща щедрост, готовността й да прощава. Тя очевидно е простила на Коул за отхвърлената й любов през онзи далечен декемврийски ден. Клер сигурно ще прояви готовност да прости и на приятелката си, с която някога редовно си пишеха, нали? Или поне ще е готова да я изслуша?

Ала Коул Тейлър не се усмихна, а сивите му очи потъмняха и станаха почти черни. Сега вече приличаше на убиец: с леден поглед, готов да бие, удря, унищожава.

„Но не аз съм жертвата му — даде си сметка Сара. — Тъмният му, приспан гняв е насочен другаде.“

— Коул? — обади се тя тихо и без страх. Не го ли обяви току-що за убиец? И да, и не. Защото зад яростта му видя нежността на душата му. — Коул?

— Клер ще приеме да поговори с теб, Сара. Сигурен съм. Но няма да има възможност да те види.

 

 

Беше почти десет, часът, в който Коул Тейлър трябваше да започне нощната си репетиция в звукозаписното студио „Джемстоун“, недалеч на Уавертън Стрийт. Всеки момент телефонът ще звънне: или Сара, или неуниформеният полицай ще съобщи, че вечерята е приключила и Коул си е тръгнал.

Джак с трепет очакваше сигнала, беше нетърпелив от момента, в който двадесет и шест етажа по-надолу започна срещата. Но той впрегна обзелата го енергия и свърши добра работа.

— Искам да ми изровиш всичко, свързано с Коул Тейлър — нареди на частния детектив в Ел Ей. — Статии, видеозаписи, каквото откриеш, независимо колко тривиално изглежда. Искам и информация за Паулина Блис и Ашли Александра.

На колега във ФБР Джак каза:

— Трябва ми всичко известно за Коул Тейлър от момента, когато се е родил. И ще ми направиш ли проверка кога е пътувал из Щатите?

Джак проведе разговорите със САЩ по втория от трите телефона, инсталирани в стаята. Първият бе неприкосновен — запазен единствено за Сара, а третият бе факс, по който изисканите от него данни щяха да пристигнат.

Първият телефон най-после иззвъня в 10:05.

— Сара се обажда. Долу съм във фоайето с Коул Тейлър. След няколко минути тръгва за репетиция със състава си, но исках да се запознаеш с него. Възможно ли ти е? Свободен ли си?

— Идвам.

 

 

Докато се спускаше с асансьора към партера, Джак мислеше за гласа на Сара: спокоен, лишен от какъвто и да е страх. Възможно е, дори вероятно, Коул да е бил наблизо, докато тя говореше. Ако е така, значи е още по-добра актриса, отколкото си представяше, защото казаното звучеше много повече като искрена покана да се запознае с приятел, отколкото като измислената хитрост, в случай че Сара разпознае в този човек убиеца.

Впечатлението, че през последните два часа тя се е освободила от опасенията си относно Коул Тейлър, се потвърди в момента, когато ги видя да стоят във фоайето. Макар двамата да не разговаряха, Сара изглеждаше съвършено спокойна, точно както прозвуча гласът й преди малко… докато не го зърна.

Тогава се стегна, застана нащрек и го посрещна с напрегнат тон:

— Джак…

— Здравей.

— Джак Далтон, запознай се с Коул Тейлър.

Подаде ръка на мъжа, който познаваше двете жертви на убийствата, извършени миналата година, а на едната беше и любовник, погледна право в сивите очи на Коул… За миг, изпълнен с огромно напрежение, непроницаемото синьо се срещна със стоманеното сиво. Очите им останаха приковани, преценяващи; погледи, които нямаше да трепнат, ако ръцете им не се бяха докоснали.

С измъчена усмивка и израз, който сякаш умоляваше Джак да последва примера му, Коул погледна към дясната си ръка. И когато той се подчини, Тейлър обърна дланта си нагоре, за да покаже белега — обяснение защо ръкостискането е така изненадващо немощно за една пантера.

Разкритието не подейства успокоително на Джак. Сега той знаеше един от тревожните отговори на един от многобройните въпроси, свързани с Коул Тейлър.

„Надявам се, че играеш, Сара — помисли си. — Нямаш представа колко опасно и преждевременно е да обявим за невинен този омаен изпълнител на любовни песни.“

— Сара каза, че пишеш книга…

— Коул!

Сидни изведнъж се озова при тях; застана между Коул и Джак с блеснали от любопитство и явно одобрение аметистови очи, докато оглеждаше и Сара, и Джак.

Сидни, разбира се, познаваше Сара; всъщност знаеше за работата й и високо я ценеше. Сподели го, докато ги представяха. После тя насочи цялото си внимание към Джак и попита:

— А вие кой сте?

— Джак Далтон. Пиша книга за Сара и други военни…

— Биография за Сара? Това е толкова…

— Финално ли? — подсказа репортерката.

Сидни се засмя.

— Не, не… Толкова впечатляващо. Според мен е вече време някой да напише биографията и на суперзвездата Коул Тейлър. Книгата ще се продава като топъл хляб, докато почитателите му не открият, че страниците са празни. Той се държи малко тайнствено по отношение на миналото си… а и на настоящето си, ако трябва да сме точни.

— Но не и спрямо бъдещето ми — прекъсна я Коул дружелюбно. — Ще се окаже доста невесело, Сид, ако с теб не тръгнем към студиото веднага, защото там се намират двама доста придирчиви китаристи.

— Въобразяваш си, че Майк и Дейвид са вече в студиото? Отишли са навреме за репетицията?

— Там са, сигурен съм. Минаха оттук, докато чакахме Джак.

— Тогава си прав. Най-добре да тръгваме. Сара? Джак? Ще дойдете ли и вие? Не се съмнявам, че Коул ще ви допусне с радост.

— Наистина, заповядайте.

— Благодаря — отвърна тя. — Може би друг път, след като Клер пристигне.

— Ти познаваш Клер, така ли, Сара? — попита другата жена.

— Да. — „Бяхме, а може би и още сме, приятелки.“

— Тогава защо ние трите не предприемем нещо елегантно и женствено? Да вечеряме в „Кларидж“ или да пием чай в „Савой“? Без мъжете. Ще ви бъде ли приятно?

Сара изпита благодарност и възхищение. Сидни Куин бе не само потресаващо красива, но и умна. Нейната жизнерадостност несъмнено беше добре пресметнато поведение — трябваше да е в контраст с мрачността на Коул, със затвореността на Дейвид и с променливите настроения на Майк.

Прочутата Ел Сид бе цветното петно на групата, чаровната посланичка и сега великодушно предлагаше същото на Сара и Клер.

— Да — отвърна репортерката. — С радост, Сидни. Не се съмнявам, че ще е изключително приятно.

 

 

— Коул е много симпатичен — наруши Сара настъпилото мълчание, след като Коул и Сидни тръгнаха.

— Така ли?

— Да.

— За какво разговаряхте?

— За Клер. — Свъси вежди, като си припомни чутото тази вечер. — С Коул разговаряхме единствено за Клер.

— Да отидем ли някъде на по-спокойно място?

— Защо?

— За да ми разкажеш какво точно каза Коул.

— Не е важно. Той не е… не е възможно да е…

Джак въздъхна, хвана я под ръка и я насочи нежно, но решително, в отдалечен ъгъл на хотелското фоайе.

— Подготвени сме, че ще е изобретателен, Сара. Той ще се прояви като майстор на съблазняването.

— Изобщо не се опитваше да ме съблазни, Джак!

— Но все пак го направи, нали? Въпреки всичко, само след една вечеря на свещи, ти вече изцяло си убедена в неговата невинност.

— Въпреки всичко?

— Той е от Ел Ей — напомни Джак търпеливо. — Познавал е лично и двете жертви. И, Сара, Коул Тейлър е левак.

— Убиецът левак ли е?

— Вероятно. И при двата случая смъртоносната рана на врата е отдясно наляво. Което означава, че поне по време на удара убиецът е държал ножа с лявата ръка. За останалите рани не е установено.

— Значи не изключваш убиецът да си служи по-добре с дясната ръка?

— Не, но, Сара, няма да изключа веднага и убиец левак, който се появява сякаш по поръчка. — Тихо изреченото му предупреждение не предизвика изненада, а по-скоро разочарование. Това го накара да обясни по-подробно: — Представа нямам дали Коул Тейлър е човекът, когото търсим. Не твърдя, че е той. Просто е прекалено рано да правим заключения.

Сара съзнаваше, че той има право. Човек не решава загадка, като се вкопчи в първата попаднала му улика, но и не бива да я пренебрегва. Особено мъж като Джак Далтон, образец на ясна, безпристрастна логика. В момента бе така овладяно, разумно, вбесяващо рационален.

Обзета от напълно ирационален прилив на чувства към Коул и Клер, Сара отсече:

— Не е Коул. Просто не е. Освен това той дори не е…

— Не е какво, Сара?

— Нищо. — Сви рамене. — Доста съм уморена. Трябва да се прибирам вкъщи.

— Добре. Ще те изпратя… и няма да говоря.

— Не, благодаря ти. Всъщност иска ми се да се прибера пеша. Не е далеч и е съвсем безопасно, нали? Искам да кажа — особено след като главният заподозрян ще бъде в студиото до сутринта?

Наистина беше напълно безопасно за Сара Пемброук да върви по тъмните нощни улици на Лондон, независимо къде се намираше убиецът с черното сърце. Джак знаеше със сигурност. Но въпреки това, ако тя не бе така очевидно нетърпелива да се махне, да потъне в своята самота, той вероятно би и напомнил за обещанието да внимава… и да й обърне внимание, че не е обявил Коул Тейлър за виновен, а само за обект на по-нататъшно наблюдение… и ако е невинен, то лудият убиец с ножа може да се крие в сенките на хотела.

Но Джак виждаше истината: тази вечер предпазливостта нямаше значение за Сара. Единствено важно за нея беше да повърви сама в нощта.

Какво, по дяволите, й бе наговорил Коул Тейлър?

 

 

Този път розите — розови и бели — пристигнаха в сребърна ваза, а върху придружаващата картичка имаше подпис.

— Джак! — провикна се възторжено Франсис, щом го видя. — Фантастични са!

Той се усмихна. Добре. Но дали и тя смята така?

— Къде ги постави?

— В кабинета на Сара, естествено. Беше искрено изненадана и дори ми се стори малко притеснена. Понеже досега винаги си й изпращал червени рози, допускам, че се е учудила дали няма друг таен обожател.

— Според мен тя има доста, не смяташ ли?

— О! Да, разбира се. Признавам, отначало си помислих, че този букет е от Коул Тейлър.

— И какво? Разочарова ли се?

И дали тя се е разочаровала?

— Разбира се, не! С господин Тейлър започваме да се сприятеляваме по телефона.

— Днес пак ли се обади?

— В момента тя говори с него. — Секретарката хвърли поглед към телефона. — Моля за извинение — изглежда е приключила с този разговор.

— Приключих — потвърди появилата се на прага Сара. — Здравей, Джак.

— Здравей, Сара.

Очите й бяха ясно зелени, а на бузите й имаше руменина.

Не каква да е руменина, даде си сметка той, когато останаха насаме в кабинета й, а онова деликатно розово, което запомни, и избра за розите, които й изпрати.

Именно за тези рози, за грижливо подбрания подарък, говореше Сара:

— Прекрасни са, Джак. Благодаря ти.

— Няма защо. Приличат ми на теб.

Щеше да е чудесно винаги да си говорят за рози; за розовите пъпки с цвета на скулите й и за белите като копринената й кожа. Но във въздуха витаеше и нещо друго, освен уханието на рози. Призракът на току-що приключилия й телефонен разговор с Коул също се долавяше.

Призракът на Коул, на лъжите, тайните и… смъртта.

С въздишка, която изпълни Джак с надежда, че и тя предпочита да говорят за рози, Сара извърна поглед от цветята към него.

— Имам нужда да споделя с теб някои неща за Клер, за онова, което й се е случило. Тогава ще ме разбереш.

— Добре — съгласи се той, — а когато приключиш с разказа си за Клер, аз ще ти съобщя какво узнах за Коул. И тогава ти ще ме разбереш.

Качиха се в убежището на Сара на покрива. Леденият въздух отговаряше на настроението им в момента. Защото Сарините новини за Клер бяха леденостудени — и пронизващо остри — както и фактите, които Джак узна за Коул.

— Тя е сляпа, Джак, и това го мъчи. Според него тя е като истински войник. И съм сигурна, че е така, защото Клер е точно такава. Но той не може да се примири със случилото се. Едно чудовище не би изпитвало подобно състрадание. На един убиец това не би направило впечатление. Именно затова съм уверена, че Коул не е…

— Бащата на Коул е бил убиец, Сара. Убил е с нож.

Рано тази сутрин факсът избълва този смразяващ кръвта факт. Джак разговаря по телефона с полицейския началник в Харланвил и научи всичко за черната овца на градчето. Историята започнала, когато Коул бил единадесетгодишен, тогава пристигнал в града заедно с Джед Тейлър. А за по-ранните години на Коул? Роден бил в Бро Бридж седмица преди родителите му да се венчаят; има и второ свидетелство за раждане, за друго момче на семейство Тейлър, няколко години по-късно.

Малко преди вторият син да навърши две години, обвинили Джед Тейлър в кражба на наркотици. Четиричленното семейство буквално се изпарило от Сейнт Мартин, докато Джед и Коул не се появили в Харланвил. Очевидно, някъде през изминалите години госпожа Джед Тейлър е избягала, като е взела със себе си по-малкото дете и е оставила Коул сам с жестокия му баща.

Липсващите години в ранната биография на Коул Тейлър не представляваха никакъв интерес. Те само щяха да потвърдят известните вече на Джак подробности: че е имал нещастно детство и бъдещето му неминуемо е заредено с безсмислен гняв и насилие.

Насилието се проявило по най-драматичен начин, когато Коул бил деветнадесетгодишен… Фатална глава от биографията, която Джак си даде сметка, че изобщо не учуди лейди Сара Пемброук.

— Ти си знаела, Сара, така ли? Знаела си, че Коул вече е извършил убийство, и то с нож?

— Било е нещастен случай, Джак! Полицията може и да го води като самозащита, но и това дори е прекалено.

— Отказвам да повярвам, че си знаела и не си ми го казала.

— Не е никаква тайна. Цял Харланвил…

— За мен досега беше тайна, Сара! И ти укри тази тайна от мен. Снощи стана въпрос, че Коул е левак, а ти беше готова да ми противоречиш именно защото си знаела, че е левак не по рождение, а заради този акт на насилие?

— Той не е убиец, Джак!

— Наистина пет пари не давам дали Коул Тейлър е невинен или виновен. Не говорим за това.

Ставаше въпрос за тях. Джак прокара ръка през косите си и се взря в потъмняващото зимно небе зад Сара.

— Дали някога ще си имаме доверие?

Въпросът бе по-скоро реторичен и отправен към небесата, а не към нея. Единственият отговор, който младият мъж очакваше, бе от тъмното навъсено небе и той беше — не.

— Да.

Джак извърна поглед от небето към нея. Желаеше да види жената, която така смело обяви, че един ден между тях ще настъпи доверие и чийто глас сякаш даваше обещания и за други неща. Но тя вече бе изчезнала, тази жена в мечтите на Джак. Сега видя единствено объркване — сякаш Сара бе потресена, че устните й са произнесли подобна дума.

Въпреки това с много нежност в гласа той попита:

— Наистина ли, Сара?

Жената сянка бе проговорила. Онзи глупав призрак. Кошмарният символ на лудостта.

— Да — повтори тя, но съвсем не така убедително. Жената сянка бе изчезнала. — Наистина.

— Чудно ми е кога. — Този път Джак не получи отговор; поне не отговор, изречен на глас. Но забеляза тъмните сенки на всички тайни, които Сара възнамеряваше да запази. — Какво още не споделяш с мен, Сара? Че любимото питие на Коул е шампанското? Че двамата сте изпили снощи една бутилка?

— И двамата не пихме нищо!

„Не ти е било нужно да пиеш, когато си с Коул Тейлър, когато си вечеряла с предполагаем убиец, но ти беше нужно да пиеш чаша след чаша, докато бяхме заедно?“

Сара най-после забеляза гневната искра в очите му. Тя подозираше, че в него тлее ярост. Тя трябваше да е налице. Но до този миг Джак я потискаше; държеше я скрита зад ледения си контрол.

Ала сега… Сега ядът бе потиснат, овладян така бързо, сякаш въобще не се бе проявявал.

— Всъщност искаш да ми кажеш още нещо шокиращо за Коул. Нали, Сара? Като например фактът, че рожденият му ден е на четиринадесети февруари.

— Знаех и това — сподели тя съвсем тихо. — Но наистина бях забравила.

— Тогава нещо друго?

— Да, наистина има нещо друго. Но то не е шокиращо, Джак, и няма нищо общо с убийствата — заяви тя, докато си мислеше: „Защото ние с него сме много еднакви; обединява ни нашата любов към Клер. Тя е била като слънчева светлина и за двама ни. За Коул — сърдитото, отчуждено момче, и за Сара — самотното, отчаяно момиче. И сега…“ — Коул ме помоли за една услуга. Нещо, което непременно ще направя.

Джак забеляза нейната решителност. Жената войн твърдо държеше на своето, готова бе да му се противопостави, да защитава Коул.

Но изведнъж Сара някак се поуплаши. Като че ли се опасяваше, че Джак ще й попречи да изпълни молбата на Коул.

„Тя се страхува от мен… но не и от Коул!“ Гневът го обзе отново. Но този път той потисна пламъците му, преди да си проличат в очите. Зарови гнева дълбоко в себе си. И Джак отново изпита топлина; много могъща топлина. Не от ярост. А от любов.

Обичаше я. Обичаше тази сложна жена, която изричаше толкова много лъжи, и сърцето му отново затуптя единствено за нея.

— Кажи ми, Сара — подкани я той. — Какво иска да направиш за него Коул Тейлър?