Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Imagine Love, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Божанова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 25гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2012)
- Разпознаване и корекция
- varnam(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Катрин Стоун. Черно сърце
ИК „Бард“, София, 1996
Американска. Първо издание
Редактор: Лилия Анастасова
История
- —Добавяне
Шестнадесета глава
— Ето ви и вас! — Преди днешното разкритие обръщението на Франсис можеше да прозвучи сърдито, с упрек. Ала сега съдържаше единствено вълнение, а изразът й излъчваше уважение. Днес тя научи невероятни неща за Сара. Първо — съществуването на Джак, разкошният й любовник, а ето и това. — Обади се Коул Тейлър. Самият Коул Тейлър. Иска да ви види. Предложи да вечеряте заедно довечера в „Дрейк“, но ако не ви е удобно, ще съобрази програмата си с вашата. Коул Тейлър, Сара, представяте ли си? Добре ли го познавате?
— Какво? Ами всъщност… не. Предполагам, че Тимоти стои зад всичко това — промърмори тя намръщена.
Тимоти би могъл да изрежисира среща между принца на студиото „Джемстоун“ и принцесата на „Глобални новини“. Но истинският Тимоти Аскуит нямаше да го стори по този начин. Поканата щеше да дойде от него, а не от Коул.
Франсис сложи край на съмненията, като заяви:
— Не допускам идеята да е на господин Аскуит. Стори ми се много по-лично. Всъщност Коул Тейлър съобщи защо иска да се видите. Желае да разговаря с вас за жена на име Клер.
— Колко добре познаваш Коул Тейлър?
Въпроса зададе Джак; постави го в момента, когато двамата останаха сами. Гласът му звучеше едновременно мек, но и пронизващ.
— Аз… Никога не сме се срещали.
— Клер познава ли го? — Сара съвсем точно схвана какво я пита: беше съвсем разбираемо и оправдано, ако питаше с разгневен тон: „Клер ли е името, което използваш пред мъжете, Сара? С Коул Тейлър, с мен и с много други?“ Тонът му обаче беше спокоен. Необходимо му бе да знае. — Сара?
— Клер е Клер Чембърлейн. Двете си кореспондирахме… Клер живееше в Луизиана, в едно малко градче, Харланвил. И Коул живееше там. В Париж, когато ме попита как се казвам, ми хрумна нейното име. Никога преди не съм го използвала.
— Разбирам. — Непринудената усмивка на Джак изгря като облекчение за всички: и за Сара, и за Джак, и за Жак, и за Клер. — Но защо Коул иска да разговаря с теб за Клер?
— Честна дума, нямам представа. С Клер престанахме да си пишем преди дванадесет години.
— Защото…
— Защото — животът ми бе разбит, натрошен на парчета превърнат в лудост — се отдалечихме една от друга.
— А какво стана с Клер и Коул?
— Сега не знам нищо за тях. От време на време са ми попадали статии за него, но нейното име не съм срещала.
— Но някога, в Харланвил, те са били близки, нали?
Сара се замисли и неволно сви вежди.
— С Клер си разменяхме писма като дневници.
— Опитваш се да ми кажеш, че като го споделиш с мен, все едно ми разкриваш нечия тайна?
Лицето й помръкна, думите й прозвучаха извинително:
— Нещо такова. Особено като… — Тя се спря внезапно, а после изрече забързано: — Всъщност може и да има значение.
— Може — насърчи я Джак. — Коул Тейлър може да е част от загадката, разбира се, може и да не е. Но на този етап е безразсъдно да го смятаме за човек, който не представлява интерес. Особено ако имаме предвид връзката му с Паулина Блис и Ашли Александра.
— Той ги е познавал, така ли?
— Да. И двете. Много добре. Паулина Блис е загинала по времето, когато е била любовница на Коул Тейлър. Името му се среща във всички полицейски доклади.
— Като заподозрян?
— Като многократно разпитван. Коул очевидно е чакал Паулина в къщата си в Малибу късно същата вечер. Но тъй като тя не се появила и не вдигала телефона, той отишъл до дома й в Бел Еър. Не е влязъл. Твърди, че не разполагал с ключ. Позвънил на полицията от телефона в колата си.
— Но никога не са му предявявали обвинение за случилото се?
— Не. За голямо разочарование на хората от прокуратурата. Просто нямало в какво да го обвинят. Не разполагали с достатъчно — всъщност с никакви — улики, за да го свържат с престъплението. Процесът и без това щял да бъде изумен, а замесването на човек с неговата известност… — Кобалтовите очи на виртуозния специалист по загадките се приковаха в нейните: — Ти не знаеше за връзката на Коул, с която и да е от двете актриси и въпреки това оставам с впечатлението, че допускаш той да е убиецът. Кажи ми защо.
Сара сви рамене.
— Той е от Лос Адакелес и е известен. Нали очакваме появата на такъв човек?
Имаше и още. Джак беше абсолютно убеден. Сара не му казва всичко. Някаква тайна, споделена навремето с Клер.
— Приемам, че Клер и Коул са били близки някога, в Харланвил.
— Тя много държеше на него. Изключително много. — А той я нарани ужасно. — Но това беше отдавна. Тогава бяхме още деца.
— И сега Коул е тук и желае да разговаряте за нея.
— Да. И аз ще се срещна с него, Джак. Ще приема поканата му за вечеря.
— И ще бъдеш предпазлива, нали?
Нетрепващите й очи отговориха преди нея. В зелените им дълбочини Джак съзря истина, която дори Сара не успяваше да скрие: има и още нещо; тревожна, а вероятно и опасна тайна, която тя знае, но няма да сподели.
— Да — обеща. — Ще бъда предпазлива.
Със самото си раждане Сара Пемброук се оказа разочарование за родителите си. Те възнамеряваха да имат само едно дете, едно разсейване от несравнимо по-важните за тях удоволствия от живота, и дълбоко се бяха надявали, че отрочето ще е син. Но бебето се оказа момиче — деликатно, крехко и слабо, едва повярваха, че е тяхно. Какво се случи с гените, които ги правеха изключителни във всички физически начинания, като се започне от лова на лисици и се завърши със секса?
Лейди Сара дори не изглеждаше така, както беше редно да изглежда тяхната дъщеря: с бледо лице, а не с пращящи от здраве червени бузи; гарвановочерни, а не златисторуси коси и макар от най-ранната й детска възраст да бе очевидно, че притежава изключителна аристократична красота, това не беше достатъчно. Момичето не беше достатъчно за тях.
Робърт и Дженев Пемброук не отделяха много време за занимания с дъщеря си — изпитваха прекалено голямо разочарование от появата й. Сара го знаеше. Но независимо от това се стараеше. О, как се стараеше!
Репетираше какво ще им каже при следващата среща, през кратките мигове, когато преминаваха като полъх през живота й. Думите й бяха отчаяни, импулсивни, често придружени от необмислени постъпки.
— Погледни ме, мамо. Научих се да карам колелото. Погледнете ме, моля ви. Вижте каква спортна фигура имам. Наистина приличам на теб, татко?
Но жената, която един ден щеше да тича като газела, не притежаваше тази изящност в детството си. И през кратките мигове, когато родителите й проявяваха поне малко внимание, крехката й координация често я подвеждаше. Залиташе и падаше, с което отново ги разочароваше; балерина, която изобщо не умее да танцува; тенисистка, която не уцелва ни една топка; ездачка, ужасена от коня, който се очаква да контролира.
Нямаше никакво значение, че лейди Сара е изключително умна. Това се очакваше. Нали и родителите й са интелигентни? Важното беше, че вместо изящество се виждаше колко е недодялана; там, където трябваше да има успехи, се нижеха провали; отчайваше се, вместо да запази спокойствие и увереност.
„Такава съм — ридаеше младото сърце на Сара. — Обичайте ме такава, моля ви.“
На осмия рожден ден на Сара граф и графиня Пемброук обявиха решението си да изпратят момиченцето в престижен пансион за млади девойки в Южна Франция. Така е най-добре, обясниха й те и тя се съгласи. Може би във Франция, където не познава никого и никой не знае нищо за нея, ще започне отначало, ще завърже приятелства…
Ала новите й съученички незабавно доловиха отчаянието, превърнало се в нейна неотделима черта, както черните й коси и снежнобялата кожа. Силното й желание да я харесват прогонваше всички. Сара нямаше приятелки в пансиона. Той представляваше училище, пълно с момичета, които схващаха, че ако тя има възможност, изисква от тях много повече, отколкото са склонни да й дадат.
През третата година в пансиона се появи учителка от Харланвил. Положително ще се окаже забавно, да не говорим, че е и образователно, ако младите й ученички започнат кореспонденция с връстници в Съединените щати, реши новата преподавателка. Тя писа на любимата си учителка Огъста Чембърлейн и двете разработиха план. За подрастващите в Харланвил — град в съседство с френскоезичната част на Луизиана — щеше да е полезно да знаят езика; същото важеше и за възпитаничките на пансиона, дошли от цял свят. Затова програмата предвиждаше поне част от всяко писмо да се пише на френски.
За голям късмет и за голяма радост на Сара Пемброук именно покритата с лунички ръка на Клер Чембърлейн изтегли листчето с нейното име от сламената шапка на леля Огъста. Писмата им се превърнаха в интимни изповеди за живота им; дневници, в които споделяха тайни и мечти; правеха смели признания, бликнали направо от сърцата им, и то единствено и само на френски.
Сара призна пред Клер колко е самотна и великодушното момиче отвъд океана откликна, като я насърчаваше и обнадеждаваше. Клер с радост сподели леля Огъста със Сара, така живо описваше съвместния им живот, че тя почти усещаше топлината от присъствието на Огъста. Клер довери на далечната си приятелка и за обичта си към момчето, което срещна в гората при ръкава на реката… Двете продължаваха да си пишат, а момчето постепенно се отдалечи от Клер и се превърна в млад мъж, който се отнасяше жестоко и насмешливо към прекрасното момиче, към някогашната си приятелка.
Клер рисуваше портрета на Коул с любов, независимо какво й причиняваше той. Сара преживяваше всяко негово предателство заедно с Клер, усещаше със сърцето си всяка нанесена рана. Съществуваше обаче една разлика: Клер остана сляпа за жестокостта на Коул Тейлър, но не и тя. Годините на съзряване, на разцъфване в сияйна красавица дадоха на Сара нови болезнени уроци за любовта — колко себична, колко болезнена е понякога.
Младите аристократи, с които родителите й настояваха да се среща, я искаха, желаеха я отчаяно. Но чувствата им съвпадаха с тези на родителите й: искаха я само за да им помага самите те да изглеждат по-добре, искаха я, за да им доставя наслада. Сара посрещаше несекващото внимание с ледено презрение и с безразличие, зад които криеше истинската си самота и растящото си отчаяние. Момчетата не проявяваха интерес да се сприятеляват с нея, да я опознаят, точно както и съученичките й.
Лейди Сара Пемброук имаше една приятелка — момичето от Луизиана, с което си кореспондираше. И в преценките си за Коул беше раздвоена. Дали, базирайки се на личните си терзания с „любовта“, да разкрие пред Клер какво мисли тя за Коул? Или да се прави, че продължава да вярва както досега, че нещата с Клер ще бъдат по-различни, че трябва да бъдат по-различни и момичето, чието сърце блестеше като злато, ще открие истинското щастие? Вероятно Клер имаше право относно Коул: той заслужава любовта й и независимо от доказателствата за противното е любвеобилен и внимателен.
Сара не сподели с приятелката си опасенията си за Коул. Трудно й беше да ги изрази писмено, дори на френски. Освен това, реши тя, ако изобщо някога сподели съмненията си, ще го направи в личен разговор.
Престоеше двете приятелки да се срещнат, на срещата щеше да присъства и леля Огъста. Клер и Огъста щяха да пристигнат в Лондон през юни, Сара ще им покаже всичко. И щяха да говорят за толкова много неща…
Шест месеца преди дългоочакваната среща дойде трагедията. Тя порази и двете момичета, две самостоятелни и съвършено различни събития, изпълнени с насилие, се случиха от двете страни на океана. Но имаше и едно странно съвпадение: трагедиите се разиграха в един и същ декемврийски ден, по едно и също време.
За Клер денят, завършил със смъртта на бащата на Коул, бе изключително радостен. Не така обаче стояха нещата с шестнадесетгодишната Сара. Онзи двадесет и трети декември започна зловещо и вървеше от зле към по-зле.
В онзи зимен ден, точно преди да се развидели, тя и родителите й бяха отвлечени. Тримата тежковъоръжени мъже нахлуха в имението им в Норфолк, упоиха ги с хлороформ и ги пренесоха с камионетка в задушно мазе. Щяха да останат там, докато не бъде платен откупът.
Единственият мотив за престъплението се оказаха парите. И тримата похитители бяха англичани. Никой не предяви политически мотиви, освен най-древния: вечната борба между богатите и бедните.
— Ние сме наследници на Робин Худ — настояваха мъжете и насмешливото им изражение се долавяше дори под нахлузените на главите чорапи.
Претенциите се попромениха след няколко часа, докато чакаха да позвънят за последен път на Саймън Бекуит-Джоунс. Като близък приятел и същевременно личен адвокат на семейството бе натоварен със задачата да събере парите за откупа, без да уведомява за случилото се Скотланд Ярд.
— Много си готина всъщност — подхвърли един от похитителите. Говореше на Сара, а очите му — подигравателни, ужасяващи — проблясваха под маската. Обърна се към съучастниците си за мнението им: — Какво ще кажете, а? Заслужаваме награда, не смятате ли? И какво по-добро от тази красива девойка? Ти си девойка, нали, лейди Сара?
Не можеше да говори. Но тя чакаше, а и сърцето й чакаше да чуе два други гласа.
„Ще докоснеш дъщеря ми само през трупа ми“ — ще предупреди баща й, и то така убедено, че похитителите неминуемо ще се откажат от намеренията си.
„Вземете мен — ще умолява майка й, ненужна молба, като се има предвид заповедта на баща й, но все пак идваща от сърце. — Вземете мен, а не моето невинно момиче.“
В сърцето си Сара чуваше тези думи. Ала те бяха халюцинация, даде си сметка тя, просто фантоми на глупавите й надежди.
Цареше тишина и когато погледна към родителите си, дори в сумрака на мазето, забеляза познатите й изражения.
Предстоящата случка тревожеше граф и графиня Пемброук. В това нямаше съмнение. Тревожеше ги, защото бе проява на безвкусица. И поредното разочарование. Тялото на дъщеря им не притежаваше грацията да тича, да танцува, да язди. А сега, вместо подобни заслужаващи одобрение занимания същото лишено от грация тяло, но вече твърде женствено, щеше да стане предмет на нещо в разрез с добрия тон, и то… с най-долни престъпници.
Насилието бе извършено на каменния под в краката на родителите й. В действителност изнасилването на Сара Пемброук не продължи повече от няколко минути. Но за невидимия часовник на сърцето й, за духа и душата й, тези болезнени и изпълнени с предателство минути се оказаха цяла вечност.
Сара искаше да умре, молеше се да умре. Губеше толкова много кръв, че неминуемо краят щеше да настъпи скоро. О, защо междувременно не загуби съзнание.
Но тя не загуби съзнание. Не успя. Умът й, изключително ясен, вече се досещаше до какво ще доведе това предателство. Даваше си сметка за лудостта, която ще последва.
Вероятно Сара можеше да умре или изнасилвачите щяха да се отегчат от безжизненото й тяло и да насочат похотта си към майка й. Дали пък тогава нямаше да види баща си безстрашно да се впуска в битка на живот и смърт, но да не допусне да докоснат съпругата му. Ала преди похитителите да се изморят от нея, докато все още намираха наслада да раздират крехката й плът, семейство Пемброук бе спасено.
Похитителите се редуваха един след друг върху Сара, а през другото време гледаха и същевременно охраняваха родителите й. Последното се оказа лесна задача. Съвсем очевидно нито един от тях нямаше да предприеме нещо, за да спаси дъщерята.
Мъжете почти не обръщаха внимание на пленниците си. Но съвсем ясно доловиха по-отдалечени звуци. Чуха отварянето на някаква врата, тропота на бързо приближаващи се стъпки и докато полицията се появи, престъпниците бяха готови. Пресрещнаха ги и откриха огън.
Последва продължителна престрелка, развихри се същинска буря, по време на която членовете на семейство Пемброук останаха сами. От мястото им в мазето не се разбираше кой ще излезе победител — престъпниците или полицията. В случай, че е полицията обаче, гледката на окървавената, лежаща на пода лейди Сара Пемброук бе недопустима.
Като колоси на обществото, ревностно спазващи етикета, родителите на Сара се заеха да заличат скандалните следи — истината! — от местопроизшествието. Дженев Пемброук се захвана да изтрие най-издайническите петна кръв с парцали, съдрани от нощницата и халата на дъщеря си, и когато приключи, ги натика в джобовете на копринения си халат. После майката и бащата изправиха голата си дъщеря на крака и приключиха с родителското — и общественото — задължение, като я загърнаха в огромния халат на графа… и то точно в момента, когато на прага застана първият полицай.
Дали Робърт и Дженев Пемброук изпитваха угризения? Осъзнаваха ли, че през тези мигове в задушното тъмно мазе прекрачиха границата между несъвършени родители и достойни за окайване хора? Заклеха ли се да изкупят вината си?
Може би да, може би не. Но каквито и белези за подобно родителско разкаяние да се бяха появили, те изчезнаха мигом, когато Сара прекара коледните празници, без да отрони и дума. Дъщеря им отново не се държеше както трябва! Защо не забрави неприятния инцидент? Нали всичко приключи? Ала Сара не се държеше както се искаше на Робърт и на Дженев и след време провалът, вината сякаш бяха нейни, а не техни.
Сара чуваше как родителите й разказват за преживяното на приятелите, поднасяха свой редактиран вариант. И неизменно завършваха с думите, че колкото и ужасно да звучи, се радват, защото и тримата похитители загинали на местопрестъплението.
За жалост, добавяха те шепнешком, гледката на разкъсаните от куршуми трупове, безжизнените им лица, вече без маски, се оказали прекалено много за Сара. Тя просто не можела да дойде на себе си от травмата.
Докато настъпи времето Сара да се върне в пансиона в Кент, където я оставиха на тринадесетгодишна възраст, тя се бе превърнала, по думите на майка й, „в абсолютно невъзможно същество“.
— Не се храни, не говори — оплакваше се Дженев на Саймън Бекуит-Джоунс. — Дори не се движи, ако не я подтикнеш. Седи, вперила поглед в пространството.
Сара желаеше да обърне поглед към родителите си и да им обясни мълчаливо, но ясно, че те са истинските престъпници, крадци и убийци, че са задигнали последната капчица надежда от детето си и са я унищожили напълно. И, мислеше си тя, именно нейните родители са похитители. През всичките тези години бяха държали сърцето й в плен, далеч от измамата, че е възможно да бъде обичана, да спечели любовта им, стига да се постарае.
Граф и графиня Пемброук имаха вина за последното гнусно престъпление, но не и за по-дребните неща и лъжи. Наистина, през целия си живот те й повтаряха, че е недостойна за защита и обич. Начинът, по който пожертваха девствената си дъщеря върху каменния под, само доказваше тази неоспорима истина.
Сара не бе нужна никому.
А сега вече се превърна в досадница, в срамно петно. В Лондон, в просторната къща близо до Риджънт Парк, тя не ги притесняваше. Беше като цвете в саксия — икономката можеше да я полива от време на време и да я мести от един прозорец на друг, ако се появи течение.
Но в провинциалното имение в Норфолк, където обичаха да канят многобройни гости за уикендите, Сара определено пречеше. Нямаха никакво желание да се занимават с нея.
Трябваше да се отърват от дъщеря си — за пореден път.
— Помогни ни, Саймън — умоляваше Дженев. — В крайна сметка ти си виновен. Ако не бе тръгнал против волята на похитителите и не се бе обърнал към Скотланд Ярд…
— Нямаше да бъдете спасени.
— Прав си. Щяхме да сме мъртви, а това може би щеше да е по-добре! — Гласът на Дженев стана угрижен. — Според мен е луда. Е, не й личи засега, но… Няма ли къде да я изпратим?
Имаше специални изисквания към мястото, където лейди Сара Пемброук щеше да бъде настанена. Дискретността — от психиатрите до готвачите — бе от първостепенно значение. Според официалната версия тя заминаваше за Швейцария да довърши образованието си. Нейно било решението да напусне Англия, така щяха да твърдят. Сара копнеела за спокойствието на Алпите, далеч от неприятните спомени за случката по Коледа.
В действителност остана в Англия — в луксозна и скъпа клиника близо до Корнуол. Наоколо имаше планини. Бели каолинови планини, които след преработка се превръщаха в порцелан.
А що се отнася до спокойствието? Дали можеше да се намери между каменните стени на клиниката? Вероятно онези, чиито сърца и души бяха в мир, успяваха. Та нали това бяха земите на крал Артур в крайна сметка, на магьосника Мерлин и на доблестния Галахад. На север се издигаше замъкът, където бе роден легендарният крал. На юг лежеше езерото, в което бе намерил меча си Ескалибур.
Дали по тези приказни места се лекуваха всякакви рани? Във всеки случай не и раните на Сара. Тук тя се чувстваше като в затвор. Не че възнамеряваше да избяга. Защо да го прави? Къде би могла да отиде? Но й се искаше да не я дебнат всеки миг, да има поне известно усамотение. А всяко нейно движение, всяко развитие на лудостта й, разрошените й дълги коси, непрекъснатото й бродене из градините, се наблюдаваха и се докладваха. И чакаха да чуят думите й, когато тя най-после наруши мълчанието си.
По-малко от месец след случката, причинила лудостта й, Сара усети някакво чуждо присъствие. Сякаш се прояви дълбоко у нея — малка искрица надежда й обещаваше, че никога повече няма да е сама… Само да успее да я съхрани.
И тя положи всички усилия да я опази. Започна отново да се храни, да почива, да спи, за доброто на своята дъщеря. Нейната дъщеря. Сара безрезервно вярваше, че нейното мъничко бебе е дъщеря, чудо, станало по Коледа, първична невинност, а не символ на насилие.
Сара разговаряше с дъщеря си. Отначало в мислите си, после — шепнешком. „Ще те защитавам — кълнеше се тя. — Никой никога няма да те нарани. Ще бъдеш в безопасност, щастлива и обичана; двете ще се забавляваме толкова много, нали? Ще се смеем, ще разговаряме, ще играем. И никога няма да бъда толкова заета, че да не ти обръщам внимание. Никога. Винаги ти ще бъдеш най-важното нещо в живота ми. Винаги.“