Катрин Стоун
Черно сърце (16)

Петнадесета глава

В осем и четиридесет и пет — така се уговориха, преди Джак да си тръгне предишния следобед. Тогава ще пристигне в Мейфеър, за да я придружи до работата й. Джак знаеше кода на охранителната система в сградата, но точно в 8:45 натисна друга комбинация и в надстройката на покрива иззвъня телефонът.

— Здравей. Джак е. Тук ли да изчакам, или да се кача?

— Качи се, разбира се, но ми е нужна поне минута, за да натисна бутона за вратата. Трябва да уведомя в Скотланд Ярд, че имам посетител.

Джак отвърна на шегата й с усмивка:

— Много правилно, Сара. Явно си готова да сътрудничиш.

— Нали обещах. Лимузината долу ли е?

— Да.

— Тогава слизам.

 

 

Лимузината „Ролс-ройс“ се осигуряваше от телевизионната мрежа — луксозна предпазна мярка далеч преди заплашителното писмо с черното сърце. Сара бе знаменитост и следователно — мишена. Тимоти Аскуит твърдо бе решил да осигури на репортерката звезда толкова безопасност и щастие, колкото е възможно.

Джак възнамеряваше да сподели със Сара за какъв ще се представи, та честите му посещения в кабинета й… и в живота й… да имат приемливо обяснение. Скотланд Ярд и мултимилионерът, собственик на телевизионната мрежа, вече одобриха плана. И той се надяваше, окуражен от начина, по който Сара го посрещна, че и тя ще го приеме без възражения и дори ще се усмихне.

Но Сара Пемброук се настани в лимузината до него мълчаливо и сега стоеше твърде сериозна и напрегната; това състояние сякаш се дозасили, докато прекосяваха Темза по моста Уотърлу и пред тях се появиха блестящите сребърни кули, където се помещаваше телевизионната мрежа. Именно там работи Сара, там е звезда. Възможно ли е да ненавижда деня, който й предстои?

Застанаха на тротоара на Белведер Роуд пред сградата, приютила най-мощната осведомителна агенция в света. Едва тогава Джак наруши мълчанието. Зададе въпроса, чийто отговор вече знаеше, но все пак искаше да напомни на репортерката, че заедно ще разрешават загадката, свързана с черното сърце.

— Кой да съм аз, Сара? — Познат от Америка? Любовник от Париж? И понеже въпросът очевидно я обърка, поясни: — Убиецът може да е някой от твоите колеги. Нали няма да ме представиш като съветник към ФБР, пристигнал да подпомогне на Скотланд Ярд?

— Не — съгласи се тя, но побърза да го увери: — Никой няма и да попита.

След тези думи извърна глава и се загледа в изящния свод — главния вход на сградата. Изразът й бе доста необичаен. В него се четеше смелост, гордост и боязън. „Прилича — помисли си Джак — на смел и горд човек, изправен пред готов за стрелба взвод.“

Нямаше логика. Сградата на телевизионната мрежа трябваше да представлява символ на всичко постигнато от Сара Пемброук; трябваше да бъде като неин втори дом. Джак предполагаше и се надяваше да бъде така. Като имаше предвид жилището й, той си представяше, че Сара живее истински, усмихва се и разцъфва в собствения си кабинет.

Но очевидно случаят не беше такъв. И само миг след като влязоха в лъскавото гранитно фоайе, Джак разбра причината. Беше изписана върху лицата на всички, които срещнаха: никой не харесваше лейди Сара Пемброук. Никак. Когато поздравът не можеше да се избегне, когато беше невъзможно да не се размени някоя дума, колегите й проявяваха сдържаност и студенина.

Нима Сара се ползва с името на тиранин? Безупречно възпитана дама, която изпада в яростни пристъпи? Да не би да се държи с подчинените си грубо, безмилостно или пък ги уволнява при най-незначителната грешка?

Джак не се съмняваше в перфекционизма й. Но и правилно се досещаше, че подобни изисквания за съвършенство тя прилага най-напред спрямо себе си.

Даде си сметка, че по лицата на колегите й няма страх или ужас, че лейди Сара Пемброук ще издаде внезапно заповед, от която да загубят работата си. Ако всъщност някой се страхуваше, това бе самата тя. Изглеждаше като попаднала на непознато място, като натрапник. Тя не се вписваше в тази действителност.

Редно бе Сара да има тук приятели, колеги, които я прегръщат с възхищение и уважение, а с някои дори да споделя по нещичко от личния си живот. Но очевидно репортерката звезда нямаше приятели тук. Нямаше приятели никъде.

Джак трябваше да се досети. Жената, която сама прекарва Коледа, е винаги сама.

„Повече няма да е така, Сара. Аз съм тук. Загрижен съм за теб. Искам да съм ти приятел… ако ми разрешиш.“ — Окуражаващата усмивка на Джак остана незабелязана, тъй като Сара бе прекалено увлечена и бдителна. Имаше вид на войник, който си прокарва път през минирано поле. А дали в него не се крие и убиец с нож? Тя няма да забележи смъртоносната опасност, преди да стане прекалено късно.

Нямаше обаче да нападнат Сара Пемброук между тези лъскави сребристи стени. Дори убиецът да е тук и да е решил да нанесе удара си в кабинета й, а не в дома й, това нямаше да се случи. Мерките за безопасност в сградата бяха изключителни.

Да, човек с шампанско и букет рози би влязъл. Ала не и с ловен нож, дори с джобно ножче — изключено беше да убегне на контролираните от въоръжена охрана свръхчувствителни уреди за откриване на метал, през които задължително минаваха всички.

Сара не можеше да бъде убита тук. Тя можеше само да бъде дълбоко наранена от хората, които така недвусмислено показваха, че не желаят да са нейни приятели.

 

 

Докато стигнат до двадесет и осмия етаж, Джак знаеше, че тя вече е усетила предизвикателно хвърлената ръкавица. Приближаваше кабинета си със забързана крачка. Почти стигна. Скоро, съвсем скоро, ще се скрие зад плътно затворената врата.

Дали си спомня, че той е до нея? „Ще си спомни“ — обеща си Джак. Веднага щом останат сами в убежището, каквото представлява кабинетът й, ще я изчака да насочи вниманието си към него и ще й каже истината.

„Аз съм твой приятел, Сара. — Очите й ще трепнат изненадани, невярващи и с искрица надежда. И заради тази надежда Джак ще повтори думите си, този път по-бавно, като най-тържествено обещание: — Аз съм твой приятел.“

Планът му се провали до вратата на кабинета й.

— Адриан иска да ви види — съобщи секретарката. Изрече го вместо поздрав и в тона недвусмислено се долови задоволство, сякаш шефката й е в беда и тя тайничко е доволна от създалото се положение. — Чака ви.

Джак реши, че заета изцяло с личната си война, Сара е забравила за присъствието му. Ала грешеше. Тя се обърна към него и се извини:

— Ще те помоля да изчакаш тук няколко минути.

— Никакъв проблем — увери я той и я дари с нежната усмивка, родила се в Париж специално и единствено за нея. — Изцяло съм на твое разположение.

 

 

Избра си „Лондон Таймс“ от купчината вестници, оставени в приемната, и се настани на дивана. Ясно долови любопитния поглед, който го следеше, и преди да прочете и думичка, секретарката заговори:

— Желаете ли кафе, господин… или офицер…

— Господин. Казвам се Джак Далтон. Не, благодаря.

Набързо прецени жената, която не желаеше да бъде секретарка на Сара. Млада, хубава и умна, реши Джак. И любопитна. Сложи вестника настрана, заинтересуван далеч повече от всяка нейна информация, отколкото от събитията по света.

— Идва офицер от полицията. Точно преди празниците.

— Да, знам. Напразна тревога.

— О… А вие кой сте, господин Далтон? — настоя тя и засили впечатлението у него, че проявява силно любопитство към работата на Сара и не устоява на изкушението да приложи изследователските си умения. — Ще ви интервюира за репортаж ли?

— Не. А и спокойно можете да ме наричате Джак.

— Добре. Аз съм Франсис. — Наклони силно глава и уточни: — Сара няма да ви интервюира?

— Не. Всъщност е обратното. Аз ще я интервюирам. Пиша книга за Сара.

— Но…

— Но?

— Искам да кажа… Тя знае ли? Господин Аскуит знае ли?

— Да. — Отговорът съдържаше половината от истината. Сара не знаеше за какъв ще се представи той, каква е фалшивата самоличност на Джак Далтон, но собственикът на „Глобални новини“ знаеше. — Защо си изненадана?

— Ами просто мислех, че Сара категорично отказва да се пише книга за нея. Последния път решително се възпротиви на подобно предложение, направено от самия господин Аскуит. — Франсис провокативно вдигна вежди. — Смятах Тимоти Аскуит за най-настойчивия мъж на света. Но може да се окаже, че сте вие.

— Аз, Франсис, съм приятел на Сара.

Джак възнамеряваше да каже тези думи на Сара и очакваше да бъдат посрещнати с изненада и недоверие. Но те направо поразиха секретарката. „Приятел на Сара? Невъзможно! Ледената кралица няма приятели; особено мъж като теб.“

Внезапно изненадата на мечтаещата за репортерско място девойка се замени с изражение на тържество:

— Ти изпращаш червените рози, нали? Ти си мистериозният мъж в живота й. Никога не вярвах напълно… — Франсис спря внезапно и рязко си пое дъх; — Искам да кажа, розите са проява на чудесен вкус.

— Благодаря — отвърна Джак е измамна усмивка. — Дали Сара ги харесва?

— Знам, че ги харесва. Но защо никога не се подписваш?

— Според теб Сара наясно ли е от кого са?

— Е, да, разбира се…

— Но?

— Но защо е цялата тази тайнственост? Защо изпращаш указания и пари в брой на цветаря, но не и името си? Май сама ще си отговоря. Сара иска да не се разчува за връзката ви. Вероятно ти е подсказала, че екстравагантните букети от рози биха предизвикали доста любопитство наоколо. Че някой може да си даде труда да провери кой ги изпраща.

— Някой… като теб?

— Моля те не й казвай, господин Далтон… Джак… Моля те.

— Няма — увери я й дори успя да се усмихне, независимо от гнева, който изпитваше.

Никакви отблъснати ухажори, го бе уверявала Сара. Никакви тайнствени обожатели. Само скъпи букети от кървавочервени рози, изпратени анонимно.

В този момент вратата на кабинета й се отвори със замах. Зачервеното лице на Адриан Гилби красноречиво говореше за гнева му.

— Кучка — просъска той и тъкмо щеше да напусне приемната, когато забеляза Джак. — Кой, по дяволите, си ти?

— Това е Джак Далтон — намеси се Франсис. — Джак, запознай се с Адриан Гилби. — Тя погледна многозначително към Адриан, докато поясняваше: — Джак пише книга за Сара. Двамата са приятели.

Франсис придаде на думата приятели особено сексуално значение, сякаш изричаше любовници. Адриан посрещна информацията с нескрита изненада и… отвращение.

— Господ да ти е на помощ!

С тези думи мина покрай него. Джак не проследи оттеглянето му. Вниманието му бе приковано към отворената врата и Сара.

Лицето й бе пепеляво, зелените очи — потресени, а болката в тях ги правеше да изглеждат съвсем тъмни. Джак усети дълбоката й мъка. Сара знаеше съвсем точно какво изпитват към нея. И макар от това да я болеше мъчително, ужасно, да съзнаваше колко не я харесват, тя го приемаше, сякаш не е човешко същество, а наистина е направена от лед и напълно заслужава подобно презрение.

В очите й имаше и друго послание, предназначено единствено за Джак: в момента най-много страдаше от факта, че той стана свидетел на тази тъй срамна истина.

Гневът му, предизвикан от лъжата й относно ухажорите, бързо се стопи. С нежна усмивка той я въведе в пустия кабинет.

Щом останаха сами, Джак повтори думите, които Сара бе чула:

— Аз съм твой приятел, Сара.

Франсис украси думата приятел с провокативен намек за секс. Той я облече в нещо съвършено различно — любов.

Неговото изявление събуди у нея свирепата битка между силите, които я караха да разтърсва глава и да отрича всичко, и всички, които, невярващи, се вкопчват в надеждата. Главата й остана неподвижна, но попита рязко:

— Каза на Франсис, че пишеш книга за мен?

— Такова е прикритието ми, приемливо обяснение защо ще се навъртам наоколо, защо ще разговарям с колегите ти, защо ще се срещам с теб. — „Каква е причината това да те тормози — чудеше се Джак. — Ти си царицата на неистините. И въпреки всичко тази лъжа, така незначителна в сравнение с другите, очевидно те разстройва.“ — Това е необходима лъжа, Сара. Ако искаш, ако смяташ, че по-лесно ще я приемеш, ще бъда щастлив да започна наистина да пиша за теб.

— Не. Не. Просто се питам дали да не кажем, че всъщност пишеш книга за всички военни кореспонденти на двадесети век или нещо подобно?

— Разбира се — веднага се съгласи той.

Ала остана потресен от искането й. Всъщност нямаше значение. Никога няма да има никаква книга. Всичко е прикритие. Но дори само мисълта, че някой ще пише за нея, така я ужасява, че тя желае да промени легендата. Защо? Дали Сара се страхува от онова, което един биограф би открил? Или просто е убедена, че интересните неща за нея са малко? Една глава може би… но не и цяла книга.

Джак бе в състояние да напише томове за лейди Сара Пемброук, като започне от момента преди получаването на каквато и да било информация от Скотланд Ярд за следващата жертва на убиеца с черното сърце. Дали подобно искане е необходимо? Наистина ли е съществена част от професионалната загадка? Или по-скоро представлява задоволяване на личния му интерес към мистерията, която представлява тази жена воин?

Дали Джак Далтон, специалистът в разгадаването на убийства, би отправил подобно искане, ако следващата жертва не бе човек, когото обича? Да. Защото по този начин, открива убийците — като не пропуска нищо, като проследява всяка следа. Съветникът на ФБР с дарбата да разкрива убийци има нужда да знае всичко относно лейди Сара Пемброук.

„Но тя ще ме намрази, ако разбере. Ще има чувството, че е предадена, че са прекрачени всички обещания. Трябва обаче да го направя, Сара. Трябва.“

— Може и да не отговаря на истината, като казах на Франсис, че ще пиша книга за теб, Сара, но че съм ти приятел, е истина.

— Благодаря ти — прошепна тя, както го произнесе и в спалнята си: смесица от признателност и недоверие.

И сега той отвърна с усмивка:

— Няма защо. А първият ми въпрос като твой биограф и приятел е, кой, по дяволите, е Адриан и какъв му е проблемът?

Тя отвърна на ожесточението на Джак с колеблива усмивка:

— Продуцентът на „Час международни новини“, а проблемът му съм аз. С него имаме творчески различия по въпроса кое представлява подходяща и заслужаваща внимание визуална информация.

— Нека се опитам да отгатна. Според Адриан трябва да се показват загиналите, които да подсилват казаното в коментара. — Оказа се напълно прав. В репортажите на Сара Пемброук от войната липсваха картини на насилие. — А според теб подобни кадри са недопустими.

— Да и…

— И?

— Ами не мъртвите са истинската история, нали? Важни са оцелелите. Те продължават да страдат, да ги боли. А мъртвите са щастливи по някакъв начин. Намерили са покой.

Щастливи? Джак остана потресен от думата и от убедеността, с която Сара я изрече. Да, истина е, че мъртвите вече не страдат, не ги боли. Но да смяташ, че тези, чийто живот е свършил, са по-щастливи от живите, е доста мрачно изявление за двадесет и осем годишна жена. Обаче тя очевидно вярваше точно в това.

Джак знаеше, че не бе разстроена от смъртта на съпруга си. Тогава кого е загубила, за кого страда още, за кого така отчаяно иска да е сигурна, че е щастлив — и в мир? Родителите си? Или друг, когото е обичала?

— Говориш сякаш знаеш със сигурност.

— Била съм там, Джак, на бойното поле.

И сега се готвеше да се отправи натам; отново да се превърне във воин, да се скрие зад бронята си, да се затвори за него. Затова той поднови обсъждането на много по-безличната битка с нейния продуцент.

— Как ще се разрешат творческите ви различи с Адриан?

— Приех да водя новините за телевизионната мрежа с условието, че окончателната редакторска дума за текста и филмовия материал ще бъде моята. Очевидно разпореждането на Тимоти Аскуит по въпроса е станало известно едва вчера следобед.

— А ако следващата спирка на Адриан е кабинетът на Тимоти Аскуит?

— Несъмнено е там. Но няма да има последствия. Когато Тимоти се съгласи за нещо, все едно че е издялано върху камък.

 

 

Следващите два часа прекараха в обиколка на работното й място. На всяка крачка — и из пустите просторни коридори, и в хранилищата на филмовия материал — Джак се убеждаваше, че мерките за сигурност в сградата са изключителни. Дори убиецът да работи между тези стени, не може да нанесе удара си — поне не с предпочитаното от него оръжие. Освен това най-вероятно лудият, който така обича да размахва ножа, още не се е появил в живота на Сара. Предстоеше му да пристигне от Лос Анжелес и да е толкова известен, че тя реши да се срещне с него.

И въпреки това, когато влязоха в неосветеното в момента студио, откъдето щяха да се излъчват новините, Джак попита:

— У тебе ли е парализиращият спрей?

— В кабинета ми е.

— Трябва да го носиш по всяко време.

— Няма да ме нападне тук.

— Направи го заради мен, Сара. Моля те.

— Добре…

Последната спирка от обиколката им се оказа несравнимо по-зловеща от тъмното студио. Беше на покрива — тайното й убежище. И само на крачка от смъртта, която лежеше четиридесет етажа по-долу.

Имаше опасност да се отпусне, чувствайки се далеч от враждебните неодобряващи погледи, да се забрави и да не чуе прокрадващите се стъпки…

— Обещай ми, че докато тази история не приключи, няма да се качваш тук горе, Сара, освен ако не си с мен. Мястото ми се струва удобно за срещи. Има възможност да разговаряме спокойно, а ще се налага доста да си приказваме — да обсъждаме как се развиват нещата, независимо дали изглеждат важни или не.

— Имаш предвид неща като спречкването ми с Адриан?

— Точно така.

— Но то едва ли е важно.

Което означаваше, че подобни сблъсъци са нещо обикновено, мина му през ум, и са само част от вечната й битка да отстоява позициите си.

— Дори и да си права — подчерта той, — нека заедно да преценяваме. Аз трябва да знам всичко, Сара. Всичко.

„Но ти не се готвиш да ми го казваш, нали? Прекалено се срамуваш от това, какво означават подобни препирни — че хората тук не те харесват. Няма да искаш да го узная, дори това и да те убие.“

— Кажи ми кой ти праща рози?

— Рози?

— По дяволите, Сара! Някой ти изпраща скъпи букети рози. Кървавочервени рози. Дори знам, че ти ги изпраща анонимно. Но имам чувството, че ти си наясно кой е. Прав ли съм?

Избягваше да срещне опасните му тъмносини очи.

Извърна се и се загледа във величествения силует на Уестминстърското абатство.

— Да — прошепна накрая. — Прав си. Знам. Но просто трябва да ми се довериш, като ти казвам, че човекът, който изпраща розите, не е убиец.

„Не е убиец“, повтори си Сара, преди да изрече следващата лъжа. Всъщност той наистина е убиец; от най-страшните и негови жертви са невинните неродени животи. Не беше предварително планувано убийство. Тя така се стара да запази дребното същество, скъпоценното дете. Ала накрая се провали.

— Този, който изпраща розите, не бива да те безпокои, Джак — изрече отново тя и този път гласът й прозвуча сиво ледено като зимното декемврийско небе.

Джак долови мъката и отчаянието на нараненото й сърце. И разбра истината: човекът е тя. Този, за когото той се тревожи, който го интересува най-много от всички. Сара сама си изпращаше розите. В това не се съмняваше. Но защо? Имаше и убедителни причини, разбира се. Подобни разточителни подаръци понякога говорят за правилна самопреценка; за заслужена гордост от постигнатото; за напълно оправдана самоувереност.

И все пак не повярва, че Сара си изпраща сама рози от прекалена самоувереност. По-скоро го правеше от отчаяние, от тъга, от самота и болка. Изпитваше нужда да докаже нещо на хората, с които работи; на тези мъже и жени, които не са й приятели. Няма нужда да ги убеждава в своята интелигентност. В противен случай отдавна да е показала главоблъсканиците на компанията „Пегас“ там, където всички да ги видят. Хората от „Глобални новини“ знаят, че Сара Пемброук е неотразима и несравнима. Но онова, което не знаят, а Сара отчаяно иска колегите й да видят, е, че тя е жена, достойна да бъде обичана. Пък макар това да е и лъжа.

— Добре — заяви Джак и добави, като самият той изрече поредната лъжа: — Вярвам ти. Няма да настоявам. Но от тази сутрин Франсис, а следователно и всички останали са убедени, че аз съм тайният ти обожател. Това, Сара, аз не възнамерявам да отричам.

Тя потрепери от неговата нежност. Джак Далтон присъства така опасно в сърцето й; неподозирано по-смъртоносен от ударите на заострен нож. Дали схвана, че тя сама си изпраща розите? Да, според нея се досещаше. Великолепният майстор на загадките откри срамната й потребност, но същевременно то сякаш нямаше значение, не го накара да се отдръпне отвратен.

Защо се отнася така внимателно с нея? Наистина ли е загрижен?

Не! Просто му е нужна нейната помощ. Това е всичко. Той е в Лондон, за да залови убиец, а тя е стръвта за лудия и най-важната следа в предизвикателството. Нещо у нея привлича убиеца; нещо скрито вероятно; нещо общо между нея и другите жертви.

И тя е наясно, че Джак ще открие тази така важна брънка. Като узнае всичко възможно за нея — и сърцето й. Той ще го разчлени на части сякаш е главоблъсканица. А когато попадне на парченцата, които на пръв поглед не пасват и просто не са му потребни, ще ги захвърли.

Сара се взираше в пронизващите кули на Уестминстър, а не в пронизващите му сини очи. Но сега се извърна и долови нежност. „Измамна нежност — напомни си тя. — Просто план да ме накара да оголя нараненото си сърце, за да разкрия какви улики за разплитане на смъртоносната загадка се крият там.“

— Знаеш ли кое наистина би било находчиво, Джак?

Воинът минаваше в нападение; храбра и донякъде необходима атака? Действаше като генерал, открил шпионин в редиците си.

— Не, Сара? Кое?

— Убиецът да е мъжът, определен да разгадае случая; специалистът извън всяко подозрение, който разполага с ключовете за жилището на жертвата, задава каквито иска въпроси и никой с нищо не го заплашва или предизвиква.

— Искаш да ме предизвикаш ли?

— Да.

Не. Искаше да му вярва особено когато казваше, че за него това е много повече от загадка, много повече от игра… Когато сякаш я уверяваше, че и след като всичко приключи, той ще продължи да е тук.

— Хайде, лейди Пемброук, предизвикай ме.

Няма да е тук. Знаеше, че няма да е тук.

— Добре. Кажи ми къде беше на Свети Валентин.

Джак въздъхна.

— Какво правиш, Сара?

— Нямаш ли алиби, Джак?

— Бях във Вирджиния. С една адвокатка, която работи във Вашингтон.

— И си прекарал нощта, като си я любил пред запалената камина?

— Не — заяви с раздразнение. — Отначало действително се надявах да я прекарам така. А всъщност сторихме… Тя настояваше, че е крайно време да направим планове за бъдещето ни, а това не представляваше интерес за мен.

— Твоят интерес се свеждаше да я отведеш в леглото, така ли? Това ли ти е специалността, Джак?

— Защо го правиш, Сара? Какъв е смисълът?

Тя се намръщи, но после се усмихна.

— Няма смисъл. Просто разговаряме. Опознавам те по-добре. Но ме чака работа и трябва да се връщам в кабинета си.

Тя се отдалечи от ръба на покрива, откъдето само леко побутване, едно залитане или отчаян самотен скок ще я изпрати във вечността. Мина край силното мъжко тяло, сковано от сдържания гняв.

 

 

Джак можеше да остане смръщен и да наблюдава оловносивото небе. Вместо това се загледа в нейното отстъпление… и видя какво последва: почти недоловимо отпускане на гордите й рамене, леко накланяне на главата и накрая… тя позабави крачка, поколеба се и спря.

Тръгна към Сара и застана достатъчно близо до нея, за да я докосне, ала ръцете му увиснаха във въздуха над раменете й. Но тя вероятно усети топлината от тези ръце, мощта им, или се бе превърнала в марионетка, привързана към него с невидими нишки, защото след миг се извърна изящно като балерина и промълви:

— Извинявай, Джак.

— Не, Сара, аз се извинявам. Не биваше да се ядосвам.

— Точно така.

— Не. — Той се усмихна. — Нали аз ти казах основното правило за разрешаване на престъпления: никога не пренебрегвай нищо; дори най-незначителния детайл. Например — мен.

Най-после и тя се усмихна. За момент сякаш двамата се озоваха в Париж, влюбваха се един в друг край бреговете на Сена в онзи пълен с вълшебство ден, когато лъжите като че ли нямаха никакво значение, а заплахата за убийство не съществуваше.

Но сега се намираха в Лондон, не в Париж, напомни си Джак. И тук се налагаха важни лъжи и жестоки предателства спрямо нейното доверие. Бяха необходими заради нейната безопасност. Но подозираше ли тя за тях?

Джак усети как го побиват ледени тръпки, последвани от гореща вълна на неспокойство. „Покажи се — призова той убиеца с черното сърце. — Позволи ми да сложа край на заплахата ти, преди предателството ми спрямо Сара да сложи край на всяка надежда за нашата любов.“

Не очакваше мълчаливата му заповед да бъде изпълнена. Но докато двамата със Сара стояха и воюваха на покрива, мъж от Лос Анжелес бе звънял в кабинета й. Една суперзвезда, на която тя не би отказала среща.