Катрин Стоун
Черно сърце (13)

Дванадесета глава

Скотланд Ярд

понеделник, 26 декември

Съветникът на ФБР вероятно ще й предложи да напусне Лондон, да избяга в някое раздирано от война място, където убиецът не би искал или не би могъл да я последва.

Тази мисъл не за пръв път минаваше през ума на Сара. И сега, с приближаването на лимузината към Скотланд Ярд, за да пристигне навреме за срещата в един часа, усети, че точно това й се иска. Дано съветникът да настоява тя да напусне града.

Не се страхуваше от убиеца, а от Лондон. Решението й да се върне в този град, да живее сред призраците и демоните му, й се стори съвсем смело. Но всъщност представляваше последна, отчаяна стъпка.

Ще си позволява да прекарва в Париж само един уикенд месечно, реши тя; само един уикенд бягство. На Нова година окончателно ще се откаже от пиенето. Така след време ще стане по-твърда, по-силна, по-издръжлива.

Ще се пробуди надеждата й, че поне отчасти държи нещата под контрол. От дълго време живее на ръба на лудостта, прибягва до всяка възможност да се скрие, да избяга, да не е Сара.

И какво означава липсата на контрол, систематичното отричане и унищожение на себе си? Означава, че те са победили. Те. Съпругът й, родителите й, както и тримата брутални непознати. И шестимата са мъртви. Техните духове обаче я преследват, принуждават я да се самонаказва.

Сара трябва да си възвърне част от онова, което й отнеха. Трябва, преди съвсем да полудее. И без това местата на този свят, където може да оцелее, са намалели драстично.

В центъра на военните действия се чувства в най-голяма безопасност. Бойното поле е нейното убежище; там нейното здравомислие не се поставя под въпрос, защото там всичко е чиста лудост; и именно там й се удава възможност да направи принос към света. А когато не е в безопасните прегръдки на войната? Бяга в Париж. Безименна французойка, която обикаля улиците с развети черни коси и ярки дрехи с цветовете на дъгата.

При пътуванията си до Града на светлините, също както в онези отдалечени страни, потънали в кръв, тя никога не пие. Не изпитва нужда да пие в Париж, не беше изпитвала… докато не го срещна… не срещна Жак.

Париж вече не бе безопасно убежище. Той бе там и дори след като напусне хотел „Риц“, пак може да го открие. Достатъчно е само да помоли портиера да препрати писмото до мъжа, наел стаята, от която тя побягна в най-тъмните часове на нощта.

И после какво? Щеше ли да отиде при него и да признае всичко? Всяка лъжа и всяка истина? Ще сподели ли, че никой мъж не я е карал да се чувства така, както го направи той: в пълна безопасност, но същевременно и така изплашена? Ще признае ли, че се е страхувала от досега му, но същевременно бе желала тази милувка и когато я получи, нейният копнеж, от който потреперваше, я изпълни с нов ужас?

Подобни признания са невъзможни. Сара го знае. Но нейната сянка — французойката, която е свободна, не е напълно убедена. На нея не може да се вярва. Тя вероятно ще се опита да намери Джак. Което означава, че Париж вече не е така безопасен, дори за един уикенд на месец.

Налага се да остава в Лондон всяка нощ, всеки ден и без надежда за избавление да се среща с призраците, които така я нараняват. „Ще се изправиш ли пред тях, без да пиеш алкохол — човъркаше я вътрешен глас, — без нещо, което да притъпи старите спомени за болка и новите, още по-болезнени — за Джак? Няма да успееш. Прекалено си съсипана и крехка. Няма да мине много време, когато ще откриеш, че лудо летиш — лудо, Сара — към онази пропаст, от която толкова те е страх. Така бързо ще летиш, че насъбраната инерция ще те изхвърли през ръба. Избери си лудостта, лейди Сара Пемброук: дълбоката бездна или арената на войната? Може би съветникът на ФБР ще предложи да се върна във войната — помисли си Сара отново, докато слизаше от лимузината. — Ако той не го направи, аз ще го предложа.“

 

 

Сара поздрави полицейския инспектор на Скотланд Ярд с извинителна усмивка:

— Моля да ми простите за внезапното изчезване. Надявам се добре да сте прекарали Коледа.

— Да, благодаря.

— Радвам се. Съветникът на ФБР още ли е в Щатите?

— Не, тук е. Което ме подсеща… — Инспекторът й връчи плик. — Ето чекът ви.

— Благодаря — промърмори тя. — Къде е? Мисля, че имахме уговорка.

— В кабинета, преди края на коридора. Решихме за по-добре първо аз да се видя с вас, за да ви обясня ролята му в сегашното разследване, а после да ви оставя насаме да уточните подробностите. И така, започвам направо. Той е заинтригуван от този случай и великодушно предложи да остане в Англия, докато се реши. Като имаме предвид големия му опит, ще следваме насоките му, ще приемаме съветите му, ще работим заедно с него.

Сара бегло се усмихна и попита:

— Всички ние ли?

— Вашето участие е от основно значение.

Усмивката й не се стопи, макар надеждата й да се изпари. Никой не възнамеряваше да я изпрати отново сред бойното поле. Ще се наложи да остане в Лондон, да се изправи лице в лице със заплахите на хладнокръвния убиец и с още по-голямата заплаха, каквато представляват нейните призраци.

— От този момент нататък ще се постарая с всички сили да съм част от екипа — обеща тя.

Инспекторът най-после си позволи да се усмихне.

— Е, тогава да ви запозная с господин Далтон.

 

 

— Ти ме излъга. Последва ме в Париж, нали? Знаел си коя съм, но се преструваше.

— Не само аз се преструвах, cherie. И не само аз лъжех.

— Отидох до Париж, за да се махна. Ако никой не ме разпознае, както се престори и ти, не разкривам истинското си име.

— Не говоря за тази лъжа. — „Говоря за другите лъжи, Сара. За важните. Например като се престори, че се влюбваш и обещаваш да ми довериш своята уязвимост, своите кошмари и своите мечти. А след това онази бележка, Сара, и нови лъжи, написани върху бялата хартия.“ — Не си омъжена, нали?

— Не.

— Дори не за паметта на съпруга си?

— Не.

Тя стоеше пред него, а великолепните й зелени очи блестяха от гняв. В тях имаше и тъмна сянка на отчаяние. Сега Джак ясно виждаше тази сянка сред пламъците на гнева й; сянка, в която се съдържаше болка от неговото предателство.

— Представа нямах, че си в Париж, Сара.

Истина ли беше? Или поредната лъжа?

Истина. Той не знаеше. Не е изключено неспокойният му ум да се е досетил. Или нещо съвсем различно продиктува тревогата му — нещо необяснимо, приказно и чудесно. И в двата случая, независимо дали парижката им среща бе в резултат на неговата дарба, или следствие на нещо далеч по-мистично, тя се състоя заради онова, което беше той… беше тя… бяха те.

И сега мъжът, прочут с хладния си логичен ум, тихо прошепна:

— Това е съдба.

„Моята съдба не предвижда да обичам или да бъда обичана.“ — Това бе болезнена, горчива мисъл и когато заговори отново, очакваше гласът й да прозвучи остро. Но в последния миг французойката, която живееше у нея, смекчи остротата и Сара се чу да изрича думата, пълна с надежда:

— Съдба?

— Ами да.

Гласът му се разнесе като нежна милувка, отправена към жената, за която тя се бе представила. Сега Сара се чувстваше като онази жена и искаше да се разбунтува, да се откъсне изцяло от Сара Пемброук и да скочи смело и изпълнена с радост в бездната на лудостта, която представляваше единствената й истинска съдба. Скокът щеше да е кратък, но приказен. През няколкото мига тя ще се отдаде напълно на фантазията: „Мога да обичам отново, без да ме унищожат; може и мен да обичат за пръв път през живота ми.“

Oui, Jacques, oui…

„Не — заповяда си Сара. — Не.“ Когато заговори отново, чудото бе изчезнало:

— Ще се захващаме ли за работа, агент Далтон?

Джак искаше да прегърне този силен и същевременно крехък воин, застанал пред него. Изправено и напрегнато, стройното й тяло изразяваше готовност да отблъсне нежността, която сякаш заплашваше цялата й същност.

Неговият воин очакваше битката. Вярно, дрехите й се отличаваха от онези, които носеше по бойните полета, но това нямаше значение. Черният като нощта костюм и копринената блуза с цвят на слонова кост издаваха елегантност и изтънчен вкус. Косата й беше прибрана в стегнат кок на тила. Сега носеше и перли, на ушите и около врата, както и съвсем лек грим.

Представляваше лейди Сара Пемброук, която е дочула, че Скотланд Ярд желае да направи парично дарение на дом за безпризорни деца, и сякаш е дошла да предложи услугите си. Можеше да е домакиня на благотворителна вечер.

Ала Сара не бе поканена в Скотланд Ярд да обсъжда своята роля в официалния прием, предвиден да се състои в най-романтичния от всички дни на годината. Тя е тук да обсъжда убийство, насрочено за този ден; убийство, на което тя ще е едновременно и домакиня, и почетен гост.

И сега иска да пристъпят към работа, да обсъди с него предстоящата битка и е напълно въоръжена, обвита с невидими доспехи, които го предупреждават да стои надалеч.

— Не съм агент Далтон. Просто съм съветник към ФБР. Гражданин, а не държавен служител. Казвам се Джак, лейди Пемброук… Сара.

Тя никога не бе чувала името си произнасяно с подобна нежност — нито като дъщеря, нито като жена, нито като съпруга. По същия начин мъжът на име Жак бе изричал Клер, сякаш вярваше, че Клер и Сара са едно същество, еднакво достойни и никоя от тях не е сянка.

„Той е много опасен — предупреди я вътрешен глас. — Несравнимо по-опасен от преследващите те в Лондон духове или гранатите по бойните полета. Предстои ти да се бориш с всички сили срещу мощното изкушение да му предложиш сърцето си, доверието си, любовта си. Прекалено добре знаеш последствията от подобни грешки. Ти си наранена, горчиво разочарована и дори да се поднесеш като дар, ще бъдеш върната. Ще успееш ли да го преживееш?“

А трябва да оцелее. Такава е трайната истина в живота на Сара — или може би доказателството за нейната лудост. Но е факт: вярваше, че трябва да остане жива, че не е дошло времето да се подчини на примамливото обещание за вечен покой, там в съседство с малкия гроб в Норфолк.

Джак виждаше нейната мъка и отчаяно искаше да я спаси. Ала Сара не желаеше неговата помощ и обич. Засега. Тя изглеждаше ужасена от тях.

Затова той прикри силното си безпокойство и се съсредоточи единствено върху спасението на живота й.

— Моля те седни — подкани я тихо.

 

 

Седяха в кабинета на Джак. Делеше ги само тясно дървено бюро. Разстоянието помежду им едва ли бе по-голямо от осветената от свещ маса в парижкото кафене по време на предколедната нощ.

Но сега нямаше никакви свещи. И те не бяха Клер и Жак, които се влюбват, а Сара и Джак, които обсъждат смъртта.

Първият му въпрос я изненада:

— Защо препрати писмото към Скотланд Ярд?

— Защо изглеждаше зловещо.

— Сърцето е символ на романтика, на любов и макар това сърце да е нарисувано с черно мастило, то все пак е стилно. Поне като такова го определят няколкото жени от отдела, на които го показах. Намират го за доста красиво и изобщо не го свързват с насилие. А ти го възприемаш именно така. Защо?

„Защото за мен любовта и насилието винаги са били свързани“ — помисли си, а на глас изрече:

— Просто ми се стори зловещо, заплашително. Вероятно заради характера на работата ми съм с изострени сетива за опасностите.

Джак се изненада:

— По-нащрек от Паулина Блис или Ашли Александра?

Сара леко свъси вежди, докато повтаряше:

— Паулина Блис и Ашли Александра?

— Познати ли са ти тези имена?

— Да. Разбира се. — Знаеше, че и двете са прочути актриси, макар никога да не ги бе гледала. Сара Пемброук търсеше спасение в алкохола или като пътуваше до Париж, или до бойното поле, а не в целулоидните фантазии, предлагани от Холивуд. Тя обаче не знаеше, че и двете актриси са убити. Миналия четиринадесети февруари известната журналистка бе далеч, отразяваше по-различен вид жестокост от онази, която обагри Тинсълтаун в романтичния ден. — Не си давах сметка…

— И двете жени са съзнавали опасностите, свързани с тяхната известност, и никак не са се притеснявали да се обръщат към полицията, когато нещо ги е безпокояло. И двете са получили писмо като твоето, но не са уведомили полицията или някоя от частните охранителни агенции, които са ползвали.

Сара сви рамене.

— Изглежда съм психо. Като теб.

— Психо?

— Според инспектора ти си специалист по убийства. Твърди, че си в състояние да разкриеш самоличността на убиец в случаи, където никой друг не успява. Това вероятно означава, че имаш някаква психовръзка с тях, предполагам.

— Не. При решаването на загадки прибягвам до логиката, а не до психологията.

— Според теб съществува методика във всичко, дори в лудостта да се убива, така ли?

— Точно така мисля — увери я Джак. — Нужно е да се обърне внимание на всеки детайл, Сара, дори на привидно незначителния. Именно затова сега искам да узная как си усетила съществуващата опасност. Символът ли ти навя някакви асоциации? Някакъв далечен спомен за черно сърце?

— Не. Нищо конкретно. — „Само живот, прекаран в опит да обичам хора с черни сърца.“

— Добре. — Джак бързо отстъпи, понеже тя го искаше, но изпита безпокойство, защото тя криеше нещо. — Да караме нататък. Искам… по-скоро е нужно да ти посоча някои факти относно другите убийства. Двете актриси са получили по три писма. Никоя не е запазила пликовете, но се забелязва определена последователност. Първо — отпечатък на черното сърце, като това, което и ти си получила, после няколко написани на машина думи: „Бъди моя“, а третото е честитка по случай Свети Валентин.

— Не разбирам как така не им се е сторило зловещо.

— Не е изключено и двете жени да са смятали, че знаят кой изпраща писмата, и затова не са се чувствали заплашени. Те всъщност са познавали убиеца. И двете са го допуснали в дома си вечерта на четиринадесети февруари и са пили шампанско с него малко преди да умрат. — Той се стараеше да говори професионално. Но внезапно болезнено личен и болезнено огорчаващ образ изплува в съзнанието му: Сара пие шампанско, за да приеме ласките му… Сякаш той е убиецът, сякаш той планира унищожението на изтерзаното й сърце. — Убиецът изглежда търпелив, пресметлив, организиран. Най-вероятният сценарий е да нанесе удара си отново в деня на Свети Валентин. Той сигурно е някой, когото познаваш, Сара. Някой, когото не се страхуваш да поканиш в дома си.

Тогава не съществува. Няма човек, когото Сара Пемброук с охота да допуска в стерилното място, наречено неин дом.

— Постоянно говориш за убиеца в мъжки род. Той… Те били ли са…

Джак усети потръпването й. Преди, когато лейди Сара Пемброук произнасяше убийство, убиец, жертва, потреперването го нямаше. Изричаше думите непринудено, без напрежение, безлично, аналитично. Това бе воинът журналист на работа.

Но сега имаше страх от думата, която не изрече. Дали за нея думата не предизвиква по-интимни, по-брутални образи от смъртта?

— … изнасилени — довърши вместо нея Джак. — Не, не са били изнасилени. Само предполагаме, че убиецът е мъж, но не е доказано.

— Искаш да кажеш, че няма физически улики или други следи?

— Никакви отпечатъци… нищо. Чашата от шампанско на жертвата е празна, но тази на убиеца — пълна и избърсана. Според полицейската версия те са пили заедно, но той е измил и напълнил отново своята чаша, преди да изчезне.

— Полицията — като ехо повтори Сара, — но не и ти?

— Повторното напълване на чашата изглежда странен и пресметнат акт. Сякаш иска да остави впечатлението, че не е пил.

— И по този начин оставя улика, когато очевидно така внимава да не го прави?

Джак се усмихна.

— Съществува методика дори в лудостта на убийците. Аз просто трябва да установя каква е тя.

— Но няма ли други улики? Хартията? Пишещата машина? Отпечатъкът от черното сърце?

— Хартията е висококачествена, продава се по всички магазини за канцеларски материали. Като се съди по напечатания адрес на писмото, което ти получи, са били използвани три различни пишещи машини. Знакът обаче може да се окаже важна улика, ако открием къде и от кого е направен. Матрицата е изработена ръчно, от камък и това е отличително като отпечатък от пръст. Но в Ел Ей не бе открит човек, който да признае, че е негово дело, и затова убиецът или сам го е изработил, или е направено някъде извън Щатите.

— Като Хонконг например?

— Да. Кое те кара да предположиш това?

— Съпругът ми. Живял е в Хонконг и имаше навика да използва ръчно издялан печат, вместо да се подписва. Не се отказа от това дори след като се завърна в Англия. — Представи си изписаното на китайски име Саймън Бекуит-Джоунс и яркия му отпечатък със златен туш върху брачното им удостоверение. Прекалено ярко. Дори сега споменът й причини заслепяваща болка. — Дали убиецът е богат, дали пътува по света, как смяташ?

— Дали пътува? Вероятно. Дали е богат? Мисля, да. И двете жертви не са се поколебали да го допуснат в дома си. Пили са скъпо шампанско, купено, предполагам, от него, а очевидно той е донесъл и червените рози — обичайните неща за деня на Свети Валентин; и в двата случая луксозни.

— И са постигнали целта — промърмори Сара. При нея, разбира се, нямаше да дадат резултат. Да я съблазнят с шампанско и рози? Никога. Очевидно убиецът изобщо не я познава. — Тогава загадката се опростява, не смяташ ли? Убиецът очевидно е мъж, от Ел Ей, някой, с когото ще се запозная до деня на Свети Валентин. Ще бъде известен, предполагам актьор или журналист, или ще има благовидна причина, за да се срещне с мен. И понеже последния път нито една от жертвите не се е обърнала към полицията, той ще се чувства в безопасност. И през ум няма да му мине, че сме по следите му.

— Това би бил идеалният сценарий. И дано да е толкова прост. Но има възможност и да не е от Ел Ей. Двете актриси доста пътуваха. Може да са се запознали с него къде ли не. Със сигурност знаем само, че миналия четиринадесети февруари е бил в Ел Ей. Дори писмото, което си получила с клеймо от Бевърли Хилс, би могло да е пуснато не от него, а от някой друг. Има вероятност той вече да е в Лондон. Или да е човек, когото познаваш и на когото имаш доверие.

Джак очакваше Сара да обмисли думите му поне за миг, да потърси сред лондонските си познати мъж, свързан и с другите жертви, на когото тя има доверие. Но жената поклати глава.

— Нужни са ми имена, Сара — настоя Джак. — На любовници, обожатели… особено отхвърлени.

Този път главата й с лъскавите черни коси остана неподвижна, но блестящите й зелени очи отговориха съвсем недвусмислено: няма обожатели, няма любовници — отблъснати или не.

„С изключение на мен.“

— Моля те, помисли, Сара. Убеден съм, че ще се сетиш за някого.

Джак усети как я губи. За известно време бяха екип, работеха заедно, в решителността им имаше хармония. Но щом нещата взеха личен характер, Сара започна да се оттегля зад невидими стени.

Той трябваше да я насърчи отново, да накара да се съсредоточи пак върху разглеждания проблем. А това ще е лесно, даде си сметка. Много по-лесно, отколкото да иска жената да изброи отблъснатите си любовници. Ще я увлече в обсъждане на стратегии на бойното поле на смъртта.

— Защо да не обмислим някои конкретни планове?

— Планове?

— За твоята безопасност.

— Но аз съм в пълна безопасност. Ще уведомя Скотланд Ярд в момента, когато получа следващото писмо или ако усетя, че някой — стар или нов познат — се опитва прекалено много да се сближим. И ако няма как да бъде арестуван предварително или трябва да бъде заловен на местопрестъплението, полицаи ще го чакат в дома ми в деня на Свети Валентин.

Джак усети как безгрижието й го влудява. Но макар и леден, гласът му прозвуча съвършено спокойно:

— Ето какъв е планът, лейди Пемброук, Теб ще те пазят, по двадесет и четири часа в денонощието: докато си на работа, в дома си, непрекъснато. Разбрах, че охраната в телевизията е доста добра, но независимо от това ще прикрепя човек към теб. Ще бъде жена и ще работи под прикритие като твоя помощничка. През останалото време ще те охраняват мъже. — Махна с ръка да възпре възраженията й. — Този мъж убива жени, лейди Пемброук. Обожава да ги унищожава. Вече си изложена на опасност и няма да те оставим на излишен риск. Ще ни бъде от голяма помощ, ако този път не погаждаш номера на прикрепените към теб полицаи, които ще гарантират безопасността ти. Но този път и те ще са подготвени. Няма да допуснат да им избягаш.

„Няма да им избягаш. Няма да можеш да се спасиш“ — това бяха думи от миналото й, от ужасяващото време, когато бе под постоянно наблюдение. За нейно добро, както я уверяваха, за да й попречат да се нарани. Но още тогава Сара съзнаваше, че затварянето й цели нещо друго, че има други хора, които трябва да бъдат предпазени: родителите й, съпруга й. Като я държаха скрита, те се пазеха от неловкото положение лудостта й да излезе наяве.

— Не — прошепна. — Моля те.

Една тиха, но отчаяно изречена молба. И Джак си даде сметка, че дори не бе отправена към него. Погледът й бе отправен някъде надалеч.

— Сара?

— Моля те, не ме поставяй под постоянен надзор, Джак. Не съм престъпник, нали?

— Разбира се, че не си.

— А и той няма внезапно да ме нападне на улицата. Ще ми изпрати още две писма до деня на Свети Валентин, когато най-вероятно ще се появи на вратата ми с рози и шампанско.

— Вероятно няма да те нападне внезапно. Ами ако стане нетърпелив, Сара? Или се разсърди? Той е луд и следователно непредвидим. Не е изключено вече да не се контролира както преди година.

— Ще бъда предпазлива.

— Предпазлива? Какво искаш да кажеш?

— Че мога да се грижа за себе си.

— Носиш ли пистолет?

— Тук не е Америка. Обикновено не ходим въоръжени. Не ни се налага.

— А как възнамеряваш да се защитаваш?

— Изкарах курс по самоотбрана. А и съм силна, Джак. Много силна. — Седеше пред него решителна и горда, самата като една малка армия, която разчита единствено на себе си и на никой друг. — Ще нося парализиращ спрей, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре.

— И какво точно ще постигнеш, Сара? Докато с едната ръка пръскаш със спрея, с другата ще избиваш ножа ли?

— Ножа?

— Назъбеният ловджийски нож.

Джак се озадачи от неведението й. Нима, когато инспекторът я бе уведомил, че тя е следващата мишена на убиеца, Сара не е проявила поне малко любопитство как чудовището извършва убийствата? Очевидно не беше го сторила. Дали наистина е толкова безразлична към собствената си смърт, или просто е абсолютно сигурна в способността на Скотланд Ярд да я защити?

До този момент не трепна. Ала сега сведе очи и се загледа в ръцете си, отпуснати в скута. Дали си представяше скритите под копринената блуза белези? Местата, където гладката й кожа някога е усетила острието? Щеше ли този спомен, заедно с разкритието, че оръжието на лудия убиец е назъбен нож, да я накара да прояви благоразумие.

Джак се надяваше да е така. Но очите, които най-после се вдигнаха, бяха непоколебими; и в тях имаше някакъв странен триумф.

— Всъщност — подхвана Сара, — срещу нож е доста по-лесно да се защитиш. Несравнимо по-лесно отколкото срещу пистолет.

— Не е било лесно нито за Паулина Блис, нито за Ашли Александра, независимо че и двете са имали пистолети в дома си.

— Те не са били подготвени, не са очаквали…

— Това е без значение. Искаш ли да видиш защо?

Джак Далтон не възнамеряваше да показва на Сара Пемброук снимки от местопрестъпленията. Дори не му бе хрумнала подобна мисъл. Сега обаче му се стори наложително.

Тя бе попадала в центъра на военни действия, бе ставала свидетел на всякакви ужаси, но независимо от това той вярваше, че снимките ще й въздействат.

И те наистина не я оставиха равнодушна. Дълбока тъга се изписа на прекрасното й лице. Тъга и ярост. Но нямаше и следа от шок. И когато най-после заговори, гласът й прозвуча спокойно:

— Първо е прерязал гърлото, нали? Преди да направи останалото…

Останалото. Зловещи пробождания; десетки. После, при настъпилото спокойствие след очевидната борба ръката му бе оставила нов отпечатък от издълбаното върху камъка сърце. Но този път мастилото не бе черно, а червено — от кръвта на жертвата. И символът не бе поставен върху скъпа хартия, а върху бялата плът на лявата гърда на мъртвата жена.

— Чудовище — прошепна Сара.

— Да, Сара, чудовище е. Именно затова се налага да те пазят по двадесет и четири часа в денонощието.

Тя остави цветните фотографии върху дървеното бюро, отпусна отново ръце в скута и го погледна право в очите.

— Не, Джак. Отказвам подобно нахлуване в уединението ми.

— Нахлуването е нищо в сравнение с убийството, не смяташ ли?

— Но имам все пак право на избор, нали?

В този момент Джак Далтон изпита облекчение, че не е официален представител на правителството на Съединените щати. Като такъв трябваше да е запознат с английските закони, с гарантираните права, които се налага да спазва. Но като частно лице имаше една-единствена грижа: да осигури безопасността на лейди Сара Пемброук двадесет и четири часа в денонощието. И тя щеше да бъде в безопасност.

— Изборът е твой — отвърна. — Но аз искам това чудовище да бъде заловено, Сара.

— И аз, Джак.

— Добре. Обаче в замяна на твоето уединение ще ми дадеш няколко обещания. Трябва да си изключително внимателна. Не бива да пускаш никого в дома си, без предварително да уведомиш Скотланд Ярд. И настоявам незабавно да ме известяваш за всякакви писма, телефонни обаждания или нещо необичайно, независимо колко незначително ти изглежда. Договаряме ли се?

— Да, договаряме се.

Тя изглеждаше така обнадеждена, така благодарна. Но той лъжеше. Злоупотребяваше с крехкото й доверие. Налагаше се.

— Нужно ми е да разгледам работното ти място и дома ти. Ако го смяташ като нахлуване — съжалявам. Но в случай че внезапно се наложи да ти окажат помощ, полицията трябва да знае как да стигне до теб незабавно. Съгласна ли си?

— Да.

— Тогава откъде да започнем?

— На работа ще се явя едва утре сутринта. Няма ли начин да отложим всичко за тогава?

— Утре ще огледам кабинета ти. Но в дома ти ще отидем днес.