Катрин Стоун
Черно сърце (12)

Единадесета глава

— Клер, обажда се Коул. Весела Коледа.

— Коул — прошепна тя и стисна здраво слушалката, като се питаше дали е истина, или въображението й играе шеги. Откакто той изчезна в онази снежна нощ, тя мечтаеше, надяваше се, сънуваше. Страдаше, тъгуваше, умираше. — Весела Коледа. В Лондон ли си?

— Да.

— Връзката е толкова чиста. — „Ако се заслушаш внимателно, Коул, ще чуеш ударите на сърцето ми.“ Ударите са така учестени, неспиращи. — Добре ли изкара Коледа?

— Да. Вечерях с музикантите от състава. А ти?

— Прекарах с Милисънт Териот — вероятно я помниш от училище — и семейството й.

„Защо ми звъниш, Коул? Кажи ми бързо, моля те, за да спре учестеното биене на сърцето ми. То вече ме боли, задъхва се, умолява ме да му позволя да се върне в обичайното си тъжно темпо.“

Но думите му не помогнаха на сърцето на Клер да спре да бие така силно. Вместо това те й отправиха предизвикателство. Нима беше в състояние да бие още по-учестено? Колко време ще издържи на това убийствено темпо, преди да се изтощи, да нараства изпълнено с надежда?

— Ела в Лондон, Клер. Ела да пееш с мен. Ще изпълняваме дуети, както планирахме едно време.

„Точно както ти вечно мечтаеше — мислеше си той. — Това бе твоя мечта, Клер, така щедро поделена с мен и сега единствената мечта, с която мога да ти отвърна.“

— Аз… Коул… Нима ти наистина…

— Наистина какво, Клер? Дали го искам? Повярвай ми, сериозно го обмислих. Сега е твой ред.

— Не ми е нужно да го обмислям. Да, ще дойда в Лондон да пеем заедно.

— Като се започне от новогодишната нощ? В „Ройъл Албърт Хол“?

„Ройъл Албърт Хол“? Съвместен концерт с Коул? Само след шест дни? Главата й се замая, докато отговаряше:

— Защо не?

— Толкова се радвам — призна той тихо.

— Аз… също. Лондон…

— Била си тук, нали? Когато дойде да видиш Сара?

Коул не трябваше да уточнява датата на посещението на Клер в Англия. И двамата знаеха, че многоочакваната среща между двете момичета, станали приятелки чрез писма, трябваше да се състои онова лято — преди дванадесет години, шест месеца след като той напусна Харланвил.

— Всъщност онова лято аз не ходих до Лондон. Със Сара си загубихме дирите.

„Загубих Сара точно както изгубих теб през онзи декемврийски ден. Очаквах прекалено много от нея, изисквах прекалено много от приятелството ни и онова лято, вместо да отида в Европа, с леля Огъста си останахме у дома… в случай, че се върнеш.“

— Но ти знаеш за Сара, нали? Тя е журналист, военен кореспондент.

— Да, знам.

— А знаеш ли, че от началото на януари ще е водеща на новините от Лондон?

— Да. Това съобщение се повтаря почти на всеки тридесет минути по телевизионната мрежа „Глобални новини“.

— Вероятно ще искаш да се видите, нали?

Дали иска? Да, но…

— Не. Май няма.

— Какво е станало, Клер? Двете бяхте толкова близки.

„И с теб бях доста близка, Коул. Обичах те. — Клер потрепери; побиха я тръпки като вледеняващо предупреждение. — Не можеш да се върнеш към тази любов. Всичко приключи. Прекалено много неща се случиха. Прекалено много неща се промениха. Ти се промени. Той само те кани да пееш с него. Това е всичко. Да не си посмяла да си въобразиш, че е нещо друго.“

— Клер?

— Просто пораснахме, това е всичко. И се отдалечихме.

И двамата замълчаха, замислени за други двама добри приятели — едно изпаднало момче и едно невинно момиче, които бяха пораснали… и се бяха отдалечили… а после през една вълшебна, огряна от луната вечер отново се бяха сближили.

— Добре. — Гласът на Коул предпазливо наруши тишината. — Кога да дойда да те взема?

— О! Не е нужно да го правиш.

— Бих искал да го сторя.

— Наистина не е необходимо.

Колко спокойно говореше тя, сякаш бе опитен пътешественик. Сякаш след злополуката бе извървяла хиляди километри в тъмнина. В действителност Клер никога не се бе качвала на самолет.

Тогава откъде идваше спокойствието? От една дълбока мъдрост у нея, която й подсказваше защо трябва сама да лети до Лондон: за да може сама да се върне в Харланвил, когато вече не издържа да е с Коул и да не вижда стоманеносивите му очи.

Тогава щеше да напусне Лондон и да направи дългото пътешествие до родната Луизиана, както правеше и най-кратките пътувания: като внимателно се върне по стъпките, които са я отвели там. Можеше ли да запомни всяка стъпка от пътуването си до Лондон, ако Коул е до нея?

„Не — подсказа й гласът на мъдростта, — няма да можеш. Ако Коул е с теб, сърцето ти ще бие така диво, че няма да е в състояние да снабдява мозъка ти с кислород, за да може той да съхрани спомените.“

— Сама мога да дойда, Коул. Благодаря ти.

— Искам да те посрещна. Това поне ще ми позволиш ли?

Дали да го стори? Ами ако присъствието му, дори накрая на пътуването, разруши възможността й за спасение, като заличи и предишните спомени, сякаш са като трохичките от дирята на Хензел и Гретел?

 

 

Накрая се разбраха Коул да я посрещне на летището. Ще направи така, че да пристигне на тридесети. Ще го уведоми за номера на полета и часа на пристигане веднага след като направи резервациите. С това разговорът им в коледната вечер приключи.

Клер трепереше, сърцето й учестено туптеше. Обземаха я и съмнения: „Не бива да правиш това. Не бива. Да си сляпа в Харланвил е едно; познаваш града като пръстите на ръцете си още преди да ослепееш. Но Лондон? Европа? Ти луда ли си? И какво ще правиш с Коул? Момчето, което обичаше — всъщност мъжа, когото продължаваш да обичаш — сега той е суперзвезда и бизнесмен. Талантливият музикант у него чува и великолепната хармония на гласовете ви. Но какво ще стане, ако многобройните му почитателки не харесат дуетите ви, не пожелаят да споделят интимността му с друга жена? Тогава какво? Колко време ще мине преди бизнесменът у Коул да поиска ти да си тръгнеш? А и дуетите ви дори да са добре приети, няма ли да се чудиш какви чувства се таят в очите, които не можеш да видиш? Няма ли да се питаш дали в тях няма съжаление, дори и отвращение?“

Въпросите я бомбардираха и я целеха право в сърцето. Как можеше да се защити срещу подобна ожесточена — и логична — атака?

Само по един начин. С онова деликатно оръжие, изработено от стъкло и пълно със спомени за любов, което стоеше на шкафчето до леглото й.

Клер стигна до спалнята си и с треперещи пръсти взе стъкления снежен глобус. Гладката повърхност я успокояваше и я стопляше, сякаш спомените, които обитаваха вътре, й даваха сили. Спомени за Коул танцуваха сред малките снежинки, които тя не виждаше, както и за лелята, която толкова много обичаше.

През годините от изчезването на Коул и до смъртта на леля Огъста отношенията между двете жени Чембърлейн се промениха, пораснаха, задълбочиха се, узряха. Те вече не бяха леля и племенничка, а две жени, приличащи си в много отношения, особено спрямо мъжете, които бяха обичали. Огъста разказа на Клер за възлюбения си и колко е била щастлива, че му се е отдала, и колко е съжалявала, че не е имала дете от него.

— О, лельо Огъста — прошепна Клер в тъмнината, — наистина ли мога да постъпя така?

„Да. — Отговорът не долетя като звук, а като топлина, която усети да идва от стъклото така плътно притиснато в дланите си. — Можеш да го направиш, Клер. Трябва да отидеш. Иди при него. Бъди с мъжа, когото обичаш — и го обичай както можеш и толкова дълго, колкото можеш да понесеш.“

— Ще го направя — закле се тя. — Ще го направя.

Сякаш още по-голяма топлина я обгърна и Клер като че ли се понесе… и скоро се озова до дълбоките сини води на реката.

Беше онзи отдавнашен юнски ден, когато се срещнаха с Коул за пръв път и всичко бе така вълшебно, тайнствено. Клер се чувстваше точно както тогава: създание, изпълнено с любопитство и неподправена радост, осемгодишно момиченце, което не знае какво е това страх.

Ще отиде в Лондон. Решението дойде от някогашното смело младо девойче. Ще пее с него и ще го обича, и ще му даде единствения подарък, който може. Тъгата все още обитава сърцето му, знаеше го. А сега й се предоставяше шанс да излекува кървящата рана и ще го стори.

Клер се усмихна с лъчезарната усмивка на момичето, което вярваше във всички мечти.

И може би, докато е в Лондон, ще събере кураж да позвъни на Сара.

 

 

„Сара, Сара, Сара. Къде си, кучко, в тази коледна нощ? — Очите на убиеца блестяха, докато оглеждаха острието на назъбения нож и лъскавата повърхност като че ли проблесна в отговор, обещавайки раздрана плът, потичаща кръв, триумф и ужас. — Наслаждавай се на тази Коледа, лейди Кучко. Тя ще ти е последна.“