Катрин Стоун
Черно сърце (11)

Десета глава

Пансион „Хайъсинт“

Корнуол, Англия

Коледа

Когато Ема се надигна от леглото, навън все още бе тъмно. В къщата също цареше мрак, но топъл, тъй като Лукас отдавна бе запалил пещта.

Тя бе посрещната от топлия въздух и се почувства щастлива. За пръв път от раждането на дъщеря им Джесика преди единадесет години пансионът „Хайъсинт“ бе затворен за Коледа. Никакви непознати не спяха в обширното крило за гости, никой не се канеше да стане рано, нетърпелив коледният ден да започне, да се наслади на удивителното гостоприемство, с което пансионът в Корнуол се бе прочул.

Днес щеше да е ден за семейството и Ема бе обзета от радостно вълнение. Не й се налагаше да стане преди зазоряване. Джеси ще спи още поне час, а Лукас вече е започнал работа в ателието и семейният обяд ще започне, когато пристигнат родителите й от Сейнт Айвс.

Тя можеше да се отпусне отново в леглото и да се унесе в сънища. Но не искаше нито сън, нито сънища. Искаше да изживее този ден, да се наслади на всеки миг.

„Знаеш защо, нали? Защото си наясно, че няма да продължи. Защото всяка секунда, всеки удар на сърцето те приближава до момента, когато цялото това щастие ще приключи.“

Мисълта вледени крайниците й и я превърна в неподвижна статуя в тъмнината на сенките, все едно, че Лукас е забравил да запали пещта в това студено зимно утро. Ема можеше да наложи на крайниците си да се раздвижат, бързо да се пъхне под топлия душ, за да прогони смразяващата мисъл. Но не го стори. Време бе да се изправи пред истината.

От близо дванадесет години бе наясно, че съвместният й живот с Лукас ще приключи. Дори знаеше кога ще дойде краят: когато изпълнят всички тържествени обети, дадени на тяхната дъщеря, многообичаната Джеси.

От сватбения си ден Ема знаеше, че бракът й с Лукас не ще трае вечно. Но досега тази убеденост бе заровена дълбоко в съзнанието й. Сега обаче повече не можеше да се отрича — защото през последната година много неща се промениха.

Джесика порасна, започна нейното превъплъщение от момиченце в млада жена. Откакто свят светува, всяка майка наблюдава разцъфването на скъпоценното си дете с горчиво-сладко чувство на гордост и тъга. Ема знаеше това. Но за нея то означаваше и една по-голяма загуба.

Сега, в тъмната стая, която внезапно стана студена, Ема си наложи да си представи предстоящата загуба, да я погледне открито, да я приеме и след това да я прогони от мислите си. Представяше си сцената съвсем ясно: на осемнадесет Джеси ще постъпи в колеж, първата й година в Кембридж, а може би дори в Станфорд; Ема ще е в кухнята, ще доукрасява една от прочутите си сватбени торти, когато Лукас ще се появи на прага.

За момент всичко ще изглежда съвсем нормално — той си дава кратка почивка, като предпочита да прекара това време с нея. Но тогава ще забележи колко е сериозен и макар и да не иска — защото в този миг вече ще знае — ще погледне очите с цвят на гора… очите, които никога не са я лъгали… дълбокото тъмнозелено и този път както винаги ще е откровено, честно и така нежно, докато мъжът, когото обича, се сбогува с нея.

„Успяхме, Ем — ще й каже Лукас. — Животът на дъщеричката ни беше спокоен, щастлив, изпълнен с обич. Точно както си обещахме, че ще е. Изпълнихме това обещание, Ема, и сега е време да продължаваме живота си.“

През тази съдбовна година Лукас вече ще се е завърнал към живота, който бе искал без нея, но заряза, когато бременността на Ема ги принуди да се оженят.

От деня, когато узна за бременността й, талантливите ръце на Лукас Кейн безрезервно се посветиха на странични занимания. Преди раждането на Джесика, когато на Ема й бе така лошо, ръцете, способни да превърнат камъка в плът, се посветиха да превръщат порутения пансион на родителите й в място, което ще ги издържа — и с времето пансионът „Хайъсинт“ наистина се превърна в перлата на Корнуол.

А след като се роди Джеси, същите силни и нежни ръце си намериха ново занимание — да изразяват любовта на бащата към детето. От бебе дъщеря им опозна нежността на тези ръце; когато се учеше да ходи, когато малките й крачета я повеждаха на първите й пътешествия, Лукас подпомагаше тези разходки и никога не й позволи да падне; а когато умното им момиченце изпита нужда да говори, той винаги бе до нея да я захранва с нови думи. Коленичеше пред нея, поставяше надарените си ръце леко на раменете й и с абсолютно внимание слушаше всяка дума, която тя изричаше.

Най-голямата заслуга на ръцете на Лукас Кейн бе в отглеждането на дъщеря им. Но това бе временно, убягващо щастие. Джеси растеше. Вече нямаше нужда от него непрекъснато и ръцете му, усетили празнината, се върнаха най-после към изкуството, към страстта, която някога означаваше всичко за него. През изминалата година успехите, които пожъна, вече им позволяваха да затварят пансиона, когато решат. Само след година ще могат да затворят пансиона завинаги, ако искат.

Ема знаеше, че тя не би поискала това. Тя се нуждаеше от „Хайъсинт“ и с времето пансионът се бе превърнал повече в неин, отколкото в негов, нещо, с което бе в състояние да се справя сама. Дали щеше да продължи да ръководи пансиона и след като Лукас си замине? Дали щеше да запази своята малка слава на домакинята, прочула се с най-романтичните сватбени тържества в Англия?

След като Лукас си замине. Изминалата година я бе накарала да изпита ужаса на предстоящата бъдеща самота. Лукас бе пътувал и преспивал за по една вечер в Лондон, а веднъж отскочи и за пет дни до Щатите. Тогава той й липсваше толкова много; тя спеше лошо, неспокойно, сама в леглото им. И както забеляза при завръщането му, под неговите очи също имаше тъмни кръгове — сякаш Лукас също не бе спал добре.

Но поне докато той отсъстваше, Ема разполагаше с Джесика. Допреди две седмици по-точно. Тогава съвсем неочаквано Лукас взе Джеси със себе си в Лондон. Насрочи пътуването за единадесети декември — ден, в който бе задължително за Ема да е в Корнуол, и с изненадваща строгост я уведоми, че срещата му в Лондон в никакъв случай не може да бъде отложена, така както не можеше да се промени датата на приема в пансиона.

Наистина, приемът на Ема бе планиран от месеци. Двадесетината души, които щяха да дойдат в обширната й кухня да я наблюдават как ще изработи къщурка от медни курабийки, не можеха да бъдат подведени. И нямаше да бъдат. Както винаги Ема щеше да отвори вратите на кухнята и щедро ще сподели всички умения, които знае — от съставките до богатата глазура, и как прави така, че карамелените прозорчета сякаш светят с вътрешна светлина.

Традиционното приготовление на къщурката от медни курабийки в пансиона „Хайъсинт“ бе събитие, при което най-способният и въодушевен помощник на Ема винаги бе дъщеря й. Но не и тази година.

Джеси бе в Лондон с баща си и се върна в Корнуол щастлива от приключението им. Гласчето й трепна обаче, докато се възхищаваше на къщурката, направена в нейно отсъствие. По предложение на майка й те направиха втора къщичка, точно копие на прекрасния им дом — и тази година Лукас също се включи в помагането.

Талантливите ръце, които преобразиха провинциалната къща във великолепна постройка, пресъздаваха миниатюрни модели от тесто на покривите, прозорците и стените. Лукас строеше, а Джеси и Ема украсяваха. И сякаш нищо не се бе променило, нищо нямаше да се промени, те изработиха миниатюрни топчести храсти, с които опасваха къщурката, от зелени желирани бонбони.

Потрепери, като си припомни болезнената самота, която изпитваше, докато Джеси и Лукас отсъстваха. По онова време реакцията й се стори крайна и ужасно себична. Но всъщност подсъзнанието й бе работило през цялото време и си представяше бъдещето, когато и съпругът й, и дъщеря й ще си заминат.

Къде ли Лукас щеше да започне новия си живот, питаше се Ема. Щеше ли нейният американски съпруг да се завърне към калифорнийските си корени? Или талантливият скулптор щеше да потърси места, които винаги са били по-важни за него, където се чувства свързан с ваятелите на мрамор, живели преди много години? Дали щеше да отиде в Италия? Може би във Флоренция, този прекрасен град, където двамата се срещнаха?

Или Венеция, където… се бяха влюбили? Не, Ема знаеше, че те се бяха влюбили в Града на каналите. Той не се бе влюбил. Истината бе, че далеч преди романтичният уикенд да приключи тя бе безумно влюбена в него.

За нея, деветнадесетгодишната невинна девойка, това бе любов от пръв поглед. Той бе на двадесет и две, чувствен, обигран, опитен, а тя бе зашеметена от внезапното чувство. Тя щеше, съвсем щастлива, да се задоволи с обожание отдалеч, да го наблюдава, да му се възхищава, да й прималява и от най-беглата му усмивка. В действителност не си бе представяла нещо повече, не бе фантазирала. Тя бе толкова обикновена, а той с черните си коси и зелени очи приличаше на божество. Струваше й се немислимо дори да си представи, че ще изпита досега на ръцете му или че ще има време, когато цялото внимание на очите му ще е насочено единствено върху нея, сякаш тя е произведение на изкуството, така интригуващо, както и статуите, от които се възхищаваше.

Но през онзи уикенд във Венеция Лукас я бе наблюдавал и докосвал. И тогава двамата създадоха най-невероятното произведение на изкуството, скъпоценното съкровище, заради което решиха да се оженят.

И какво знаеше Ема по онова време за човека, за когото щеше да се омъжи? Много малко, но и всичко. По някакъв начин невинното провинциално момиче бе усетило истината за мъжа, в когото се бе влюбило. Някак бе доловила благородството, което се таеше под опасната чувствена фасада.

Лукас Кейн бе възнамерявал да посвети живота си на единствената си истинска страст, на единствената си истинска обич: изкуството. В живота му, разбира се, щеше да има много жени, с които ще изпита наслада. Творецът бе любовник, но и самотник. Поет, но и скитник.

Но съществуваха и други истини относно Лукас, такива, за които и той не подозираше: какъв баща ще се окаже, чувството му за почтеност, неговата честност. Преди да се оженят той даде сериозни обещания на Ема и на нероденото дете. И ги спази всичките.

Ема му вярваше напълно. Тяхното споразумение бе да отгледат заедно дъщеря им. Никога не бяха обсъждали какво ще стане, когато Джеси порасне. Това време им се струваше толкова далечно. Но и неминуемо.

Лукас щеше да си тръгне.

Бяха млади, когато се ожениха. Ще са млади и когато се разделят. Съответно на тридесет и седем и четиридесет. Мнозина създаваха семейства едва на тази възраст.

Мислите й се насочиха към бъдещето: Лукас на четиридесет. Ще е все така привлекателен. Дори ще е още по-привлекателен. Черните му коси ще са леко прошарени и осемнадесетте години, прекарани като любящ и грижовен баща, ще са изписани на лицето му. Там вече имаше една мъдрост, една тиха радост.

На четиридесет Лукас Кейн ще притежава спокойствието, което идва със знанието, че има дарби, които е дал на детето си. Толкова много дарби, такъв неизчерпаем източник на любов. На четиридесет той може дори да…

Ема прогони мисълта. Беше прекалено болезнена. Но сърцето й вече биеше учестено. Вредата беше нанесена. Затова позволи на хрумналата й мисъл да се появи: можеше дори да има още деца. Тя не, но той можеше, и когато си тръгне…

„Толкова ли си сигурна, че ще те напусне? — Въпросът я изненада. В мрака преди зазоряване тя допусна най-мрачните й мисли да изплуват. Зимната тъмнина вече започваше да се топи, пронизана от първите светлини на деня, и с прокрадващата се сребриста светлина се появи и тази удивителна, изпълнена с надежда мисъл: — Толкова ли си сигурна, че Лукас не те обича?“

„Знам, че ме обича. Аз съм майка на дъщерята, която цени повече от всичко, и двамата сме добри приятели, най-добри дори. Уважаваме се, вярваме си, разчитаме един на друг.“

„Но ти си и негова съпруга и любовница. Забрави ли какво става в леглото?“

Не. Никога. През последните дванадесет години талантливите ръце, които можеха да превърнат камъка в плът, превръщаха тялото на Ема в кълбо от желания. С времето въздействието от досега му не намаля и през тази последна година, когато толкова неща се промениха, страстта на Лукас към нея — о, да, определено беше страст — бе по-силна от когато и да е; едновременно необуздана и нежна. Все едно, че и той си представя неизбежната раздяла и също се терзае от нея… Но същевременно е безсилен да я предотврати.

„А какво ще кажеш за израза, който понякога зърваш на лицето му, когато те гледа, взира се в теб, като изпаднал в транс и забравил, че и ти го виждаш? Това е някаква дива страст, която не разбираш.“

Ема не успяваше да си обясни този израз. Само знаеше, че я ужасява. Защото говореше за тайни, те нямаха тайни. Понякога желанието й да не вижда този израз почти я караше да закрещи; да извика така силно и ненадейно, че да наруши транса. Вместо това обаче тя тихо и нежно произнасяше името му и Лукас чуваше повика на сърцето й и тъмнозелените му очи отново ставаха така жизнени и изпълнени с любов, че й идеше да заплаче от радост.

„Обича те — настоя надеждата. — Може да се опитва да се пребори с това; може творецът у него да го кара да вярва, че за да направи най-великото си произведение, трябва да е сам. Но през следващите седем години, докато двамата заедно помагате на обичаната ви дъщеря да съзрее, той ще си даде сметка каква е истината.“

Още седем години.

Още седем Коледи.

„Няма да прекарам следващите седем години в броене на оставащите Коледи — закле се Ема в спалнята, която сега бе изпълнена със светлина. — Ще изживявам всеки ден, всяка секунда от всеки ден с това да го обичам, да обичам Джеси. И да не мисля за бъдещето.“

Ема прогони мрачните мисли. Тя ги загърна плътно, внимателно, все едно са коледни подаръци, а не коледни опасения. Обви тези най-мрачни мисли с ярка сребърна обвивка на надежда. „Но — даде си обет тя — няма да допусна и да се подведа. Няма да се надявам на повече, отколкото получения вече великолепен подарък.“

Тогава вече се усмихна и докато прекосяваше спалнята към банята, усети, че отново й е топло и е завладяна от радостно очакване за предстоящото семейно коледно тържество.

 

 

— О, мамо, вече си будна. Канехме се да те изненадаме.

— Аз съм изненадана — увери Ема дъщеря си вместо поздрав.

Синьо-зелените очи на Джесика блестяха.

— Весела Коледа, мамо!

— Весела Коледа, скъпа! — отвърна Ема, докато поемаше огромната кутия, която момичето й подаде.

Представляваше подарък за нея и сърцето й се разтуптя, докато оглеждаше сребристата опаковка; като истинско сребро и така пълно с надежда, както и първите лъчи в днешния коледен ден, така блестящо, като обвивката, с която загърна най-мрачните си мисли завинаги.

— Какво е това, Джеси?

— Подарък! С татко ти го избрахме в Лондон. Това е истинската причина, заради която ходихме в Лондон, мамо.

За да й купят подарък? Сърцето на Ема отново трепна. Затова бяха отишли в Лондон? Не за да я подготвят за времето, когато ще загуби и двамата, когато дъщеря й ще предпочита да прекарва ваканциите си в Италия с баща си?

— Трябва първо да прочетеш картичката — обясняваше Джеси. — Тогава подаръкът ще добие смисъл.

— Добре — прошепна тя, постави кутията върху леглото и измъкна плика изпод копринената панделка.

Хартията бе фина и скъпа. Покана, изписана със златни букви.

„Лилит и Тимоти Аскуит очакват с удоволствие вашето присъствие на романтичното новогодишно тържество…“

Романтиката щеше да бъде осигурена от Коул Тейлър с концерт в Ройъл Албърт Хол, а тържеството, което щеше да последва, щеше да е с шампанско и да се състои във величествената бална зала на хотел „Дрейк“ до Хайд Парк.

Ема беше чела в „Таймс“ за предстоящия новогодишен концерт на Коул Тейлър. Там обаче не се споменаваше за приема, който организираха милиардерът, собственик на звукозаписното студио „Джемстоун“, и неговата съпруга. Предполагаше се, че това ще е частно събиране; екстравагантно и пищно, на което са канени само хора от лондонския елит… и, очевидно, семейство Кейн от Корнуол. От много години Лилит и Тимоти бяха едни от най-редовните посетители на пансиона „Хайъсинт“. Освен това те покровителстваха Лукас и неговото изкуство.

Когато Ема леко се намръщи на поканата, Лукас заговори:

— Лилит си припомни ваш разговор от миналия юни — колко харесваш Коул Тейлър. Допада ти, нали?

Разбира се, че Ема харесваше песните му. Чувствата, копнежът и любовта й напомняха за нейното отношение към Лукас. Можеше непрестанно да слуша любовните песни на Коул Тейлър — с изключение на една, най-прочутата от всички — „Представи си лунната светлина“. Тази песен безспорно бе чувствена, лирична, трогателна, завладяваща. Но тя я натъжаваше, защото „Представи си лунната светлина“ бе за тях, Лукас и Ема, и изпълненото със страст сбогуване с една любов, която не искаше да умре. И въпреки това замираше.

Коул е написал „Представи си лунната светлина“ в памет на Паулина Блис, актрисата, така жестоко убита в деня на Свети Валентин. Поне така бе чула Ема. Но за нея това не бе сбогуване с жена, която е умряла, а с жива — но недостъпна за него — жена, с която никога не ще успее да сподели любовта си.

— Ема? Нали харесваш песните на Коул Тейлър?

— О, да.

— Но се мръщиш — отбеляза нежно Лукас.

— Не искаш ли да отидеш, мамо? Мислехме, че много ще се зарадваш. С татко ще прекарате две нощи в Лондон, в хотел „Дрейк“, а аз ще остана при Нана и дядо. Дори ти купихме вечерна рокля с пайети, а татко ще си облече смокинг…

— Разбира се, че искам да отида — обади се тя и се усмихна лъчезарно, макар думите на дъщеря й да предизвикаха нови тревоги. — Просто съм потресена. Не мога да повярвам.

— О, повярвай, мамо — настоя Джеси. — Виж сега роклята. Ще ти стои чудесно.

Ема посегна към красиво опакованата кутия. Имаше чувството, че самата тя, обвита в най-мрачните си мисли, е вътре в нея. Изведнъж й хрумна:

— Искаш ли да ти направя едно малко ревю, Джеси?

— Прекрасна идея — подкрепи я Лукас.

— Но най-добре сега да ви благодаря. Госпожице Джесика Кейн — подхвана Ема, докато притискаше дъщеря си, — благодаря ти, обич моя. Какъв изумителен коледен подарък.

— Да ти е честито, мамо. — След това Джеси призна: — Всъщност идеята е на татко.

Ема не смееше да го погледне, особено след като си обеща, че няма да се поддава на мрачни мисли, нито на напразни надежди. Лукас предложи на Джеси да слезе долу да се приготви за ревюто, а в това време той трябва да поговори с мама.

Останаха сами, но когато Лукас се изправи пред нея, погледът й продължи да е сведен надолу.

— Какво има, Ем?

— Нищо. Наистина съм… потресена.

— Според мен има и нещо друго. Може би предпочиташ да не го правим. Не е задължително.

— Но аз искам. — Ема най-после го погледна. В черните му коси проблясваха сребристи нишки на ранната утринна светлина. Лукас на четиридесет. — А ти?

— Разбира се, че искам. Идеята е моя, не чу ли?

— Защо? — попита тя и се стегна, подготвяйки сърцето си да чуе истината: заради деловите възможности, шансът да се смеси с едни от най-богатите мъже и жени на Великобритания, сред които и колекционери на изкуство, потенциални клиенти, които Тимоти Аскуит иска Лукас да срещне. — Защо, Лу?

— Защо? — повтори той и прокара пръст по бузата й. Досегът бе съвсем лек, но възпламени страните й, кръвта й, сърцето. — Ами откакто се оженихме, нямахме истински меден месец. А и моментът ми се стори подходящ.

— Подходящ?

— Винаги изглеждаш малко тъжна след Коледа.

— Така ли?

„Нима през всичките тези години съм броила Коледите, тъгувала съм за изминалите и доза тъга не е останала скрита за мъжа, който ме познава така добре?“

— Не е ли вярно?

— Да, май си прав.

— Тогава нека го направим, Ем. Да посрещнем новата година с щастие и празненство. Това ще направи предстоящата година добра за нас. Чудесна. — Усмихна й се. — Става ли?

— Да. Става.

Сърцето й ликуваше, а след това трепна, когато си представи, че ще изкара насаме с него цял уикенд. Какво щеше да му каже по време на медения им месец в Лондон?

Тук, в пансиона „Хайъсинт“ им бе лесно да говорят непринудено и лесно — обсъждаха гостите си, подрязването на живия плет или менюто за късната неделна закуска. И водеха и далеч по-важни разговори за дъщеря си.

Някой ден може би през предстоящата година тя и Лукас ще обсъдят как да поднесат на Джеси онези неща, които всяко момиче, на прага да стане жена, трябва да знае за любовта, секса. Силните желания на младите мъже и романтичните представи на младите момичета.

Ема и Лукас бяха изживели подобна безразсъдна страст.

И някак си, когато тя и Лукас обсъждат родителския съвет, който ще дадат, Ема ще прояви зрелост, ще е напълно обективна и сърцето й няма да се свива болезнено, докато обмислят как да помогнат на дъщеря си да избегне страстната романтична грешка, която двамата бяха направили.

Този разговор щеше да се състои скоро и Ема ще се държи като възрастна, когато настъпи момента… Значи тази пораснала жена, съпруга, майка все ще измисли какво да говори със съпруга си по време на уикенда им в Лондон, когато ще слушат любовни песни…

Но сега, в тази ярко осветена стая, Ема се чувстваше сякаш отново е на деветнадесет и иска единствено да е близо до него, да диша същия въздух, да усеща сянката му. И се чувства така замаяна, че й е невъзможно да проговори.

Като че ли и двамата бяха замаяни и затова мълчаха. Лукас се взираше в нея, възхищаваше й се. Влажните от душа коси започваха да се къдрят, да се вият около лицето й. Ема рядко говореше за себе си, особено за външния си вид, но когато той ставаше настойчив — когато например споделяше колко са хубави косите й — тя винаги оставаше изненадана.

„О, Ем, колко много те обичам. Чудя се дали имаш представа колко много. Не — отговори си Лукас, застанал безмълвен и замаян в това коледно утро. — Разбира се, че няма представа, не може да знае… защото никога не съм й признал разтърсващото доказателство за моята обич.“

Искаше му се да я отведе в леглото, да я люби, докато станат така близки, че помежду им да няма място за тайни.

Но помежду им винаги бе съществувала тайна — неговата тайна — предателството, което щеше да унищожи завинаги лъчистото доверие в блестящите й сини очи; а и дъщеря им беше долу, чакаше майка й да облече роклята. Когато тишината се проточи, Лукас забеляза сенки да преминават през прекрасното лице на Ема, сякаш тя се досещаше за зловещата му тайна.

Лукас си наложи да се усмихне и прошепна:

— Весела Коледа, Ем.

Беше техен ритуал, започнат преди дванадесет години между романтичното английско момиче с широко отворените очи и сексапилния безразсъден американец.

Сега английското момиче, все още с широко отворени очи и все така романтично, се усмихна и отвърна:

— Весела Коледа, Лу.