Катрин Стоун
Черно сърце (1)

Пролог

Западен Тексас

18 декември

Преди двадесет и седем години

Двете момчета се отправиха на път след полунощ. По-малкият спеше, но брат му го събуди така нежно, че той не издаде звук.

Само по-големият разбираше колко е важно да запазят пълна тишина. Само той знаеше причината за пътешествието, къде ще отидат и защо.

Родителите им спяха в съседната стая. От опит знаеха, че ще се събудят едва сутринта. След кошмарни вечери за синовете те винаги заспиваха дълбоко и нищо не бе в състояние да наруши съня им; дори и стенанията на децата.

Въпреки това, докато събуждаше по-малкия си брат, му шепнеше колко е важно да мълчат. Той не зададе никакви въпроси и се подчини с абсолютно доверие. Кой знае защо, въпреки шока и болката, малкото момче вярваше на по-големия си брат. Разбираше, че макар да не успя, брат му поне се опита да го защити.

За пръв път тази вечер усилията на по-голямото момче се провалиха. За пръв път баща им удари по-малкия си син.

За пръв и… последен.

 

 

Крайната им цел бе спирката на камионите при границата между двата щата. По-големият нямаше представа колко е разстоянието в километри, но с абсолютна сигурност знаеше, че е прекалено далеч, за да го извърви братчето; прекалено далеч за самия него да пренесе на ръце обичаното вързопче. Щяха да пътуват както много пъти досега: по-малкият в каручката, а по-големият щеше да я тегли.

Някога каручката е била лъскава и червена. Но то е било преди да стане тяхна; доста години минаха, откакто един съсед им я подари. Сега каручката беше ръждясала, а колелата й остро скърцаха. Ала за момчетата тя представляваше съкровище, магическо килимче, с което да стигнат далеч. В Бро Бридж, Луизиана, където живееха само допреди четири седмици, обикаляха по бреговете на блатистия речен ръкав и се губеха в спокойната му синя прелест. През последния месец, в Тексас, също бродеха по бреговете на тукашната река и се дивяха на бързотечащите й води.

Тази вечер по-големият пренесе каручката на безопасно разстояние от къщурката на речния бряг, която в момента представляваше техния дом. Братчето му решително крачеше до него, като стискаше другото им безценно съкровище: ватираното юрганче, съшито от разноцветни парчета. Обичаха го не по-малко от каручката. Използвано някога за бебешко кошче, те го бяха измъкнали от купчина боклук. Единият край вероятно е бил дъвкан от някое пале, а и нямаше начин да се отстранят тъмните петна. От прането цветовете му вече почти се бяха загубили, но за малките братя шарените парцалчета представляваха олицетворение на щастието и те ги виждаха ослепително свежи. Усмихнатото слънце сияеше в яркожълто, лалетата цъфтяха в наситено лилаво и розово, фургонът на влакчето им се струваше съвсем тъмночервен, а разбушувалият се океан, върху чийто вълни танцуваше корабчето, не можеше да е по-син.

Отдалечиха се достатъчно от къщурката. По-големият остави каручката на земята и даде знак на брат си да се качи вътре. Малкият, преодолявайки болката на нараненото си телце, охотно се подчини, както впрочем винаги откликваше на разпоредбите му. И брат му, и измъченото му тяло искаха той да заспи. Но през тази нощ се разбунтува и остана седнал, както обикновено, докато се возеше: бодър и жаден за всяко ново приключение.

Не желаеше да спи, не желаеше да пропусне нито миг от тайнственото среднощно пътешествие. Ала скоро клепачите му натежаха и наранената му главица заклюма. Брат му спря каручката, прегърна заспиващото дете и запя.

Пееше любимата им песен, щастлив спомен от живота им в Бро Бридж. Думите по-скоро трябваше да разбудят любимия му мъничък брат, а не да го унесат, но те я възприемаха като приспивна; песен, която примамваше малкия да потъне в тъмната пелена на съня и същевременно тържествено му обещаваше, че батко ще е там, ще го обича и защитава.

Той обаче не изпълни тържественото си обещание. Ала в замяна на това му се закле: „Нашият баща вече никога няма да те нарани, никога!“

Малчуганът се унасяше в сън, а брат му нежно го целуна по слепоочието. И макар малката главица да бе зле наранена, ласката не му причини болка. И докато внимателно загръщаше отпуснатото телце с оръфаното юрганче, прошепна на техния таен език:

— Обичам те.

 

 

Пълната луна къпеше земята в бледожълта светлина. Така ярко и златно свети само зимната луна — идваше Коледа.

Воден от сиянието на луната, по-големият теглеше през нивите скъпоценния си спящ товар. От време на време спираше за малко, за да починат уморените му ръце, а и да поеме глътка живителен въздух. Тогава поглеждаше към луната.

В тези моменти ставаха съюзници — зимната луна и изпълненото с решимост момче; конспиратори в името на постъпката, която то предприемаше, водено от безкрайна любов. Сякаш момчето умоляваше небесното тяло да бди, понякога да го уверява, че малкият му брат е щастлив, в безопасност и обичан.

Не, в действителност не отправяше никакви молби към луната. Нямаше смисъл. Знаеше, че няма да доживее да получи дори едно-единствено съобщение от луната.

 

 

Пристигнаха на междущатския паркинг няколко часа преди настъпването на зимната зора. Тук обаче цареше същото несекващо оживление, както и преди месец, когато посред нощ пристигаха в Западен Тексас. Тогава ярко осветеното място му се стори толкова празнично, че сърцето му се изпълни с надежда. Може би в новия им дом ще настъпи щастие и спокойствие. Може би тук най-после побоите ще спрат.

Но стана дори по-зле. Разбра, че бягат от дома си в Бро Бридж, защото баща му се е скарал с някакъв началник. При спомена за разправията баща му се гневеше и ставаше още по-жесток. Ала един ден ще се върнат в Луизиана — така се кълнеше бащата. Само че докато не настъпи денят да се върнат триумфално там, ще живеят тук, в това омразно за баща им място, а синовете щяха да плащат за нараненото му честолюбие.

Спирката на камионите, оживена, както и през онази ноемврийска нощ, сега изглеждаше по-скоро заплашителна. Шофьорите пред ресторанта, които пълнеха огромните превозни средства с дизелово гориво, поглеждаха момчето, помъкнало ръждясалата червена каручка. Някои се засмиваха, други подхвърляха подигравки. А какво ли биха направили, ако знаеха, че под вехтото юрганче спи още по-малко момче!

Дали всички мъже са жестоки като баща му? Нещо дълбоко в душата му го караше да вярва, че не е така. Но сега беше разколебан. И ако му е писано да живее, макар да му предстои да умре, дали като порасне и той ще изпитва наслада да се подиграва на по-слабите от него? Дали някога и той ще удря синовете си с жестока наслада? А и какво ще стане с любимото му братче? Независимо от дръзкия му план, дали това невинно дете ще се превърне в чудовище един ден?

Какви ли пък са жените? Дали всички са мълчаливи съучастнички в престъпленията на съпрузите си? Дали като неговата майка наблюдават със странно безизразни очи — но и някак одобрително — докато жестоко обучават синовете й какво означава да си мъж?

Възможно ли е вярата, че има и нещо друго, нещо по-добро, да се окаже чисто и просто заблуда? Глупаво ли е да си въобразява, че хората изпитват нежност, каквато се породи у него в момента, когато за пръв път видя малкия си брат?

„Не — възрази си той мислено. — Не е глупост.“ Някъде трябва да съществува доброта, нежност за неговото братче… някъде.

Може би няма да я открие тук, през тази нощ, докато бледите лъчи на луната осветяват пътя му сред грубите закачки и подигравки. Погледна нагоре. Идеше му да изкрещи гневно срещу фалшивото злато на луната, но предателското небесно тяло се бе скрило.

„Няма да се предам! — извика мълчаливо към черното зимно небе, където до преди малко грееше луната. — Не мога да го направя. Ще продължа да търся, да вярвам…“

— Ей, здравей.

В плътния като на баща му глас долови особена мекота. Никога не бе чувал възрастните да говорят така. А и лицето, което бе точно срещу неговото, защото мъжът бе приклекнал до него и го гледаше право в очите, беше усмихнато и изглеждаше добро.

— Аз съм Сам. — „А ти — продължи наум Сам — очевидно си избягал от къщи. Вероятно си се разсърдил на родителите си, че няма да получиш коледен подарък. Ядосал си се, събрал си съкровищата си в ръждясалата каручка и решително си тръгнал в нощта.“ Долови искрица надежда в сериозното и уморено детско лице — сякаш момчето инстинктивно му се доверяваше. — А ти как се казваш?

Малкият решително поклати глава. Обаче продължаваше да го гледа с доверие, когато заяви:

— Имам нужда от помощта ти.

— Добре.

— Кой от тези камиони е твоят?

— Тези, големите? Не. Моят е онзи пикап.

— Но не си от тези места, нали?

— Не, само минавам. Ако искаш обаче да те закарам донякъде, кажи. Ще го сторя на драго сърце.

Малката главица отново се поклати решително, преди детето да продължи:

— Може ли да отидем при пикапа ти и да поговорим?

— Разбира се.

Пикапът на Сам беше в сянка, далеч от ярките светлини при колонките с гориво и любопитните очи на другите шофьори. В убежището на сенките момчето разкри пред мъжа безценния си товар.

— Ще го вземеш ли?

— Да го взема?

— У дома, при теб? Ще му бъдеш ли баща?

— Какво?

— Неговият е много жесток. Бие го. Виж.

Дори в мрака Сам различи огромното лилаво петно върху детското личице. Самата мисъл да се удари дете бе така чужда и невероятна за него, че му се прииска синината и думите на момчето да са просто лош сън. Усети как го обзема гняв.

— Виждам — промърмори накрая. — Май е най-добре да го отведа в полицията.

— Не! Не го прави!

— Защо?

Защото баща му е ченге, беше ченге!

— Приятелите на баща му са полицаи. Никога няма да повярват, че е постъпил така. Ще върнат детето и той още повече ще се ядоса и… — Представи си какво ще последва и гласът му секна. После поде още по-настойчиво: — Вземи го със себе си, моля те. Ще умре, ако го оставиш. Толкова е малък. Не може да се защити.

— А ти какво ще правиш?

— Аз ли?

Досега не му бе хрумвало, че може и той да се спаси. Предоставяше му се невероятната възможност. Смяташе да се върне вкъщи, да каже на родителите си, че както е теглил каручката близо до брега на реката, брат му е паднал, а водите са го отнесли. Ще ги заведе до мястото, където предварително ще преобърне каручката на стръмния бряг като ръждясал надгробен паметник, мълчалив и вече непоскърцващ. Родителите му ще повярват и… баща му ще го убие.

Ала малкият му брат ще бъде в безопасност.

— Баща ти няма ли да те бие?

Момчето беше изкусен лъжец, но сега с огромно усилие изрече съдбоносната лъжа.

— Ние не сме братя. Съседи сме, аз съм му приятел. Моят баща е добър.

— А къде е твоят баща сега?

— Надолу по пътя. Чака ме. Не дойде с мен, защото някой тук може да го разпознае. — Докато говореше, момчето махна към тъмнината отвъд паркинга. И пак подхвана молбата си: — Да побързаме. Трябва да го вземеш сега.

— Не мога да го взема — отвърна Сам предпазливо. — Никой не може да го вземе. Не…

— Можеш! Баща му никога няма да разбере. Той дори няма да го потърси!

— Как така?

— Защото ще смята, че е умрял. Ще оставя каручката до реката и когато я намери, ще реши, че детето се е удавило. Той така и така ще се удави някой ден, защото освен мен никой не се грижи за него. Така че или ще се удави, или баща му ще го пребие. Ще умре, не разбираш ли? Точно както стана с брат му!

— Брат му?

— Имаше по-голям брат. — Сега вече говореше за себе си, за собствената си смърт. Макар до нея да имаше още няколко часа, той вече ясно я виждаше и думите му звучаха смразяващо правдоподобно. — Един ден баща им страшно му се ядоса. Удря го, удря го, докато го преби. И продължи да го налага дори след като умря. На полицията каза, че било нещастен случай — синът му паднал от някакво дърво — и те му повярваха. — Потрепери, сякаш смъртта вече бе взела тялото му, и за пръв път изпита страх от ледената черна пустош, където скоро щеше да се озове. Съсредоточи се отново върху единственото нещо, което имаше значение, и попита: — Защо не го вземеш на ръце? Сигурно му е страшно студено.

— Да. Добре. Ще го взема. — „Само за малко, докато реша какво да правя.“ — Ала докато нежно повдигаше пребитото дете и се взираше в насиненото личице, Сам осъзна истината: държеше сина си. Нямаше избор, трябваше да спаси невинното дете в ръцете си.

Сам не повярва на историята, разказана от по-голямото момче. Дълбоко се съмняваше, че е възможно един баща да се крие наоколо като съучастник. Ала не се усъмни в две от твърденията на момчето: че това беззащитно същество е било жестоко бито от баща си и… че същият този баща вече е убил другия си син.

А ако греши? Ако това са само измишльотини? Щеше да разбере как стоят нещата. Разгневените родители щяха да предприемат издирване и това неизбежно щеше да се появи по първите страници на местните вестници, а защо не и из цялата страна? В такъв случай той ще се върне и ще поеме отговорността за постъпката си през тази нощ.

„Но едва ли ще се наложи да се връщам — помисли си, докато гледаше ту грозната синина върху детското личице, ту искрената загриженост на съседското момче. — Аз държа сина си.“

— На колко години е? — попита.

— През ноември навърши две.

— А как се казва?

Нещо спря момчето да изрече името на малкия си брат. Дали някакъв дълбок инстинкт го предупреди, че истината сред толкова лъжи може да се окаже опасна? Или просто вече загуби способност да говори?

Сякаш изтръгнаха сърцето от гърдите му, когато непознатият взе брат му на ръце. Задушаваше се, умираше. Колко време може да оцелее едно същество без сърце? Не за дълго… но достатъчно… Защото ако умре сега, всичко ще е загубено.

Трябва да върви — сега! Но преди това ще докосне братчето си за последен път; трябва, за да има сили да измине обратния път, да има какво да го поддържа през последните часове от живота му. Треперещите му пръсти докоснаха бузката. Знаеше, че го гали, виждаше го, но не усети милувката. Пръстите му бяха изтръпнали, безчувствени. Едва се въздържа да не сграбчи скъпото вързопче, да го притисне силно, като нещо, което ще го предпази от собствената му смърт.

Бързо отдръпна пръстите си, сякаш вече докосваха жив огън. И избяга. Каручката зад него скърцаше, беше толкова лека сега. И въпреки това някак бе странно тежка.

Само след миг потъна в мрака. Усещаше обаче, че мъжът, воден от поскърцването на ръждясалите колела, го следва. Взе каручката на ръце и затича през нивите. Най-после спря. Беше съвсем сам.

Беше се спасил.

Избяга от мъжа, който можеше да го спаси, и сега отиваше вкъщи — мястото, където щеше да умре.

Но не умря.

Не напълно.

Само дето детството му премина в копнеж да бе умрял.