Роузан Уилямс
Търси се съпруг (9)

Девета глава

Решението да придума Джесика да размисли Рейт взе подсъзнателно. Да я моли да промени условията, които му бе поставила, бе последното нещо, което би му минало през ума, когато първата вечер се нахрани сам. Не го мислеше и когато си легна сам. Но на следващата сутрин, след като му загорча самотната закуска, той й остави бележка, която гласеше:

„Вчера и двамата попрекалихме. Нека да бъдем приятели. Само приятели.

P. M.“

Съзря я върху покрива на обора, когато излезе да оседлава Коди. Остави приготвения от нея обяд до стълбата, до която се бяха излегнали двата песа Мърф и Мъгли, и ги предупреди:

— Да не сте посмели да се допрете до обяда ми!

Качи се по стълбата и щом се озова на покрива, първото нещо, на което попадна погледа му, бяха апетитните й закръглени форми, обути както винаги в джинси.

Не бе сигурен дали е усетила присъствието му, затова спря на последното стъпало и се покашля. Джесика подскочи от изненада и се обърна.

— Съжалявам. Нямах намерение да те стряскам.

— Какво толкова важно има?

— Кучетата. Имаш ли нещо против да ги взема със себе си днес, да ми правят компания?

— Постъпи, както намериш за добре — рече тя и му обърна гръб, като продължи работата си. — Не ми трябват.

— Добре. Ще се видим по-късно — унило прие той и й хвърли дълъг, изпълнен с копнеж поглед.

— Хайде! Тръгвай, ако ще тръгваш!

— Вече съм тръгнал — увери я Рейт, макар че не можеше да отдели поглед от нея. — Днес си подранила.

— Само така мога да свърша цялата работа. Конете, включително и Коди, са напоени и нахранени. Извеждах всички, без Коди.

— Благодаря. Оборът почистен ли е?

Джесика кимна.

— Твоята задача е да се справиш с оградата. Не се помайвай.

— На вашите заповеди, господарке — докосна с пръсти шапката си той и заслиза надолу.

— Как си, момчето ми? — погали той коня си. — Не е лошо това местенце за една шестмесечна почивка, а? Другите коне се държат по-добре с теб, отколкото стопанката им с мен.

Коди потри муцуна в ръкава на Рейт и той го почеса зад ушите.

— Боя се, приятелю, че тук няма да видим скитащи деца. И на мен ми липсват. Радвам се, че не трябваше да се разделя поне с теб.

Джесика надникна през дупката на покрива, която поправяше. Видя го как прокарва ръце по тялото на Коди, сякаш проверяваше дали всяка кост си е на мястото. Сърцето й трепна. Очевидно конят и стопанинът му много се обичаха. Самата тя бе безумно привързана към конете си и знаеше колко силна е връзката между човека и тези животни.

Любовта на Рейт към Коди личеше от всеки жест, изпълнен със същата нежност, с която бе галил и нейното тяло. Тя премигна смутено, забелязала Рейт да вдига очи към нея, вероятно защото бяха спрели ударите на чука й.

— Джес? — извика той. — Добре ли си?

— Добре съм — подвикна тя и поднови заниманието си.

Той яхна Коди и потегли, а тя напразно се мъчеше да не гледа след него. Широките му рамене, нахлупената шапка, подтичващите Мърф и Мътли, галопиращият Коди… Когато се изгубиха в далечината, я притисна самота.

Не се почувства по-добре, докато не слезе от покрива за кратка почивка и видя, че Рейт бе оставил пакета с обяда си точно под стълбата.

Слънцето печеше в зенита си, когато Рейт погледна часа. Дали Джесика щеше да му донесе обяда? Дали щеше да се досети, че го бе забравил нарочно? Или щеше да приеме това като проява на разсеяност. Бе ли прочела вече бележката му?

Стомахът му се бунтуваше. Започваше да мисли, че вероятно Джесика не се интересува дали той умира от глад под изпепеляващото лятно слънце. А може би това бе сгоден случай за нея да му даде още един урок. Не трябваше ли да облече фланелката си и да отиде до обора, преди гладът и жаждата да са отнели и последните му сили?

Внезапно Коди наостри уши, а кучетата се изправиха и размахаха опашки. След миг се втурнаха с приятелски лай надолу по ливадата. Тогава дочу изсвирването й. Обядът.

Джесика приближи оградата и видя Рейт да приготвя ново колче за забиване. Гол до кръста, той лъщеше от пот. Като отклони с мъка очите си от широкия гръден кош, тя забеляза колко бе напреднал с поправката на оградата. Бе сложил два пъти повече колове, отколкото тя бе забила за цял ден работа.

И все пак бе проявил нехайство, като забрави храната и водата си. Гледаше я така, сякаш не съзнаваше глупавата си постъпка. Не бе ли поне жаден в този зноен ден?

Тя приближи до него и му подаде пакета.

— Всички конни патрули ли са толкова разсеяни?

— Забравил съм си обяда?! — Стори й се искрено учуден. — Много съжалявам.

— Гледай да не го забравиш и утре. Няма да търча да ти го нося всеки път.

— Трогнат съм от жеста ти, Джес — свали ръкавиците си Рейт и взе пакета, докосвайки уж неволно пръстите на ръката й. Очите му бяха втренчени в нейните.

— Е, и Спийд имаше нужда да потича — призна тя.

— Ще похапнеш ли с мен? — Широка усмивка се разля по лицето му.

— Не, благодаря, вече ядох. Но ще оставя Спийд да си поеме дъх за минутка.

Рейт приседна в сянката на едно дърво, а Джесика застана пред него.

— Прочетох бележката ти, Рейт.

— И?

— Имайки предвид ситуацията, да бъдем приятели би било разумно.

— Пия за това — надигна той бутилката вода към устните си.

Джесика следеше с поглед движението на мускулите на шията му, докато пиеше. Косата му бе влажна и тя се запита дали се потеше толкова и в леглото, както тук, на полето. Но приятелството, на което се бе съгласила, не й позволяваше да си представя как би я любил.

Като Бъд навярно. Раз-два и готово. Дори не бе счел за нужно да каже: „Благодаря“.

Рейт захапа дебелия сандвич с говеждо, който му бе приготвила.

— Прекрасен е — избоботи той с пълна уста.

— По рецептата на Лизбет е. Тайната се крие в чесновата заливка.

Макар че рецептата не бе нейно изобретение, Джес се почувства неимоверно горда. Имаше нещо неповторимо у мъжа, който се наслаждава на кулинарните постижения на една жена.

— Приседни до мен, приятелко — потупа Рейт земята до себе си. — Разкажи ми нещичко за баба си.

Колебливо, Джесика приседна на известно разстояние.

— Тя умееше да прави всичко. Готвеше, шиеше, яздеше, пасеше говедата и правеше дядо ми най-щастливия човек на земята.

— Продължавай — подкани я Рейт и начена втория сандвич.

— Тя беше… невероятна.

— Мисля, че това е най-точното определение и за внучката й.

— Ни най-малко — възпротиви се тя. — Аз просто копирам рецептите й, вместо да измислям свои. Мога да кроя и шия, но фината бродерия въобще не ми се удава.

— Ти си пряма и разумна жена, Джес. Благодари на своя приятел за откритието.

— Благодаря — прошепна тя. — Моите поздравления за извършената работа.

— Благодаря, макар че довечера ще съм схванат — разкърши той рамене. — Често съм тренирал в града, но не съм вършил работа като тази.

— Как мина седмицата?

— Както се и очакваше. Почистих апартамента, уведомих, че заминавам и си тръгнах. Изпратиха ме няколко от бездомните деца.

— Що за деца са те?

— С лошо поведение, невъзпитани, но копнеещи за внимание и ласки не по-малко от другите. Винаги използвам Коди в началото, за да разчупя леда. Хората често не проумяват колко полезно за общуването им може да бъде едно животно.

Джесика извиваше борова иглица между пръстите си.

— Винаги съм смятала, че конните патрули изпълняват представителни функции, а не полезни в истинския смисъл на думата задачи.

Рейт кимна.

— Така е, ако говорим за федералната полиция. Аз съм в градската. Понякога се налага да въдворяваме реда и гражданския мир.

— Много престъпници ли си арестувал?

— Повече отколкото можеш да си представиш. Арестите и призовките ни задържаха на седлата толкова време. Но сега останахме в сянка. Играхме на покер миналата седмица. Чиповете ни бяха дребни стотинки. Всички сме в принудителен отпуск, защото не приемаме да лентяйстваме зад бюра.

— Да, но ако се бе съгласил да работиш в канцелария, нямаше да се схванеш като сега.

Той я изгледа с неприязън.

— По-добре да не мога да помръдна от болки, разбра ли? Ще спечеля с честен труд всяка стотинка, която Дънк ми плаща.

Спийд и Коди лениво поскубваха тревица около последната дупка, изкопана от Рейт. Щяха да я зарият.

— Хей, Спийд! — подвикна Джесика. — Престани!

— И ти, Коди! — скочи Рейт и им подаде по парче ябълка.

— Ето на, отиде си десерта ти — вдигна рамене Джесика и се изправи. — И аз трябва да вървя.

— Преди да тръгнеш, кажи ми, ще вечеряме ли заедно?

— С дядо ми често се храним по време на новините. Ако не възразяваш…

— С удоволствие ще чуя новините в шест. Какъв ще е десертът?

— Карамелизирано дървено легло, захаросано самочувствие или коктейл от нечестиви помисли — избери си!

— По-скоро ще изям някоя гарга — засмя се той.

— Ако искаш, използвай стаята на дядо ми, докато го няма.

— С удоволствие, Джес.

— Е, добре. До шест.

— Това е официална среща.

Джесика не му отговори. Така или иначе това си бяха празни приказки. От цяла вечност никой не й бе определял среща. Макар неведнъж да бе се преструвала, че излиза вечер.

Никога нямаше да му позволи да разбере истинските й чувства. Нямаше да признае, че се бе влюбила в него.

 

 

Рейт изпита удовлетворение през следващите дни, защото почти укрепи приятелството си с Джесика. По-неприятно бе, че продължаваше да спи сам в стаята на Дънк, която бе доста далеч от нейната спалня. Това разстояние той изминаваше в мечтите си денем и нощем.

Неизменно се събуждаше с ерекция. Пред очите му се вихреше еротичната представа как се къпе под душа заедно с нея. Бе влажна и гореща… Очите й — тъмнозелени. Той протягаше ръка и докосваше гърдите й…

Болката бе толкова остра, че понякога решаваше да се върне в града и да приеме омразната му чиновническа работа. Друг път му се искаше да се върнат Дънк и Ванджи, та напрежението да намалее. Джес го изумяваше и озадачаваше едновременно. Но му бе повече от ясно, че да бъдат само приятели е невъзможно.

Прилежната му работа я изпълваше с уважение, но той искаше нещо повече. Повече. Но не и сериозна връзка.

Замисли се дали да не доведе няколко от изоставените си малки приятели. Работата и чистият въздух можеха да окажат благоприятно въздействие върху децата. Идеята здраво се загнезди в главата му и той търсеше удобен случай да я сподели.

На петия ден от заминаването на Дънк и Ванджи Джесика както обикновено приготвяше закуската.

Привидно тя поддържаше приятелски отношения с Рейт, но в мислите й властваха желанието и копнежът.

— Добро утро, Джес — поздрави Рейт и влезе, следван от Мърф и Мътли, сипа си кафе и седна до масата. Кучетата се настаниха в краката му.

— Днес е почивният ти ден. Защо си станал толкова рано?

— Почивен ден?! Нима вече е събота?

Тя кимна.

— Повечето от работниците изчезват още в петък вечер и се връщат в понеделник на разсъмване.

— А какво правят фермерите? На риболов ли отиват?

— Понякога.

— Дънк разправяше за някакво езеро. Името му май бе на някакво цвете.

— Утринно сияние — поправи го тя.

Очите на Рейт бяха по-сини и по-дълбоки от водите на любимото й езеро.

Бе облечен в избелели джинси и бяла блуза, под чиято материя се очертаваха силните му съвършени мускули. Тя се обърна към печката, за да скрие пламналото си лице. Да се благодаря на огъня, рече си тя, за оправданието, което ми дава.

— Не искаш ли да отидем за риба, Джес?

— Питки или яйца за закуска, Рейт? — усърдно раздуха тя огъня.

— Ако не искаш да дойдеш с мен за риба, кажи си.

Джесика извади яйца и замразено тесто от хладилника.

— Имам много работа.

— Какво толкова?

— Ами… — Нищо важно не й идваше наум. — Омлет или пица?

— И двете, по дяволите! — Той взе сутрешния вестник и го разгърна, мърморейки, така че да го чуе: — По-добре да бях отишъл при Бетси Нюман снощи…

Джесика прехапа устни. Значи не беше забравил за съществуването на Бетси.

— Обади й се по телефона — предизвика го тя. — Тя не би пропуснала възможността да дойде на риба с теб.

— Защо ми отказваш? — стрелна я Рейд с очи над вестника.

— Просто защото съм ти най̀ на сгода. — Тя пъхна тавата с гащата във фурната. — Ходи ти се на риба и не знаеш пътя до езерото. А аз го знам. Много удобно. Та ти дори нямаш въдица или други риболовни принадлежности. Пък аз имам. Много удобно…

— Повтори още веднъж тази дума, Джеси, и аз ще забравя, че сме приятели! — процеди той и се надигна от стола. — Бетси е единствената удобна тук наоколо. Но аз не се интересувам. Ако ме вълнуваше, още снощи щях да отида до града и без много уговорки да се озова в нейното гостоприемно легло…

— Защо тогава не я вземеш със себе си?

— Ти ме отблъскваш. Да ме вземат мътните, но не одобрявам поведението ти. Сега разбирам защо от толкова време живееш като стара мома, знам и защо никой не ти е определял среща цели десет години. Кой би се осмелил? Освен ако не е готов да си счупи главата.

Очите на Джесика се напълниха със сълзи.

Стара мома! Десет години… Как наистина бяха отлетели годините. Сълзите покапаха върху печката и изсъскаха.

Рейт дочу този звук. Забеляза и как покрива с длани лицето си, за да сподави хълцанията си. Той остана безмълвен. Съжали за думите си.

— Извинявай — меко продума той, докосвайки рамото й. — Май съм станал с левия крак напред.

Инстинктът му подсказваше, че тя изпитва ужас, граничещ с паника от проявата на чувства. Толкова много приличаше на малките бездомници. От тях бе разбрал, че в подобни случаи, най-доброто бяха топлината и ласката.

— Искаш ли да ти налея чаша кафе?

— Да-а… — Тя си пое дъх и по тялото й премина тръпка.

Рейт й подаде книжна салфетка, наля кафе и сложи чашата в ръката й.

— Ела да седнеш до мен, Джес. Закуската може да почака.

— Беше глупаво от моя страна — отпусна се тя на стола. — Никога не плача. Питай дядо, ако не ми вярваш.

Той се настани срещу нея и й се усмихна.

— Толкова много са нещата, които никога не си правила. Никога не си плакала, никога не си имала добро мнение за себе си като жена… Слушай, аз не желая да ходя за риба с Бетси. Искам да отида с теб.

— Само ще си загубиш времето.

— Какво искаш да кажеш?

— Бетси е красавица. Русокоса, слаба…

— И го съзнава прекалено добре — кимна той. — А ти пък нямаш представа за собствената си стойност. Приличаш ми на Тим Уейвърли, едно от моите бездомни приятелчета.

— Напомням ти за бездомно дете?! Много ласкателно, няма що.

— Не това имах предвид. Последните дни много мислих за Тим. За…

— Какво?

— Ами… С Дънк сте взели диви коне и ги опитомявате, грижите се за тях. Дали не бихте приютили едно дете за ден-два в ранчото? На Тим ще му хареса да поязди и да поработи. Ще разбере, че на света има неща, заради които си струва да живееш, че не е нужно да проваля бъдещето си. Аз ще покрия разходите за стаята му и за храната, разбира се.

Джесика не би могла да твърди, че предложението на Рейт е нахално. Дори призна пред себе си, че любовта му към децата от улицата я караше да го обича още повече.

— Прекрасна идея — рече тя. — Но и дядо ми трябва да си каже думата. Потърси го у Ванджи и го попитай.

Рейт взе телефонната слушалка и се намръщи.

— Цяла седмица не отговарят. Сигурно не излизат от спалнята.

Набра номера. Но за негова изненада от отсрещната страна отговориха.

— Дънк, стари хитрецо! Рейт е. Аха! Добре. Не, най-напред искам да поговоря с теб.

Джесика пиеше кафето си и слушаше обясненията му.

— Мисля пръв да дойде Тим Уейвърли. Тринайсетгодишен е и живее в една къща, която заради него превърнах в детски приют. Миналата седмица обаче пак е тръгнал със старите си приятели. Няколко дни в ранчото може би ще го накарат да преосмисля лошите влияния, на които е подложен. Джес няма нищо против. Ти какво ще кажеш?

Той отдалечи слушалката от ухото си, за да може и Джесика да чуе отговора на дядо си.

— Добре. Ще го вземем с нас на връщане следващата седмица.

— Благодаря ти — каза Рейт. — Ще уредя формалностите с приюта.

Поприказва и с Ванджи и затвори.

— Добри новини — рече ентусиазирано той. — Може би ще имаме повод да празнуваме.

Вдъхновена от доброто му настроение, Джесика се надигна от стола. Чак сега забеляза, че навън е прекрасен летен ден. Вълненията на Рейт се оказаха заразителни и сълзите скоро бяха забравени.

Кучетата под масата се размърдаха и завъртяха опашки.

Сърцето на Джесика бе забило радостно, докато Рейт говореше по телефона. Надяваше се да успее да промени с нещо живота на Тим.

— Всичко е уредено. Остават само някои подробности — рече той, грабна я и я завъртя вихрено из кухнята. От радиото се лееха звуците на валс. Тя се остави в ръцете му, смеейки се. Първият валс в живота й! Наистина се чувстваше като Пепеляшка, а Рейт бе красивият принц.

Тя обви врата му и се притисна към силното му тяло. Танцуваха бавно, опрели бузи.

— О, Джес — прошепна Рейт и докосна нежно с устни ухото й…

Тя се чувстваше безсилна да спре ръката, с която галеше светлата му кехлибареноруса коса.

— О, Рейт! Рейт…

И тя го целуна страстно, показвайки му любовта, която бе крила цяла седмица.

Той внимателно я пусна на пода. При това движение тя усети възбудата му, което предизвика невероятно усещане някъде дълбоко у нея.

Ръцете му не спираха да галят тялото й, сякаш искаха да усетят всяка негова извивка.

— Не ме прекъсвай този път… — прошепна той с дрезгав глас и зацелува гърдите й през тънката материя на фланелката.

— Няма. Аз… — Тя замълча, смутена от усещанията, които предизвикваха устните му по гърдите й. — И аз те желая.

— Сега?

— Да.

— Без обвързване, Джес — предупреди я той и я побутна към масата.

— Знам… — Джесика опря длани в гърдите му и се повдигна, за да седне върху масата. Повлече го със себе си и за пръв път в живота си забрави да се контролира, загубила реална представа къде се намира. В този миг за нея съществуваше само Рейт.

Само неговият изгарящ син поглед, широките му рамене и гърди. Единственото, от което се нуждаеше, бе тялото му. Провря пръсти под ризата и го привлече към себе си.

Облегнат на лакът, впил устни в нейните, той бавно разкопчаваше блузата й. Завладяна от желание, Джесика го окуражаваше.

— Толкова си нежна — промълви той, поемайки гърдите й в ръцете си, като целуваше страстно всяко от зърната. Джесика несъзнателно разтвори бедрата си и той я погали.

— Джес, толкова си гореща! За мен ли, скъпа?

— Да… — простена тя.

Възбудата й растеше. Рейт продължи любовните ласки, докато тя не стигна върха с вик и се отпусна прималяла.

— Господи, Джес! — Той я прегърна и изчака малко да дойде на себе си. — Караш ме да се чувствам като крал. Къде е най-близкото легло?

— В моята стая.

Той я понесе натам, като не преставаше да я целува. Положи я върху леглото и трескаво се зае да свали от тялото й всичко онова, което не бе успял да отстрани в кухнята. Едва я докосна и тя отново се разтопи. Джесика сграбчи ризата и нетърпеливо я свали от раменете му.

Рейт се изправи и събу наведнъж джинсите и слиповете си. Гледката на мъжественото му тяло я стъписа. Самият той не бе в състояние да се контролира. Повече от очевидна бе готовността му да проникне в нея незабавно и диво да я люби.

— Да помислим за сигурността, Джес — измъкна малко пакетче той от джоба си.

— Благодаря — промълви тя, зашеметена от силата на ерекцията му.

— Не ме докосвай — предупреди я нежно, като се наместваше до нея на леглото. — Не мога да издържа повече от няколко секунди.

— Но аз… — Тя търсеше думи. — Аз вече… в кухнята…

— Да. Видях — рече той и погали гърдите й. — Но това е нещо повече. Много повече! — И той отново сведе глава над гърдите й.

Джесика не издържаше. Зарови пръсти в косите му.

— По-силно… По-силно… — стенеше тя.

Рейт знаеше, че веднъж възбудена, страстта й ще се разгори като огнена стихия. Тя бе човек, живял сред природата. Естествена бе нуждата й от неговата любовна мощ.

Тялото й се извиваше под неговото. Той се отпусна върху нея и ръцете й приканващо го притиснаха към бедрата й.

— По-спокойно, Джес, моля те! Искам да ти дам най-доброто от себе си.

Тя се търкулна встрани и му помогна да сложи презерватива.

— Рейт, хайде! Сега!

Той бавно свали бикините й. Имаше нужда от малко време, за да се наслади на прелестите на женственото й тяло.

— Искам отново да свършиш, мила — плъзна пръсти той по плоския й корем. — Кажи ми, че и ти искаш!

— Искам! Искам те в себе си.

— След миг — обеща той и се наведе да целуне тъмните къдрици и да усети горещата влага на желанието й. Тя простена, щом Рейт докосна с език най-чувствителната точка от тялото й.

Джесика само бе чувала за подобни целувки. Никога не бе го правила. Тя дишаше тежко и скимтеше от страст, окончателно загубена в любовта си към този мъж.

— Сега, направи го — чуваше се тя да го моли. — Сега… Моля те!

— Почакай — отново зацелува гърдите й той. Джесика привдигна бедра и той проникна в тялото й, изпълвайки го с твърдостта си.

Притвори очи.

— Погледни ме, Джес.

Тя го стори. Той се движеше бавно, във възбуждащ ритъм. Темпото се усилваше постепенно. Телата им бяха преплетени. И двамата дишаха тежко.

Джесика изскимтя, достигайки върха. Рейт я последва със силен тласък и се отпусна, заровил лице в косите й.

Задоволена и щастлива, Джесика не искаше да го пусне.

Бе забравила, че приказките не се сбъдват. Щеше да си го припомни. Скоро.