Роузан Уилямс
Търси се съпруг (5)

Пета глава

Когато влезе в къщата, Джесика изобщо не бе очаквала да налети на любовна сцена. Предполагаше, че е вдигнала достатъчно шум, за да бъде чута, но свари Дънк и Ванджи, увлечени в целувки насред кухнята.

Тя шумно се покашля. Дънк дори не се изчерви и не свали ръката си от рамото на своята любима, която също не изглеждаше смутена или притеснена.

— Къде остана внукът ми? — весело запита Ванджи. Тъмните й очи искряха.

— Привършва работата в обора.

— Патериците не ти помагат много, а, момиче?

— Не, защо, така мога сама да се придвижвам. Какво правите вие двамата, освен че се целувате?

Дънк се навъси и притегли Ванджи към себе си.

— Приготвяме се за пикник — посочи той с глава двете кошници с капак, поставени върху масата.

— О! Вярно! — Джесика бе забравила, че всяка година на този ден кметството организира празненство в околностите на града. Никога не бе го очаквала с особено нетърпение.

— Разказах на Ванджи за разпродажбите и че те са върховият момент на деня.

За Джесика обаче тази разпродажба бе най-неприятното преживяване. Жените показваха пълните си кошници, а мъжете наддаваха. Този, който бе предложил най-голямата сума, прекарваше деня на пикника с дамата, за чиято кошница бе платил. Джесика всеки път изпитваше страх, че единственият кандидат за нейната кошница ще бъде дядо й.

Никога не бе се опитвала да се измъкне, защото наддаването бе в чест на прословутата й дядова благотворителност. Търгът бе местна традиция и всеки един участваше.

— Сложи името на Ванджи и върху двете кошници. Аз ще си остана у дома. — За първи път в живота си Джесика имаше извинение. — Ти и Рейт ще купите по една.

— Дръж се прилично, Джеси. Обеща ми — напомни й Дънк.

— От снощи ни останаха толкова много ребра и чили. Ще стигне и за двете кошници — ентусиазирано се намеси Ванджи. — Почти всичко е готово.

— Глезенът ми е ужасно подут — повтори прекрасното си извинение Джесика. — Само ще се влоши, ако тръгна.

— Ако си сложиш компрес, с патериците ще можеш да дойдеш — не се предаваше Дънк.

— Дядо…

— Ти обеща! Ако не дойдеш, никой от нас няма да отиде.

Ванджи бе разочарована.

— О, Дънк! — възкликна тя. — С такава радост очаквах пикника. Нали там ще бъдат приятелите и съседите ти. Искам да се запозная с всички.

— И те искат да се запознаят с теб — увери я Дънк и многозначително посочи с глава Джесика.

Почувствала се неловко в ролята на човек, който проваля празненството на близките си, Джесика рече:

— Е, добре! Ще дойда.

Ванджи изръкопляска от радост.

— Какво да си облека? — засуети се тя. — Дали блуза без ръкави и пъстра пола ще подхождат за случая? А сандали?

— Звучи пленително! — отвърна Дънк с блеснали очи.

— Аз ще дойда така, както съм си — каза на свой ред Джесика.

— Не, няма да го направиш — тропна с крак Дънк. — Никой няма да подаде носа си от тази къща, преди да добиеш малко по-представителен вид.

— О, Дънк! — проплака Ванджи.

Джесика преброи наум до десет, преди да си отвори устата.

— Добре. Ще си сменя джинсите с по-чисти.

— И онази бродирана блуза, която Лизбет ти направи за един твой рожден ден — подсети я Дънк.

— Трябва да я изгладя, дядо. — Освен това селската блуза имаше голяма яка, за която Джеси смяташе, че никак не й отива. — Пък и какво значение има дали аз…

— Моля те, Джеси — намеси се Ванджи. — Сигурна съм, че баба ти се е надявала поне понякога да я обличаш.

Дънк кимна и добави, сякаш за да утежни положението й:

— Със същата идея ти подари и онзи парфюм за една Коледа.

В този миг влезе Рейт и всички млъкнаха.

— Прекъснах ли ви?

— Да — отвърна Дънк. — Кавгата де.

— Моля да ме извините — рече Джесика и тръгна към вратата. — Имам да свърша някои неща.

Тя не се появи, докато Дънк не почука на вратата на стаята й.

— Хайде, давай! Размърдай се!

— Да не съм от твоето стадо, та ми подвикваш така!

— Упорита си като цяло стадо мулета — изръмжа Дънк. — Дано да си облечена. Възнамерявам да вляза и да проверя.

Той отвори вратата на стаята и надникна.

— Е, добре. Така имаш по-приличен вид. И не прави тъжни физиономии. Този път не съм те карал да слагаш рокля, нали?

— Бабината блуза и парфюмът са премного.

— Отново ухае чудесно… — одобрително подуши въздуха дядо й.

— Дядо, случвало ли ти се е някога да те цапардосат с патерица?

Той се разсмя така весело, че тя му прости и също се усмихна. Последва го на долния етаж. На верандата видя как Рейт и Ванджи наместват двете кошници в малкия багажник на червената спортна кола.

— Днес аз ще карам — тържествено и гордо обяви Дънк. — Нямам търпение да видя как ще им блеснат очите на всички, като ме видят в този звяр.

Джесика надникна над облегалката на предната седалка.

— С тази кола ли ще се возим всички?

— Аха. И четиримата. Ти и Рейт ще седнете отзад, а аз и Ванджи — отпред.

— Но твоята кола е много по…

— Аз пък искам да пояздя този ветрогон. Сам Рейт ми предложи да карам. Изгарям от желание!

Джесика стрелна с поглед Рейт. Той вдигна рамене и затвори багажника, сякаш не е могъл да откаже на Дънк да се поперчи пред приятелите си.

— Тук отзад няма достатъчно място за двама, да не говорим за патериците — възрази Джесика, представяйки си как седи почти в скута на Рейт.

— Ще ги провреш през прозореца, момиче.

— Аз и Рейт ще дойдем с твоята кола.

— Струва ми се, че акумулаторът доста е изтощен. Настанявай се — отвори вратата Дънк и избута напред предната седалка, за да може Джесика да се мушне по-лесно в колата.

Положението й не бе розово заради навехнатия глезен и й стана още по-неприятно, когато Рейт се настани на задната седалка, прилепил бедро до нейното. Джесика се сви, но не можа да избегне опасната близост. Той бе облечен с панталоните цвят каки, които носеше й предния ден, и бледорозово поло. Никога не бе виждала друг, който да не губи мъжествения си чар в розово.

Лицето му не издаде чувства, когато преметна ръка през раменете й.

— Ама че нелепо положение! — промърмори Джесика.

— Само за нас — отвърна й Рейт. — Другите двама са на седмото небе от щастие.

— Трябва да се прегледат — скръсти ръце тя върху бродираната си блуза.

Дънк намести на предната седалка Ванджи и патериците и подкара яркочервената спортна кола към шосето.

— Давай! — Дънк възторжено превключи на пета предавка и начена разказа си за първичната вулканична сила, нагънала преди милиони години планините Уорнър и долините наоколо.

А Джесика мислеше за първичната сила, която напираше под ципа на панталоните на Рейт, и за мускулите, които усещаше. Какво ли се криеше зад непроницаемото му лице?

— Блузата ти е прекрасна, Джес.

— Благодаря. — С крайчеца на окото си Джесика забеляза как Дънк постави ръката си върху коляното на Ванджи. Изглежда напълно бе забравил покойната си съпруга. За да запази лоялност към Лизбет, тя натърти:

— Моята баба ми я направи. Тя е избродирала всеки един от трийсет и шестте мака. Това е калифорнийски мотив.

— Трябва да ги преброя някой път — измърмори Рейт.

Дънк не им обръщаше внимание, увлечен в разказа си за лава и вулкани. Джесика никога не го бе виждала да шофира така бързо, с повече от деветдесет километра в час. И да държи волана само с една ръка!

— И ти ли караш така бързо? — попита тя Рейт.

— Разбира се. Иначе щях ли да си купя лимузина? — приведе се той и додаде: — Ухаеш много приятно.

— Дядо ме накара. И за блузата.

— О! — Рейт не успя да прикрие разочарованието си. Ясно, той не бе причината за блузата на макове и парфюма й в този ден. Не можеше да си отговори защо толкова му се искаше да го бе сторила заради него. А от ума му не излизаше мисълта за сутрешната целувка.

Джесика преметна болния си крак върху скута му и той си помисли какво ли би станало, ако си бе облякла някоя къса поличка. Но не, тя носеше джинси. Глезенът й бе подут. Той го опипа и тя подскочи от болка.

— Трябваше да си вземеш пликче с лед — докосна той коляното й и леко го погали. Не можа да се въздържи.

Джесика не се осмели да срещне сините му очи, нито да го предупреди да държи ръцете си далеч. Чувстваше се прекрасно.

Рейт не свали ръка от коляното й, докато не стигнаха града, а и Джесика не го накара да я отдръпне. Така или иначе, би било доста неудобно, ако Дънк и Ванджи чуеха подобно напомняне.

Всички присъстващи на пикника ококориха очи, когато Дънк изсвистя със спирачките на колата чудо. Събра се тълпа от любопитни. Той побърза да представи Ванджи и Рейт.

Джесика остави дядо си и Ванджи в тълпата и тръгна да погледа годишното надпреварване на костенурки. Спираше да поприказва с различни хора и всекиму трябваше да обяснява как бе пострадала. Избягваше да говори много в подробности, защото не искаше да споменава Рейт.

Волейболът предстоеше да започне, както и състезанията по тенис и бейзбол. В предните години Джесика винаги бе участвала като централен защитник в играта на волейбол. Съотборниците й тъкмо печално оплакваха навехнатия й глезен, когато се появи Рейт с пликче лед.

— Време е да се погрижиш за крака си.

Джесика видя погледите, с които играчите посрещнаха Рейт. Представяше си какви мисли им минаваха през главите.

— Това е Рейт Марлоу — представи го тя.

Той се здрависа с всички. Джесика забеляза как жените ококорваха очи, а най-много — Бетси Нюман. Бетси бе типично калифорнийско момиче, русо, със сини очи, загоряла от слънцето, с прекрасна фигура. Джесика винаги я бе отбягвала.

Рейт разклати леда в торбичката.

— Да намерим някоя пейка, за да можеш да опънеш крака си, а, Джес?

— По дяволите, Рейт! Ти да не си ми…

— Отново не ме слушаш. — Той се обърна към съотборниците й. — Винаги ли е такъв инат?

— Не — отвърна Бетси. — Днес нещо й става. — И допълни: — Розовото е любимият ми цвят…

— И на мен — впери той поглед в Джесика. — Снощи Джес бе облечена в розово. Направо ме зашемети.

Опасявайки се, че той е в състояние да разправи на всички точно как е наранила крака си, тя сдържа протеста си и го помъкна към една незаета маса.

— Ти си истинска досада! — заяви тя, докато слагаше болния си крак върху една пейка, точно както й бе наредил.

Той постави върху глезена й пликчето с лед.

— Искаш ли една студена бира?

— Не. Върви да играеш бейзбол или пинг-понг. Има дори надбягване на кучета. Би могъл да пояздиш и пони, ако усещаш липсата на твоя стар Коди.

— Но няма да мога да споря с теб, Джес — настани се той срещу нея. — Впрочем, какво у мен не ти харесва?

— Не ми харесва да ми погаждат номера! А на теб?

— Аз реших да поизчакам с крайните мнения, докато не те опозная по-добре. Още повече, че ти си доста… смела. Това ме предизвиква — добави многозначително той.

— Нека да забравим случилото се сутринта, какво ще кажеш? Беше доста спонтанно.

— Беше нещо повече от импулс, Джес. Бъди откровена, така както си за всичко останало.

— Бих пийнала една студена бира, ако все още имаш желание да ми донесеш.

Всякакъв повод бе добре дошъл, за да го отпрати. Усещаше как цялата пламва от смущение. А начинът, по който обхождаше тялото й с очи, я караше да се чувства като гола.

Рейт се отдалечи и Джесика въздъхна с облекчение, но и със скрит копнеж. Бетси Нюман имаше основание да обожава розовия цвят. Женските глави се завъртяха, щом „принц“ Рейт тръгна към бурето с бира. Косата му блестеше под слънчевите лъчи. Нямаше нищо у него, което не би й харесало. Да не дава бог да разбере някога какви мисли и желания я изпълваха, откакто бе паднала от стъпалото предния ден.

Вероятно Бетси бе внезапно ожадняла, защото изостави играта и се присъедини към Рейт. Жените сигурно се тълпяха около него, особено когато бе в полицейска униформа, възседнал Коди. Искаше й се да изкрещи на Бетси: „Не става за женене!“.

Но Бетси не приемаше брака на сериозно. Бе се омъжвала на два пъти, но в момента отново бе свободна. Рейт подаде чаша бира на дамата и заедно се разсмяха на нещо.

Джесика присви очи. Очакваше, че няма начин Рейт да не наддава за кошницата на Бетси. А съвсем наскоро я бе целувал… И я бе милвал…

— Обикновена или светла? Избери си.

Джесика отвори очи. Рейт бе поставил две тъмни бутилки на масата, точно пред нея. Бетси я нямаше наоколо. Стоеше си до бурето с бира и изглеждаше смутена. Нима Рейт я бе отблъснал? Джесика пое бутилката светло пиво.

— Това, освен ако ти не го предпочиташ.

— Не. За мен всяка бира е добра, стига да е леденостудена. Ти какво правеше? Дремеше ли?

— Ами…

Тя премигна няколко пъти, за да отпъди спомена за ръцете му, обхванали Бетсините пищни форми.

— Отокът ти става все по-голям — загрижено рече той. — Не мислиш ли, че трябва да те прегледат на рентген? Снощи не изглеждаше да има нещо счупено, но сега си мисля, че е напълно възможно. Има ли лекар наоколо?

— Трябва да има един. Ха! Говорим за вълка, а той… — Старият доктор Каултър вървеше право към масата им. Трябва да бе забелязал торбичката лед и тъкмо се канеше да я прегледа.

— Джеси, какво чувам, че ти се е случило? — попита я той. — Защо не ме повика веднага?

— Имахме гости. Рейт Марлоу — посочи тя през масата. — Спец по оказване на първа помощ. Доктор Каултър.

— Аха. Внукът на Ванджи. Конният полицай.

Мъжете се здрависаха.

— Прекрасна жена е баба ви. Дънк доста ще се поизпоти, за да наддава срещу мен за кошницата й.

— Тъкмо казвах на Джесика да се прегледа на рентген, за всеки случай.

Лекарят кимна.

— Да, налага се. Кабинетът ми е отсреща. Да вървим.

Иначе Джесика би се възпротивила на едно ненужно, според нея, облъчване, но в това видя прекрасната възможност да се спаси от Рейт. Неприятна й бе мисълта, че се върти около нея, защото се чувства задължен на Дънк за Ванджи.

Така му се пада, нека сега да попадне в ръчичките на Бетси. Нямаше лесно да й избяга.

— Както кажете, докторе — грабна тя патериците си. — До скоро, Рейт!

— И аз идвам — изправи се той.

— Няма нужда — махна Джеси и тръгна след лекаря.

— Не, не можеш да ме отпратиш, Джес — рече той и се престори, че не забелязва погледа, с който го стрелна.

Май започваше да се държи точно като съпруг с нея. Но се оправда пред себе си, че така ще избегне онази Бетси, която доста неделикатно поиска да й купи бира. Малко изтънченост не би й навредила. Освен това бе съвсем наясно колко е привлекателна — качество, което открито демонстрираше пред мъжете. Макар и с ненатрапчива външност, Джесика бе по-голямо предизвикателство за него. По много причини. Не обичаше лесните завоевания. Затова бе станал и полицай.

Той седеше в чакалнята на лекаря, прелистваше списания и разсъждаваше над досегашния си сексуален живот. Преживяваше отново сцената от сутринта, когато страстният отговор на Джесика го бе разгорещил до такава степен, че…

— Само навяхване — обяви доктор Каултър, извеждайки Джесика от кабинета. — Утре ще се почувстваш по-добре, ако не натоварваш много-много крака си днес, Джес. Погрижи се за това, Рейт. Никакви танци довечера.

— Да, господине.

— Рейт няма право на мнение по въпроса, докторе — раздразнено рече тя. — Колко ви дължа за прегледа?

— Ще ти изпратя сметката. Извини ме, но трябва да се обадя по телефона. Върви навън и се забавлявай с младия мъж.

Рейт отвори вратата и галантно я задържа да мине Джесика.

— Благодаря ви, докторе. Приятно ми беше да се запознаем.

— И никакви танци — махна им лекарят.

— Той знае, че аз не танцувам. Какво му става? Никой никога…

Успя да преглътне навреме думите, че никога никой не бе я канил да танцуват по време на пикника. Нито някъде другаде. Бъд, естествено, не влизаше в сметката.

— Бих те поканил на танц, ако беше възможно — рече Рейт.

Дали се бе досетил какво бе премълчала?

— Благодаря, но не бих приела.

— Защо? Какво не ми е наред?

— Защото би го направил по задължение. Точно както дядо те накара да се престориш на „принца“! — изгуби накрая тя търпение. — Целият град, както и ти, знае, че съм стара мома, която никога не е завъртала главата на някой мъж. Принц! Господи!

— Престани, Джес! Самосъжалението не ти подхожда.

— Как можеш да знаеш какво ми подхожда, след като ме познаваш едва от двадесет и четири часа, Рейт Марлоу! — изсъска тя и закуцука с патериците си.

Рейт остана на мястото си, загледан в подскоците на конската опашка върху гърба й. Налагаше се да изчака по-добри времена, преди да й покаже, че знае много повече за нея, отколкото тя предполага.