Роузан Уилямс
Търси се съпруг (1)

Първа глава

— Джеси, трябва ти съпруг!

Джесика Патън прибра съдовете от закуската и изгледа укорително дядо си. Не за първи път чуваше тези думи. Той все се въртеше около темата като муха около мед.

— Нали имам един до себе си! Притрябвал ми е друг, щом ти все още можеш да поддържаш ранчото.

— Аз вече съм си изпял песента, момиче — не отстъпваше Дънк Патън, изтегнат в люлеещия се стол до кухненската маса. — Не мога да пренеса купа сено, не мога да обяздя кон, не мога да се справям със стадата… Някой трябва да ме отмени. Годините си казват своето.

Мърф и Мътли, двете кучета на Дънк порода бордър коли, изръмжаха изпод масата, сякаш одобряваха всяка дума, казана от стопанина им.

— Дядо, моля те, престани — мило настоя Джеси, обърна се към мивката и още по-усърдно затърка някакъв тиган. — Нали аз ти помагам! А и теб си те бива.

Джесика отклони поглед към прозореца и запремига бързо, за да спре сълзите, които напираха в очите й.

Пред нея се бе ширнала високопланинската долина, заобиколена от хребетите на планините Уорнър. Това затънтено североизточно кътче от Калифорния бе слабо населено и предлагаше гостоприемството си единствено на коне, говеда и отчаяно влюбени в земята фермери като нея и Дънк.

— Мила моя, имах предвид нещо друго — отпи Дънк глътка кафе от порцелановата чаша и я остави върху червената покривка на кухненската маса. — Трябва ти съпруг. Вече минаваш трийсетте. Чакат те дълги години самота. Помисли. Дълги години… Когато мен вече няма да ме има.

Той бе седемдесетгодишен, но Джесика не можеше да се примири с този факт. Никой не му даваше годините. Издаваше го единствено побелялата коса. И широките поприведени рамене. Помнеше как я носеше „на конче“, когато бе тригодишна. Знаеше, че ако го погледне в този миг, ще забележи как ръцете му леко треперят.

Господи, не позволявай мъж като Дънкан Патън да остарява, молеше се тя отчаяно. Беше й безкрайно скъп. По-скъп от ранчото и голямата къща, в която живееха. Бе я построил сам преди петдесет години, използвайки за конструкцията огромни трупи, сечени из горите наоколо. Джесика щеше да наследи ранчото един ден, но не желаеше дори да се замисля за това.

— Не си толкова престарял, колкото се опитваш да се изкараш — измърмори тя и се приближи да почисти трохите от масата.

— Ха, не съм бил остарял! Годините започнаха да ми тежат още навремето, когато Елизабет умря — вгледа се той в кафето, сякаш очакваше на дъното на чашката да види лика на покойната си съпруга.

Въздъхна тежко, изгледа я и се намръщи.

— Като говорим за бъдещето, момиче, кога смяташ да народиш деца? След пет-шест години може и да е късно.

— Съпруг и деца не влизат в бъдещите ми планове.

— Но биха могли, ако откриеш мъжа. Дай обявление! Поръчай си го по пощата, както се казва… — засмя се глухо дядо й.

— Вече съм го правила. Нима си забравил?

— Как бих могъл да забравя, макар да го стори само веднъж, съкровище, и то след като дълго настоявах.

— Е, и нали видя какви хапльовци се отзоваха? И тримата бяха едни несретници. Хвърлиха ми по един поглед и…

— И какво видяха? — прекъсна я дядо й. — Посрещна ги на вратата в избелели джинси и ботуши, с овехтяла фланелка… При това ухаеше на конска пот.

— Ти на какво искаш да мириша? По цял ден яздя. Видяха, че съм обикновена дворна кокошка…

— Една рокля и малко червило няма да ти навредят — измърмори дядо й. — Би могла да си пръснеш две-три капки парфюм и да си срешиш косата или поне да я прибереш в плитка.

— Аз съм работеща жена и нямам време за префърцунени неща — направи гримаса Джесика. — Мъжете, които довтасаха, не се интересуваха нито от поддържането на оградите, нито проявиха желание да целуват мазолите ми…

— Но двамина от местните дървеняци на два пъти идваха — замълча Дънк и добави: — Естествено не слагам в сметката онова магаре Бъд Кочрън.

— Магаре е твърде мило определение за него — заяви Джесика и отново се захвана за работата си.

— Но като Бъд и онези другите бяха женени и развеждани по два или повече пъти. По-добре да се продам на непознат, отколкото да се свържа с някоя местна отрепка.

— Не можеш да живееш като монахиня, нито аз — като отшелник. Не ти ли липсва удоволствието от ухажването, от любовта…

— Не, ценя независимостта си, дядо! Колко са жените, които могат да правят каквото си поискат, без да са принудени да дават обяснения на когото и да било? Аз мога. Един съпруг ще ограничи свободата ми.

— Не и ако е истински мъж, момиче!

— Боже мой! Назови ми поне един мъж, който не би предпочел по-красива или по-закръглена жена, с по-голям бюст, или с по-дълги крака. Посочи ми поне един!

— Аз. Обичах Елизабет такава, каквато беше, обичам и теб такава, каквато си.

— Значи искаш да се нагодя към желанията на онези трима загубеняци?

— Хм… — Това бе обичайният завършек, когато спорът според Дънк ставаше безсмислен.

Доволна, че е отбелязала точка в своя полза, Джесика обърса ръце и привърза косата си с някаква шнола. Изгледа дядо си. Можеше да бъде упорит като магаре и въпреки това бе толкова обичлив!

— Е, добре — въздъхна театрално Дънк. — Аз ще дам обявление.

— Не си прави труда, дядо. Ще пусна опровержение.

— Спокойно, момиче. Ще дам обявление, че си търся съпруга. Нито една от вдовиците няма да пренебрегне поканата ми.

— Съпруга?! — премигна Джесика невярващо.

— Аха! Все още обичам Елизабет, но след четирите години самота копнея за женска ласка. Пък и още две ръце в домакинството ще бъдат от полза, нали?

— Да, но…

— Ще дам обявление и ще видим какво ще излезе!

„Калифорнийски фермер, бял, вдовец, шестдесет и девет годишен, търси съпруга. Изпратете снимка, моля.“

В отговор на лаконичното обявление на Дънкан Патън само за един месец пристигнаха триста писма. Всеки ден Джесика донасяше от пощенската кутия пълна торба напарфюмирани пликове. Стъписващо бе, че повече от половината жени, писали на дядо й, бяха по-млади от самата нея.

Имаше писмо дори от Париж, от Франция. А какви снимки изпращаха някои!

Когато писмата намаляха наполовина, Дънк нареди снимките на най-обещаващите кандидатки върху кухненската маса.

Джесика седеше до него и го наблюдаваше със смесени чувства. Радваше се, че дядо й бе толкова въодушевен и отново гледаше оптимистично на живота. Но колко ли щеше да се разочарова, когато кандидатките започнеха да се представят в ранчото?

Едва ли щяха да оправдаят очакванията му, както и нейните.

— Чудя се как тогава ти получи само три писма — рече дядо й, — трябваше да дадем още веднъж обявление.

— И веднъж ми стига — мрачно измърмори Джесика.

Дънк я помоли да разбърка наредените върху масата снимки и затвори очи. Нима щеше да си избере слепешком съпруга?! Така постъпваше и когато търсеше вода, осланяше се единствено на усета си. Но съпруга…

— Разбърках ги, дядо.

Без да отваря очи, той опипа снимките. Джесика бе забелязала, че между дамите, уж подбрани случайно, няма нито една по-млада от шестдесет и пет. Някои бяха хубави, други не. Внезапно дядо й закова пръст върху една снимка.

— Добре… Коя е тази мила дама? — намести той бифокалните си очила и се зае да изучава лицето от снимката. — Аха! Евънджелин Марлоу от Сан Франциско, така ли? Добре. Нейното писмо наистина ми хареса най-много — усмихна се той. — Знаеш ли, имаме много общи черти. И двамата сме се оженили веднага след завършване на гимназията, а сега и двамата сме овдовели.

Джесика взе снимката. Оттам я гледаше решителна, приятна на вид жена, която не блестеше с нищо особено. Покрай сърцевидното й лице се спускаше пухкава сива коса. Очите й бяха тъмни и отразяваха топлата усмивка, която грееше на устните.

Дънк зачете част от писмото й.

„… Отраснала съм в тексаско ранчо. Отглеждахме говеда. Напуснах го, когато срещнах бъдещия си съпруг и се омъжих за него. Животът ни беше щастлив и се чувствам много самотна, откакто преди пет години се помина. Синът ми и дъщеря ми са самостоятелни, всеки е зает с работата си. Нямам никакви задължения спрямо тях и с нетърпение очаквам да се съберем, ако това е и вашето желание. А, и още нещо. Предпочитам да ме наричат Ванджи.“

— Звучи добре — тихо рече Джесика, като отчаяно се мъчеше да не мисли за баба си Елизабет, която според нея бе най-прекрасната жена на света.

Дънк кимна.

— Изпитвам особени чувства към Ванджи — бутна той встрани останалите писма и фотографии. — Ще напиша писма на всички дами, за да им поднеса съжаленията си, но най-напред, още с днешната поща, ще изпратя писмо на Ванджи.

— Само с нея ли искаш да се срещнеш, дядо?

— Аха — кимна Дънк. — Старият ми нюх не е закърнял.

 

 

В деня, в който получи писмото на Дънкан Патън, Ванджи Марлоу му се обади по телефона. Той отнесе телефонния апарат в спалнята си и затвори вратата, като остави Джесика да го чака в неведение в продължение на цели два часа.

Тя уж гледаше телевизия, но долови смеха му на няколко пъти. Не бе го чувала да се смее от деня, в който умря баба й. Макар и приглушен, смехът му звучеше щастливо, почти по момчешки.

Скръсти ръце пред гърдите си и впери очи в екрана. Нито един от тримата, отговорили на обявлението й, не бяха я накарали да се разсмее. А посещенията им се оказаха същинско мъчение. Всъщност за последен път се бе почувствала весела, когато беше…

Смръщи вежди и се върна назад във времето. Бяха минали цели десет години. Каква глупачка трябва да е била да повярва дори за миг, че каубоят Бъд Кочрън, нает от дядо й, се интересува искрено от нея. Освен като още една бройка, която да повали в леглото си. Бе постигнал целта си след три месеца омайващи приказки и безконечни разходки. Най-приятните слова, които бе чувала от мъж. Дънк и Лизбет я бяха предупреждавали да внимава, но тя вярваше, че е влюбена в него. Още на следната утрин, след като я бе обладал, той изчезна от града и не се видя повече. Сърцето й бе разбито, но не за дълго. Докато след ден-два не дочу да се говори из града, че Бъд я бе прелъстил, за да спечели облог, сключен в някаква кръчма.

Джесика още тръпнеше от унижение. Все пак тя бе най-възрастната девица сред живеещите в съседните имения, позастаряла и недотам привлекателна, за да става обект на подобен облог.

Дочу стъпките на Дънк, но когато влезе в дневната, тя се престори на изненадана.

— Ванджи ще ни дойде на гости за една-две седмици — развълнувано обяви дядо й. — Направо от Сан Франциско!

— Седмици ли? — не дочу Джесика.

Кимайки с глава, Дънк се разположи в любимия си фотьойл.

— Добре си поговорихме ние двамата. Две седмици са достатъчни за всеки от нас да вземе решение. Ще дойде с придружител. Рекох й, че когото и да доведе, е добре дошъл. Нали така?

— Разбира се, но…

— Трябва да приготвим две от спалните. Пристигат в събота следобед.

— Дядо, та това е само след два дни!

— Аха. Така както виждам аз нещата, на Ванджи ще предложим стаята, която е точно срещу моята. Нейният придружител пък може да спи в тази до твоята, така ще използвате една баня.

Джесика искаше да го предупреди да не се пали много. Нима беше забравил какви неприятности си бе навлякла със своето обявление преди време?

Дънк обаче бе обладан от ентусиазъм. От години не го бе виждала така припрян. От времето, когато Лизбет беше жива. Очите му искряха, а изражението на лицето му бе от щастливо по-щастливо.

— Не се безпокой, момиче — рече той, забелязал безпокойството й. — Старият козел си знае работата.

Тя прехапа устни и въздъхна. Толкова много работа имаше до събота.

 

 

Джесика бе зареяла поглед през вратата на верандата и притихнала се любуваше на залеза в съботния следобед. Забеляза облаче прах по пътя.

— Пристигат! — извика тя на Дънк, който разпалваше тексаското барбекю в задния двор. Дядо й се бе преселил преди петдесет години в Калифорния от Тексас.

Дънк се приближи до нея и се вгледа в пътя.

— Трябва да са те. Тъкмо навреме. Затворих кучетата в обора, така че няма да предизвикат хаос.

Джесика се извърна. Дядо й бе облечен в джинси и каубойска риза. Изглеждаше красив и развълнуван. Ухаеше на „Олд Спайс“ и печени на барбекю ребърца.

— Страхотно изглеждаш, дядо!

— Ти също — потупа я той по рамото. Бе си облякла светлорозова рокля и високи обувки. Косата й се спускаше по раменете, леко подвита в краищата. — Хубаво миришеш — изсумтя одобрително старецът.

— Караш ме да се чувствам като Пепеляшка на бала — промърмори Джесика. Женствеността, красотата и очарованието бяха слабите й места — факт, който дядо й много добре знаеше.

— Ти притежаваш нещо много по-ценно — вътрешна красота — все повтаряше той. — Имай търпение и твоят принц ще се появи!

Обичайната реакция на Джесика след подобни изказвания бе да завърти очи и да каже, че никакъв принц не очаква, че светът е пълен с негодници като Бъд. Но точно този ден се бе облякла в розово и се бе парфюмирала, за да направи добро впечатление на госпожа Евънджелин Марлоу заради дядо си.

Шумът от приближаваща кола се усилваше.

— Това е една от онези скъпи коли — рече дядо й. — Сякаш са стадо диви мустанги.

Подобна машина не е пригодена за планински условия, помисли си Джесика. Съдейки по спортната кола, госпожа Марлоу трябва да бе весела вдовичка, която едва ли би приела да живее в изолация в ранчо, разположено в североизточната част на Калифорния. Сигурно щеше да им обърне гръб, още преди да са угаснали въглените в барбекюто на Дънк.

Жалко, че от писмото и снимката, които бе изпратила, не личеше страстта й към автомобилите.

Дънк пристъпи напред и помаха с ръка. Джесика стоеше зад него. Бедният й дядо! Много усилия бе хвърлил по посрещането. Дори бе набрал диви цветя, които Джесика подреди във вазите, преди да ги постави в спалните на гостите.

Колата се закова със свистене сред облак прахоляк пред къщата. Джесика кихна няколко пъти и Дънк й подаде носната си кърпа. В този миг вратата откъм шофьора се отвори и Джесика изпусна кърпата от удивление, забелязвайки да се подава шапка стетсън.

Озарен от лъчите на залязващото слънце, непознатият разкърши снага, висока повече от метър и осемдесет. Джесика се взря в него, но от праха не можа да различи чертите на лицето му.

Тя залитна. Проклетите нестабилни токове! Това бе каубоят от най-съкровените й сънища! Ето го, застанал на прага на ранчото! Не можеше да повярва на очите си.

— Проклет да съм, ако това не е принцът! — изви вежди Дънк и изгледа дяволито внучката си.