Ребека Уинтърс
Белязана да обича (5)

Пета глава

Гневът се смеси с вълнението, пронизало тялото й. Тя притисна хавлията към гърдите си в стремежа си да укроти бесните удари на сърцето си.

— Бранко не е тук, ако затова се обаждате.

— Звъня по друга причина — отвърна той и отново я обезоръжи. — Исках да се уверя, че си пристигнала благополучно, и да ти кажа, че тази вечер разговарях с директора на училището. Всъщност той ми даде телефонния ти номер. Разбрах, че през последните шест месеца си идвала в Прийст Ривър поне половин час преди уроците, за да се занимаваш с Бранко. Без заплащане… Оказва се, че двамата сте по-близки, отколкото предполагах.

— Вие не одобрявате действията ми, нали, господин Антонович? Независимо от резултатите.

— Напротив. Би било несправедливо от моя страна, ако не те поздравя за очевидното подобрение в английския език на Бранко. Бих искал да заплатя уроците.

— Не желая пари, господин Антонович. Исках само да помогна на Бранко. Разбира се, не очаквам да ми повярвате.

Хедър бе готова да посрещне нов обиден намек, но вместо това той каза:

— Щом не искаш да приемеш парите ми, позволи ми да изкажа благодарността си, като те поканя на вечеря в Прийст Ривър преди часовете в четвъртък.

— Боя се, че няма да мога. С класа ще имаме празненство в чест на новородения син на господин Ченг. Трябва да украся стаята и да подредя сладките и пунша, преди да пристигнат останалите.

— Вероятно не се изразих ясно. Може би казваш истината и нямаш вест от Бранко. Но за шест месеца трябва да имаш поне малка представа как разсъждава синът ми. Ако интересът ти към него действително е чисто професионален, не би възразила да донеса вечерята в класната стая. Преди празненството можем да обсъдим къде би отишъл.

Хедър усещаше бесните удари на сърцето си. Глупаво бе да се вълнува от предложението му. В края на краищата, той се тревожеше за Бранко. В началото Ник изглеждаше отчужден и безчувствен, но тя вече не се съмняваше в бащината му любов. В противен случай не би потърсил нейната помощ.

— Занятията започват в седем часа. Ако дойдете около шест, бихме могли да поговорим, докато подреждам стаята.

— Съгласен съм. А сега бих искал да ти кажа още нещо.

Ситни капчици пот избиха по челото й — очакваше някоя оскърбителна забележка.

— Слушам ви.

— Тъй като не съм се появявал досега в училище, смяташ, че не проявявам интерес как се справя Бранко. Но не е вярно. Когато го записвах, по негова молба му обещах, че няма да идвам в училище. Той мрази да се отнасят с него като с дете. При циганите е така — той се смята за възрастен, откакто е проходил. Аз трябваше да спазя обещанието си, макар да засяга родителска отговорност.

— Разбирам, че Бранко не е искал да го водите в училище за ръчичка — съгласи се Хедър.

— Да, сигурно разбираш. И то по-добре от всеки друг — рече той спокойно. — Лека нощ, госпожице Мартин.

На Хедър й идеше да запокити слушалката в стената. Бащата на Бранко притежаваше способността да я вбесява всеки път, когато разговаряха. Не искаше въобще да го вижда, а ето, че току-що се бе съгласила да се срещнат в четвъртък.

За да не мисли повече за него, Хедър включи телевизора. За съжаление нямаше нищо интересно и тя примирено се пъхна под завивките. Надяваше се да заспи веднага, но ярките образи от един въображаем свят я държаха будна до ранните часове на деня. Свят, в който младият безгрижен Ник играе с малкия си син… И целува своята красива любовница-циганка…

 

 

Въпреки натоварения ден, Хедър не преставаше да поглежда часовника. Точно в три тя заключи класната стая и се отправи с джипа към центъра.

За щастие около чайната имаше свободно място за паркиране. Но вратата бе заключена и доброто й настроение се помрачи. Едва сега забеляза надписа „Затворено“. Ядосана, че напразно е дошла дотук, Хедър реши поне да се отбие при баща си.

Магазинът бе препълнен и тя с труд си проправи път до централната пътека, в дъното на която бяха разположени канцелариите. Почти бе стигнала до кабинета на баща си, когато съзря младата циганка от чайната. Тя се любуваше на топ яркочервен сатен. Хедър приближи и поздрави на цигански.

— Ти! — възкликна изненадана циганката, после се взря в гривната.

— Помниш ли ме?

— Разбира се. — Тя тръсна глава. — Замура каза, че ще се върнеш.

— Откъде би могла да знае? — заинтригувана попита Хедър.

— Замура знае много.

— Всъщност идвам от чайната. Беше заключено.

— Днес е болна.

— О! Дано оздравее бързо — промълви съчувствено Хедър. — Надявах се да поговоря с нея, защото на всяка цена трябва да намеря моя приятел, а тя би могла да помогне. — Без да отговори, младата циганка прокара пръсти по плата, за да провери качеството му. — Той изчезна миналата седмица — продължи Хедър. — Баща му не може да го открие.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото трябва да го намеря, а не зная откъде да започна търсенето. Има ли цигански лагери около Прийст Лейк или в Прийст Ривър? Готова съм да платя за сведенията.

Младата жена поклати глава и отстъпи.

— Не. Не мога да взема парите ти. Ще ми донесат нещастие.

Хедър тъкмо мислеше, че е попаднала в безизходица, когато проследи погледа на циганката и изведнъж й хрумна идея.

— Виждам, че цветът ти харесва — кимна Хедър към плата. Спомни си, че Бранко имаше пояс от същия материал. — Защо да не направим размяна? Ще ги дам каквото ти искаш, срещу информация, от която имам нужда аз.

— Не мога да взема нищо от теб.

— Няма да бъде от мен. Аз ще платя на продавачката и тя ще ти го даде. Ще го вземеш от нея, а не от мен. Аз няма да го докосна дори — добави Хедър, въодушевена от идеята си.

Младата жена се двоумеше. Очевидно силно желаеше да притежава плата:

— Ти никога ли не си ли го пипала? — запита тя недоверчиво.

— Никога. Кълна се в моята вица — каза Хедър, използвайки израза, който често бе чувала от Бранко. Означаваше „Кълна се в родословното си дърво“. Той винаги го употребяваше, когато искаше да я убеди в правотата си.

— Ти плати на жената и тя ще ми даде плата. Тогава ще ти кажа каквото знам. Но има условия.

В момента Хедър бе готова едва ли не на всичко.

— Марта! — извика тя продавачката от съседния щанд. — Моля те, обслужи тази клиентка, щом се освободиш. — После се обърна към циганката: — Колко ти трябва?

— Два метра.

— Дай й три метра, Марта!

Марта кимна. На лицето й бе изписано любопитство.

— Аз имам нужда само от два — рече на управителя.

— Но с три би могла да ушиеш нещо за децата.

Младата жена не промълви нито дума, но Хедър знаеше, че се чувства поласкана.

— Ако ти дам сведенията — прошепна тя, — не трябва да казваш на Замура.

— Защо?

— Защото Замура смята, че ще създадеш неприятности.

— Не се безпокой. Искам само младежът да се върне при баща си.

— Никаква полиция!

— Ние също не желаем полицията да се намесва. Иначе щяхме да се обърнем първо към тях.

— А ти защо си загрижена?

— Аз съм причината да избяга от дома.

— Защото неговият дад ти даде гривната?

— Не, даде ми я младежът, а аз му казах, че не мога да я приема.

— Защото си хвърлила око на неговия дад?

Въпросът я завари неподготвена. Навярно Замура е клюкарствала с внучката си, след като Хедър си бе тръгнала от чайната. Сигурно гривната е предизвикала множество предположения.

— Аз съм учителката на Бранко по английски език. Той учеше упорито, за да издържи теста за получаване на гражданство. С баща му се страхуваме, че ще изпадне в беда и ще бъде върнат в Югославия. Баща му го обича много и иска той да остане тук.

Докато говореха, Марта премери и отряза плата. Прибави две макари с подходящ конец, опакова всичко в найлонов плик и го подаде на циганката.

— Първо плати на продавачката — напомни й младата жена за сделката.

Хедър кимна и плати с чековата си книжка.

— А сега ще ми помогнеш ли? — обърна се тя към циганката.

— Има лагер близо до Кларк Форк.

— Искаш да кажеш на езерото Пенд Орей? — запита тя развълнувано.

— Точно там.

— Има ли други лагери?

— Има още един, но не зная името. Той е на реката. Първо трябва да стигнеш до езеро.

— Кое езеро? Помисли добре. Пенд Орей? Хайдън? Прийст? Кьор Д’Ален?

— Мисля езерото с френското име.

— Пенд Орей е френско име. А също и Кьор Д’Ален.

— Имаше нещо общо със сърце.

— Кьор Д’Ален!

— Може би. — Тя безразлично сви рамене. Хедър си спомни двете реки, които се вливаха в езерото. От много години не бе плавала с лодка по тези места.

— Знаеш ли името на реката?

— Не мога да ти кажа повече. Сега трябва да вървя. Запомни. Ти няма да издадеш на Замура.

— Обещавам! — тържествено рече Хедър. — Ще бъде наша тайна. Благодаря ти. Нямаш представа колко е важно за мен. Следващия път, когато дойдеш в магазина, избери каквото желаеш и ще го получиш. От продавачката, разбира се.

Циганката не се засмя, но в черните й очи се прокрадна топло приятелско чувство.

— Първо го намери — рече тя.

— Преди да тръгнеш, ще ми кажеш ли името си?

— Казвам се Зара.

— Прекрасно име. Аз съм Хедър и се надявам, че ще се видим отново.

Циганката кимна леко и излезе от магазина. Ярките й дрехи и обичайните цигански украшения привлякоха вниманието на купувачите и те проследиха с поглед младата красавица.

— Защо беше всичко това, Хедър? — запита Марта, след като циганката излезе.

— Дълго е за разказване. Ще ти обясня някой ден. Благодаря ти за сътрудничеството.

В приповдигнато настроение Хедър надникна при баща си, но той говореше по телефона. Тя му изпрати въздушна целувка и излезе.

След като направи някои покупки за утрешното празненство, Хедър се отправи с джипа към къщата на Джей и Шели в Саут Манито. Тъй като бе запален лодкар, Джей имаше фантастична колекция от хидрографски карти на северозападното крайбрежие. Хедър искаше да ги заеме за няколко дни.

Шели и Джей я посрещнаха сърдечно и я поканиха да остане за вечеря. Докато Шели нареждаше масата, Джей отиде да потърси картите, а на Хедър преотстъпиха честта да приспи Стейси.

Малко по-късно, когато седнаха около масата, Джей запита за Бранко. Хедър им съобщи най-важните факти, спомена за разговора с младата циганка, но отклони въпросите на Джей за Ник Антонович.

След вечеря разгънаха картите на масата. Джей показа множество удобни места за лагеруване и ги очерта с химикалка.

Когато старият часовник удари девет, Хедър изведнъж осъзна, че е станало късно и трябва да се прибира. След като благодари на Шели за вкусната вечеря, тя я целуна и забърза към колата. Джей я последва с картите в ръце. Тя се досещаше, че възнамерява да й досажда с намеци за бащата на Бранко.

Хедър не смееше да говори за него. Още не можеше да определи чувствата си към Ник Антонович.

През целия следващ ден, макар че не остана сама нито за миг, мисълта за него я преследваше неотстъпно. Тя с вълнение очакваше вечерната среща.

Като прехвърли целия си гардероб, Хедър се спря на копринена, синя рокля. Дрехата очертаваше стройната й фигура, а тя искаше да изглежда добре тази вечер.

Помогна на майка си да приготви пунша за тържеството, а после дълго време стоя под душа и се наслаждава на топлите успокоителни струи. После разреса косата си и я разпусна по раменете. Към пет часа бе готова. През цялото време рубините около китката й проблясваха като пламъчета и сякаш предвещаваха вълнуващи и загадъчни преживявания.

Тя внимателно подреди в сака покупките за празненството и предупреди, че вероятно ще се върне след единайсет.

Час по-късно Хедър паркира джипа на празния паркинг и забърза към училището с чанта в ръка. Върна се втори път за украшенията и подаръка — одеялце за бебето на Ченг. В това време на паркинга до джипа меко спря сребрист мерцедес. След миг Ник Антонович се появи със сак в ръка. Снежнобялата му риза и джинсите подчертаваха добре сложената му фигура. Очите им се срещнаха в мълчалив поздрав и сърцето на Хедър се разтуптя. Погледът му бавно се плъзна от косата й към дългите стройни крака.

— Нека ти помогна — промълви той накрая и взе пакетите от ръцете й.

— Благодаря. — Хедър се обърна за навитите на руло карти. Ръката й трепереше. — Както разбирам, няма вести от Бранко.

Той безмълвно поклати глава. Влязоха в училището и се отправиха по коридора към класната стая.

Щом влязоха, той извади от сака два сандвича с телешко печено и купа със салата. Стаята се изпълни с приятен свеж аромат.

— Сякаш е потънал вдън земя — наруши тишината той. — В дъскорезницата от време на време работи един циганин. Той ми каза, че Бранко обичал да ходи в Кларк Форк, където лагерували група цигани. Отидох с колата сутринта, но от тях нямаше и следа. Познат рибар ми съобщи, че службата за охрана на парка ги принудила да се преместят. Все едно да търсиш игла в купа сено. Щом Бранко досега не е позвънил, чудя се дали все още е в района.

— Не зная как да те убедя, че казвам истината — бавно рече тя. — Защо бих те излъгала? И аз като теб искам Бранко да се върне. Дори разпитах една циганка в града и тя ми каза къде можем да проверим.

— Как успя да я убедиш не само да говори с тебе, но и да ти даде подобни сведения? Та ти си гаджа!

— Според Замура съм ханамика заради гривната, която нося. Това е главната причина Зара да ми даде сведенията. — Тя стъпи на един стол и започна да окачва гирляндите на тавана.

— Има ли друга причина?

— Парче червен сатен от магазина на баща ми.

— Бива те в пазарлъка. Може би имаш нещо циганско, макар че е трудно да се предположи за руса жена. Нека ти помогна.

Той се качи на стола до нея и когато гърдите му неволно докоснаха рамото й, по тялото й премина приятна тръпка.

Раздразнена, че допирът не му направи никакво впечатление, Хедър слезе и започна да подрежда чаши и салфетки за пунша. Той закачи всички гирлянди и слезе от стола.

— Моят брат Джей ми зае хидрографските си карти на района Кьор Д’Ален. — Тя кимна към хартиеното руло. — Защо не ги погледнеш, докато подредя? Може би Бранко е при циганите, които лагеруват край реките Сент Джоу или Кьор Д’Ален. Ако не ме лъже паметта, там има много уединени места.

Тя усети напрежението, с което той извади картите и ги разгъна на един от чиновете. След няколко минути вдигна глава. Дори от разстояние тя забеляза, че сивите му очи са потъмнели от вълнение.

— Мисля, че циганката ти е казала истината. Имам чувството, че, ако Бранко е все още в района, трябва да е там. В землището на дядо близо до Скафия Лока, планинска местност в Словения, минава подобна река. Дядо бе добър човек и позволяваше на циганите да разполагат своите табори където искат. Бранко е прекарал по-голямата част от живота си по бреговете на реката. — Той говореше унесено, сякаш бе нейде далеч.

— Така ли срещна майката на Бранко?

— Да. — Тонът му изведнъж стана рязък. Може би от скръб, предположи Хедър. — Прекарвах ваканциите при дядо и циганите ме привличаха. Особено ме бе заинтригувала красива млада жена, на име Ибра. Лятото, когато навърших деветнайсет, останах при дядо шест месеца и работех при него в дъскорезницата. Той знаеше, че съм влюбен в Ибра и че няколко нощи не бях спал вкъщи.

Хедър искаше да узнае повече за живота на Ник в Югославия, но беше поразена от интимните картини, които въображението й рисуваше. Почувства едновременно облекчение и разочарование, когато Ник смени темата и предложи да хапнат преди идването на учениците. Той й подаде сандвич и чиния картофена салата, приготви и за себе си и седна срещу нея. Хранеше се с апетит, а Хедър само чоплеше сандвича си, макар да бе изключително вкусен.

След няколко минути Ник вдигна глава и я прикова с поглед.

— Възнамерявам да търся Бранко през уикенда. Налага се да дойдеш с мен.

Хедър стисна вилицата.

— Защо?

— Повярвах ти, че все още нямаш вест от Бранко. Но ако наистина си загрижена за благополучието му, трябва да приемеш предложението ми. Така ще използваме предимството, че познаваш местността. А ако намерим Бранко, ще имам нужда от твоята помощ. Той може да откаже да говори с мен, но не допускам да те отблъсне, докато носиш гривната на Ибра. Ти би могла да поговориш с него и да го убедиш да се върне.

— Господин Антонович…

— Ник!

— Добре. Ник! — Тя почти извика. — Искам да намеря Бранко не по-малко от теб, не само за да свали гривната, а защото наистина съм загрижена за него. Но по начина, по който избяга от къщата ти, много се съмнявам, че ще иска да говори и с мен.

Всъщност Хедър не искаше да признае, дори пред себе си, че силното й влечение към Ник правеше пътуването невъзможно.

— Ще преодоляваме трудностите една по една. След като го открием, трябва да намерим път към сърцето му — продължи той спокойно. — Така ще докажеш, че не съм бил прав.

Той удари право в целта! Уморена от подозренията му, тя бутна храната настрани, твърдо решена да приеме предизвикателството.

— Добре. Кога тръгваме?

— В събота сутринта — рече той и очите му проблеснаха победоносно.

— Реките тук на много места са плитки. Ще докарам семейния катер за водни ски. Той е с полуплоско дъно и лесно се управлява.

Ник се намръщи, по лицето му премина сянка.

— Може би наистина съм сгрешил, че си идвала и по-рано у дома. Щеше да знаеш, че имам катер за ски. Той е идеален за търсенето, което ще предприемем.

— Ето откъде се е научил да кара водни ски!

— Какво имаш предвид?

— Значи Бранко не ти е казвал за разходката с класа. Преди няколко седмици карахме водни ски. Той бе сензацията на излета и удиви всички, включително и родителите ми, с майсторството си. Но така и не каза откъде се е научил.

— Едни от най-хубавите ми преживявания с Бранко са, когато карахме водни ски. Но той никога не признава, че съм го научил на нещо.

— Мисля, че в случая по-скоро искаше да изглежда като герой. Юношите често смятат, че знаят всичко. Той не искаше да разберат, че майсторството му се дължи на предишни тренировки.

— Бих искал да вярвам, че е така — промълви Ник. Изведнъж лицето му помръкна и видимо се състари. — Но въпросът е, че той не желае вече да живее при мен. Ти също го разбра в неделя.

— Има ли Бранко навик да решава проблемите си с физическо насилие?

— Да, струва ми се. Трябва да призная, че често прибягва до силата.

— Защо?

— Бранко така и не бе приет от племето, защото е пошрат — полуциганин.

— За първи път чувам тази дума.

— Майка му имала силно влияние над него и му забранила да споменава, че е само наполовина циганин. С други думи, чужд човек. Един от ромите, който искал да се ожени за Ибра, непрекъснато я измъчвал заради неизвестния баща на Бранко. Колкото повече тя го отблъсквала, толкова по-лошо се отнасял той със сина й. Бранко трябвало да се бори за място в живота, когато става известно, че неговият баща съм аз, един гаджа.

— Отвратително — промълви тя. — Не си ли могъл да направиш нещо?

Ник я погледна озадачен.

— Не зная какво ти е казал Бранко, но от осемнайсет години живея на Прийст Лейк, без да имам и най-малката представа, че съм баща. Едва миналата година, когато майката на Бранко разбрала, че умира, съобщила на него и на дядо ми тайната.

— Какво?

— След смъртта й дядо поел грижите за Бранко, но и неговото здраве бързо се влошило и тогава ме извика с писмо. Пристигнах в Любляна навреме, за да го погреба. Тогава се срещнах за пръв път със сина си.

Хедър почувства как кръвта се отдръпва от лицето й. Ник бе живял всичките тези години, без да знае за съществуването на сина си. Това обяснява толкова много…

— Нямах понятие — промълви тя. — Не подозирах дори. Бранко ми каза само, че майка му и прадядо му са починали, а ти от мъка си го заставил да дойде в Америка и да остане тук. Той каза… — Тя млъкна, като видя как лицето му помръкна.

— Какво каза? — Гласът му бе заплашително тих. — Бих искал да чуя и останалото.

— Ами… Не е важно.

— За мен е важно.

— Той ми каза, че не те обича, защото непрекъснато си ядосан заради нейната смърт. Ник, той никога не е твърдял, че сте дошли заедно от Югославия. Моите заключения бяха погрешни, защото не разполагах с информация. Госпожа Уд също не ми каза, че отдавна живееш тук. Налагаше се да правя изводи от оскъдните сведения, които се изплъзваха от Бранко.

Ник приближи и Хедър почувства топлината, която се излъчваше от тялото му.

— Тогава по-добре да чуеш и останалото. Когато Ибра разбрала, че болестта й е неизлечима и я очаква смърт, започнала да се бои за Бранко. Вече нямало кой да го защити от зле настроения към него мъж. Отчаяна, тя потърсила помощта на дядо ми.

— Слава богу, че поне това е сторила!

— Извинете, госпожице Мартин! Къде да оставя сладките? — прозвуча мелодичен женски глас.

Хедър бе така погълната от разговора, че съвсем беше забравила за предстоящото празненство. Колкото повече научаваше за Антонович, толкова повече искаше да знае, макар че споменаването на Ибра й причиняваше болка.

Тя стана и поздрави новодошлата.

— Заповядайте, госпожо Гутиерес. Оставете сладките ето там. — Хедър посочи масата, която бе застлала с празнична покривка. — Как сте?

— Добре. — Чернокосата жена се усмихна и изгледа с любопитство Ник. — Сега ще донеса моя подарък. — Тя остави сладките и излезе.

Хедър се обърна към бащата на Бранко, който събираше остатъците от вечерята им:

— Ти си добре дошъл на празненството. Ще имаш възможност да се запознаеш и с другите ученици.

Той поклати глава.

— Ако Бранко случайно реши да дойде, колата ми на паркинга ще го изплаши. А и се съмнявам, че ще му бъде приятно да разговаря с когото и да било от нас пред публика. Във всеки случай, не искам да те отвличам от изненадата, която готвите за господин Ченг.

Хедър не посмя да признае, че едва ли би могла да се съсредоточи върху празненството.

— Защо не вземеш картите? — предложи тя. — Ще имаш време да ги прегледаш до събота. — Без да дочака отговор, тя ги нави на руло и му ги подаде, като се надяваше да не е забелязал колко силно треперят ръцете й.

Ник не откъсваше поглед от нея. Очите му сякаш излъчваха топлина, която обгърна цялото й тяло.

— Ще ти се обадя, за да се уговорим за часа. Внимавай като шофираш на връщане. Съобщиха, че се очаква буря.

— Ще бъде добре дошла след продължителната суша — отвърна тя, като се опитваше гласът й да прозвучи небрежно. — Ако Бранко се появи, ще ти позвъня веднага.

— Сигурен съм, че Бранко няма да дойде. Ако трябва да бъда искрен, загрижен съм за нещо много по-сериозно.

— Какво?

Той погледна гривната, после бавно вдигна глава и се взря в очите й.

— Бил съм на мястото на Бранко и разбирам отлично чувствата му. Може би той никога няма да се съвземе след твоя отказ.