Елизабет Гейдж
Интимно (70)

69

Ню Йорк

Джордан Лазаръс зашлеви Барбара Консидайн през лицето.

Ударът бе така добре премерен, че Барбара политна назад и се строполи на дивана в собствената си всекидневна на апартамента си на Парк Авеню. В ъгълчето на устата й се появи кръв. На приглушената светлина бузата й изглеждаше алена.

Тя впери поглед в него с широко отворени очи.

— Къде е тя? — попита той и пристъпи напред. — Къде е?

Барбара не каза нищо. В очите й се четеше смесица от страх и упорство.

— Каква е ролята ти във всичко това? — попита той и протегна към нея вестника с нейния почерк в полето. — Издевателстваше ли над нея? Стараеше ли се да я подтикнеш към нещо подобно? Не се опитвай да отричаш. Виждам го изписано на лицето ти.

Той сведе поглед към нея, а в очите му презрението и тревогата се бореха за надмощие. До този момент никога не бе изпитвал омраза към Барбара, но тази вечер я виждаше като отявлен враг. А изражението на лицето й, маниакално, предизвикателно, засилваше омразата му.

— Затова се появи на пресконференцията, нали? — попита той. — Затова почна да си тикаш носа в нашия живот. Искаше да я изкараш от нерви, нали? Да й внушиш определени мисли. Вече си ми ясна. Не се опитвай да отричаш.

Барбара поклати глава. Големите тъмни очи не се откъсваха от Джордан, изпълнени със страх, но втренчени.

Той посочи към вестника.

— Не съм казал на полицията чий е почеркът — поясни той. — Аз единствен знам. Но важното е, че знам, Барбара. Ти не можа да ме заблудиш. Ако нещо се случи с жена ми или с детето ми, ще знам кого да държа отговорен.

Той пристъпи напред и я сграбчи за раменете.

— Ако не я намеря навреме — заплаши я той, — ще те убия.

Лицата им бяха съвсем близко едно до друго. Усещаше познатия мирис, чувстваше плътта й. Това бе жената, която бе държал в обятията си безброй пъти, жената, на която се бе доверявал, към която бе изпитвал съчувствие и на която смяташе, че дължи щастието си. Но тази вечер физическата й реалност изглеждаше забулена от фалша й.

Ръцете на Джордан трепереха. Сякаш неискреността, която бе разрушила брака му с Джил, сега се разпростираше до всички кътчета на живота му. Той виждаше една нова Барбара, жена, която не подозираше, че съществува, фразата, която често си повтаряше навремето: „Никога не вярвай на жена“, сега отново изникна в съзнанието му. Трябваше да се съобрази с нея много по-рано, каза си той. Сега бе твърде късно.

— Какво си правила? — попита той. — Наблюдавала си Лесли и съпруга й през цялото време? Чакала си го да умре, за да можеш да подхвърлиш новината на Джил? Така ли? Отговори ми!

Барбара не каза нищо.

— Къде е тя? — попита той. — Казвай какво знаеш, в противен случай ще покажа този вестник на полицията.

Барбара се дръпна и се притисна по-силно във възглавниците на дивана. Макар и разтревожена от заплахите му, тя продължаваше да бъде предизвикателна.

— Кажи ми какво знаеш! — извика той и вдигна ръка, за да я удари отново.

— Нищо — отвърна тя едва чуто.

Той посочи вестника.

— Но това тук е твоят почерк.

Барбара кимна едва доловимо — неволно признание за вина.

— Казвай тогава! — настоя Джордан.

— Ако не е отишла при Лесли… тогава просто не знам. Никога не съм знаела нищо за нея. За миналото й…

Джордан я наблюдаваше внимателно. Тя вече не беше тъжната млада жена, която бе направил своя съпруга, не и силната, дори коварна жена, с която бе живял в продължение на шест години.

Тя беше дете, уплашено дете, което бе хванато на местопрестъплението и сега засрамено признаваше вината си. Повярва на думите й.

— Добре.

Не се тревожеше за безопасността на Лесли Уилър. От момента, в който бе разбрал за тайнствената бележка в полето на „Ню Йорк Таймс“, той бе пратил екип детективи и полицаи да я охраняват. Нищо лошо не можеше да й се случи. Пазеха я като държавен глава, въпреки че тя не го знаеше и, както той се надяваше, никога нямаше да го узнае.

Погледна към Барбара.

— Може би казваш истината. В крайна сметка аз ще разбера. Но поне ми кажи защо. Защо го направи?

Тя отново се отдръпна от него.

— Обичам те — промълви със същия глас на малко момиченце.

Предизвикателството се върна в очите й. Тя вдигна поглед към него, трепереща.

— Ти ме обичаш! — повтори той.

Думите звучаха странно от нейните уста. И той разбра защо. За шест години брак тя никога не му ги беше казвала. Двамата деликатно бяха загърбили темата за любовта, сякаш това бе фатална болест, мрачна тайна в семейната история. Но през всичкото това време го е обичала.

— Е, поне ми го каза.

Но сега Джордан видя нещо друго в изражението й, нещо, което би могло да го заблуди преди пет минута, но сега му се разкриваше съвсем ясно, след като бе разбрал грешката си да й повярва. Пелената се вдигна от очите му и сега светът блестеше ясен и студен. Имаше чувството, че повече никоя жена не може да скрие някаква тайна от него.

— Разбирам — каза той. — Значи ти си изчаквала през цялото време. Нали?

Тя не каза нищо.

— Със сигурност — продължи той, а устните му се извиха презрително, когато я погледна. — Виждала си, че нашият брак не е щастлив. Смятала си, че ако влошиш положението, ако накараш Джил да ревнува, да загуби самообладание, везните могат да се наклонят в твоя полза и да успееш да ни разделиш. И си чакала. Да обереш всички стъклени топчета.

Барбара не каза нищо.

— Ти си истинска дъщеря на баща си, нали? — каза Джордан. — Трябваше да го разбера от самото начало.

Барбара беше пребледняла. Сега гледаше встрани. За първи път отбягваше погледа му.

В този момент Джордан си помисли, че машинациите на Барбара може да са започнали много по-рано, отколкото той си даваше сметка. Изкусната ръка на Барбара може би стоеше и зад раздялата му с Лесли, две години преди да срещне Джил.

И дори зад смъртта на Виктор Консидайн…

Тези мисли бяха твърде ужасни, за да реши да провери истинността им. Сега имаше по-важна работа.

— Виж, ще ти разкрия нещо. Каквото и да се случи с Джил, ти си свършена. Няма да ме видиш повече.

Той плесна вестника в ръката си и я погледна с жестока усмивка. После го хвърли на дивана до нея.

— Сбогом, Барбара.

Обърна се рязко и напусна апартамента й.

Барбара остана да седи сама на дивана до вестника, нейният последен гамбит и нейната гибел. Знаеше, че Джордан й казва истината. Погледът в очите му не й оставяше никакво съмнение. Тя го бе загубила завинаги.

След миг сълзите щяха да бликнат. Много сълзи, много повече, отколкото бе проливала досега.

Но преди това си помисли, че тази вечер не беше казала на Джордан цялата истина. Дори противният му вестник и заплахите му не можаха да я изтръгнат от нея.

Не беше казала на Джордан за детето.

Без съмнение той бързаше да защити Лесли с цялата си власт.

Но беше твърде късно да спаси дъщеря си.